Антонио Пигафета, Роберт Грюн
Първото пътешествие около Земята (7) (Записки на очевидец за околосветското плаване на Магелан, 1519–1522 г. Подбрани и издадени от Роберт Грюн)

И ВСЕ ПАК ТЯ Е КРЪГЛА
СЪДБАТА НА „САН АНТОНИО“ И „ТРИНИДАД“

I

„Сан Антонио“ дезертира на 8 ноември 1520 г. Страхът от опасностите, които крият непознатите морета, тласка седемдесетте души от екипажа към бягство. За това допринася и умението на пилота Естебан Гомес да убеждава. Гомес е готов да се закълне, че никога не ще достигнат Молукските острови по пътя, избран от Магелан. Единствен капитанът на кораба Алваро де Мескита е на друго мнение, но метежниците го оковават във вериги. Екипажът избира за капитан един испанец, Херонимо Гера. Той се връща в Сан Хулиан, за да вземе със себе си Хуан де Картахена. Неблагоприятни ветрове обаче не позволяват на кораба да хвърли котва и Гера е принуден да изпрати лодка на брега. Двадесет души търсят часове наред Картахена и пастора Санчес де Рейна, които са изоставени там, но не ги намират. Огромният и безлюден остров сякаш ги е погълнал. Не се вижда никаква следа от тях, ни най-малък знак накъде са тръгнали. Безсмислено е да продължават да ги търсят и да губят ценно време. По-лесно е да прехвърлят вината за смъртта на двамата върху отговорния за всички беди адмирал Магелан.

Благоприятното време подпомага бягството на „Сан Антонио“. Корабът скоро достига Африка, покрай бреговете на Гвинея се запасява с дърва и вода и на 6 май 1521 г. влиза в пристанището на Севиля. По пътя Гера уточнява в напълно завършен вид своя план. Едва стъпил на сушата, той не само обвинява адмирала, че без всякакво основание е наказал жестоко Хуан де Картахена, но твърди също, че португалецът не се е придържал към заповедта на краля да търси път до Молукските острови. Целият екипаж потвърждава обвиненията на Гера.

Въпреки това Хуан Родригес де Фонасека не е напълно убеден, че Гера говори истината. Той подозира коя е причината за завръщането на кораба и по-скоро е склонен да вярва на сведенията на Алвару де Мескита, когото Гера пуска на свобода малко преди корабът да хвърли котва. Затова Фонсека нарежда да се направи строга проверка. Не само Мескита отива в затвора, Гера, Гомес и останалите метежници също споделят участта му. На свобода остава само екипажът.

Зареждат се разпити, обаче и те не довеждат до никакъв резултат. Гера и Гомес твърдят, че са казали истината. Мескита също. Най-сетне се намесва кралят. Той издава заповед да се изпрати в открито море един кораб, който да търси Магелан и останалите кораби. Само Магелан може да посочи кой казва истината, макар че — това е мнението на краля — тя съвсем не е от толкова голямо значение.

Но за подготовката на такъв кораб са необходими много средства. Освен това изглежда почти невъзможно да се намери надежден капитан. На никого не може да се разчита. А що се отнася до събирането на екипажа, никой вече не изпитва желание да се отправи в открито море към земи, в които цари вечна зима, на острови, обитавани от великани, жадни за човешка кръв. С течение на времето всички забравят за Мескита, Гера и Гомес. Те продължават да стоят в затвора.

Едва на 8 септември 1522 г. си спомнят пак за тях, когато отдавна заличената от паметта на всички разядена от червеите „Виктория“ се появява неочаквано в пристанището на Севиля и на сушата слизат осемнадесетте измършавели моряци, които могат да разкажат най-чудновати неща.

II

Откак бог е създал първия човек, новината, която донесе Хуан Себастиан дел Кано, бе най-голямата. Антонио де Ерера, летописец на Испанската история.

Въодушевлението няма граници. За първи път кораб — като същинско второ слънце — е обиколил цялото земно кълбо. Всеки иска да чуе от устата на самите мореплаватели за опасностите, на които са били изложени, за богатите със злато острови, за жени, оплождани от вятъра, за животни, които никой не е виждал досега, за звънчетата, които островитяните прикрепват на една определена част от тялото си, която добрите християни знаят, но никога не назовават. Всеки иска да види подправките, които мореплавателите са донесли.

