Михаил Садовяну
Хая Санис (3)

III

В черните очи на Щефан Букшан, сина на известния Вартоломей, сякаш пламтяха огнени страсти. С голяма мъка, като да бе затворен в клетка, вършеше той стажантската си работа в градското съдилище. Гледаше накриво селяните, които влизаха боязливо в канцеларията на съдилището, оставили калпака си до вратата; поглеждаше надясно и наляво към другарите си по маса, после вперваше поглед към секретаря на съда, който се изтягаше назад на стола, с ръце в джобовете и с цигара в уста, и отвисоко, равнодушно питаше:

— Какво искаш, байно?…

Човекът започваше да се оплаква объркано, а „момчетата“ слагаха перата зад ушите си и слушаха. Следваха обясненията на секретаря на съда: колко марки са необходими, каква работа предстои да бъде извършена; човекът се почесваше по темето, а Букшан дебнеше.

— За написването ето, разбери се с негова милост… — казваше господин Йонеску и сочеше с пръст.

Щефан скачаше от мястото си, излизаше с човека в салона, притискаше го в един ъгъл и започваше да го предумва и разпитва и накрая го накарваше да си бръкне в кесията — пара по пара измъкваше, като се сърдеше, смееше се, говореше му за господин секретаря на съда и за господин съдията. На човека главата му се замайваше, почесваше се по темето, търсеше си калпака, а Букшан мушваше парите в джоба си и на пръсти се връщаше на мястото си. Всичките му грижи, цялото му внимание бяха насочени към вратата. Щом зърнеха долама или кожух — всички преставаха да пишат, а Букшан, когато беше негов ред да „щурмува“, въздъхваше с облекчение и надежда. Цялото майсторство се състоеше в това, да знаеш как да подхванеш разговор, кога да споменеш за съдията, кога за секретаря на съда, как да накараш човека да си извади кесията, да се повдигнеш на пръсти и да приковеш поглед в леите и гологаните, събирани с труд и горчилка, да знаеш как да измъкваш пара по пара… Това наистина бе борба, която Щефан Букшан винаги съумяваше да доведе бързо и жестоко до успешен завършек.

Там, в регистратурата на съда, младежът бе усвоил висшата наука за живота. Там се бе научил да понася подигравателния поглед на по-силния от него, да процежда през зъби някоя остра дума и да поглежда със зъл поглед простия човек. Когато си тръгваше привечер, килваше кръглата си шапка малко на една страна, запалваше цигара и поемаше към кафенето. Там според навика на другарите си изиграваше едно домино, една испанка, прочиташе някой вестник и ако не отидеше в кръчмата, се отправяше към любимите си махали — младеж като него винаги трябваше да има и една любов. Но в този живот, в който той с такива жестоки усилия се бе издигнал и с такава мъка си проправяше път, той знаеше само едно: да търси малкото и жалки свои удоволствия: напиване с приятели, кат нови дрехи… А думите, които дълго си шепнеше с едно същество в ъгъла до портичката в дъното на някоя градина, той изричаше също само за да си достави удоволствията, за които с трепет бе мечтал в тежките самотни часове.

С големи черни блестящи в здрача очи, с мисъл, насочена само към някакво удоволствие, той се промъкваше винаги бързо към схлупената къщурка с цветя на прозореца, където го чакаше Тудорица на Русу. Влизаше тихо, с лъчезарна усмивка, без да продума нито дума, и затваряше бързо вратата зад себе си. Когато девойката се приближеше към него с протегнати ръце, притиснеше се до гърдите му и го попиташе защо е закъснял, ноздрите му потръпваха и той притваряше очи:

— Стоях до късно в канцеларията… — шепнеше той и сядаше на края на леглото. — После се поразходих с приятели…

— Защо ходиш в кафенето?… — питаше момичето със страх в погледа.

