Урсула Ле Гуин
Девет живота

Отвътре тя беше жива, а отвън мъртва и черното й лице беше покрито с гъста мрежа от бръчки, белези и пукнатини. Тя беше плешива и сляпа. Гърчовете, изкривяващи лицето на Либра, бяха само слабо отражение на пороците, които бушуваха във вътрешността й. Там, в черните коридори и зали, от векове бушуваше живот, пораждащ кошмарни химически съединения.

— Тази дяволска планета не е добре със стомаха си — промърмори Пю, когато куполът се разклати и на един километър югозападно изскочи мехур, който разпръсна сребриста гной по свечеряващото се небе. Слънцето залязваше вече втори ден. — Вих искал да видя поне едно човешко лице.

— Благодаря — каза Мартин.

— Разбира се, и твоето лице е човешко — отговори Пю. — Но съм го гледал толкова дълго време, че престанах да го забелязвам.

От комуникатора, с който работеше Мартин, се раздадоха неясни сигнали и едва след като заглъхнаха, се появи лице и глас. Лицето изпълни екрана — асирийски нос на цар, очи на самурай, бронзова кожа и стоманени очи. Лицето беше младо и величествено.

— Нима човешките същества изглеждат така? — изненада се Пю. — А аз вече съм забравил.

— Млъкни, Оуен. Ние влизаме във връзка.

— Изследователска база Либра, вика ви корабът „Пасерина“.

— Тук е Либра. Настройка по лъча. Спускайте се.

— Отделяне от кораба след седем земни секунди. Чакайте.

Екранът загасна и по него пробягаха искри.

— Нима те всички изглеждат така? Мартин, ние с тебе сме много по-уродливи, отколкото мислех.

— Млъкни, Оуен.

В продължение на 22 минути Мартин следеше кацащата капсула с помощта на уредите, а след това те я видяха през покрива на купола — падаща звездичка върху кървавочервения небосклон. Тя се спусна тихо и спокойно — в разредената атмосфера на Либра звуците почти не се чуваха. Пю и Мартин захлопнаха шлемовете на скафандрите си, затвориха люковете на купола и с грамадни скокове като балетисти се понесоха към капсулата. В интервал от 4 минути на стотина метра един от друг се снижиха три контейнера със съоръжения.

— Излизайте — каза по радиото Мартин. — Ние ви чакаме пред вратата.

— Излизайте, тука ухае чудесно на метан — подхвърли Пю.

Люкът се отвори. Младият човек, който те видяха върху екрана, изскочи със спортен маниер навън и се спусна върху хлъзгавия прах и чакъла на Либра. Мартин се ръкува с него, но Пю не отместваше погледа си от люка, в който се появи друг млад човек и със същия такъв скок се спусна на земята, след това девойка, която се приземи точно по същия начин. Всички те бяха високи, чернокоси, със същата тази бронзова кожа и леко прегърбен нос. Всички с едно и също лице. Четвъртият изскочи от люка…

— Мартин, старче — каза Пю, — при нас е пристигнал цял клон.

— Правилно — отвърна един от тях, — ние сме десетоклон. Той се казва Джон Чоу. Вие ли сте лейтенант Мартин?

— Аз съм Оуен Пю.

— Алваро Гилен Мартин — представи се Мартин, като се поклони леко.

От капсулата излезе още едно момиче. То беше също така прекрасно като останалите. Мартин я гледаше и неговите очи бяха като на изплашен кон. Беше потресен.

— Спокойно — каза му Пю на аржентински диалект. — Това са само близнаци…

Той стоеше до Мартин. Ако се съди по външния му вид, беше доволен от себе си.

Не е лесно да се срещнеш с непознати. Дори най-самоувереният човек при среща с най-срамежливия непознат изпитва известни страхове, макар самият той и да не подозира за това. Ще ме надхитри ли? Ще разколебае ли самочувствието ми? Ще навлезе ли в моя живот? Ще ме разруши ли? Ще промени ли нещо в мен? Дали ще действува различно от мене? Да, разбира се. В това е целият ужас — в непознаването на непознатия.

След две години, прекарани на мъртвата планета, при това последната половин година само двамата — ти и другият, — след всичко това е още по-трудно да се срещнеш с непознат, колкото и дългоочакван да е той. Ти си отвикнал от разнообразието, загубил си способността си да правиш контакти и в сърцето ти се заражда първобитно безпокойство.

Клонът, който се състоеше от пет младежи и пет девойки, успя да направи за пет минути онова, за което на обикновените хора биха били необходими двадесет: поздравиха Мартин и Пю, хвърлиха поглед на Либра, разтовариха капсулата и се приготвиха за прехвърляне под купола. Влязоха под купола и го напълниха като рояк златни пчели. Спокойно бръмчаха и бучаха, като разгонваха тишината, изпълваха пространството с меднокафявия поток на човешкото присъствие. Мартин смутено гледаше дългоногите момичета и те му се усмихваха наведнъж по три. Техните усмивки бяха по-топли, отколкото на младежите, но също така самоуверени.

— Самоуверени са — прошепна Оуен Пю на своя приятел. — Това е цялата работа. Помисли си какво е да бъдеш десет пъти сам себе си. Да се повтаря девет пъти всяко твое движение, девет „да“ да подкрепят всяко твое съгласие. Това е великолепно!

Мартин обаче вече спеше. И всички Джони Чоу заспаха едновременно. Куполът се изпълни с тихо дишане. Те бяха млади и не хъркаха. Мартин въздишаше и хъркаше. Загорялото му лице бавно се отпусна и изглади в мъгливия полумрак на Либра. Пю увеличи прозрачността на купола. Вътре надзърнаха звездите и сред тях Слънцето — велико обединение от светлина, клон от светещо великолепие. Пю спеше и сънуваше, че някакъв едноок гигант го гони по люлеещите се хълмове на ада.

 

 

Пю лежеше в спалния си чувал и следеше как клонът се разбужда. Те се събудиха за една минута с изключение на двойка момче и момиче, които спяха прегърнати в един чувал. Виждайки това, Пю потръпна. Един от събудилите се побутна двойката. Те се събудиха и момичето седна, сънено и зачервено. Една от сестрите й прошепна нещо в ухото, момичето хвърли бърз поглед към Пю и изчезна в спалния чувал. Дочу се смях. Още някой буквално проби капитана с погледа си и отнякъде се дочу:

— Господи, та ние сме свикнали така. Вярвам, че вие не възразявате, капитан Пю.

— Разбира се — отвърна Пю не съвсем искрено. Наложи се да стане. Той беше по гащета и се чувствуваше като оскубан петел — целият се покри с гъша кожа. Той никога не беше завиждал толкова на загорелия и здрав Мартин.

На закуска един от Джоновците каза:

— И така, ако ни инструктирате, капитан Пю…

— Наричайте ме Оуен.

— Тогава ние, Оуен, ще мoжем да изработим програма. Какво ново има в мината след вашия последен доклад? Ние се запознахме със съобщенията ви, когато „Пасерина“ вече беше в орбита около петата планета.

Мартин мълчеше. Макар мината да беше негово откритие, негово дете, всички обяснения трябваше да даде Пю. Да се говори с клона беше трудно. Върху десетте еднакви лица се отразяваше еднакъв интерес и десет глави едновременно се наклоняваха встрани. Те дори кимаха едновременно.