Така пътят до Валядолид се оказва предълъг, множество покани задържат героите. Двама моряци, оцелели в опасностите на тригодишното плаване, намират тук смъртта си; стомасите им не са за изпитанията, които им поднася животът в родната Испания.

Кралят приема Хуан Себастиан дел Кано и неговите спътници с изключителни почести. Той се диви на петимата оцелели индийци и на даровете от кралете на островите, чете писмата, в които тези непознати нему владетели го уверяват, че са негови верни слуги. Много повече обаче го интересуват самите подправки, най-вече карамфилът. Кралят знае, че това е най-големият принос на плаването. Подправките ще му дадат възможност да напълни празната си хазна, ако съумее да изпраща един след друг кораби, които да докарват тук този най-скъпоценен от всички товари, равняващ се по стойност на златото. Още преди дел Кано да е завършил разказа си, Карл V вече преценява какви мерки трябва да вземе, какви пътища да избере, за да осъществи това намерение. Той още от пръв поглед е забелязал, че сега донесеният карамфил е много по-едър от онзи, който португалците и венецианците доставят от Каликут. Заслугите трябва да се възнаградят. На Хуан Себастиан дел Кано се дава пожизнена годишна рента от петстотин дуката. Същата сума получава и Кристобал де Аро, който бива назначен за управител на контролната служба за подправките. Корабният майстор, щурманът и екипажът на „Виктория“ също не остават с празни ръце.

Подправките отиват в контролната служба, която се управлява от Кристобал де Аро. Когато ги разпродават, се оказва, че първото околосветско плаване още сега е донесло насърчителна печалба: експедицията е струвала 8 333 000 мараведи, а сумата от продажбата на подправките възлиза на 8 680 500 мараведи. След като преглежда сметката, кралят дарява дел Кано с един герб във форма на шлем, представляващ земното кълбо с надпис Primus Circurndedisti me^[1], заповядва на картографите да нанесат новооткритите острови на картите и възлага на прочутия географ и летописец Петер Мартир^[2] да опише историята на първото околосветско плаване. И едва след настойчивото напомняне на Фонсека той се опитва да изясни заслугите на португалеца, който носеше името Магелан.

III

На 18 октомври 1522 г. съдът поставя на Хуан Себастиан дел Кано следите въпроси:

1. По какви причини се е стигнало до разпри между Магелан, от една страна, и Хуан де Картахена и останалите капитани, от друга?

2. Защо Магелан е заповядал да бъде убит Луис де Мендоса?

3. Какво е получил Гомес де Еспиноса за това деяние?

4. Защо Магелан е налагал в пристанището на Сан Хулиан толкова жестоки наказания?

5. Дали това не е правено с цел да бъдат наложени и останалите португалци за капитани?

6. Защо Магелан не е бил спасен?

7. От островитяните ли е убит адмиралът или от някой испанец?

Себастиан дел Капо сполучливо и бързо намира отговорите. Той казва накратко: „Магелан се отнасяше към останалите капитани като към най-прости моряци. Той не допускаше никой да се изравни с него, високомерието му бе непоносимо. Освен това мразеше испанците. Тъкмо по тази причина и защото се стремеше да постави на тяхно място своите роднини и приятели-португалци, се стигна до кървавата разправа в пристанището на Сан Хулиан. Гомес де Еспиноса получи за изпълнението на присъдата дванадесет дуката.

Битката на остров Матан Магелан предизвика много необмислено. Поради численото надмощие на врага той не можеше да бъде спасен. Убиха го островитяните. Тази битка е най-доброто доказателство, че никога не се е съобразявал със заповедите на краля. Аз не зная дали не е възнамерявал след откриването на Молукските острови да се върне в Португалия. За него това би било много лесно, тъй като единствено той определяше нашия курс.“

С тези думи е произнесена присъдата над най-великия мореплавател на всички времена. Никой не споменава, че именно Магелан е предложил смелия план за предприемането на това плаване, никой не си припомня, че той със сила и упорство е издействувал разрешението за него. Кралят си отдъхва, когато чува заключението на съда. И този товар е паднал вече от плещите му. Ще напише само още едно писмо до краля на Португалия. Трябва да бъдат освободени тринадесетте моряци, които са били пленени на островите край Зелени нос. Тогава ще нареди Хуан Себастиан дел Кано, комуто дължи успеха на първото околосветско плаване, отново да бъде изпратен на Молукските острови. Необходимо е също така да се узнае съдбата на „Тринидад“, на Хуан Карвахо и петдесет и тримата моряци, останали на остров Тадоре. Освен това Испания се нуждае от пари, от много пари, и време за губене няма.

