Джеймс Уайт
Преводачите

Когато му казаха да завие от планинското шосе по тесния черен път, който се спускаше надолу в обраслата с гора долина, Колган намали скоростта и колата почти запълзя. Но не неравната повърхност на пътя го правеше прекалено предпазлив; като се оглеждаше настрани, той просто вече не бързаше да стигне там, накъдето се бяха отправили. Дърветата, шубраците и редките диви цветя, които бяха почти театрално огрени от силната оранжева светлина на залязващото слънце, го караха да се пита защо всичко изглеждаше толкова контрастно, триизмерно и така изключително красиво.

Може би така френските аристократи са виждали света, когато са ги отвеждали към гилотината.

Мъжът, седнал до него, го упътваше с отсечен, но не и неприятен глас. Казваше се Уоръндър и безупречният му цивилен костюм не можеше да скрие високия, макар и неопределен военен чин. Сега той не говореше, но въпреки това създаваше впечатление на изключително нетърпение. Семейството на Колган на задните седалки беше неестествено тихо; накрая Уоръндър заговори пръв:

— Вече е близо — рече той дипломатично. — Но ако не стигнем по светло, поляната за всеки случай е обкръжена с прожектори.

Колган увеличи скоростта, но не дотолкова, че да обезпокои жена си. Бяха изминали около един километър навътре в долината, когато Уоръндър каза:

— Не се обиждайте, професор Колган, но се опасявам, че въобще не съм чувал за вашата работа. Естествено, лингвистиката не е по моята част, но неволно си задавам въпроса, защо именно вас са избрали за тази операция и защо сте взели със себе си…

Той бе прекъснат от внезапен вик, разнесъл се откъм задните седалки, където малкият Джон, на който явно му бе доскучало да мълчи и да седи неподвижен, бе сграбчил с дебеличките си пръсти косата на своята тригодишна по-голяма сестра и се мъчеше да откъсне русата й плитка. Ан майсторски освободи плитката от пръстите му — беше набрала значителен опит през последните месеци — и им раздели два бонбона в ярки обвивки, предвидени точно за подобни спешни случаи. Докато Джон веднага се зае с трудната, но за него занимателна задача да разгърне бонбона, Катрин стискаше своя в едната си ръка и слушаше майка си да й разправя за катеричките, сърничките и мечките — малки, добри мечки, също като нейното мече у дома, — които можеше да види, ако наблюдава внимателно. Тя спря да плаче.

— Тук едва ли има… — поде Уоръндър, но явно реши, че спокойствието е за предпочитане пред зоологичната точност. Той продължи: — И аз имам деца, но не бих ги повел с мен при подобен случай. И все пак те са се спрели на вас, професоре, и вероятно знаете какво правите.

— Те не са го избрали — намеси се Ан, като се опитваше да скрие загрижеността в гласа си — Той се разтича и сам поиска да го изпратят. Освен това той е правил същото и преди.

Уоръндър се извърна на седалката, за да я погледне, а веждите му изразяваха пълно неверие.

— Проблемът му е — добави тя, — че не може да си спомни точно какво е направил.

— Мила — рече Колган, — ако не можеш да кажеш нещо успокоително, по-добре…

— Няма нищо да казвам — отвърна Ан. Тя се изсмя пресилено и съсредоточи отново вниманието си върху децата. Под дърветата беше прекалено тъмно, за да може Катрин да види дори въображаеми мечки и затова тя бе възстановила дипломатическите си отношения с нейния мъничък брат. Естествено, говореше предимно тя и се установи, че целта й е едновременно проста и егоистична.

Когато се спуснаха в равната част на долината, пътят стана още по-неравен, а дърветата бяха толкова нагъсто, че понякога в продължение на минути не се виждаше небето. Колган запали фаровете и светлината им разкри повърхността на пътя, наскоро разкъсана от гъсенични вериги. Той на два пъти видя очертания на танкове, прикрити под дърветата, със затворени люкове и без никакви светлини. Беше доволен, че цялото внимание на дъщеря му е насочено към брат й със стремежа да му вземе големия бонбон с червена обвивка.

Катрин от опит бе научила, че бонбонът, който са дали на брат й, макар и малко посмачкан от напразните му опити да го развие, винаги е малко по-голям и има много по-интересна вътрешност от нейния, обвит в сребристочервена хартия. Тя изричаше бавно и с превъзходство думите, също както някое интелигентно тригодишно момиче са старае да накара малкото си братче да прояви здрав разум, като в същото време показваше речника си на присъстващите възрастни, когато изтъкваше преимуществата на своя сладкиш. Тя настояваше, че обвивката му е по-красива. Можеше да му направи гривничка от нея, а бонбонът беше твърд, дъвчащ и щеше дълго време да услажда устата му. Докато тя говореше, Джон издаваше ентусиазирани звуци и ги завърши с няколко секунди неразбрана реч, но изговорена с напълно сериозен тон.

