Михаил Садовяну
Хая Санис (6)

VI

През това време Хая Санис не искаше да знае за нищо на света, освен за любовта си. Есента извести за себе си с дългите златни нишки на плувналите из въздуха паяжинки, със свиренето на ветровете. Махалата отново закипя. Отново вечер под оголените салкъми се събираха стринките, отново си зашушнаха кротките невести, като наглеждаха децата си и вдигаха до носовете си неспиращите игли на плетивото. Мълвата за любовта на Хая се бе пръснала. Знаеха, че вечер крадливо се измъква навън, знаеха, че през деня тъгува, че изпада в страшен гняв, когато майка й я попита нещо и се опита да я смъмри:

— Добре де, дъще, ама ти си полудяла! Какво си се заловила със сина на Вартоломей? Та той не може да те вземе за жена, че е от друга вяра, нито пък ти можеш да очакваш нещо от него… Той е бедняк и голтак… Какво си намислила?… Видя ли как заряза дъщерята на пикьора, след като й направи дете!

— Остави ме на мира! — почваше да крещи Хая. — Остави ме на мира! Теб какво те засяга! Обичам го, теб какво те засяга?… За никого не искам да знам, от никого не ме е страх!… Така искам, така правя!… Днес го обичам, утре вече няма да го обичам, какво ви засяга?…

— Ти си полудяла! — викаше Рифка. — Ти си луда за връзване, за лудницата… Ела на себе си и си гледай работата… Утре вдругиден ще те сгодим за порядъчен момък от нашата вяра… Утре ще те хване баща ти за косите и ще помете къщата с тебе…

Хая вдигаше ръце към слепоочията си и охкаше още по-високо:

— Ох! Остави ме! Остави ме! Остави ме! Не искам нищо да знам!… От два дни не съм го виждала! Може и тази вечер да не го видя… Можете да ме биете, можете да ме убиете, не ме е страх от вас!…

Гледаше подивяла майка си, а черната гънка между пламналите й очи ставаше още по-дълбока.

Жените се опитаха да я проследят, да видят къде ходи вечер, къде се среща с Щефан Букшан; но на ъгъла Хая се извръщаше към тях с омраза:

— Какво има? Какво искате от мен?…

И те се отдръпваха назад ужасени, момичето беше силно и зло и бе в състояние да ги дере с нокти и да ги хапе със зъби.

— Луда е! — казваха жените и клатеха глави. — Наистина е луда! Въже и сапун й трябва, нищо друго не й трябва…

Вечер Санис слушаше вайканията на жена си и клатеше мълчаливо глава. Изчакваше подходящо време, гледаше под вежди настрана и се отправяше с тежки стъпки към приятеля си Самохвалкото.

— Хайо! Баща ти е сърдит! — извика веднъж Рифка.

— Нека е сърдит.

— Хората говорят и те сочат с пръст. Лошо ти се пише!

— Нека ме сочат. Какво? Ограбила ли съм някого? Убила ли съм някого? Обичам едно момче? Кому преча? Оставете ме на мира!…

Винаги стигаше до тези думи: оставете ме на мира! По цял ден стоеше навъсена и мислеше за човека, който й беше мил и драг, за човека, който от време на време минаваше покрай тях с накривена настрана шапка. Тя го разбираше с поглед. Единствено тогава лицето й се озаряваше от радостна светлина, тя се докарваше и с трепет чакаше срещата. Баща й никога не си беше в къщи, за да я спре; а майка й се биеше по главата и излизаше подире й на улицата; после се обръщаше към съседските й се вайкаше на висок глас:

— Проклятие ни сполетя… Проклятие и наказание…

Букшан чакаше Хая в края на махалата, като си подсвиркваше тихичко. Приемаше я, без да пророни нито дума, тя се прилепваше до него, в жилите й преминаваше топла тръпка. После, пронизана от нощния вятър, тя се притискаше до него, говореше му с любов, покорна се надигаше към красивите му очи, обхващаше слепоочията му с длани и бързо му се оплакваше за неприятностите си, за приказките, които се носят около нея, за мига, в който баща й, Санис, ще се разгневи.

