Михаил Садовяну
Хая Санис (4)

IV

След задухата на деня вечерта задуха звънлив вятър, който свиреше из празните тавани на къщите и тропаше по ламаринените покриви, сякаш някой ходеше по тях с тежки ботуши. Откак се смрачи и просторът започна да свири, Хая Санис лежеше вцепенена в един ъгъл, потънала в пухените възглавници. Сякаш не виждаше никого; очите й с издълбаната тъмна гънка между тях бяха приковани в една точка; някаква тръпка пронизваше на моменти тялото й и пълните й червени устни леко потрепваха.

Майка й шеташе из къщи; от време на време спираше и я поглеждаше загрижено:

— Какво ти е, Хайо? Кажи, боли ли те някъде? Може би трябва да вземеш нещо…

— Нищо не ми трябва!… — викаше момичето решително. — Оставете ме на мира…

Рифка поклащаше глава или вдигаше рамене и си мърмореше сама:

— Дявол знае… Такова прихватннчево момиче и с прищевки не съм виждала…

Щом се стъмни, девойката стана, нагизди се бързо пред огледалото и излезе, като духната от вятър.

— Къде отиваш, Хайо?

Момичето не отговори. Беше решило. С бързи крачки се отправи надолу, към ъгъла на уличката. Зави надясно, под черната сянка на стените; огледа се и бавно започна да се разхожда. Навсякъде наоколо се носеха странните шумове на нощта; полумесецът плуваше сред белезникавите облаци на запад, като тласкан от поройна река. Всеки път, щом някой се зададеше по улицата откъм центъра на градчето, Хая се спираше. После отново тръгваше да се разхожда, докато непознатият бавно се отдалечаваше напред, а сянката му го следваше по стените на ниските къщи, изчезваше във входовете и отново се появяваше като неуловим враг.

Момичето вървеше неспокойно; от време на време потръпваше от нощния хлад; притулваше се в ъгъла на някоя стена, после отново излизаше на слабата светлина. Изведнъж застина на място. Позна Щефан Букшан, който вървеше бавно по средата на улицата. Вървеше и си подсвиркваше тихо някаква песен, а огънчето от цигарата, която от време на време поднасяше към устата си, хвърляше бегла светлина върху лицето му. Преди да завие зад ъгъла, хвърли цигарата, спря се, наведе глава и се огледа. Хая направи две крачки към него.

— Кой е? — попита той със сподавен глас.

— Господин Щефане… Господин Букшан… аз съм… не ме ли познаваш?… Хая Санис!…

— Аха!… — каза младежът. — Познавам те… — И се засмя тихо, приятелски.

От неговия смях сладка топлинка се разля в гърдите на девойката. Тя прошепна припряно:

— Вижда ли ни някой? Искам да ти кажа нещо… Ама не бива никой да ни види, никой да не ни чуе…

— Какво искаш да ми кажеш?

— Ей сега… Ела малко по-насам… в тая уличка… оттук никой не минава… Господин Букшан, не отивай… Днес баща й се върна в къщи… Господин Йон се върна в къщи… Непременно исках да ти кажа… Затова те и чаках…

— Тудорица ли те изпрати?…

— Не, не ме е изпратила Тудорица. Днес господин Йон се върна разярен… Показа и някакво писмо… Не знам кой му е обадил… Леле! Така страшно я би, полумъртва я остави… И все я питаше: „С кого? С кого? Чие е детето?…“ И я биеше…

— Кое дете? — попита Букшан и се обърна към Хая.

— Какво? Не знаеш ли? Не ти ли е казала? Никога ли не ти е казвала?

— Не!

— Кой знае! Може сега да има опасност да пометне… Баща й я биеше и питаше… Ама тя нищо не каза…

Букшан наведе глава объркан и се замисли. После се обърна към Хая и я изгледа внимателно.

— Какво да правя сега? — попита той тихо.

Девойката не отговори, само очите й светеха в тъмнината.