IV

Едва на 6 април 1522 година „Тринидад“ може да отплава. Екипажът обаче не е в състояние да натовари всичкия карамфил в трюма. Петстотин бахара от тази скъпоценна стока остават на острова. Също така и петима испанци доброволно пожелават да останат тук. Те може би предчувствуват, че тази е по-добрата съдба. А може би вече са се поддали на магията на тези приказни острови и на техните жени?

Отначало богът на ветровете е благоприятно настроен към „Тринидад“. След безпрепятствено плаване корабът още на 11 юни достига Марианските острови. След това продължава до 42-я градус северна ширина. В края на август тук се случва нещастие — така ненадейно, сякаш корабът е попаднал в ада. Силна страховита буря прекършва гротмачтата, разбива съоръженията на кърмата и разкъсва ветрилата. Вълните отвличат почти всички хранителни припаси: бурета с вино, зехтин, хляб, риба, кози, свине, кокошки, кокосови орехи. Дванадесет дни трае тази буря и когато слънцето отново изгрява, „Тринидад“ представлява само една развалина. Да продължат пътя си до Испания? Смъртта дебне наблизо, но капитанът на злощастния кораб Гонсало Гомес де Еспиноса не възнамерява да се предаде. Той решава да обърне назад, към Островите на крадците. Все пак по-добре е да умреш на сушата, отколкото в открито море. Малко ориз и малко вода: това е всичко, което е останало за екипажа на „Тринидад“. Сега небето е милостиво, но върлуват скорбутът и гладът. Всеки ден хвърлят по един труп през борда, един юнга загубва разсъдъка си, друг хващат в момента, в който реже парче месо от труп и лакомо го нагълтва. Когато след шестседмично плаване корабът най-сетне стига до един непознат остров, екипажът е намалял на двадесет и седем души. На този незаселен остров има сладка захарна тръстика, кокосови орехи, банани и питейна вода. Де Еспиноса дава една седмица на екипажа, за да се съвземе и пак се впуска в открито море. „Тринидад“ предприема последното си плаване с двадесет и пет души на борда — двама са предпочели да завършат съществуването си на непознатия и необитаем остров.

V

Като по чудо корабът се добира до Молукските острови. Малко преди остров Замофо го настига една от джонките на краля на Джайлоло и Еспиноса научава, че четиринадесет дни подир неговото отплаване на остров Тернате са пристигнали седем португалски кораба с триста души екипаж, заграбили са оставените запаси от карамфил и са пленили петимата испанци. Тази вест не е радостна, но в отчаянието си де Еспиноса е готов и към дявола да се обърне за помощ. Той изпраща писмо на Антониу де Брито, главнокомандуващия португалската флота, с което моли за храна, питейна вода, медикаменти и съдействие за своя потъващ кораб.

Португалците пристигат незабавно. Те остават учудени, когато намират само осемнадесет души на „Тринидад“ — междувременно още седмина са умрели от глад — и отвеждат кораба в пристанището на Талангоми. Там ги чака Антониу де Брито. Той обявява де Еспиноса и останалите испанци за свои пленници и заграбва всичко: карамфила, оръжието, корабните дневници, морските карти, навигационните уреди и дори знамето на Кастилия. Когато Гонсало Гомес де Еспиноса иска разписка срещу всичко това, той получава в отговор, че трябва да бъде доволен и благодарен, задето не са го привързали към едничката оцеляла рея на „Тринидад“.