Той извръщаше към нея големите си черни очи и отговаряше веднага:

— Не съм бил в кафенето… Какво ще правя там? Веднага щом се разделих от тях, изчаках малко да се стъмни и дойдох направо при теб…

— Никой ли не те видя?…

— Не…

Тудорица го галеше бавно по мургавите страни.

— Какво нежно лице имаш — казваше тя, — сякаш са бузи на момиче… Защо ме гледаш така…

Той се смееше, показваше острите си бели зъби и се свеждаше бавно към нея в страстна целувка.

Тудорица Русу — сираче без майка, бе израсла сама сред чуждите хора, без любовта на бащата, без ничия любов. С малкото, което оставаше от заплатата на ликьора, тя сама, доколкото й стигаше умът и бе научила постепенно от живота, едва успяваше да свързва двата края. Бе търпяла глад и студ, бе плакала пред хорските врати и едва сега, навършила вече осемнадесет години, с плетене и шев успяваше да преживява малко по-леко, да живее от днес за утре, да уреди малко по-добре домакинството си. Едва сега, навършила вече осемнадесет години, бе погалена от мечтата за щастие. Години наред, докато живееше сред жените от крайните махали, оскърбявана и подигравана с погледи, рядко чула добра дума, години наред се бе утешавала с мисълта, че и за нея ще настъпят щастливи радостни дни. Години наред се утешаваше с надеждата. Сега отведнъж бе потънала в царството на бляновете. В безмълвието на къщичката слушаше с цялата си душа тихо произнасяните думи, които сякаш опипваха слуха й, нахлуваха в съзнанието й като прелъстители, думи, които опипваха и ушите, и устата й, завладяваха мисълта й.

— Няма да чакаме дълго… — говореше Букшан и я гледаше настойчиво с големите си очи. — Господин секретарят на съда ми обеща да говори със съдията. Ще го помоли, ще му каже… Секретарят на съда държи на мен… От другия април ще ме назначи писар… После вече не ни интересува…

След прегръдките на Щефан пак оставаше сама, мечтаеше за къщичка на края на градчето, за градина и чисто домакинство, в което ще работи като робиня — когато и тя се нареди като всички, със свое дете, с всичко свое, без да я е грижа за никого, затворила се в малкото, което има, и мъчейки се да бъде щастлива и с малкото, колкото и малко да е то.

Щом се сетеше за детето, сърцето й отведнъж се свиваше и я изтръгваше от щастливите блянове. В душата и се промъкваше съмнение. Още не беше казала на баща си, понеже кой знае… кой знае… Детето растеше бавно под сърцето й, по-добре беше първо да се увери напълно в назначението на Щефан, а после да каже на пикьора: „Да, прегреших, но през месец май ще правим сватба.“ Най-напред обаче трябваше да бъде уверена. Иначе, само да проговори — и Йон Русу ще захвърли чадъра и шапката си, ще закрещи и ще затърси някое дърво, за да й строши гърба…

В самотата на къщичката си тя живееше в мечти и чакаше. Йон Русу идваше от време на време с прашно и черно лице, обгорял от слънцето и ветровете, ходеше из къщи, препъваше се из чергите и питаше бавно, носово, със зареяни нанякъде мисли:

— Как си, Тудорицо?

— Добре съм, татко… с неволите…

— Ех, нищо, Тудорицо, нищо… Ето, вземи… няколко леи… останали са ми… Гледай да пестиш…

И докато девойката постилаше чист месал на масата, той започваше да се смее:

— Все ми дума, тоя, оня: гос’ин Йоне, защо не задомиш момичето?… А пък аз: а че моята дъщеря… а че мойта дъщеря… Аз на дъщеря си зестра няма да дам… Комуто харесва, да я вземе така…

— Трудничко е, татко…

Както си отпиваше бавно от чашата с вино, пикьорът се обърна облещен към нея:

— Какво каза? Зестра ли? Пари ли? Какво ма? Аз да не съм те учил на разкош? Я да не ми разправяш врели-некипели, че на мен много-много не ми минават такива… Комуто харесва, да те вземе така… Разбра ли? Аз скитам в дъжд, трепя се в лошо време, тежко ми… че и зестра да ти давам?… Ти бъди разумна. Ако имаш късмет — добре, ако не — не, с една дума — както каже господ!… Само не ставай глупачка… Да не чуя нещо, че после толкова ти трябва!

