Михаил Садовяну
Грехът на чокоина (3)

III

Станах в тъмни зори. Едва беше превалило полунощ. Драгомир, който, откакто бях почнал да скитам, се грижеше за мене като за зеницата на очите си, още от вечерта се беше разпоредил и сега конят ме чакаше пред стълбата. Изцвили тихичко и мило, като ме усети в мрака, и докосна с влажната си муцуна протегнатата ми ръка.

Конярят затегна подпругата на седлото. Аз опипах ловджийската си чанта, проверих пушката и се метнах на седлото.

Нощта беше топла. Големи петна от облаци закриваха звездите. Бараган немееше, разпрострял се в незнайни далечини като вкаменено море. Никакъв човешки глас, никакво кукуригане на петел — нищо. Мракът пред мене беше като стена, която се отдръпваше с бързината на летящия ми кон.

Нетърпелив бях и непрекъснато пришпорвах коня. По небесния свод се трупаха облаци и закриваха синевата. Когато мекият лъх на блатото погали лицето ми, усетих една капка дъжд.

„Ще вали! — помислих си. — Жалко, нищо няма да стане!“

И голямо съжаление замъгли душата ми, сякаш изживявах някаква тежка загуба.

Подкарах още по-бързо коня сред дълбокия мрак. Неочаквано селото изникна наблизо до мене с неподвижните си къртичини.

В кръчмата на Санду, на края на селото към блатото, не блещукаше никаква светлинка.

Размислих се за много неща.

Какво ще правя коня? Къде ще го подслоня? Вчера вечер, преди да тръгна за Сарацени, се разбрахме с Марин, че ще дойда още по тъмно, ала бях забравил да кажа на Санду да ме чака и да прибере коня. Какво щях да правя сега? Докато викам и го събудя, докато се облече и излезе — ще мине време. А ловецът, като види, че вали, ще помисли, че няма да дойда и ще отиде нейде. Но ако до разсъмване спре да роси? Тогава да прескоча с коня до блатото. Трябва да намеря Марин. Да видим.

И препуснах към мястото, дето знаех, че е вързана лодката. Стена от мрак закриваше хоризонта на изток към Дунава. Дъждът, топъл и ситен, се засилваше все повече.

Намерих мястото на лодката, но лодката я нямаше. Парчета гнило дърво, струпани на влажния бряг, горяха бавно, запалени може би още от снощи от Марин, за да ми даде знак отдалеч за мястото. Но защо лодката я нямаше? Дали Марин не е идвал? Дали не е отишъл с нея из блатото? Не може да бъде, той трябваше да ме чака! Може би още не е дошъл.

За един млад и страстен ловец като мене тези дребни, незначителни неща бяха от голямо значение. Някаква неприятност на младини, колкото и малка, може да ти създаде много ядове. Стоях, правех си разни сметки, а дъждът валеше силно и мокреше лицето и ръцете ми.

Обърнах пушката с цевите надолу и зачаках. Парчетата гнило дърво тлееха, от време на време изпращяваха и пръскаха белезникави струйки светъл дим. Слязох от коня, свих си цигара, запалих я от един въглен, завих се по-добре в тънката си лятна пелерина, подпрях се на седлото и зачаках замислен. Ала нощта се протакаше. Селото зад мен и безкрайният Йезер пред мен тънеха в гробна тишина; лекият ромон на дъжда в гъсталаците едва достигаше до слуха ми. Не знаех какво да правя. Задавах си едни и същи въпроси и правех едни и същи детински предположения.

Обърнах се и неочаквано зърнах някаква светлинка на брега. Трептеше като червена звезда. Там беше къщата на Марин, трябваше да се сетя по-рано. Какво можех да направя сега, като валеше? Да отида при него и да попитам какво ще правим!

Прехвърлих поводите на коня в лявата си ръка и тръгнах бавно към къщичката на ловеца, като се хлъзгах по лепкавата кал на брега.

Уж не изглеждаше далеч от огъня, а трябваше да вървя доста. Наоколо ми тъмната нощна мъгла изтъняваше.

Стигнах. Къщичката беше ниска, покрита с камъш, и едва се различаваше в мрака. Светлината струеше през единственото прозорче колкото педя. Празният пруст беше чист. Зад къщичката — дъсчен стобор, двор и градинка, която не виждах, но отгатвах.

Извиках:

— Бай Марине! — И зачаках.

Никой не излезе. Приближих се повече с коня подире си.

— Бай Марине!

Някой щракна резето на вратата. Тъкмях се да кажа нещо за дъжда, за вятъра, но останах закован на мястото си с отворена уста. На вратата, на две крачки пред мене, стоеше с газениче в ръка една девойка; една девойка, която да имаше, да имаше най-много двайсет години. Беше вдигнала газеничето над главата си и се мъчеше да различи в мрака тоя, който беше повикал.

— Кой е? Тейко го няма в къщи…

И млъкна. Беше ме видяла. Понечи като уплашена от нещо да се дръпне навътре. Направих бързо една крачка напред.

— Няма ли го бай Марин в къщи?