Португалците „помагат“ на „Тринидад“ да се озове на дъното на морето. За пленниците малко ги е грижа. Дават им храна само колкото да не умрат от глад, но не достатъчно, за да възстановят силите си. Още трима души умират. Останалите де Брито изпраща в края на февруари 1523 г. в Малака. Писмото до вицекраля на Индия, което той дава на дон Гарсия Манрике — охраната на пленниците, — не свидетелствува за християнска любов към ближния:

„Навярно щеше да ви бъде угодно, ваше величество, ако бях заповядал да отсекат главите на тези испански пирати, но все пак не знаех с положителност дали подобна постъпка би била посрещната с одобрение. Ето защо задържах испанците на Молукските острови, като се надявах, че ще загинат от нездравословния климат на тази страна. За мое съжаление трябваше да установя, че те са по-издръжливи, отколкото предполагах.“

Само осем души стигат живи до Малака. С тях се заема получателят на писмото дон Васко да Гама, вицекрал на Индия, но той умира на 24 декември 1524 г. На 12 януари 1525 г. Гонсало Гомес успява да предаде едно писмо на свой приятел-моряк, който обещава че ще има грижата то да попадне в ръцете на Карл V. Действително писмото пристига на местоназначението си и като по някакво чудо се съхранява за поколенията^[3]. Ето и съдържанието му:

„Ваше високопочитаемо величество! След като «Виктория» напусна Молукските острови, ние преживяхме много премеждия, докато успеем да поправим «Тринидад» и да го натоварим с карамфил. За това ни бяха необходими четири месеца и кралят на Тидоре, верен слуга на ваше величество, стори всичко, което бе в негова власт, за да ускори нашето тръгване.

На 6 април напуснахме острова. След петстотин левги открихме 14 непознати острова. Тук видяхме много голи мъже, които по цвета на кожата си приличат на индийци. За съжаление никой не разбираше езика им и аз не можах да узная какво вирее на тези острови, разположени между 12 и 20° северна ширина.

След като напуснахме споменатите острови, с много усилия успяхме да се доберем до 42° северна ширина. Тук ни връхлетя страшна буря, която продължи дванадесет дни и почти напълно разби кораба. Освен това стегна такъв студ, че не можехме да си сготвим храната. Тъй като всички бяха болни, реших да се върнем на Молукските острови. На остров Тернате заварихме триста португалци, които бяха започнали да строят крепост. Те се отнесоха много враждебно с нас, макар че всички бяхме тежко болни. Мен ме заплашиха, че ще ме обесят на една от реите, конфискуваха кораба. Обявиха ни за свои пленници, биеха ни, наричаха ни разбойници и ни обещаваха скоро да почувствуваме, че тук владее кралят на Португалия, а не на Испания.

Португалците заграбиха всички морски карти, корабните и бордови дневници, астролабиите и квадрантите, инструментите на пилота и дори моя сандък със знамето, което получих от ваше величество. Поисках разписка за отнетото имущество, но главнокомандуващият, португалецът Антониу де Брито, ми отговори, че са приготвили за мен и моите другари не разписка, а въже.

След дълги месеци унизително пленничество ни отведоха в Кочин, където португалците товарят чер пипер. Тук ме представиха на вицекраля на Индия. Аз го помолих да ни върне в Испания, но той отвърна, че ни чака бесилка, а после нареди да ни бият.

През двадесет и седемте месеца, през които бяхме в ръцете на португалците, често трябваше да моля за храна. Припомнях им, че не е трудно да ни изхранят от запасите, които заграбиха от нас на Молукските острови, но молбите ми бяха напразни. Оцеляхме само шестима. Липсата на храна ни причинява повече мъки от пленничеството. Тук се отнасят с нас по-зле, отколкото ако се намирахме при варвари. Затова моля ваше величество да благоволи да сложи край на нашето пленничество.

Ваше благочестиво величество не бива да смята Молукските острови и островите Банда и Тимор за незначителни. Това са истински съкровищници: Молукските острови с карамфила си, Банда с мускатовите орехи и Тимор със сандаловото дърво. Сигурно е, че на света няма други по-богати острови и също така е сигурно, че тези богатства принадлежат на ваше кралско величество.

Научих също, че португалците подготвят в Индия голяма флота, с която възнамеряват да завземат Молукските острови. Капитанът се казва Педру де Кастелбланку. Крепостта на Тернате има стени, дебели четиринадесет стъпки, втора такава крепост се канят да издигнат на Банда. Струва ми се, тук трябва да се прережат корените, за да не израснат клоните.