Дълго Йон Русу мърмореше под носа си, заплашваше. Въпреки че той непрекъснато разправяше: моята дъщеря така, моята дъщеря иначе, Тудорица знаеше, че му е чужда на сърцето, знаеше, че той една-единствена любов си има: уважението, което му се полагаше, и думата гос’ине. Затова беше в състояние и да я стъпче с крака, „ако разбере нещо“, ако научи, че „неговата дъщеря го е направила за резил“.

Друго в къщи той не говореше; стоеше ден, най-много два, докато предаде отчета си, и отново поемаше от кантон на кантон, от кръчма в кръчма и не се връщаше по цяла седмица, а понякога и повече.

 

 

Но приказки за любовта на Тудорица със сина на Вартоломей започнаха да се носят из махалата. В дъното на улицата, под старите салкъми, единствените дървета по улицата, там, където живееха учрежденски прислужници, всяка вечер се събираха няколко стринки и дебнеха. Чакаха да се стъмни хубаво, говореха ту за една, ту за друга, после си спомняха „За оная, щерката на Русу“. А еврейките от околните къщи затътрузваха чехлите си из уличната прах, приближаваха се до тях и започваха да говорят всички наведнъж. Най-много приказваше Рейза. Тя държеше дюкянче, стоеше по цял ден на прага и знаеше страшно много неща, говореше с ръкомахане и всеки миг поемаше дълбоко въздух в гърдите си.

— Аз не знаех… Откъде да знам?… Аз си гледам работата… беднотията си… Мъжът ми по цял ден носи газ, аз с дюкяна… Ама някой ми рече: „Рейза — дума, — знам една тайна… Рейза — казва, — дъщерята на пикьора живее с Вартоломеевия Щефан.“ Застанах аз вечерта да дебна, гледах, гледах, ама нищо не видях… „Къде е синът на Вартоломей?“ — казвам. „Рейза — казва, — гледай добре… Гледай добре, Рейза… идва оттам, по оная уличка, и влиза от задната страна…“ Погледнах натам и така си беше, видях го да се задава по уличката и да влиза от задната страна…

Рейза кимаше бързо с глава, кичури коса се развяваха пред очите й, показваше как е видяла, как е дебнала всяка вечер и предаваше подробности на стринките, които в онези топли летни вечери слушаха със светнали очи. После Рейза — висока, суха, само кожа и кости — извръщаше дългото си съсухрено лице към схлупената си къща и тръгваше, тропайки с чехлите си. Другите съседки също си тръгваха, носейки заспалите в ръцете им деца и продължавайки да говорят провлечено.

В дните, когато най-малкият син на баняджията обикаляше с мръсната си шапка и дрипавия редингот из тесните улици и звънеше с хлопатара, вестта се разпространи и из другите махали. През тези дни камъните на пещта в банята бяха нажежени и жените се стичаха към огромната къща с вечно влажни стени и вътре, наредени по дъбовите стъпала, докато удряха едрите си тела с метличките от дъбови листа, сред задушаващата пара, обсъждаха по-особените случки на градчето.

Тудорица веднага се досети, че около нея става нещо нередно и че „се говори“. Щом излезеше с ръкоделието си на чардака и седнеше на столчето си, виждаше как от съседските къщи, от отворените прозорци към нея се протягат любопитни глави. Когато отидеше в дюкянчето на Рейза, за да купи нещо, острият поглед на еврейката, макар и придружен със смях и много приказки, сякаш я оглеждаше изпитателно, сякаш я опипваше до последната гънка на дрехите. Всички кротки съседки, които излизаха да приберат от прахта или от края на мочурищата малките си все още пълзящи отрочета, отправяха към нея многозначителни проницателни погледи, които сякаш оживяваха за миг посърналите им лица.