Върху униформените комбинезони на Службата за изследване бяха зашити техните имена. Фамилията и първото име на всички бяха общи — Джон Чоу, но вторите имена — различни. Младежите се наричаха: Алеф, Каф, Йод, Джимел и Самед. Момичетата — Саде, Далет, Зайин, Бет и Ръш. Пю се опитваше да се обръща към тях с тези имена, но веднага се отказа от това: понякога той дори не можеше да различи кой от тях говори — толкова еднакви бяха гласовете им.

Мартин намаза една филия с масло, отхапа и накрая се намеси в разговора:

— Вие всъщност сте един екип, така ли?

— Точно така — отговориха едновременно двама Джоновци.

— И то какъв екип! Аз в началото даже не разбрах. До каква степен вие можете да четете мислите си един на друг?

— Честно казано, ние въобще не умеем да четем мисли — отговори девойката, наречена Зайин. Останалите насърчително я наблюдаваха. — Ние не владеем нито телепатия, нито можем да правим чудеса. Но нашите мисли си приличат. Ние сме подготвени еднакво. Ако пред нас бъдат поставени еднакви задачи, най-вероятно ние ще подходим към тях еднакво и ще ги решим едновременно. Това може да се обясни просто, но обикновено не се нуждае от обяснение. Ние рядко не се разбираме помежду си. Като на екип това ни помага.

— Какво говорите — каза Мартин. — През последната половин година ние с Пю от десет часа изразходвахме по седем за взаимно неразбиране. Както повечето от хората. А в критични обстоятелства вие можете ли да действувате като нормал… като екип, състоящ се от отделни хора?

— Статистиката говори за обратното — с готовност отвърна Зайин.

„Клоновете сигурно са обучени как да намират най-добрите отговори на въпросите, как да разсъждават смислено и убедително — помисли си Пю. — Всичко, което те говорят, носи печата на известна изкуственост и високопарност, сякаш отговорите са предварително подготвени за пред публика.“

— Ние нямаме избухвания на вдъхновение, както при самотниците, и като екип не извличаме полза при размяната на идеи. Но този недостатък се компенсира от друго: клоновете се създават от най-добър човешки материал, от индивиди с максимален коефициент на интелектуалност, със стабилна генетична структура и т.н. Ние разполагаме с по-големи ресурси от обикновените индивиди.

— И всичко това трябва да се умножи на десет. А кой е този или по-точно какъв е бил Джон Чоу?

— Сигурно гений — вежливо каза Пю. Клонът явно го интересуваше по-малко от Мартин.

— Той е бил многостранен като Леонардо — каза Йод. — Биоматематик, а така също виолончелист и подводен ловец, той се интересувал от структурни проблеми и т.н. Умрял е по-рано, отколкото трябва, без да може да разработи своите основни теории.

— И сега всеки от вас представлява някой отделен аспект на неговия разум и на неговия талант?

— Не — отговори Зайин, поклащайки глава едновременно с няколко от братята и сестрите си. — Във всеки от нас мислите си приличат, както и стремежите, и всички ние сме инженери от Службата за планетни изследвания. Друг клон може да бъде подготвен така, че да усвои други аспекти от личността на Чоу. Всичко зависи от обучението, а генетичната субстанция е идентична. Всички ние сме Джон Чоу. Но всеки от нас бива обучаван по различен начин.

Мартин беше потресен.

— На колко сте години?

— Двадесет и три.

— Казахте, че той е умрял млад. В такъв случай половите му клетки предварително ли са били взети?

С отговора се зае Джимел.

— Той е загинал на 24 години при самолетна катастрофа. Не успели да спасят мозъка му и поради това се наложило да вземат вътрешни клетки и да ги подготвят за клониране. Половите клетки не са подходящи за клониране — те съдържат само половин комплект от хромозоми. Вътрешните клетки могат да бъдат обработени по такъв начин, че се превръщат в база за нов организъм.

— И всички вие сте парчета от една тухла — гръмко обобщи Мартин. — Но как е възможно… Някои от вас са жени?

Сега отговори Бет:

— Съвсем просто е да се програмира половината от масата на клона да възпроизведе женски организъм. Отделете от половината клетки мъжките гени и те ще се върнат към базисното си състояние, т.е. към женското начало. По-трудно е да се постигне обратният ефект и да се създаде изкуствен хромозом. Така че клонирането става предимно от мъжки донор, тъй като клоновете, състоящи се от двата пола, функционират по-добре.

— А по отношение на следващото поколение — не се предаваше Мартин. — Предполагам, че… вие се размножавате?

— Ние, жените, сме стерилни — спокойно отговори Бет. — Както си спомняте, от нашите първоначални клетки У-хромозомът е отделен. Мъжете могат да влизат в контакт с обикновените жени, разбира се, ако искат. Но да се създаде отново Джон Чоу в необходимото количество копия и съответното време трябва да се взимат клетки от клона — от този клон, от нашия клон.

Мартин се предаде. Той кимна и дояде филията си.

— Е, и — каза един от Джоновците. И веднага настроението на клона се измени, сякаш ято от скворци с общо и неуловимо замахване на крилата изменя посоката на полета си, следвайки водача, който човешкото око не е в състояние да различи сред ятото. Те бяха готови да започнат работа.

— Ще ни разрешите ли да видим мината? След това ще разтоварим съоръженията. Ние докарахме интересни нови машини. Сигурно ще ви е интересно да ги видите. Нали?

Дори Пю и Мартин да не бяха съгласни с предложението на Джоновците, би им било трудно да признаят това. Джоновците бяха учтиви, но единодушни: онова, което те решаваха, се изпълняваше. Пю, началникът на база Либра II, почувствува, че изстива. Ще съумее ли той да командува група от десет супермени? И при това гении! Когато те излизаха, Пю се стараеше да бъде по-близо до Мартин. И двамата мълчаха.

Като се разположиха в три големи флаера — по четирима във всеки, — обитателите на базата се понесоха под звездната светлина на север над сивата набръчкана кожа на Либра.

— Пустинно е — каза един от Джоновците.

Във флаера на Пю и Мартин бяха един младеж и една девойка. Пю си помисли дали не са същите, които през миналата нощ спяха в един чувал.

— Тук е пустинно — каза младежът.

— Ние за първи път сме в Космоса, ако не се смята стажът ни на Луната — гласът на момичето беше по-висок и по-мек.

— Как понесохте скока?

— Дадоха ни наркотик. А аз бих искал сам да изпитам какво представлява това — отговори младежът. Неговият глас трепна. Изглеждаше, че като останат по двама, те проявяват по-голяма индивидуалност. Нима повтарянето на индивида отрича индивидуалността?

— Не се разстройвайте — каза Мартин, който управляваше всъдехода. — Въпреки всичко не бихте усетили извънвременния преход, а и там няма какво да се усеща.

— Независимо от това искаше ми се да опитам — отговори младежът. — Тогава ние бихме знаели.

На изток като тумори се появиха планините Мерионет, а на запад се издигна стълб от замръзващ газ и флаерът се спусна на земята. Близнаците трепнаха от тласъка и протегнаха ръце, сякаш се мъчеха да се предпазят един друг. Твоята кожа е моя кожа в буквалния смисъл на думата, помисли си Пю. Какви ли чувства изпитваш, когато на белия свят има някой толкова близък до тебе? Ако ти питаш нещо, винаги ще ти отговорят; ако ти е зле, някой до тебе ще сподели твоята болка. Обичай ближния си като самия себе си… Древната неразрешима проблема е решена. Твоят съсед си ти самият. Любовта е достигнала съвършенството си.

