Михаил Садовяну
Грехът на чокоина (6)

VI

Любовта ми трая до към началото на есента. Преди да се сипне зората, идвах на Йезер скрито като крадец, избикалях селото, връзвах коня на края на храсталака и с разтуптяно сърце както винаги се отправях към познатото ми скривалище.

По широките блата владееше спокойствие; само навремени минаваше полъх на криле или се чуваше самотен писък на птица. Кива ме чакаше облечена в синята си басмена фуста, с обувките си с високи токове, вчесана пригладено, със завити на главата плитки и със светнали очи. Щом се приближих към нея, усмивка озаряваше цялото й лице; тя протягаше към мен и двете си ръце с дланите нагоре, сякаш просеше закрила.

Никой не подозираше нищо. По местата, по които минавах с коня си, нямаше нито село, нито жива душа и никой не можеше да забележи кога идвам и кога си отивам.

Надвечер пристигах спокойно по обикновения път в кръчмата на Санду. Бившият ефрейтор ме посрещаше веднага с ракиите и пакета тютюн за бай Марин, говореше ми за най-различни неща и ми се усмихваше като на стар приятел. Ловецът биваше винаги там; сега се държеше малко по-свободно с мене; по пътя до блатото и до върбалаците ми разправяше по нещо и ме разпитваше какво има по широкия свят. Но щом стигнехме и застанехме на пусия, млъквахме и двамата, вперили поглед и напрегнали слух към най-лекия шум, готови да стреляме. Почнах вече да забравям, че той е баща на Кива. А и никога не бях ги виждал заедно, не бях и чувал заедно гласовете им.

Но ето че един ден, когато слязох от коня и влязох в кръчмата, Санду ми се усмихна многозначително; сякаш искаше да ми каже нещо тайно, да ме попита за нещо особено, а не смееше. Марин седеше на обичайното си място и отпушваше цевта на лулата си. Поздрави ме тихо и продължи заниманието си. Нямаше нищо, което да ме разтревожи. Но господин Санду Попеску искаше да ми каже нещо и не можеше. Все пак, когато тръгнахме към блатото, той ми направи знак с очи, сочейки ловеца.

Почнах да си мисля какво ли не. Може би той или някой друг да ме е усетил и сега ми казваше да се пазя или пък самият ловец да се е усъмнил. Лека тревога обхвана душата ми; почнах да дебна всички движения на Марин.

Нямаше нищо необикновено. Марин отвърза лодката както винаги, загреба спокойно, прекара ме бавно по същите пътеки из гората от тръстики и леко тикна лодката под сводестите върби; само че този път говореше по-малко; ала това не се случваше за пръв път.

Когато на връщане се спряхме в кръчмата, Санду пак беше неспокоен и пак сякаш не се осмеляваше да ми каже. Най-после, след като Марин си отиде и аз възседнах вече моя вран кон, той се приближи до мене и ме докосна леко по рамото:

— Господин Никулица…

— Какво има, Санду?

Той ме загледа усмихнато.

— Вижте какво. Минавали ли сте тая сутрин в зори с коня си покрай селото към Йезер?…

— Но какво има?

— Няма нищо… Питам. Един човек разправяше тук, в кръчмата, че ви видял… Пък аз зная, че тая сутрин не сте били на блатото с бай Марин.

— Не, не съм бил.

— Но минали ли сте оттам?

— Щом съм нямал никаква работа, защо да минавам?

— Тъй е, и аз туй казвах на бай Марин, защото той разпитваше селянина дали ви е познал добре.

— Питал дали ме е познал добре ли? Не. Аз сутрин имам много работа, нямам време да ходя на лов…

— Туй казвах и аз… Ала бай Марин току разпитваше селянина… Човекът почна да казва, че не видял добре, че му се сторило…

— Добре де, защо го е разпитвал? Той не знае ли, че не съм идвал?…

Дадох си сметка, че твърде много разпитвам и отговарям лесно. Най-добре беше да прекъсна изведнъж тоя разговор. Санду, все така усмихнат, ме гледаше в очите. Аз замълчах.

— Та това е, господин Никулица. Исках само да знаете… Толкоз…

А хитрите му очи сякаш очакваха признание от моя страна.

Аз възседнах бързо коня и го пришпорих. По пътя почнах тревожно да прокарвам през ума си всички движения и погледи на ловеца. После почнах да мисля за Кива, за любовните срещи в зори, които с нетърпение очаквах; в паметта ми пак изпъкна образът на бай Марин… Различни мисли ми минаваха през главата, ала те не можеха да ми донесат никакво разрешение, нито пък можеха да ме спрат да не отида през нощта до Йезер…

На другия ден отидох както винаги досега, но бях малко разтревожен и неспокоен и избиколих повече. Кива ме чакаше с блеснали очи, топла, тръпнеща, стенеща като от болка, когато я прегръщах… Тревогата ми се разпиля като дим.

Ала на третия ден, когато тръгвах по пътеката край тръстиките, по която обикновено минавах, моят вран кон почна да наостря уши. Спрях и слязох с пушка в ръце. И в мрака, който забулваше всичко наоколо, в млечните пари на блатото, изведнъж усетих до себе си Кива. Прегърна ме силно, впи устни в моите и аз трепнах от горещата й целувка; сякаш огън ме прониза, както в първия миг на любовта ми.

Тя сложи ръце на раменете ми и рече:

— Чакай, не отивай по-нататък; върни се… Изтичах само, за да ти кажа…

Стоях ням и вкаменен. Тя ме гледаше в мрака, очите й блестяха; сякаш се усмихваше, а горещият й дъх пареше лицето ми.

— Какво се е случило, Киво?

— Не зная… Вчера тейко цял ден мълча и само ме разглеждаше… А когато слагах за вечеря, изведнъж ме запита: „Защо си отслабнала такава? Защо си посърнала? Какво ти е?“ — „Нищо не ми е, тейко, какво ще ми е?“ Но лицето ми пламна, изчервих се… Тогава ми кресна: „Това ядене ли е, на какво прилича?“ — и ме плесна по лицето, удари ме и с юмрук в гърдите… Аз паднах на земята и така си останах… И разбрах, че трябва да е научил нещо…

— Не бои се, Киво, не бой се… Какво може да научи?…

Говорех уверено, но от дълбочината на душата ми се надигаше тревога и гласът ми затрепери. Девойката се разплака и опря чело на гърдите ми.

— Ах, ако се научи, ако се научи! И мене ще смаже с ботуша си, както смаза мама… — Гледаше ме със свити вежди. — Ако научи, ще ме убие, Никулица, и ще ме хвърли в Йезер… Ах, ти не познаваш баща ми, ала аз зная, видяла съм!…

Сълзите й пареха ръцете ми.

Искаше да каже още нещо, но изведнъж трепна и се изправи. Обви пламенно ръце около шията ми, целуна ме бързо два пъти по очите, като изстена тихо от мъка и любов, изтръгна се от прегръдката ми и изчезна в мъглата, която се вдигаше от края на блатото като белезникави вълни.

Страшно тежко ми беше; душата ми се изпълни със смут. И един въпрос, написан сякаш с кръв, застана пред мене: „Дали знае? Дали подозира? Дали е научил?“ С утринния вятър до слуха ми достигна шум от стъпки и гласове. А може само да ми се е сторило. Нещо блъсна сърцето ми, после го стисна и то запари. Зашеметен, стъпих на стремето и се метнах на седлото.