Михаил Садовяну
Грехът на чокоина (5)

V

Голям покой обзе душата ми. Когато се върнах в къщи, отидох на полето да наглеждам прибирането на снопите. Разговарях весело като никога с Драгомир, който беше много учуден от това внимание, с което не бе свикнал. Обещах ракия на селяните и дълго стоях да ги гледам как се движат пъргаво между златистите снопи с вилите в ръце, как си подхвърляха весели шеги със силните си гласове.

По клепало се запътих към Йезер в бавен тръс. Санду, кръчмарят, ме чакаше на прага на кръчмата с ръце на кръста и ми се усмихваше приятелски както винаги:

— Пак се оправи времето, господине! Какво ще речете? Бай Марин ви чака…

Ловецът се показа веднага, тропайки с тежките си ботуши, и ме загледа изпитателно с кръглите си зелени очи. После каза с нисък уморен глас:

— Тогава не те чаках… Времето беше лошо… Знаех, че няма да дойдеш…

И както ме гледаше, изведнъж някаква странна тревога изпълни душата ми като с мъгла. Извих поглед настрана, към коня, който Санду водеше в обора. Но тъжното, сурово лице на ловеца не изчезваше от очите ми. Загледах го изпитателно. Дали не подозира нещо? Дали не е усетил нещо?

Нищо не подозираше; нямаше и откъде да подозира. Пълнеше спокойно лулата си с тютюн. Захапа я и ме загледа продължително.

— Какво ти е, господин Никулица? Не ти ли е добре? Нещо си посърнал… Да не си уморен?

— Да. Ходих много из полето…

Уморен обаче не бях и не разбирах какво можеше да ми бъде, макар тревогата, мъглата, която изпълваше душата ми, още да ме потискаше.

Без да искам, все се взирах в огромните, възлести ръце на ловеца. И изведнъж изпитах ужас от тия ръце, които можеха да ме смачкат само в един миг; изпитах ужас от тях и от дълго потискания у него гняв, който можеше внезапно да избухне и да се излее върху мен.

Но в тия минути това беше само едно смътно чувство дълбоко в душата ми, някакъв слаб повей, някакъв лек трепет.

После Санду се върна усмихнат с ракиите, даде и пакета тютюн и сложи ръце на кръста си.

— Господине, сложил съм да се пече едно пиле, ще ви направя и една чорба от шаран, хванат в Йезер от бай Марин. Като в ресторант, честна дума! — И протегна към мен показалеца си, сякаш ми го подаваше.

И нея вечер, и още много други вечери след това ходихме на блатото. Сутрин твърде нямах време. Марин ме питаше:

— Защо не дойдеш, господине, някоя заран, както говорихме?… Тогава да видиш лов!

— Ами ще дойда, бай Марине, ще дойда… Но утре сутринта твърде нямам време…

Сърцето ми се свиваше и гледах настрана. После казвах решително:

— Не. Утре имам много работа, не мога да дойда…

Всяка сутрин, преди да настъпи хладното зазоряване, моят вран кон летеше като вихър към Йезер. Ако в къщичката не светеше, връщах се бавно, замислен, с натъжено сърце; когато светеше, светлината заливаше душата ми с вълна от щастие. Отивах, като вървях тихичко и водех коня си, намотал поводите на лявата си ръка, а тихият, тръпнещ глас попитваше почти както винаги зад чамовата врата:

— Ти ли си, тейко?

И сърцето ми почваше да се блъска силно в гърдите като ранена птица.

Ала нашата младост не можеше да изтрае да не се виждаме, когато газеничето не биваше запалено.

На едно подкопано място на брега между бурените, порасли на наноса сред тръстиките и папура, Кива почна да идва разтреперана, с разширени, втренчени очи, като се ослушваше при всеки шум наоколо. Трепереше, стенеше тихо, когато я прегръщах, и се притискаше в мене. И при все това много пъти лицето й биваше бледо като вар и тръпнеше от студ.

Питах я:

— Какво ти е, Киво?

Едва можеше да ми отговори:

— Ах! Ако тейко научи… тежко ми, ако тейко научи!… Много ме е страх от гнева му…

И аз изпитвах нейния страх, но някак по-смътно, по-малко, като тревога пред неизвестността.

Обичах девойката с всичкия плам на моите двадесет и две години. Не ме интересуваха вече нито работата в чифлика, нито сделките на баща ми, не четях дори писмата, които получавах от Букурещ; живеех като в хубав сън, от който не исках да се пробудя.