— Какво каза? — попита Ан.

— Каза, че е съгласен — отвърна Катрин. — Но иска аз да сваля хартията. Той не може сам да си я свали. Малко е глупав.

Тонът й подсказваше, че и възрастните едва ли са чак толкова умни, след като задават излишни въпроси.

След няколко минути Уоръндър вдигна ръка и се извърна от Колган, за да огледа Ан и децата на задната седалка, но дори вратът му изразяваше неодобрение.

— Почти стигнахме — рече той. — Ако все още не сте се отказали, лесно можете да стигнете пеша до поляната. Но, откровено казано, госпожо, смятам, че това не е разумно.

— Вече обсъждахме многократно какво ще правим при тези обстоятелства — заяви твърдо Колган — и все още не сме се отказали да го направим — Когато другият мъж отвори вратата и понечи да излезе от колата, добави: — Сами.

Ан не каза нищо, а устата на децата бяха заети с друго.

Уоръндър отново затвори вратата и свали прозореца, така че антената на преносимата му радиостанция излезе извън пречещата каросерия на колата.

— Проверете микрофоните на дрехите им и слушалките. Проверете записващите устройства. Палете прожекторите само по тяхно искане. Сега тръгват от колата. — Всичко това Уоръндър изрече с рязък тон.

През клоните и откъм поляната на петдесетина метра пред тях се процеждаше достатъчно светлина, за да виждат добре пътя и да не се спъват. Докато вървяха всички заедно, хванали децата за ръце, Колган направи отчаян опит да си спомни първия път, когато му се бе случило подобно нещо.

Вместо полумрака и хладния въздух на планинската долина в умерената климатична зона онзи хълм беше покрит с яркозелена джунгла, която изпускаше пара под почти вертикалното екваториално слънце. Родителите му, които наскоро бяха завършили срока на работата си в една болница в Нова Гвинея, искаха да поразгледат страната и бяха приели поканата цялото им семейство да прекара две седмици в пътешествие из страната. Младото семейство, отправило поканата, правеше предварителни проучвания и необходимото планиране за една телевизионна програма. Те искаха да имат с тях хора на същата възраст, както и някой, който да помага при шофирането на двете камионетки с лагерните съоръжения.

Инцидентът бе станал над някакво безименно село, приютило се в полите на планината Оуен Стенли. Семейство Колган бяха в първата кола и внезапно едно местно дете бе претичало през мокрия, разкалян път, като накара баща му да натисне спирачката, да извие волана и да загуби контрол над колата. Тя се завъртя обратно на посоката, от която бяха дошли и полегна на едната си страна, като принуди следващата наблизо кола да я заобиколи, за да не се удари в нея.

Но от другата страна на пътя се спускаше стръмен склон и достигаше дъното на тясната долина, където се намираше селото. Другата кола се плъзна, прекатури се през ръба, изтъркаля се до края на склона и спря в реката, обърната с колелата нагоре. Макар да беше потънала близо петдесет сантиметра във водата, тя експлодира и се запали, хората от телевизията в нея бяха убити, а парчета и пламтящо гориво от резервните туби се разлетяха из цялото село.

Когато Колганови успяха да се измъкнат през отвора в покрива на тяхната кола — много уплашени, но невредими, — те видяха, че няколко от покритите със суха трева колиби се бяха подпалили и в селото бе настъпила паника, хората викаха, децата плачеха. Не видяха никакви жертви, но около падналата кола се събираше все по-голяма тълпа, туземците размахваха юмруци или копия и крещяха.

Туземците бяха разгневени — така обясни баща му по-късно на Колган, и точно тогава той си спомнил, че само преди едно поколение тези хора са били ловци на човешки глави и канибали.

Докато наближаваха поляната, Колган си го представи, но не беше сигурен дали това е истински детски спомен или продукт на въображението, подкрепян от разказите на възрастните, които бе чувал да повтарят по-късно. Просто не знаеше какво в действителност се бе случило през онзи ден, но той бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в опити да открие точно това.

Последните петдесет метра стана значително по-лесно да се върви, защото танковете бяха свърнали под дърветата, преди да стигнат дотам. Внезапно те излязоха на една поляна, оцветена в сивосинкавата светлина на късната вечер.