— Какво мога да сторя? — попита той отново. — Не мога да й помогна с нищо… Още не съм на служба… Ставаше дума от април да ме вземат, но мога ли да бъда сигурен, че ще успея, че ще ме назначат?… Никога не съм очаквал такова нещо… И никога не съм мислил, че може да разбере баща й… Сега вече не мога да ида при нея. Какво мога да направя аз? Нищо не мога да направя… Аз нямам с какво да я издържам… Даже баща й да дойде да ми иска сметка, нищо не мога да направя… Не мога даже и да приказвам с него… Тя нищо ли не ти каза? Какво прави?…

— Не знам какво прави! — прошепна бързо Хая. — Нищо не ми е казала…

После се доближи поверително до Букшан:

— Аз вече не ходя там… Скарах се с нея!…

— Тогава откъде знаеш всичко това?…

Щефан спря и се обърна към момичето. Спря се и то. Бяха съвсем сами в едно отдалечено кътче на пустото, неоградено място в края на махалата, заобиколени от фантастични гирлянди от тръни и бурени под смътната, бягаща непостоянна лунна светлина. Вятърът се носеше волно около тях и ги обгръщаше с топъл полъх. Тя изведнъж го погледна в лицето с пламнали очи, приковани сякаш с две сребърни игли. През гърдите на Букшан премина полъх, в съзнанието му блесна светлина, той разбра и се засмя тихо, показвайки острите си зъби.

— Защо се скарахте?…

— Така, скарахме се един ден, миналата седмица… Мигар мога да ти кажа?… Непременно ли искаш да знаеш? Аз мислих, че ще разбереш, мислих, че ще се спреш поне веднъж някоя вечер да ме попиташ… Винаги ме забелязваше и отминаваше… Никога не те е било еня за мен… Сега знаеш…

Букшан протегна ръка. Момичето се извърна и хукна с развени от вятъра поли. Той се втурна след нея, настигна я на края на градчето, до струпаните черни къщи, хвана я за ръката, спря я и я обърна към себе си.

Девойката се отбраняваше задъхано:

— Какво искаш? Остави ме! Казах ти! Сега какво искаш още от мен? Казах ти всичко… какво искаш още? На теб друга ти е мила и няма какво да търсиш от мен…

— Не ми е мила никоя… Кой ти е казал това?… Какво общо имам аз сега с Тудорица? Аз с нея отдавна щях да скъсам, ако знаех… Тя извърши глупост и баща й научи… Извърши глупост, сега да се оправя… На баща й също мога да кажа, ако дойде при мен: „Какво общо имам аз с дъщеря ти? Нито ми е мила на сърцето, нито нищо, между нас всичко е свършено“. Стой, защо се дърпаш? Чакай само да ти кажа нещо…

Дъщерята на Санис трепереше възбудено; в сърцето й сякаш се трупаха сълзи, страхове и радости. Щефан Букшан усещаше трепета на ръцете й под пръстите си; кръв нахлу в очите му, той се помъчи да привлече момичето към гърдите си, бореше се в тъмнината мълчаливо, със стиснати зъби.

— Остави ме! — стенеше момичето задъхано. — Остави ме, чакат ме в къщи. Ах! Пусни ме! Вече ти казах всичко, казах ти, че си ми мил, остави ме! Ела да се срещнем утре — сега ме пусни! Ще дойда тук утре вечер, ще ида, където искаш, а сега ме пусни!…

Млъкна изведнъж. Видя блясъка на очите му близо до лицето си. И сякаш простена от болка, когато устата му като гореща стрела парна полуотворените й устни. Ръцете и краката й се отпуснаха от напрежение и тя тръгна бързо, безволево.

От време на време шепнеше тихо:

— Къде ме водиш?… Къде ме водиш?…

По едно време той спря и тя отново усети близостта му; гледаше го като през мъгла и изведнъж притисна длани до слепоочията му и се надигна на пръсти.

Опипваше лицето му, разглеждаше го отблизо и унесена, щастлива, шепнеше задъхано:

— Къде ме водиш? Кажи ми къде ме водиш!…