А ето и мината „Дяволската уста“.

Пю беше космобиолог на Службата, а Мартин — техник и картограф към нея. Но когато по време на разузнаване Мартин откри находище от уран, Пю призна напълно неговите заслуги и заедно с това струпа върху него задълженията по проучването на залежите и планирането на работата за изследователската команда. Тези момчета бяха изпратени от Земята дълго преди там да бъде получен докладът на Мартин, и те не подозираха с какво ще се занимават, докато не долетяха до Либра. Службата за изследвания просто изпращаше редовно изследователски команди, както глухарчето пръска семената си, знаейки сигурно, че ще им се намери работа — ако не на Либра, то на някоя съседна планета или на някоя друга, за която те още не са чували. Твърде много беше необходим уран, за да чака след няколко светлинни години да дойдат съобщенията до Земята. Уранът беше като златото старомоден, но необходим и си струваше да бъде добиван на другите планети и транспортиран в къщи. „Той си струва да се обменя за човешки живот“ — мрачно мислеше Пю, наблюдавайки как високите младежи и девойки, облени от звездната светлина, един след друг влизаха в черната дупка, която Мартин наричаше „Дяволската уста“.

Когато те влязоха в мината, рефлекторите на шлемовете им загоряха по-ярко. Дванадесет люлеещи се светлинни кръга плаваха по влажните и сбръчкани стени. Пю чуваше как напред пращаше радиационният брояч на Мартин.

— Тук има срутване — дочу се гласът на Мартин по вътрешната връзка, заглушавайки пукането и обкръжаващата ги мъртва тишина. — Ние минахме по страничния тунел и отпред има отвесен вход. — Черната пропаст се подпираше в безкрайността и лъчите на прожекторите не достигаха противоположната стена. — Вулканичната дейност тук се е прекратила преди около две хиляди години. Най-близкото изригване се намира на 28 км на изток в една траншея. Тази област не е по-опасна сеизмично от която и да е друга в нашия район. Могъщият базалтов пласт, който прикрива субструктурата, я стабилизира, най-малко докато самият той е стабилен. Вашата основна жила се намира на 36 метра оттук надолу и продължава през пет планини на североизток. Рудата в жилата е от твърде високо качество. Надявам се, че сте запознати с данните от разузнаването? Добивът на урана не представлява трудност. От вас се иска само едно — да измъкнете рудата на повърхността.

— Повдигнете покрива и вземете урана.

Смехове. Зазвучаха различни гласове, но всички те бяха един глас.

— Може ли изведнъж да се разкрие? Така е по-безопасно. Открита разработка.

— Но това е плътен базалт! Каква е дебелината му? Десет метра?

— От 3 до 20, ако се вярва на доклада.

— Ще използуваме този тунел, ще го разширим и изправим и ще поставим релси за роботовагонетките.

— Да можехме тук да докараме катъри!

— А ще ни стигнат ли подпорите?

— Мартин, какви са според вас запасите на находището?

— Вероятно от 5 до 8 милиона килограма.

— Транспортната ракета ще пристигне след десет земни месеца.

— Ще товарим чист уран.

— Не, проблемът за транспорта на товарите сега е решен. Ти забравяш, че има вече 16 години, откакто сме излетели от Земята.

— Миналия вторник се навършиха 16 години.

— Правилно, те ще натоварят рудата и ще я пречистят в земна орбита.

— Да се спуснем ли надолу, Мартин?

— Слизайте, аз съм бил вече там.

Първият от тях, може би Алеф, се плъзна по стълбата надолу. Останалите го последваха. Пю и Мартин останаха накрая на пропастта. Пю настрои радиото си на изолирана връзка с Мартин и забеляза, че Мартин е направил същото. Беше малко уморително да слушаш как един човек разсъждава на глас с десет гласа. А може би това беше един глас, изразяващ мислите и на десетте?

— Ех, че леговище — каза Пю, гледайки в черната пропаст, чиито изрязани от жилки и бръчки стени отразяваха лъчите на прожекторите някъде далече долу. — Кравешки стомах, натъпкан с вкаменени боклуци.

Броячът на Мартин пропискваше като загубено пиленце. Те стояха върху умиращата планета-епилептик, дишайки кислород от балони, облечени в неръждаеми антирадиационни скафандри, способни да издържат разлики в температурата до 200 градуса, неподдаващи се на удари и избухвания, създадени за това на всяка цена да се запази меката плът, заключена в тях.

— Бих искал някога да попадна върху планета, където да няма нищо за изследване.

— Та ти си попаднал именно на такава.

— Тогава следващия път по-добре не ме пускай от къщи.

Пю се радваше. Той се надяваше, че Мартин ще се съгласи и по-нататък да работи заедно с него, но и двамата не бяха свикнали да говорят за чувствата си и поради това не се решаваше да запита нищо по този въпрос.

— Ще се постарая — каза той.

— Мразя това място. Ти знаеш, че обичам пещерите. Затова се домъкнах тук. Страстта ми към спелеологията. Но тази пещера е мръсотия. Най-сериозно. Нито за секунда тук не можеш да се отпуснеш. Въпреки че се надявам тези момчета да се справят с нея. Те си знаят работата.

— Бъдещето е тяхно, каквото и да е то — каза Пю.

„Бъдещето“ се изкатери по стълбата, повлече Мартин към изхода на пещерата и го обсипа с въпроси.

— Ще ни стигне ли материалът за крепеж?

— Ако ремонтираме един от сервоекстракторите, тогава да.

— Няма ли да стигнат микровзривове?

— Каф може да изчисли натоварването.

Пю нагласи радиото си да приема техните гласове. Той ги наблюдаваше, гледаше Мартин, който стоеше сред тях, мълчейки, гледаше „Дяволската уста“ и сбръчканата равнина.

— Всичко наред ли е? Мартин, съгласен ли си с предварителния план?

— Това вече е твоя работа — отговори Мартин.

 

 

Джоновците разтовариха и подготвиха съоръженията за пет дни и започнаха работа в мината. Те работиха с максимална производителност. Пю беше смаян и даже поизплашен от тази производителност, от тяхната увереност и независимост. Те въобще не се нуждаеха от него. Всъщност клонът може да се смята за първото напълно стабилно, самостоятелно човешко същество, мислеше си той. Израснали, те вече не се нуждаят от ничия помощ. Те ще се задоволяват сами и във физическо, и в интелектуално, и в емоционално отношение. Каквото и да прави някой член на тази група, той винаги ще се ползува от пълната подкрепа и одобрение на останалите близнаци. Не им е нужен никой повече.

Двамина от клона останаха в купола, където се занимаваха с изчисления и различна документация, често спускайки се в мината за измервания и изпробвания. Това бяха математиците на клона Зайин и Каф. Както обясни самата Зайин, и десетимата са получили достатъчно математическа подготовка за периода от 3 до 21-годишна възраст. Но от 21-та до 23-та година те с Каф са специализирали математика, докато другите са се занимавали повече с геология, минно дело, електроника, роботика, приложна атомистика и т.н.