— Спряхте, професоре — прошепна в слушалката гласът на Уоръндър. — Стигнахте. Виждате ли го?

— Да — отвърна Колган и се зачуди къде ли се е дянала слюнката му — Приближаваме.

— Мамо — обади се внезапно Катрин. — Много ми стискаш ръката.

Другата ръка на Катрин държеше дланта на братчето й, което не обичаше възрастни да го държат за ръка и предпочиташе, както сега, да стиска в малкото си юмруче показалеца на баща си. Четиримата вървяха в една редица и се придвижиха по поляната.

— Самолет ли е? — попита Катрин.

— Нещо като самолет — отвърна й Ан. Дори и на слабата светлина изглеждаше бледа.

„Нещо като самолет“, помисли си Колган, изпълнен със силен страх и още по-силно смайване.

— Светлина — каза той на глас — Искам да съм сигурен, че могат да ни видят да се приближаваме.

Когато монтираните по околните дървета прожектори се запалиха и заблестяха, Колган се запита защо не бяха реагирали, докато са монтирали прожекторите. Вероятно вече знаеха, че няма нищо опасно за тях от светлината на прожекторите. Но ако имаха уреди, които могат да им покажат това, те сигурно знаеха също за многото танкове и другите военни ужасии в гората наоколо и за външния кордон от тежковъоръжени земни и въздушни патрули, които не допускаха никого, както и за обръча от ракети, предназначени да се справят с каквото и да беше там, при първата проява, която можеше да се сметне за враждебна.

А ако знаеха за всичко това, щяха да знаят също, че фотографът любител, заснел кацането на кораба им, и четиримата извънземни жители, появили се за малко извън него — преди да се изплаши дотолкова, че да избяга, — е затворен, заедно с всички, с които бе говорил или на които бе показал снимките.

Но това означаваше да се мисли за извънземните жители като за всезнаещи, като за някакви извънземни богове. Колган не беше абориген от каменния век, чийто остров е бил посетен от странен кораб с хора, които изглеждат още по-странни и затова сигурно са богове. Ако се знаеше истината, вероятно щеше да се разбере, че и те изпитват същата уплаха от него, каквато той от тях, и колкото по-скоро страхът и от двете страни се уталожи, толкова по-добре.

Това беше първият известен контакт с посетители от друг технически напреднал и, поне така се надяваха, цивилизован свят. Трябваше да се постъпва внимателно, да не се допуснат недоразумения и всичко да стане с минимален риск за човечеството. Когато се обърнаха към Колган за съвет като един от най-известните лингвисти в страната във връзка с възможни структури на техния език и след като видя снимките на извънземните посетители, той поиска да опита най-напред по неговата система.

В продължение на много години той тръбеше по страниците на професионалните списания за своето хоби — което се смяташе като някаква тиха лудост на иначе известен и уважаван лингвист — и затова му позволиха да изпробва своите смешни идеи.

Не можеше да причини голяма беда — така решиха, — възможно беше да пострадат само Колган и семейството му.

Естествено, той се безпокоеше от присъствието на своето семейство, но беше почти сигурен, че няма за какво да се тревожат. Присъствието на цяло семейство показваше доверие — настояваше той и си спомни, че един колега му бе казал: „Няма по-лош фанатик от тихия, кротък академичен фанатик.“

Космическият кораб беше клинообразен, нямаше издатини, нито прозрачни места, които можеха да служат за наблюдение. Въпреки треперещите ръце, които бяха държали камерата, снимките не оставяха съмнение, че корабът се бе спуснал стръмно надолу и бе извършил принудително кацане на единственото равно място в този район. Все по-ярко светещите прожектори показаха допълнителни белези за това. Върховете на дърветата от едната страна на поляната бяха сякаш обръснати и корабът беше оставил доста особена следа по земята.

Техниците проявяваха изключителен интерес към начина, по който е била оставена тази следа. Защото почвата не бе разорана от пряк досег с долната част на кораба. Тя беше широка два пъти повече от ширината на корпуса му. През последните секунди на полета е било използвано някакво отблъскващо поле или може би гравитационна сила и те много искаха да разберат какво точно е станало.

Докато вървяха бавно по смачканата растителност, Колган искаше само да установи дали може отново да направи онова, което бе вече постигнал веднъж.

