Михаил Садовяну
Грехът на чокоина (7)

VII

Мъчителното желание да науча не ме остави на мира през целия ден и ме накара да препусна, макар и със свито сърце, до кръчмата на Санду и оттам до лодката, която чакаше както винаги.

Гледах изпитателно и кръчмаря, и ловеца. Не. Сякаш нямаше нищо. Мислех си: известно време няма да отивам сутрин и всичко ще се уталожи, ако е имало някакво съмнение. Колкото до това, че ловецът е научил, не беше възможно, нямаше откъде. Пък и беше много спокоен.

Ето го, с лула в устата отвързва лодката, слага късите весла и нагласява пушката си на носа на лодката. Поглежда ме бегло да види дали съм се настанил добре и забива в тинестата вода едното весло. Тръгваме. Навлизаме бавно в папура, после по пътеката между тръстиките.

Днес позакъсняхме малко. Слънцето залязва зад голяма купчина мрачни, синкави облаци. По водните пътеки между тръстиките трептят червеникави отблясъци. Бърз летеж на ято патици раздира със свистене въздуха над нас.

— Няма ли да закъснеем днес, бай Марине?

— Защо? Няма да закъснеем!…

Полека-лека навлизаме все по-навътре в Йезер. Продължителен ромон, хиляди гласове на събудените обитатели на блатото карат гъсталаците да зашумят надалече, като пред лошо време. А на запад кривият ръб на планините от облаци, които покриваха половината небе, се позлати — нейде по-силно, нейде по-слабо, сякаш някаква светкавица се беше откъснала и замръзнала на небето като заплаха.

— Ще се развали времето, бай Марине!

Ловецът не се обърна към мене; гребеше усилено, а от лулата му се издигаха леки струйки дим.

Изведнъж облаците се пробиха и от пролуките се изсипаха кървавите лъчи на пламтящия залез. Неподвижното блато изглеждаше кърваво чак до далечната тъмна сянка на върбите.

Лодката прави голям кръг по пламналите води. После светлината угасва постепенно, а веслата плискат с плисък на вълни. На запад облаците пак се сгъстяват, изведнъж падат сенки и ромонът на гъсталаците затихва. Самотна чапла размахва бавно криле и минава издалече; навремени надава протяжен крясък, като звук на тръба.

Лодката се плъзга покрай върбалаците, навлиза пак в тръстиките, които шушнат бодро, наклоняват се една към друга и се докосват. Леката мъглица над Йезер като топъл човешки дъх ни обгръща постепенно, светлината гасне и на мен ми се струва, че гледам околността с премрежени очи.

— Къде ще спрем, бай Марине? Добре би било тук, надясно под върбите…

Ловецът като че ли трепна, ала не се обърна. Лулата му не димеше вече. Веслата се забиваха по-силно във водата.

— Другаде ли отиваме?

Той мълчи. Изведнъж старата тревога се надига в душата ми, изтръпвам цял, сърцето ми се свива. Като мълния в паметта ми изплува образът на Кива от сутринта и мисълта, че тогава ми се стори, че чух гласове. Искам да стана, искам да попитам, сърцето ми забива бързо, когато лодката влиза внезапно в един гъсталак и спира до една туфа. Марин се изправя и аз, политнал изведнъж назад, също ставам и тръгвам по плаващия остров между познатите водни треви и стигам до познатото скрито място… Мястото на нашите срещи! Изведнъж ми става ясно, ослепително ясно, и затварям очи зашеметен. Разбрах!

— Разбра ли? — казва с мъка Марин, застанал изведнъж до мене. Кръглите му очи ме гледат, изгарят ме. Усещам шумното му дишане. — Защо осрамоти момичето ми?…

Стиснал пушката с дясната и отпуснал надолу лявата си ръка, аз го гледам слисан. Нещо студено ме обгръща, сякаш змия се увива около тялото ми. Гърлото ми пресъхва, езикът ми надебелява. Не мога да произнеса дума. И разбирам, разбирам какво ще стане! Представям си и какво е станало. До напрегнатия ми слух сякаш долита отнякъде заедно с шепнещия вятър между тръстиките един отмалял глас на същество, което угасва далеч нейде в тинята или което вече е угаснало:

„Никулица! Никулица!“

Трепвам. И несъзнателно запитвам:

— Къде е Кива? Какво направи с нея?

Ловецът се хили злорадо. Кръглите му очи блестят като Йезер. И изведнъж чувам глас — един сякаш чужд глас, нисък, уморен, страхотен и все пак това е гласът на Марин:

— Къде ли е? Какво съм направил ли? Какво съм направил аз ли? А ти, ти какво си направил?

И застанал неподвижен до мене, продължи да се хили ехидно.

— Господине!… Чокоино! И ти, и ти направи като другия, като оня, дето умря! Той осрамоти жена ми, осиромаши ме, почерни ме и ето: чокоинът си остава чокоин, пак си показва рогата! Какво си сторил, куче проклето? Какво си сторил, кажи! Защо осрамоти момичето ми? Кажи, куче недно! Защо го уби? Защо ме отрови?

Нямах сили дори да се помръдна. В страшния му глас трепереше омразата, сдържана десетки години, убийствената, безименната омраза; омразата може би на един цял угнетен народ; виждах, много добре разбирах, че най-безмилостно ще ме смаже, защото нямаше място за прошка, нито време за спасяване.

Ръцете му, тези големи възлести ръце с жили като нагърчени въжета изпъкнаха изведнъж пред очите ми, издигнаха се с разперени пръсти към мене, към шията ми! Ето мърдат, мърдат бавно като някакви черни животни, които ще ме стиснат за гушата; и светкавично си дадох сметка, че ако не дръпна веднага петлетата, ако не наведа в същия миг цевта на пушката и не стрелям, всичко ще бъде свършено. Пръстите ще сграбчат шията ми и ще ме удушат.

Не зная колко време е минало, колко време е било потребно на безумния ужас, който ме беше сковал, да възвърне дъха ми и да раздвижи ръцете ми! Но сякаш измина цяла вечност, през която гледах далечната гладка повърхност на тъмното блато, покрито с пари и изпълнено с потайности и растящ мрак и по което все още се прокрадваха кървавочервени ивици; мислех и за Кива, която може би е още жива, която може би лежи с прострени напред ръце на дъното на тъмните води, в тинята, сред буренаците…

Усетих тежките ръце, видях светещите зли очи, които като че ме пареха. Цевта на пушката ми се наведе, свитият пръст на дясната ми ръка трепна!

Продължителен гърмеж разтресе дълбоките стари върбалаци. Свлякох се й аз на земята и сякаш потънах в безкраен мрак.

 

 

Когато отворих очи до мъртвия ловец с изцъклен, безжизнен поглед и видях звездите, все още усещах шията си стисната в железни клещи.