— Ние с Каф смятаме, че от целия клон ние сме най-близко до истинския Джон Чоу — каза Зайин. — Но, разбира се, той е бил главно биоматематик, а това вече съвсем не е наша специалност.

— Ние сме по-нужни тук — заяви Каф с присъщото му самодоволство.

Пю и Мартин скоро се научиха да различават тази двойка от останалите. Зайин — по хармоничността на характера, а Каф — само по обезцветения нокът на безименния му пръст (на шестгодишна възраст си ударил пръста с чук). Без съмнение съществуваха и други разлики, както физически, така и психологически. Природата може да създава идентичност, но възпитанието внася своите поправки. Да се открият тези разлики обаче беше трудно. Сложността се състоеше още и в това, че клонът никога не разговаряше с Пю и Мартин сериозно. Те се шегуваха с тях и бяха учтиви. Всъщност основания за оплакване нямаше: те бяха мили, но в поведението им се чувствуваше стандартно дружелюбие:

— В Ирландия ли сте роден, Оуен?

— Не, аз съм валиец.

— На валийски език ли разговаряте с Мартин?

„Виж, това не те засяга“ — помисли си Пю и отговори:

— Не, това е диалектът на Мартин. Аржентински. Води произхода си от испанския.

— Вие сте го научили, за да не могат други да ви разбират?

— Та от кого да се крием? Просто на човек понякога му е приятно да говори на родния си език.

— Нашият роден език е английският — каза Каф безучастно. — А и как би могъл да бъде друг? Човек проявява участие към другите, защото сам се нуждае от него.

— Нима Уелс е необичайна страна? — запита Зайин.

— Уелс? Да, Уелс е необикновен. — Пю включи скалорезачката и по този начин се избави от по-нататъшни разпити, като ги заглуши с воя на триона. И докато уредът виеше, Пю обърна гръб на събеседниците си и изруга по валийски.

— Трябва да търпим още два месеца — каза между другото една вечер Мартин.

— Два месеца до какво? — ухапа го Пю. Напоследък той беше раздразнителен и мрачният вид на Мартин му действуваше на нервите.

— До смяната. След шестдесет дена цялата експедиция ще се върне от изследването на другите планети от тази система.

— Задраскваш ли дните в календара си? — подразни той Мартин.

— Я се стегни, Оуен.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това, което казах.

Те се разделиха недоволни един от друг.

 

 

След като изкара целия ден в Помпата, грамадна лавова долина, до която имаше два часа с ракета, Пю се върна в къщи. Той беше уморен, но освежен от самотата. На сам човек не се полагаше да се впуска в далечни пътувания, но те често правеха това напоследък. Мартин беше наведен под силната лампа и чертаеше една от своите елегантни и майсторски направени карти; на нея личеше отвратителното лице на Либра. Освен Мартин в къщи нямаше никого и куполът изглеждаше огромен и замъглен, както до идването на клона.

— Къде е нашата златна орда?

Продължавайки да чертае, Мартин изръмжа, че не знае. След това се изправи и като се обърна към слънцето, плъзнало по източната равнина като грамадна червена жаба, той погледна часовника си, който показваше 18,45.

— Днес имаше сериозно земетресение — каза той, отново навеждайки се над картата. — Усети ли? Сандъците непрекъснато падат. Погледни сеизмографа.

По книжната ролка подскачаше и трепереше иглата. Тук тя никога не прекратяваше своя танц. Върху лентата през втората част на деня бяха регистрирани пет големи земетресения. Два пъти иглата на самописеца беше излизала извън лентата. Включеният към сеизмографа компютър подаде картонче с надпис: „Епицентър 61 норд — 42,4 ост“.

— Този път не е в траншеята.

— Стори ми се, че този път то е различно от обикновеното. Беше по-остро.

— На първата база през цялата нощ не спах, чувствувайки как се тресе земята. Интересно е как човек свиква с всичко.

— Ако не свикнеш, ще се побъркаш. Какво има за обед?

— Мислех, че вече си го приготвил.

— Чакам клона.

Разбирайки, че е загубил, Пю извади няколко пакета с храна, пъхна два от тях в автокухнята и ги извади отново.

— Ето и обеда.

— А аз си мисля — каза Мартин, приближавайки се към масата — какво би станало, ако някой клон клонира сам себе си? Нелегално. Направи хиляда дубликата, десет хиляди, цяла армия. Те спокойно могат да вземат властта, не е ли така?

— Но ти забравяш колко милиона струва да се отгледа този клон. Изкуствена плацента и т.н. Това трудно може да се направи тайно, без собствена планета… Някога, отдавна, преди създаването на Лигата, когато земята била разделена между национални правителства, имало разговор по този въпрос: клонирайте своите най-добри войници и създайте цели полкове-клонове. Но безумието завършило по-рано, отколкото те могли да изиграят тази игра.

Те разговаряха приятелски, точно както преди.

— Странно — дъвчейки, каза Мартин. — Та те заминаха рано сутринта.

— Да, всички освен Каф и Зайин. Те се надяваха да извадят на повърхността първите товари с руда. Какво ли се е случило?

— Не дойдоха дори да обядват.

— Не се тревожи, няма да умрат от глад.

— Те тръгнаха в седем часа сутринта.

— Е, и какво? — И в този момент Пю разбра. Балоните с въздух бяха за осем часа работа.

— Каф и Зайин взеха със себе си запасни балони.

— А може би те имат запасни в мината?

— Имаха такъв запас, но те докараха всички балони тук, за да ги напълнят.

Мартин се надигна и показа към редицата балони.

— Във всеки скафандър има сигнал за тревога.

— Сигналите не са автоматични.

Пю беше уморен и искаше да яде.

— Седни и хапни, старче. Те ще се погрижат сами за себе си.

Мартин седна, но не започна да яде.

— Първият тласък беше твърде силен. Той даже ме изплаши.

Пю помълча, а след това въздъхна и каза:

— Е, добре.

Без всякакъв ентусиазъм те влязоха в двуместния флаер, който винаги беше на тяхно разположение, и се отправиха на север. Продължителното разсъмване беше обвило планетата с отровно-червена мъгла. Ниската светлина и сенките им пречеха да виждат пътя и създаваха миражи — железни стени, през които флаерът преминаваше свободно, но превръщаха долината зад „Дяволската уста“ в низина, напълнена с кървава вода. Пред входа на тунела бяха струпани множество машини. Крановете, сервороботите, кабелите и колелата, автокопачите и лифтовете странно се подаваха от тъмнината, близани от червената светлина. Мартин скочи от флаера и се хвърли към мината. Веднага се върна назад и извика на Пю:

— Господи, Оуен, срутване!

Пю се втурна в тунела и на пет метра от входа видя блестяща и мокра черна стена. Входът в тунела, разширен от взривовете, изглеждаше точно така, както и преди, докато Пю не забеляза в стените хиляди тънки пукнатини. Подът беше мокър и хлъзгав.

— Те са били вътре — каза Мартин.

— И сега са там. Те сигурно ще намерят запасни балони.

— Та ти виж базалтовия пласт, покрива, Оуен! Нима не виждаш какво е направило земетресението!