Сега привършвам писмото си и го предавам на Таймон, верен поданик на кралицата, дона Елеонора, който е обходил тези места като капитан и ще разкаже на ваше величество всичко, което се случи тук. Същият Тайман ми даде малко пари и аз моля ваше величество да му ги върне от моята заплата.

Кочин, 12 януари 1525 г.

Ваш верен слуга

Гонсало Гомес де Еспиноса, капитан.“

VI

Карл V не захвърля това писмо в забвение. Наистина той не прерязва корените — смята, че за това има време, но извършва всичко, което е в негова власт, за да върне свободата на пленниците. Като последица от писмото, което праща на краля на Португалия, шестимата испанци биват преместени в затвора в Лисабон. Още седем горчиви месеца изминават, докато най-сетне им отворят вратите към свободата. Карл V е заплашил, че ще се обърне за помощ към папата.

На 6 април 1522 г. „Тринидад“ напуска с 48 души екипаж Тадоре. На 4 август 1527 г. в Испания се завръщат само трима оцелели — Гонсало Гомес де Еспиноса, Хинес де Мафра и Гилиермо Моралес. Когато запитват какво е станало с „Виктория“, те узнават, че корабът е потънал на път за Сан Доминго. Къде е капитан дел Кано? На 4 август 1526 година, значи точно преди година, той е намерил смъртта си в Тихия океан на път за Молукските острови, които и този път не могъл да открие.

VII

Неуспехът преследва както Себастиан дел Кано, така и всички останали. Изглежда, само на едного е отредено да открие тайния път, по който може да се обиколи земното кълбо. Едни претърпяват корабокрушение още много преди да се приближат до Магелановия път, корабите на други се разбиват в рифовете, преди да влязат в Магелаповия проток, а трети изобщо не успяват да го открият. Ще измине половин век и едва тогава англичанинът Френсис Дрейк ще успее да извърши второто околосветско плаване.

На Карл V скоро му дотяга да дава жертви заради някакви недостижими острови. На 22 април 1529 година той продава Молукските острови на португалците и получава 350 хиляди дуката за земите, за които почти нищо не знае. 350 хиляди дуката плаща кралят на Португалия за земите, които също така малко познава. Огромната сума преминава от една каса в друга, а три години по-късно се установява, че Молукските острови са разположени в португалските владения. В гнева си, че напразно е платил 350 хиляди дуката за земи, които съгласно папската грамота са португалска собственост от 35 години, крал Мануел нарежда да се свали герба от къщата на Магелан в Саброса.

За краля на Испания решението на помирителния съд е без значение. Той никога не е жалил за Молукските острови. Отдавна се е убедил, че няма морета, които не могат да бъдат преплавани. Старата представа за света е погребана: вече е твърдо доказано, че Земята е кръгла. Едни се съмняваха в това, други вярваха, но не можеха да докажат. Сега обаче се знае, че Земята може да бъде пропътувана във всяка посока. За съжаление все още е неизвестен пътят, който води през страните, открити от Кортес и Писаро, но кралят не се безпокои за това: ще се намери втори Магелан.

Какво му напомня името Магелан? Не бяха ли донесли синовете на този Магелан прошение за по-голяма рента, припомняйки заслугите на баща си? Кралят потърси писмото и когато го намери, потъна в размисъл. Магелан? Не е ли негова заслугата за това, че най-сетне кръглата форма на Земята е доказана истина? Благодарение на Магелан вече познаваме необятността на всички океани. Не беше ли Магелан този, който раздели на три онова Западно море, което се смяташе за едно-единствено преди околосветското плаване?

Не познаваме ли само благодарение на него Тихия океан, най-големия от всички? Та нали едва след завръщането на „Виктория“ стана ясно, че Америка и източното крайбрежие на Азия, открито от Марко Поло, са две различни неща!

Денят, в който флотилията на Магелан напусна пристанището на Севиля, положи началото не само на едно околосветско плаване, но и на политическото и духовно господство на Европа над целия свят.

Нова ера в историята на човечеството? Да, наистина, една нова ера… Кралят се откъсва от мислите си и прочита още веднъж прошението. След това написва отстрани:

„Молителите да се обърнат към краля на Португалия.“