Сега Хая Санис идваше по-рядко в чистата стаичка, където бе слушала тъжните любовни разкази. Пристигаше странно оживена и носеше вести от другите краища на градчето: ту че някоя девойка е прегрешила, ту че някоя госпожа се е парясала. Разказваше подробности, интересуваше се жадно от любовните интриги, сякаш някакъв мъчителен живот се пробуждаше в нея.

На няколко пъти боязливо спомена и за Щефан Букшан:

— Подочух нещо и за господин Букшан.

— Какво си подочула?

— Подочух, че преди една година дъщерята на Гаврилаш му писала любовни писъмца…

— Какво от туй, може и да му е писала.

Хая се смееше с блеснали очи; после си отиваше, а Тудорица оставаше разтревожена, с наранено сърце.

Една вечер Щефан я попита засмян:

— Как се казва онова момиче, което видях тук един ден?

— Това е Хая, щерката на Санис… но защо ме питаш?

— Така… Все я виждам вечер на улицата, като идвам при теб…

— Виждаш я на улицата ли? И какво прави?

— Знам ли какво прави? — засмя се Букшан. — Сякаш ме причаква… Ще я попитам някой път…

— Недей, Щефане, не я питай… Недей, аз ще говоря с нея…

От няколко дни Тудорица бе започнала да се съмнява в нея. Защо дъщерята на Санис не е същата като преди? Защо взе да говори така трескаво за толкова много неща? Защо дебне? Защо се отбива при нея все по-рядко, а мине не мине час, и се втурне в червеното дюкянче на Рейза?

Започна да следи дюкянчето отпред. Мъчеше се да разбере за какво се говори там сред няколкото сиромашки лавици. Не можеше да чуе думите, но виждаше ръцете на Рейза и на Хая, които се размахваха, кръстосваха се, подети сякаш от внезапен вятър. Главите им се доближаваха една до друга, очите им светеха все към една и съща посока.

Един ден Хая пристигна задъхана, натъкмена, както винаги, с лъскава и миришеща леко на газ коса. Имаше червена панделка на шията и нова розова блуза. Тудорица, която съсредоточено шиеше някаква блуза, вдигна бавно поглед към приятелката си.

— Защо си се пременила така? — попита тя тихо.

— Така, за да бъда хубава… — каза Хая високо, със смях, и седна до нея на леглото.

— Хм. Може би имаш изгора…

Дъщерята на Санис усети суровия блясък на очите й и се изчерви. Не отговори.

Тудорица се изправи бавно. После с лек стон седна в ъгъла на един стол. Бе прежълтяла като восък и очите й горяха.

— Какво има? Какво ти е? — попита Хая и впери в нея очи.

— Нищо ми няма, мила; лошо ми е… Нещо изведнъж ми се зави свят…

Дъщерята на Санис замълча отново и се загледа внимателно, с любопитство в лицето на болната, което бе изпъстрено с едва забележими петна по скулите и челото.

— Какво ме гледаш така? — внезапно й се сопна Тудорица и се изправи. В гласа й трепна някаква гневна нотка.

— Може би се сърдиш? — попита Хая усмихнато.

— Хайо! — викна й Тудорица с втренчен в нея поглед. — Ти вече не си ми приятелка. Добре виждам, че вече не си ми приятелка… Идваш да ме следиш… После ме разнасяш из цялата махала… Чакай, чакай, не говори, аз те разбрах… Сега виждам и по очите ти… Ти си казала на хората! Ти си раздрънкала и сега всички жени ме оглеждат, дебнат ме и ме следят… Как не те е срам, Хайо! Аз ти имах вяра, а ти постъпи като безчестница. Такава ли приятелка си ми била?…

Дъщерята на Санис гледаше отначало в земята. Опита се да се усмихне смутено, после вдигна решително глава и между искрящите й очи се образува малка гънка.

— И какво искаш от мен? — викна тя изведнъж.