Ниският ръб на пласта, надвесен преди над входа на мината, беше се срутил в една огромна котловина. Пю видя, че всички пластове са изпъстрени от многобройни тънки пукнатини. От някои от тях струеше бял газ, който се натрупваше в образувалата се котловина, и слънчевата светлина се отразяваше от него, сякаш беше някакво червеникаво мътно езеро.

Мартин последва Пю и започна търсенето, промъквайки се между изпочупените машини и механизми. Той откри един флаер, който беше се врязал под остър ъгъл в ямата. Във флаера имаше двама пътници. Единият от тях беше почти засипан от праха, но уредите на скафандъра говореха, че човекът е жив. Зайин висеше на ремъците на седалката. Краката й бяха смазани, скафандърът разкъсан, тялото замръзнало и твърдо като камък. Това бе всичко, което успяха да намерят. Според правилата и обичаите те веднага кремираха мъртвата с лазерните пистолети, които носеха със себе си. Никога преди не беше им се налагало да ги вкарват в действие. Пю почувствува, че веднага ще повърне, и вкара другото тяло в двуместния флаер, след което изпрати Мартин с него в купола. След това повърна, изчисти скафандъра и откривайки един здрав четириместен флаер, тръгна след Мартин, треперейки така, сякаш студът на Либра пронизваше тялото му.

Каф беше останал жив. Той се намираше в дълбок шок. На тила му откриха голяма подутина, но костите бяха цели.

Пю донесе две порции хранителен концентрат и по една чаша аквавит.

— Вземай — каза той.

Мартин послушно взе аквавита.

Каф лежеше неподвижно, като лицето му, рамкирано от черните коси, изглеждаше восъчно, а устните му бяха полуоткрити и от тях си пробиваше път слаб дъх.

— Всичко това е направил първият тласък, най-силният — каза Мартин. — Той е раздвижил минните пластове. Сигурно там са се намирали газови залежи, както в онези формации в 31-ия квадрат. Но нищо не говореше…

В този миг подът се измъкна изпод краката им. Предметите наоколо заподскачаха, загърмяха, затрещяха, закрещяха: ха-ха-ха!

— В 14 часа беше същото — несигурно промълви Мартин. Но когато трясъкът затихна и всички предмети наоколо прекратиха танца си, Каф скочи и в него избухна тревога.

Пю прескочи през камъка и притисна Каф върху леглото. Той го отхвърли. Мартин притисна рамената му. Каф крещеше, бореше се и се задъхваше, а лицето му почерня.

Пръстите на Пю сами намериха инстинктивно необходимата инжекция: докато Мартин държеше маската, той вкара иглата в нервния възел, връщайки Каф към живота.

— Съвсем не мислех, че ти умееш това — каза Мартин, успокоявайки дишането си.

— Баща ми беше лекар. Но това средство не помага винаги — отвърна Пю. — Жалко, че не си допих аквавита. Земетресението свърши ли? Нищо не усещам.

— Не смятай, че само ти се тресеш. Тласъците продължават.

— Защо той се задушаваше?

— Не зная, Оуен. Надзърни в книгата.

Каф започна да диша по-равно, лицето му порозовя и само устните му бяха още тъмни. Мартин и Оуен напълниха чашите си с ободряващата напитка и седнаха един до друг, като разтвориха медицинския справочник. Под рубриките „Шок“ и „Травма“ не беше казано нищо за цианоза от задушаване. Той не би могъл да се надиша с нищо опасно, защото беше в скафандър.

— Този справочник ни е толкова полезен, колкото „Бабина книга за лекуващите треви“…

Пю хвърли книгата върху сандъка. Тя не се задържа там, тъй като или Пю, или сандъкът още не бяха се успокоили.

— Защо той не е подал сигнал?

— Какво?

— Тези осемте, които са останали в шахтата, не са имали време за това. Но девойката и той са били отвън. Може би тя е стояла пред входа и е била засипана от камъните. Той е стоял навън, вероятно в дежурната стаичка. Личи по това, че е изтичал в тунела, измъкнал я е, вързал я е за седалката на флаера и е забързал към купола. И през цялото това време нито веднъж не е натиснал копчето за тревога. Защо?

— Вероятно поради удара в главата. Съмнявам се дали е разбрал, че момичето е мъртво. Той е загубил разсъдъка си. Но дори и да е съобразявал, не смятам, че би ни сигнализирал. Те са очаквали помощ само един от друг.

Лицето на Мартин приличаше на индийска маска с дълбоки бръчки около устата и очи с цвета на загаснали въглища.

— Ти си прав. Представяш ли си какво е преживял, когато е започнало земетресението и се е оказал отвън, сам…

В отговор Каф закрещя.

Той се смъкна от леглото, задъхвайки се, в гърчове и размахвайки ръце, събори Пю, след което допълзя до камарата от сандъци и грохна върху пода. Устните му бяха сини, а очите — бели. Мартин отново го замъкна на леглото, даде му да вдъхне кислород и се наведе над Пю, който се повдигна, изтривайки кръвта от разбитата скула.

— В ред ли си, Оуен? Какво ти е?

— Мисля, че всичко е наред — каза Пю. — Защо ми търкаш физиономията с това нещо?

Това беше късче лента от компютъра, изцапана с кръвта на Пю. Мартин го хвърли.

— Стори ми се, че е кърпа. Ти си се наранил в ръба на сандъка.

— Припадъкът му мина ли?

— Според мене, да.

Те гледаха Каф, който лежеше неподвижно. Зъбите му изглеждаха като бяла ивица между черните полуотворени устни.

— Прилича на епилепсия. Може би е повреден мозъкът му.

— Дали да му вкараме една доза мепробамат?

Пю поклати глава.

— Не зная какво има в противошоковата инжекция. Страхувам се, че дозата ще бъде твърде голяма.

— Може би той ще се наспи и всичко ще мине?

— Самият аз бих поспал. Не мога да се държа на краката си.

— И твоето не беше малко. Иди поспи, аз ще подежуря.

Пю проми раната на бузата си, свали горната си риза и се спря.

— А ако все пак бихме могли нещо да направим, па макар и да се опитаме?

— Те са умрели — меко каза Мартин.

Пю легна върху спалния чувал, но скоро се събуди от страшен клокочещ звук. Той стана, люлеейки се, намери инжекцията и три пъти се мъчеше да вкара иглата, но това не му се удаваше. След това започна да масажира сърцето на Каф.

— Изкуствено дишане уста в уста — заповяда той и Мартин се подчини.

Накрая Каф рязко вдъхна въздух, пулсът му стана по-равен и напрежението на мускулите му отслабна.

— Колко време спах? — запита Пю.

— Половин час.

Те стояха, обливайки се в пот. Земята трепереше, куполът се люлееше и свиваше. Либра отново танцуваше своята проклета полка, своя тромав танц. Слънцето, издигнало се малко по-високо, беше станало още по-голямо и червено: оскъдната атмосфера беше наситена с газове и прах.

— Какво става с него, Оуен?

— Страхувам се, че умира заедно с тях.

— С тях… Те са мъртви, аз вече ти казах.

— Умрели са деветима. Всички те са мъртви, смазани или задушени. Всички те са в него и той е във всички тях. Те са умрели, а сега той умира с техните смърти, една след друга.

— Господи, какъв ужас! — каза Мартин.