Спряха на около пет метра от кораба и след няколко минути върху онази му част, която беше срещу тях, се появи малък отвор, после се разтвори като диафрагма на фотоапарат и достигна диаметър от два метра. Отвътре светна топла оранжева светлина, накъсана от сенките на някакви същества, които излизаха през отвора.

Джон измърмори нещо неразбираемо и Катрин каза:

— Иска още един бонбон, мамо. И аз искам.

— По… после — заекна Ан с висок, неестествен глас.

Първото от четирите извънземни същества, които вече се виждаха ясно, стъпи на смачканата трева.

Снимките, заснети с телеобектив от много далеч, не показваха вярно иноземците — отблизо изглеждаха още по-чужди и ужасяващи. Телата им бяха конусообразни, покрити с мазни органи или дрехи може би и стояха на четири къси крака. Около талията имаха четири подобни на пипала ръце, други четири пипала — по-къси и по-тънки и завършващи с мокри, подобни на луковици подутини, които трябваше да са очи — излизаха от върха на конуса. Когато първият иноземец се отдръпна встрани, за да направи място на другите да излязат, всички очи се взираха в Колган. Разнесе се лек, не неприятен мирис, който му напомни на амоняк.

Той тревожно впери очи в извънземното същество за няколко секунди и внезапно сякаш мозъкът му започна да го разиграва. За миг видя не иноземец, а гол ловец папуас — слаб, с брада и с животински кости в косата, закрепени със суха глина; после споменът се изличи. Поне извънземното същество, което се приближаваше към него, не държеше в ръка копие.

Другите посетители излязоха и се наредиха срещу хората, като възрастните застанаха срещу Ан и него, а по-голямото и по-малкото дете — срещу Катрин и Джон. Съществото пред Колган издаде няколко гърлени, неразбираеми звука и млъкна. По-голямото и по-малкото дете направиха същото с по-пискливи гласове.

Внезапно Джон пусна ръцете на баща си и на сестра си. Започна да размахва възбудено ръце и да издава неразбираеми звуци.

— Какво… — поде Ан.

— Джон казва, че те казват „Здрасти“, мамо — поясни Катрин. — Всичките.

Колган се прокашля нервно и измърмори:

— Май ще стане.

— Не зная, професоре — тонът на Уоръндър беше предпазлив. — Понякога децата позволяват на въображението си да се развихри. Все пак човек очаква непознатият да каже „Здрасти“.

Колган не отговори, защото отново в паметта му изплува стар спомен, който закри четирите извънземни същества зад папуаса, жена му и двете малки деца в предния край на тълпата селяни, обкръжила обърнатата кола. Колган видя двете голи деца с подути кореми. Едното от тях беше на негова възраст, а другото на възрастта на голямата му сестра. След това бащата на Колган му бе разправил, че той искал да поиграе с другото момче. Отначало и четиримата родители били твърде напрегнати, за да им го позволят, затова те се заговорили.

Децата си приказвали неразбираемо, докато напрежението около тях постепенно спаднало и тълпата вече не ги заплашвала. По чиста случайност установили, че по-големите деца разбират какво си приказват малките им братя и можели да го предават на родителите си. След това родителите установили също, че могат да си предават някои прости реплики с помощта на децата.

Тогава станало лесно за стария Колган да се извини за вредите, нанесени на селото от пожара — за щастие никой не бил ранен — и да помоли за помощ да изправят колата, за да се върнат и да разправят на телевизионния екип какво се е случило.

Все още не можеше да си спомни как едногодишният Колган се е справил — спомените му бяха от втора ръка, от неговите родители, но сега това вече нямаше значение.

— Помоли Джон — рече той на Катрин — да им каже, че се радваме да се запознаем с тях. Да ги попита дали нямат някаква повреда и дали не можем да им помогнем с нещо…

— Нека им каже, че намеренията ни са приятелски — намеси се Уоръндър, — стига и техните да са такива.

— Ако намеренията на някоя от страните бяха враждебни — подхвърли нетърпеливо Колган, — сега едва ли щяхме да сме тук в присъствието на деца! И четиримата са слезли от кораба, когато са кацнали, но са останали в него, когато са се приближили вашите доброволци. Така че може би е нормална процедура за пътешествениците между звездите в подобно положение да изразяват приятелство и доверие. А да се използват децата като преводачи, изглежда, също се прилага навсякъде, а ние едва сега го установяваме.

— От устата на децата… — поде Уоръндър. — Но как става?