Тудорица се слиса.

— Как какво искам? Искам да си идеш, да не те виждам повече!… Мислиш, че не знам всичко за теб? Мислиш, че не знам, дето пресрещаш Щефан… Затуй се тъкмиш, за да излезеш на пътя му!…

Усети виене на свят, отмаля. Дъщерята на Санис се изправи, очите й блестяха от яд; искаше да каже нещо, но устните й трепереха. Накрая избухна и засъска думите си:

— Мислиш си, че ще те вземе!… В сиромашия ще си останеш и ти, и детето ти… Да! Може да ми е драг — теб какво те е еня?… Всяка вечер го пресрещам, теб какво те засяга?…

Пронизваше я с поглед и тъмната гънка над носа й ставаше все по-дълбока. Тудорица усети някаква страшна сила в цялото си тяло; втурна се, но падна, отмаляла, на края на леглото. Хая пъргаво се бе измъкнала през вратата и затича уплашена към къщи.

Изведнъж, само за няколко мига приятелството бе свършило; вече не съжаляваше нито за приказките, които разнасяше на Рейза и под салкъмите в дъното на улицата, нито за това, че всяка вечер бе дебнала Щефан. Отведнъж в душата й всичко се изясни и тя осъзна, че отдавна вече нищо не я свързваше с дъщерята на пикьора. Напротив, след думите на Тудорица, сякаш камък падна от сърцето й. И сега, седнала в своя ъгъл на одъра, мрачна, с прикован поглед, усещаше как бие кръвта й в слепоочията и я заслепява. Усещаше трепет в цялото си тяло, някакво непреодолимо желание на всички сетива — и съвсем ясно, с пълна сила разбра, че отдавна обича сина на Вартоломей, още от вечерта, когато мина край нея на ъгъла на уличката.

От една седмица у дома й отново се говореше за годеж. Санис пак се отпускаше да произнесе двайсетина думи, тя мълчеше през цялото време. Сърцето й сякаш очакваше бурята. Бе решила да се противопостави, да се бори; започваше да се чувствува силна. Но докато стане нужда да се противопоставя и бори, трябваше да се затвори в себе си и никой да не узнае тайната й; да страда сама в тъмнината, докато настъпи времето за радост! Седеше тя мрачна на леглото в своя ъгъл; нито дерача виждаше, който тропаше из стаята и с мърморене предаваше думите на равина, нито проточения глас на майка си чуваше. Не желаеше да чува и вижда! Искаше да бъде сама.

 

 

Два дни по-късно господин Йон Русу, пикьорът, се връщаше разярен от работата си в канцеларията на инженера с огромния си чадър и пепелявосивата омачкана шапка. Четеше на път към къщи няколкото думи, надраскани от нечие злобно перо върху къс хартия; четеше, бършеше с голямата си червена кърпа потта от челото си и не можеше да повярва! Някакво босо и гологлаво еврейче го бе пресрещнало в края на улицата, бе пъхнало в ръката му листа и бе избягало.

Господин Йон Русу четеше с мъка, едва сричаше, но успя да разбере:

„Господин пикьоре! Да знаеш, че госпожица Тудорица живее с един чиновник, среща се с него, когато не си в къщи… и сега е трудна…“

Господин пикьорът прочете писаното до края и усети как кръвта нахлува в главата му. Вече близо до вкъщи отново прочете обърканите фрази, като бършеше потта от мрачното си лице. Огледа се. Босоногото, гологлаво момче не се виждаше никъде. От прозорците го наблюдаваха жените от махалата. Зърна и главата на щерката на Лейба Санис, но само за миг — по-скоро видя две пламтящи, изпитателни очи.

Бързаше надолу, към къщи, и мислеше за срама, който щеше да бере пред всички познати, като се разчуе, че неговата дъщеря, неговата отгледана без богатство, без разточителство, работлива дъщеря, го е направила за смях, опетнила е честта му! За друго не мислеше, само за честта си, и му се виеше свят.