— Но аз не се страхувам от никого! Само от теб ме е страх!…

За идните дни не говореше; не смееше редом с изгората си да се устреми в планове за бъдещето. Кроеше тези планове, когато останеше денем сама, с отворени очи, или нощем, будна, докато всички в къщи спяха в тясната стаичка. Тогава си мислеше: „Някой ден той ще ми каже: «Хайде с мен по света!» Тогава ще зарежа всичко и ще тръгна… Правили са го и други преди мен!“

Една вечер, след като сложи на мъжа си да яде, Рифка седна на края на леглото и заплака:

— Санис! Какво да правим с това момиче? Два-три пъти в седмицата бяга вечер от къщи… Отива на срещи с някакъв чуждоверец. Луда е; не знам как не се замисля, че аз ще умра от мъка… Санис, помисли какво трябва да сторим… Аз стоя със скръстени ръце и не знам вече какво да правя. Напусто й говорих, напусто й надувах главата! Вика по мен и хич не иска да знае. Ти се мъчиш, Санис, да уредиш годежа, а тя се среща с едни чуждоверец… Не си ли си помислил какво да правиш?…

Дерачът се изкашля тихо в ъгъла. После вдигна очи към жена си.

— Мислил съм — каза той бавно. — Говорих и с равина… Когато отдели вчера месото за кашера, аз го дръпнах настрани и му казах за нашата грижа…

— И какво ти отговори той? Какво те посъветва?

— Каза ми така: „Може нищо да не се е случило между тях… Времето вече се разваля и ще можеш да обуздаеш момичето, като го затвориш в къщи… Щом се поукроти, ще можеш да сториш годежа със сина на Маламет…“

— Със сина на Маламет Капрар ли?

— Да, със сина на Маламет Капрар. Той е годеникът…

Жената въздъхна угрижено и прошепна:

— Да можеше, Санис, само да можеше!… Мисля си, че може би всевишният ни наказва… Може би трябва да идеш при главния равин, в Пашкани: да видиш какво ще ти каже и той…

Санис кимна с глава:

— Ще ида и при него… — Той се изкашля и продължи да стои с наведена глава.

— Къде е сега Хая? — попита той след време.

— Пак отиде. Казвам й аз да не ходи, ама тя дори и от теб не се страхува… Голямо наказание!

Санис стоеше замислен на мястото си.

— Тази вечер няма ли да ходиш при Самохвалкото!

— Няма да ходя.

Жената потръпна, после взе куките и калцуна и започна да плете умислена в тъмния си ъгъл.

Мъжът чакаше. Когато чу стъпките на момичето по мостчето пред къщата, изправи се и щом Хая отвори вратата, той я хвана за ръката, дръпна я вътре с дясната си ръка, а с лявата превъртя два пъти ключа в ключалката.

— Какво правиш, Санис! — викна жена му и скочи от мястото си.

— Ти да мълчиш… — спокойно каза той.

Хая се дръпна настрани с искрящи очи и стиснати устни. Санис се обърна към нея.

— Къде ходиш вечер?

Хая не отговори.

— Ти не знаеш ли, че е грях да се срещаш с човек от друга вяра?… Досега мълчах, но сега искам да ми дадеш сметка.

Очите му горяха, а устата, оградена от червените рошави мустаци, беше злобно стисната.

— Какво искаш да правиш? Да избягаш с един негодник, който се подиграва с нашия бог? Какво мислиш? Че ще бъде тъй, както ти искаш ли? Тук ще стоиш, мене ще слушаш и ще вземеш сина на Маламет или ще те убия!

— Няма да взема сина на Маламет! — изведнъж извика Хая и стрелна баща си с поглед.

В очите на Санис блеснаха мълнии. Той изтрополи два пъти с изцапаните си с кръв ботуши до печката и взе тежкото месингово чукало, което стоеше до хаванчето в нишата.

— Аз не искам да те пъдя, няма да те прокълна! — избухна той и се изправи до Хая, вдигнал чукалото. — Безумнице! Ще ти счупя главата!

Рифка изпищя и се хвърли към тях. Хая падна по очи върху одъра и започна да крещи сподавено:

— Убий ме! Убий ме! Не ме е страх! За нищо не искам да знам! Убий ме! Ще се махна! Оставете ме на мира!… Не ми трябва нито хляба ви, нито нищо! Ще ям черен хляб, ще нося вода, ще слугувам, ще го храня и ще ида с него!…

Ревеше и се мяташе. Санис се вцепени със зинала уста; ръката му с чукалото се отпусна. Обърна се към жена си и я изгледа продължително.

— Виждаш ли? — каза тихо жената. — Виждаш ли? Какво да правим сега?… С какво сме прегрешили, че такова нещастие слетя нашия дом?…

Санис не каза повече нищо, но в очите му се беше събрала дълбока мъка. Дълго време стоя в ъгъла и гледа дъщеря си, която плачеше, паднала по очи на края на одъра.