Следващият пристъп беше приблизително същият. Петият още по-лош. Каф се дърпаше и гърчеше, мъчейки се да каже нещо, но нямаше думи, сякаш устата му беше натъпкана с камъни и глина. След това пристъпите станаха по-слаби, но и той самият беше отслабнал. Осмият пристъп започна в 4.30. Пю и Мартин се бореха до 5 и половина, мъчейки се да задържат живота в тялото, което без съпротива плуваше към царството на смъртта. Те успяха, но Мартин каза, че следния пристъп той няма да издържи. Сигурно би станало така, но Пю, притискайки устата си към неговата уста, му вдъхваше въздух в неговите празни дробове, докато самият той загуби съзнание.

Пю се свести. Куполът беше матов и в него гореше светлина. Той се вслуша и долови дишането на двама спящи мъже. След това заспа и само гладът го събуди.

Слънцето беше високо над тъмните равнини и планетата беше прекратила своя танц. Каф спеше. Пю и Мартин пиеха силен чай и го гледаха с тържеството на собственици.

Когато се събуди, Мартин се приближи към него.

— Как се чувствуваш, старче?

Отговор нямаше. Пю зае мястото на Мартин и надзърна в кафявите мътни очи, които го гледаха, но нищо не виждаха. Както и Мартин, той веднага се обърна. Затопли един хранителен концентрат и го донесе на Каф.

— Изпий го!

Забеляза как мускулите върху шията на Каф се напрегнаха.

— Оставете ме да умра — каза младежът.

— Ти няма да умреш.

Каф отвърна, изговаряйки ясно всяко дума:

— Аз съм девет десети мъртъв. Нямам сили, за да живея по-нататък.

Това подействува на Пю, но той реши да се сражава.

— Не — каза той с тон, който не търпеше възражение. — Те са мъртви. Другите. Твоите братя и сестри. Ти не си те. Ти си жив. Ти си Джон Чоу. Животът ти е в твоите собствени ръце.

Юношата лежеше неподвижно, гледайки в мрака, който не съществуваше.

 

 

Мартин и Пю с двата запасни робота последователно се отправяха на експедиционния трейлер до „Дяволската уста“, за да спасят съоръжението и да го предпазят от зловещата атмосфера на Либра, тъй като стойността му се изразяваше в астрономически цифри. Работата се придвижваше бавно, но те не искаха да оставят Каф самичък. Този, който оставаше в купола, се занимаваше с документите, а Каф седеше или лежеше, гледайки в тъмнината, мълчейки. Дните преминаваха в тишина.

Радиото запращя и заговори:

— Корабът търси връзка. Оуен, след пет седмици ще бъдем на Либра. По-точно, според моите изчисления, след 34 земни дни и 9 часа. Как е работата под купола?

— Лошо, шефе. Изследователският екип загина в мината. Всички освен един. Имаше земетресение преди шест дни.

Радиото щракна и в него се втурнаха звуците на Космоса. Шестнадесетсекундова пауза. Корабът беше в орбита около третата планета.

— Загинали са всички освен един? А вие с Мартин невредими ли сте?

— Ние сме в ред, шефе.

Тридесет и две секунди мълчание.

— „Пасерина“ ни остави още един изследователски екип. Мога да ги прехвърля на обекта „Дяволската уста“ вместо в квадрат седем. Ще уредим това, когато кацнем. Във всеки случай ще сменим тебе и Мартин. Дръжте се. Има ли още нещо?

— Нищо повече.

Тридесет и две секунди…

— Тогава довиждане, Оуен.

Каф слушаше този разговор и по-късно Пю му каза:

— Шефът може да те помоли да останеш със следващия изследователски екип. Ти познаваш тукашната обстановка.

Знаейки порядките в Дълбокия космос, той искаше да предупреди младежа.

Каф не отговори. От времето, в което той каза: „Нямам сили, за да живея по-нататък“, той не беше произнесъл нито една дума.

— Оуен — каза Мартин по вътрешната линия. — Той се е пречупил. Побъркал се е.

— Съвсем не изглежда лошо за човек, който е умирал девет пъти.

— Не изглежда лошо? Като изключен андроид! Не му е останало никакво чувство освен ненавист. Надзърни в очите му.

— Това не е ненавист, Мартин. Виж какво, истина е, че той в определен смисъл е бил мъртъв. Аз дори не мога да си представя какво чувствува той. Дори не ни вижда. На него му е твърде тъмно.

— Случва се в тъмнината да прерязват гръкляни. Той ни ненавижда, тъй като ние не сме Алеф, нито Йод и дори не Зайин.

— Може би. Но мисля, че той е самотен. Нас не ни вижда и чува. Това е истина. Преди не му е и трябвало да вижда някого. Никога досега той не е знаел какво значи самота. Той е разговарял със самия себе си, виждал е самия себе си, живеел е сам със себе си и неговият живот е бил пълен с девет „аз“. Той не разбира как ти можеш да живееш сам по себе си. Но трябва да се научи на това. Дай му само време.

Мартин поклати глава.

— Пречупил се е — каза той. — И когато оставаш насаме с него, запомни, че той може да ти извие шията с една ръка.

— Да я извие може — каза с усмивка Пю.

Те стояха пред купола, програмирайки серворобота да поправи строшения влекач. Оттук Пю можеше да вижда Каф под купола и той му напомняше муха, замръзнала в кехлибар.

— Подай ми лоста. Защо си решил, че ще му стане по-добре?

— Той е силна личност, в това не трябва да се съмняваш.

— Силна личност? Парче от личност. Девет десети от нея са мъртви. Самият той каза.

— Но именно той не е мъртъв. Той е жив човек на име Джон Каф Чоу. Неговото възпитание е било необикновено, но в края на краищата всеки хлапак расте със собственото си семейство. Той също ще направи това.

— Нещо не ми се вярва.

— Помисли си, Мартин. Защо хората са измислили клонирането? За обновяване на земната раса. Та ние не сме най-добрите й представители. Погледни ме. Моите интелектуални и физически данни са два пъти по-лоши, отколкото у Джон Чоу. Но аз бях толкова необходим за Земята в Дълбокия космос, че когато изявих желание да работя тук, на мене ми присадиха изкуствен бял дроб и премахнаха късогледството ми. А ако на Земята би имало излишък от здрави млади мъже, нима щяха да бъдат необходими услугите на късоглед валиец с един бял дроб?

— Аз даже не знаех, че ти имаш изкуствен бял дроб.

— Сега ще знаеш. Не тенекиен бял дроб, а човешки, част от чуждо тяло, култивирано изкуствено, точно казано, всъщност клонирано. Така в медицината правят резервни органи. С помощта на клониране, само че частично, а не пълно. Сега това е мой собствен бял дроб. Но аз исках да кажа нещо друго: сега има твърде много такива като мене и твърде малко като Джон Чоу. Учените се опитват да повишат генетичното ниво на човечеството. Затова ние знаем, че ако човек е клониран, то това сигурно е силен и умен човек. Нима не е логично?

Мартин изхъмка. Сервороботът забуча, затопляйки се.

Каф ядеше малко. Беше мъчно да преглъща храната, задавяше се и се отказваше от яденето след няколко глътки. Той изгуби 8 или 10 килограма от теглото си. След три седмици обаче апетитът му започна се връща и веднъж той се зае с подреждане имуществото на клона, като обърна наопаки спалните чували, чантите и хартиите, които Пю акуратно беше подредил в края на коридора между сандъците. Той разпредели всичко, изгори камара хартия и дреболии, събра останките в малък пакет и отново потъна в мълчание.