— Няма го. Ти да не си чокоинът от Сарацени?…

Потвърдих с глава. Мислех си, какво бих могъл да й кажа? Тя държеше сега газеничето пред гърдите си и пламъчето ми разкриваше едно чисто мургаво лице с прекрасни черни очи и красиво изписани вежди. Сега тези очи се усмихваха. Изведнъж странни тръпки ме пронизаха, както си стоях там, на брега на Йезер, в нощта, която ме обграждаше отвсякъде под едва доловимия ромон на дъжда, сред тая голяма усамотеност, пред девойката, изникнала пред мене като от земята със светлина в ръката и с тия толкова красиви очи. Нещо топло изпълни гърдите ми, после топлината заля и лицето, и очите ми. На устните ми напираха куп смели думи. Цялата ми пламенна младост, бликналата внезапно от мрака и усамотението любов, ме тласкаше като вълна към девойката, застанала усмихната пред мене.

Тя сведе изведнъж клепки и заговори:

— Тейко отиде на Йезер. Видя, че вали, и помисли, че няма да дойдеш. Сега отиде да провери едни кошове, които беше нагласил още снощи на хубаво място…

Почвах да се учудвам на нежния й глас. Край! Реших се. Очите ми пламтяха.

— Чаках го дълго при огъня и се чудех защо не идва…

— Не, той отиде…

Направих още една крачка. Тя се отдръпна с газеничето навътре.

Казах бързо:

— Ще оставя малко коня вън и ще вляза да се поизсуша набързо… Дъждът ме измокри до кости!

Тя ми стори път и влязох. Зад мене светлинката изпълни ниската стаичка и аз видях огнището, в което гаснеха няколко клонки, чистите стени и в дъното сандъка, натрупан до тавана с прикя. Любовта и горещите тръпки, които моята младост отдавна очакваше, ме обгърнаха като пламъците на гореща клада. Причина за това бяха и дъждът, и нощта, и страхотната потайност на местността, и светлината, която разкри пред мен тези големи, черни очи… Девойката — със синя басмена фуста и бяла везана риза, стегната в кръста с тесен пояс, вчесана гладко, с плитки — ме гледаше с тъмните си очи и не знаеше какво да каже. Беше оставила газеничето до огнището и сякаш се боеше от мене.

Казах пак бързо:

— И таз добра! Аз не знаех, че бай Марин има мома… И то каква мома!… Нищо не ми е казал…

Тя мълчеше и гледаше огъня, подпряла брадичка с ръка.

— Как ти е името?

— Кива.

Мислех си какво още да й кажа.

— Ще говоря на бай Марин да не те държи така скрита…

— А, не, не! — отвърна тя припряно. — Не му казвай нищо!

И в гласа й изведнъж премина тръпка на уплаха.

— Че защо?

— Ще ме убие, ако разбере, че съм те пуснала в къщи…

— Тогава защо ме пусна?

Тя сякаш се колебаеше.

— Ами като каза, че дъждът те е измокрил до кости…

Големите й очи, извърнати за миг към мене, светеха, изпълнени с доброта.

— Добре, Киво. А затуй, дето ти стана жал за мене, ще ти купя едни обици…

Тя замълча, после се усмихна.

Мълчахме известно време. Вън изкукурига приглушено петел. Мракът в прозорчето се разреждаше. Някаква странна топлина ме беше обхванала и кръвта ми нахлу в лицето. Не можех да произнеса дума; пък и нямаше какво да кажа. Пристъпих една крачка. Момичето трепна. Протегнах ръка и я прегърнах през кръста, силно стегнат с пояса. Усетих как се тегли назад, изопнала силно шия. Прихванах я и с другата ръка. А тя, бледа като платно, стисна уста, занемя и отметна глава назад. Ала ръката й, опряна на гърдите ми, се отпусна и увисна. Прегърнах я силно и я целунах по очите. Тя все още бранеше лицето си. И изведнъж усетих устните й, те ме парнаха бързо, като огън, очите й пламнаха в мрачен пламък.

Неочаквано в гласа й сякаш затрептя мъка.

— Тейко ще се върне вече… Съмва се… Чакай! Ето, чува се гласът му…

Отвори бързо вратата. Далеч по Йезер димяха топли пари във влажното и мрачно сипване на зората. Нейде из крайбрежните горички се чуваше човешки глас — викаше проточено, страховито и ту се снишаваше търпеливо, ту се издигаше над пътеките между тръстиките и под сводовете на върбите.

Девойката рече тихо:

— Връща се вече…

Аз поставих юздата на коня. Попитах я:

— Какво вика?… Какво казва?

— Нищо не казва. Вика си така. Трябва да отида да взема рибата и да я сготвя…

Черните й очи ме стрелнаха за миг, после бързо се сведоха. Пребледнелите й преди страни сега бяха зарозовели като ябълков цвят.

Исках да й кажа още нещо. Протегнах пак ръка, но тя се дръпна рязко.

— Ще дойда пак утре сутринта — рекох с разтреперан глас.

Тя не отвърна веднага. После, без да ме поглежда, пошепна:

— Утре не! Утре е неделя и тейко си е в къщи…

— Тогава в понеделник… пак по това време…

Тя замълча. Извърна се и бързо си влезе. Затвори вратата и шумно щракна резето. Угаси газеничето. А на изток, през купищата разкъсани облаци, червената зора сипеше жарава над водата и над планините от мъгла над блатото. Дъждът още валеше, но все повече се разреждаше; не се чуваше и гласът откъм върбалаците; в тишината, обгърнала тоя пущинак, в млечната мъгла на зората аз възседнах коня си и поех към Сарацени като подгонен.