Драгомир мърдаше радостно дългите си мустаци, оставяше ме да се отдавам на чувствата си, посрещаше ме весело, изпращаше ме с хитър поглед, когато тръгвах, и си правеше, каквото си знае. Не ме интересуваше вече какво може да прави в мое отсъствие. Исках само всички да ме оставят на мира, друго не ми трябваше.

И за девойката като че ли вече нищо не съществуваше освен часовете на нашия любовен шепот. Със страх идваше или ме чакаше, със страх се разделяше с мене. Лицето й беше отслабнало, очите й горяха като от потайна мъка. Понякога ме гледаше засрамено, унизително покорно и страхът, страхът от гнева на ловеца често пъти преминаваше от глъбините на нейното силно същество в прошепнатите с широко отворени очи думи, и тогава над нашата любов сякаш минаваше студен повей.

Тя беше простичко момиче, не знаеше да казва красиви слова, ала изострените й чувства й помагаха да има чудно разбиране за нещата. Виждаше ясно, че е прегрешила, че младият чокоин, който я обичаше, щеше само да мине през живота й, но какво можеше да стори? Пламъкът на младостта, по-силен от страха и от ясното съзнание за греха, я беше обзел цялата и тя сякаш се хвърляше със затворени очи в някаква пропаст. Много ме изненадваха нейните откъслечни, неясни и плахи думи, с които ми го казваше и ме караше да разбера, че не очаква нищо от мене.

Веднъж, в скривалището ни в гората, сред треволяците и тръстиките, тя ми рече развълнувано:

— Тейко може и да научи всичко, гаче от нищо вече не ме е страх. Тогава ще му кажа, че другояче не можеше…

— Кога тогава?

— Когато разбере… Много ме е страх, ала тогава може да не се боя… И майка ми смаза с петата на ботуша си… Аз пищях, а той сякаш и мене искаше да убие, толкова беше разгневен. Но не уби тогава майка ми, тя умря по-късно от мъка. Бях много малка, но помня…

— А защо, Киво? Какво се бе случило?

— Разбрах всичко — отвърна момичето и ме погледна със свенлива усмивка. — Майка ми живяла със стария чокоин… Баща ми крещеше, че ще убие и мене, че не съм била негово дете, че съм била омърсена и щял да ме хвърли на кучетата… Всичко разбрах. После майка ми умря!…

Гледах я разтревожен. Разбирах сега и мрака в душата на ловеца, и по-особената може би чувствителност на Кива. Ала грешката на собствената си младост още не виждах ясно, не можех да я проумея; и от гроба на миналото, от страшните мъгляви отколешни случки до мен достигаше полъх на болка и тъга.

А до мене Кива мислеше, широко отворените й черни очи гледаха втренчено. Изведнъж каза с тих глас:

— И майка ми е прегрешила със стария господар на чифлика… Сега и… Сякаш е проклятие!

Засмя се и се обърна към мене.

— Не се тревожи, Никулица, няма нищо! Може пък никой да не разбере!

Затвори очи и се наклони към мене да я целуна.

Тръпнещ, пиян от любов, поех с коня към Сарацени в мътната светлина на зазоряването. В паметта ми изпъкна в приказна светлина едно видение: майката на Кива и призракът на стария чокоин. Тогава, отдавна, тая любов може би е приличала на моята и чокоинът е опропастил два живота без угризение, без може би да е съзнавал. Сега и аз може би опропастявах един живот, живота на Мариновата дъщеря или на дъщерята на ония двамата, които вече не бяха живи. Какво можеше да стане? Какво можеше да се случи?

Не можех още да си представя, че моята любов ще има някакъв край. Носех в душата си като светлина всички изминали дни на любовта си; изживявах отново всеки миг с неговото безпределно щастие и то ми обещаваше едно безкрайно бъдеще, тъй както безкраен си представях пламъка на младостта си. Трепнах като събуден от сън: пред очите ми изникна образът на ловеца, тъжен и суров.

Пред мене, на неизмерими далечини, потънал в мъгли, се простираше равният Бараган без никакво дърво, без никакво възвишение. Яздех, изпълнен с любов и тревога, под безграничното небе. Слаб ветрец галеше и разхлаждаше лицето ми.

Камбанката на далечен кантон проеча два пъти тъжно и протяжно в тази безбрежност. Първите лъчи на изгрева се стрелнаха към далечните мъглявини.