След още два дни той заговори. Пю се мъчеше да премахне треперенето на лентата в магнитофона, но не успяваше. Мартин беше излетял с ракета да провери картата на Пампа.

— Дявол да го вземе! — изруга Пю и Каф се обади с глас, лишен от всякакъв израз:

— Искате ли да направя това аз?

Пю скочи, но веднага се овладя и предаде апарата на Каф. Той го разглоби, след това го сглоби и постави върху масата.

— Сложи някаква лента — каза Пю колкото може по-естествено, навеждайки се над съседната маса.

Каф взе първата попаднала му лента. Оказа се, че това е хорал. Каф легна върху тревата. Мелодията на пеещия хор от стотина човешки гласове изпълни купола. Каф лежеше неподвижно. Лицето му не изразяваше нищо.

През следващите няколко дни той свърши още няколко работи, макар никой да не беше го молил за това. Той не правеше нищо, което би изисквало от негова страна инициатива, и ако биха го помолили, той просто не би реагирал на молбата.

— Поправя се — каза Пю на аржентински диалект.

— Не. Превръща себе си в машина. Прави само това, за което е програмиран, и не реагира на останалото. Това е по-лошо, отколкото да не прави нищо. Просто вече не е човек.

Пю въздъхна.

— Лека нощ — каза той по английски. — Лека нощ, Каф.

— Лека нощ — отвърна Мартин. Каф не отговори нищо.

На другата сутрин Каф по време на закуската протегна ръката си над чинията на Мартин, за да си вземе филия.

— Защо не ме помоли? — учтиво каза Мартин, подтискайки раздразнението си. — Бих ти подал.

— И сам мога да стигна — отвърна Каф с безцветен глас.

— Вярно е, можеш. Но слушай какво. Да подадеш хляб, да кажеш „лека нощ“ или „здрасти“ — всичко това не е толкова важно. Ако един човек каже нещо такова, другият във всички случаи трябва да му отговори.

Младият човек равнодушно погледна към Мартин. Очите все още не забелязваха хората, с които говори.

— Защо да съм длъжен отговоря?

— Защото се обръщат към тебе.

— А защо?

Мартин вдигна рамене и се засмя. Пю скочи и включи скалореза.

След това каза:

— Остави го на мира, Мартин.

— В малките изолирани колективи е много важно да не забравяш за добрите маниери, щом веднъж работиш заедно с някого. Него са го учили на това. Всеки в Дълбокия космос знае за това. Така че той съзнателно отказва да бъде любезен.

— Ти казваш ли на себе си „лека нощ“?

— Е, и какво?

— Нима не разбираш, че Каф никога не е бил познат с никого освен със самия себе си?

— Тогава кълна се, че всички тези истории с клонирането не водят доникъде — каза Мартин. — Нищо няма да излезе от тази работа. С какво могат да смогнат на човека тези дубликати на гении, ако те дори не подозират за нашето съществуване?

Пю кимна:

— Може би е по-разумно клоновете до се разделят и да се възпитават заедно с обикновените деца. Но от тях ще станат такива великолепни екипи.

— Нима? Не съм сигурен. А ако този екип би се състоял от десет обикновени сиви инженери-изследователи, нима всички те биха се оказали по едно и също време на същото място? Нима всичките те биха загинали? А какво от това, че тези момчета, когато е започнало срутването и стените започнали да падат, са се хвърлили в една и съща посока, към дъното на мината, сигурно, за да спасят онзи, който е бил най-далеч от всички? Дори Каф, който е бил отвън, веднага се е хвърлил в мината… Това наистина е хипотеза, но смятам, че от десет обикновени объркани хора все пак един би изскочил на повърхността.

Дните преминаваха и червеното слънце се прокрадваше по тъмното небе, но Каф все така не отговаряше на въпросите и Пю все по-често се заяждаше с Мартин. Той започна да се оплаква, че Мартин хърка. Наскърбен, Мартин пренесе леглото си в другия край на купола и известно време въобще не разговаряше с него. Пю си свирукаше валийски песнички и това омръзна на Мартин. Тогава Пю също му се разсърди и известно време не разговаря с него.

 

 

Един ден преди идването на кораба Мартин съобщи, че се готви да отиде в планините Мерионет.

— А аз вярвах, че ти най-накрая ще ми помогнеш да завърша анализа на образците с помощта на компютъра — мрачно подхвърли Пю.

— Каф ще ти помогне. Искам още веднъж да погледна траншеята. Желая ти успех — добави Мартин на диалект и замина, подсмивайки се.

— Какъв език е този?

— Аржентински. Нима не съм ти казвал това?

— Не зная. — След известно време младият човек прибави: — Страхувам се, че много неща съм забравил.

— Нищо от това — меко каза Пю, осъзнавайки внезапно колко е важен този разговор. — Ще ми помогнеш ли да поработя с компютъра, Каф?

Той кимна.

Случиха се много неизправности и работата им отне целия ден. Каф беше отличен помощник, бърз и съобразителен и по нещо напомняше самия Пю. Наистина безцветният му глас действуваше на нервите. Но това можеше да се преживее — след един ден ще пристигне корабът — старата команда, другарите и приятелите.

През деня те прекъснаха работата, за да пият чай, и Каф запита:

— Какво ще стане, ако корабът се разбие?

— Всички ще загинат.

— А какво ще стане с вас?

— С нас? Ще предадем по радиото SOS и ще намалим порциите наполовина, докато дойде спасителен кораб от третата база. За това ще са необходими четири години и половина. Ние можем да съберем припаси за тримата за четири-пет години. Тежко ще бъде, но ще се оправим.

— И те ще изпратят спасителен кораб само за трима души?

— Разбира се.

Каф не каза нищо повече.

— Стига сме разсъждавали на весели теми — каза Пю, ставайки от масата, за да се върне при уредите. Той се олюля и столът се измъкна от ръката му. Без да завърши пируета си, Пю се блъсна в стената на купола.

— Бре, бре, бре — каза той, — какво беше това?

— Земетресение — отговори Каф.

Чашките танцуваха, звънко удряйки се в масата. Вихър от хартии се вдигна над сандъка, а покривът на купола се издуваше и спадаше. Под краката им се зараждаше глух грохот, наполовина звук, наполовина движение.

Каф стоеше неподвижно. Не можеш да изплашиш със земетресение човек, загинал при земетресение.

Пю побеля и черните му твърди коси се разрошиха. Той беше изплашен. И каза:

— Мартин е в траншеята.

— Каква траншея?

— На линията на голямото изригване. В епицентъра на тукашните земетресения. Виж сеизмографа.

Пю се сражаваше със заялата се врата на треперещия шкаф.

— Какво правите?

— Трябва да побързам да му помогна.

— Мартин взе ракета. Да се лети с флаер по време на земетресение е опасно. Те не могат да се контролират.

— Млъкни, боже мой!

Каф се изправи и гласът му беше също така равен и безцветен, както винаги.

— Съвсем не е необходимо да се тръгва в момента. Това води само към неоправдан риск.

— Ако чуеш, че той е натиснал копчето за тревога, веднага ми съобщи по радиото — каза Пю, затваряйки шлема и хвърляйки се към люка.