„Дали пък е вярно?…“ — гледаше той смачкания лист, който държеше в ръката си.

Неусетно ускоряваше крачки, неусетно гневът му растеше.

„Чудех се аз защо е толкова нажалена от известно време, защо се върти така около мен… Като че иска да ми каже нещо…“

Тудорица нито нажалена се бе показала пред него, докато шеташе наоколо му, нито бе искала да му каже нещо; но в мислите си на опозорен пред хората баща, господин Йон Русу намираше все повече доказателства за нейната вина.

Щом влезе в къщи, блъсна вратата и завъртя ключа. Сложи го в джоба; захвърли шапката на едното легло, чадъра на другото, сложи ръце на кръста и отправи към Тудорица, която се бе свила в един ъгъл на леглото, яростен поглед.

— Какво ти е? Защо охкаш?

— Боли ме главата… — прошепна момичето, погледна го и нещо я бодна в сърцето.

Господин Русу се засмя жестоко.

— Глава ли те боли? Така ли? Глава ли те боли? Мислиш, че не знам ли що си сторила, госпойцо? Мислиш, че като обикалям насам-натам да се блъскам и пот да проливам, че нищо не знам ли? Защо те боли главата? Какво ти е?…

Девойката гледаше втренчено смачкания лист, който баща й държеше в лявата си ръка.

— Какъв е този лист? — попита тя и изведнъж й се замая главата.

— И още питаш? — викна разярен пикьорът. — Питаш ме какъв лист ли? Да ти кажа какъв лист ли? А ти досега на мен каза ли ми? Каза ли ми за твоите мръсотии? Каза ли ми, че докато мен ме е нямало в къщи, ти си правила каквото ти скимне с не знам си кой? Правила си ме за смях и срам! Няма да мога да се покажа пред хората зарад твоето безчестие!… Ела тук! Я ми кажи какво е станало?

Тудорица се хвърли към вратата, за да избяга.

— Къде отиваш? — изкрещя гневно Йон Русу. — Стой там! Ела и отговаряй!

Хвана я за ръката и я блъсна отново върху леглото.

Момичето изпищя и се обърна към него с пламнали очи.

— Какво искаш? Какво да ти кажа? Защо да ти казвам? Било ли ти е някога жал за мен? Погрижил ли си се за мен? Давал ли си ми каквото ми трябва? Помъчил ли си се да ми подредиш дом? Какво си направил за мен? Оставил си ме да живея сред хората като сирак!…

Млъкна изведнъж; тежкият юмрук, който я удари, разтърси черепа й; кръв заля очите й.

— Тъй ли ми отговаряш, проклетнице? Тъй ли? Значи, е вярно? Вярно ли е?…

И с кървясали, ококорени очи и потъмняло лице Йон Русу се стовари върху дъщеря си. Заблъска главата й в стената — веднъж, два пъти; после й зашатка шамари по бузите и през очите, и все крещеше. Момичето изпищя три пъти продължително, сърцераздирателно, сетне занемя, кръвта й нахлуваше в очите и в устата. Изведнъж навън се чуха гласове и тропот, женски глави се показаха на прозорците, някой разтърси бравата.

Русу питаше:

— Кой е? Знае ли за детето? Кажи: кой е?…

Девойката обаче не можеше да отговори, стенеше, разтреперана от страх, и едва се помръдваше от болка.

— Господин пикьор! Господин пикьор! — чуваха се отвън гласове. — Не я убивай, господин Йон!…

— Какво има? — изрева той и се обърна гневно. — Какво сте се опулили по прозорците! Махайте се и си гледайте работата…

Втурна се към вратата и я отвори. Излезе на прага с кървясали очи. Кипна отново:

— Какво става тук? Да не е панаир?… Жените отстъпиха назад; Хая Санис влезе в червеното дюкянче на Рейза; и двете с длъгнестата, кокалеста еврейка задебнаха и всеки миг надничаха навън и оглеждаха къщата отсреща…