— Не зная — отвърна разсеяно Колган. Вниманието му бе насочено към звуците, които издаваха синът му и извънземните деца. — Трябва да има някакъв лингвистичен механизъм, по който много младите мозъци придават смисъл на безсмислени звуци. Но тази способност постепенно се губи с възрастта и с научаването на дисциплинирания говорим език. Сигурно сте забелязали при собствените си деца, ако разликата им е била само няколко години, че по-голямото често разбира по-добре какво иска по-малкото, отколкото вие или жена ви… Извинете, мисля, че ще получа отговор.

— Джон казва, че изглеждаме смешни — осведоми ги Катрин, намръщила се от напрежение. — Колата се повредила. Не могат да я поправят. Сега техникът я оправя. Отивайте си.

Първата част вероятно беше невинна забележка от събеседника на Джон, а не от родителите му. Но последната част, дори като се вземат предвид всички неравности на превода, не изглеждаше приятелски настроена.

— Техник! — възкликна Уоръндър. — Това вероятно е най-близкият термин, до който могат да се доберат хлапетата, за да кажат корабен инженер! Трябва да поговорим с него… По дяволите, помислете колко неща може да ни разправи…

Молбата беше предадена на Катрин, която я препредаде много опростена на Джон. Колган спокойно обясни на Уоръндър, че дори извънземният инженер да пожелае да даде такава информация на земните туземци, тайната на междузвездните полети и другите технологични чудеса няма да им бъдат от голяма полза, след като се филтрират през разума и ограничения речник на едногодишния преводач. Но Джон не се справяше толкова зле.

— Техникът не може да излезе да говори — преведе Катрин. — Голяма кутия със светлини. Отивайте си.

— Изглежда, поправките се извършват от някакъв ремонтиращ робот — преведе Колган на Уоръндър. — Но защо искат да си отидем.

Все пак разговаряха, макар и по доста ограничен начин. За първи път в историята такъв контакт бе осъществен между човешката раса и интелигентен вид от друга планета. Колган беше дълбоко наранен и разочарован, че извънземните същества искаха така набързо да прекъснат връзката. Може би смятаха, че хората са с толкова нисък интелект, че не си заслужават да си губят времето с тях.

Катрин предаде въпроса, без да я молят. Този път думите й сякаш предизвикаха силна възбуда у иноземците. Пипалата им се размърдаха, като понякога сочеха кораба, а след това небето. Мазните нарастъци по кожата им заиграха и доказаха, че все пак не са облекло; дори Джон изглеждаше смутен от нещо — когато се обърна към сестра си, изглеждаше готов да се разплаче. И докато говореше, самата Катрин не изглеждаше никак доволна.

— Иска да остане, за да си играе със смешния си приятел — преведе тя. — Но те казаха довиждане. Вече всичко е поправено. А може да не е поправено и да стане голямо бум-бум. Отивайте си, моля ви.

Уоръндър не се нуждаеше от нещо повече.

— По дяволите! — изруга той. — Исках да науча още много неща за тези същества. А сега те излитат с несигурно поправен реактор, който може да експлодира и за всеки случай не искат ние да сме наблизо. Но каква експлозия? Като от малка бомба или от мегатонно ядрено устройство? Предполагам, че синът ви няма да може…? — Без да дочака отговор, той продължи. — Няма, разбира се. За дете е трудно да определи размера на голяма експлозия. Веднага се връщайте в колата, професоре. Отиваме си.

Колган се поколеба, преди да се обърне. Единственият звук беше спокойният, настоятелен глас на Уоръндър в слушалките, когато нареждаше на танковете да се оттеглят, камерите да бъдат поставени в автоматичен режим и да се продължи следенето от въздуха. Искаше всичко да е записано, когато корабът хвръкне, и в двата смисъла на думата.

Извънземните същества поведоха децата си пред тях към кораба. Колган сложи ръка върху рамото на Катрин.

— Пожелай им добър път — рече той.

Този път отговорът беше достатъчно прост, така че Джон се справи сам с превода. Като присви очи и сбърчи чело, той внимателно произнесе: „Благодари“.

— Благодаря! Много добре, Джон — похвали го Ан. Към него се отправиха отново различни неразбираеми звуци, но тя сграбчи ръцете на двете деца и ги издърпа назад, преди Катрин да успее да преведе.

Възможната катастрофална неизправност не се прояви и скоро след като стигнаха до планинското шосе, корабът излетя. Едва тогава Колган се сети да накара Катрин да им преведе последната реплика.

Тя стоеше на колене върху задната седалка и гледаше голямата звезда да се извисява нагоре, вместо да падне. Без да се обърне, каза:

— Благодаря, приятелю. Ще дойдем пак.