Когато изтича навън, Либра вече беше прибрала своите разкъсани поли и цялата, до самия червен хоризонт, играеше танца на живота.

Изпод купола Каф видя как флаерът набра скорост, издигна се нагоре в червената мъглива светлина като метеор и изчезна на североизток. Върхът на купола трепна и земята се изкашля. На юг от купола се образува сифон, който изплю стълб от черен газ.

Звънецът зазвъня пронизително и върху централния контролен пулт се запали червено светлина. Под светлината имаше надпис „Скафандър №2“ и с ръка беше надраскано „А. Г. М.“ Каф не изключи сигнала. Той се опита да се свърже с Мартин, а след това и с Пю, но не получи отговор.

Когато тласъците се прекратиха, Каф се върна към работата си и завърши онова, което правеха с Пю. Това отне два часа. През всеки половин час той се опитваше да се свърже със „Скафандър №2“ и не получаваше никакъв отговор, а след това изпрати радиосъобщение до „Скафандър №1“ и също не получи отговор. Червената светлина угасна след около един час.

Настана време за вечеря. Каф си приготви храна и я изяде. След това легна върху леглото.

Последните тласъци затихнаха и само понякога по планетата минаваха като вълна далечен гръм и тръпки. Слънцето висеше на запад светлочервено, огромно, приличащо на слънчоглед, и все така незалязващо. Беше тихо.

Каф стана и започна да се разхожда по отрупания с вещи и неприбран пустинен дом. Тук цареше тишина. Той се приближи към магнетофона и постави първата попаднала му лента. Това беше чиста електронна музика, лишена от хармония и гласове. Музиката свърши. Остана тишината.

Униформеният комбинезон на Пю с откъснато копче висеше над камара от почвени образци. Каф го гледаше.

Тишината продължаваше. Детски сън: на света няма никой освен мене. В целия свят нито едно живо същество.

Ниско над долината, на север от купола, блесна метеорит.

Устата на Каф се отвори, сякаш искаше да каже нещо, но не се чу никакъв звук. Той бързо се приближи към северната стена и се взря в желатиново-червения сумрак.

Звездичката се приближи и кацна. Пред люка се появиха две фигури. Когато влязоха, Каф стоеше до люка. Скафандърът на Мартин беше покрит с прах и това изглеждаше стар и набръчкан като повърхността на Либра. Пю го подкрепяше под ръка.

— Ранен ли е?

Пю сне скафандъра си и помогна на Мартин да се съблече.

— Понервничи — каза той кротко.

— Парче от скала падна върху ракетата — каза Мартин, сядайки на масата и размахвайки ръце. — Вярно е, че ме нямаше там. Разбираш ли, бях кацнал и се ровех във въглищния прах, когато почувствувах, че всичко наоколо се затресе. Тогава се изкатерих върху една площадка от вулканични пластове, която си бях избрал отгоре. Така беше по-сигурно и по-далеч от скалите. И тогава видях как парче от планетата падна върху моята ракета. Голяма гледка! Тогава си спомних, че запасните балони с кислород останаха в ракетата, така че натиснах копчето за тревога. По радиото обаче не можех да се свържа с никого — по време на земетресение тук винаги е така. Не знаех дали сте получили моя сигнал. А наоколо всичко подскачаше и скалите се разрушаваха пред очите ми. Хвърчаха камъни и се вдигна такъв прах, че на един метър не се виждаше нищо. Вече започнах да мисля какво ще дишам след някой и друг час, когато видях, че старият Оуен се върти над траншеята сред прах и камъни, като огромен уродлив прилеп…

— Ще ядеш ли? — запита Пю.

— Разбира се, а ти как прекара тук земетресението, Каф? Няма ли повреди? Не беше чак толкова силно това земетресение, нали? Какво показваше сеизмографът? Просто нямах късмет и се оказах в самия му център. Там се чувствувах както на Рихтер–15 и сякаш цялата планета се разпадаше…

— Сядай — каза Пю — и яж.

След като Мартин хапна, потокът от думи попресъхна. Мартин се домъкна до леглото, все още намиращо се в онзи далечен ъгъл, в който го беше поставил, когато Пю се оплака, че хърка.

— Лека нощ, бездробен валиец — изкряка той.

— Лека нощ.

Мартин не каза нищо повече. Пю затъмни купола, намали светлината в лампата и тя започна да гори с жълтия цвят на свещ. След това, без да каже нито дума, седна и потъна в собствените си мисли.

Тишината продължаваше.

— Аз завърших изчисленията.

Пю кимна с благодарност.

— Получих сигнала на Мартин, но не успях да се свържа нито с него, нито с вас.

Правейки усилие, Пю каза:

— Не трябваше да излитам. Той имаше кислород за още два часа даже и с един балон. Докато се носех нататък, той би могъл да се върне в къщи. Така бихме се разминали един друг. Но аз се изплаших.

Тишината се върна, нарушавана само от тихото хъркане на Мартин.

— Вие обичате ли Мартин?

Пю погледна към него зло:

— Мартин е мой приятел. Ние сме работили заедно и той е добър човек. — Замълча и след известно време добави: — Да, обичам го. Защо питате?

Каф не отговаряше и само гледаше към Пю. Изразът на лицето му се промени, сякаш видя нещо, което по-рано не е забелязвал. Гласът му също се промени:

— Как вие можете… Как вие…

Но Пю не можа да му отговори.

— Не зная — каза той. — В известен смисъл това е въпрос на навик. Не зная. Всеки от нас живее сам за себе си. Какво друго да правим, ако не да се държим за ръка в тъмнината?

Странният горящ поглед на Каф угасна, сякаш изгорен от собствената си сила.

— Уморих се — каза Пю. — Ей че неприятно беше да го търсиш в черния прах и мръсотия, когато в земята се отваряха и затваряха алчни уста… Отивам да спя. Корабът ще почне да предава след шест часа.

Той стана и се протегна.

— Там има клон — каза Каф. — Те превозват насам друг изследователски екип.

— Е, и какво?

— Клон от дванадесет. Видях ги на „Пасерина“.

Каф седеше в жълтата неясна светлина на лампата и изглеждаше, че през светлината вижда онова, от което се страхуваше толкова много: нов клон, многобройно „аз“, към което той не принадлежеше. Заблудена фигурка от счупен комплект, фрагмент, неприучен на самотност, незнаещ дори как може да дарява своята любов на друг човек. Сега му предстоеше да се срещне с нещо абсолютно, със затворена клонова система от дванадесет близнаци. Твърде много се искаше от бедното момче. Минавайки край него, Пю сложи ръката си върху рамото му:

— Шефът няма да поиска ти да останеш тука заедно с клона. Можеш да се върнеш в къщи, а може би, щом като ти вече си космически разузнавач, си струва да тръгнеш по-нататък с нас? Ние ще ти намерим работа. Не бързай с отговора. Ти ще се справиш.

Пю замълча. Разкопчавайки куртката си, той стоеше малко прегърбен от умора. Каф го погледна и видя нещо, което не беше виждал преди. Видя него, Оуен Пю, друг човек, протягащ му ръка в тъмнината.

— Лека нощ — промърмори полузаспалият Пю, вмъквайки се в спалния чувал.

Той не можа да чуе как след една пауза Каф му отвърна, протягайки ръката си в мрака.