Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011 г.)
- Разпознаване и начална корекция
- sonnni(2012 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012 г.)
Издание:
Георги Марковски. Хитър Петър
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1978
Българска. Първо издание
Редактор: Иван Вълев
Коректор: Трифон Алексиев
История
- —Добавяне
Глава седма
Поучение
Дълго гледа Петър бащината си къща: сърцето му подсказваше, че никога вече няма да я види; майка му се щураше свита-превита из двора; покривът на комина съвсем се бе килнал. Като се килна и слънцето зад Дедейна могила, смуши магарето; и магарето тръгна напосоки, че не знаеше къде да отиде; а Петър се прощаваше с всичко, че му бяха познати всяко дърво и всеки камък, и всяка тревичка. Къде да отиде: заплашван, преследван, прогонен? Да вземе сам да си върже камък на шията, па да скочи в реката? Прав беше свещеник Матей, като четеше от требника: „Такъв е нашият живот: наистина е като цвят и дим, като утринна роса! Дойдете, прочее, ясно да видим онова, що е в гробовете: Где е телесната хубост? Где е младостта? Где е видът на плътта? Всичко е повяхнало като трева, всичко се разпаднало!“, но не му се мреше на Петър. Да вземе да поиска оная Магдалина от баща й; ма да заживее като всеки човек: с булка и с люлка; ама къде да я заведе? Какво да прави тогава, освен да си следва съдбата?
И като си следваше съдбата, Петър видя, че по мръкнало магарето бе спряло в някакво село пред някаква порта. Чорбаджийска къща бе, похлопа на вратата, излезе стопанката:
— Какво те носи, момче?
Пък Петър:
— Неволята ме носи, стопанке: замръкнах в непознато село и нямам къде да нощувам!
Покани го; чорбаджията го нямаше: отишъл бе в селската кръчма; стопанката вареше патица в тенджерата, в огнището се печеше питка. Разговориха се, портата се хлопна, чорбаджийката скокна.
— Мъжо, имаме си гостенин!
А чорбаджията:
— Кой си, що си, момче?
Пък Петър:
— Байрактарчанин съм, чорбаджи, от Поломието чак!
А чорбаджията:
— Имам приятел оттам: кнез Тодор се казва!
Пък Петър:
— Той ми е кръстник!
А чорбаджията:
— Така ли било! Слагай, жено, че умрях от глад! Слагай гостенина да гостим!
Бутна чорбаджийката тенджерата и питката в долапа; извади комат сух хляб и три глави лук; сложи ги на синията:
— От толкова работа, мъжо, нищо не сварих да сготвя!
А чорбаджията:
— Каквото дал господ, жено, това ще ядем!
Хапнаха; стопаните се прибраха; Петър остана да спи на рогозка край огнището. Ама спи ли гладен корем! Въртя се Петър на рогозката; червата му куркаха; призори стана, мушна патицата и питката в дисагите, захлупи в тенджерата стари чорбаджийски цървули. Седна, взе да пристяга вървите на навущата, а на вратата чорбаджията:
— Рано си станал, момче!
Пък Петър:
— Път ме чака щото!
А чорбаджията:
— Като ходиш нагоре-надолу, какво ново-вехто по света?
Пък Петър:
— Царуваше в Тенджер-града цар Патаран, но все към чорбаджиите гледаше, та беднорията го напъха в дисаги и на негово място въздигна цар Цървулан! Сега и беднорията сита ще бъде! Това е, чорбаджи, който има уши, да слуша, и който има очи, да гледа!
А чорбаджията:
— Добре сме си далече от Тенджер-града!
Пък Петър:
— Да стягам цървули, че Тенджер-град ни е близо, ни далеч!
А чорбаджията:
— Добро момче ми се виждаш, та да ти кажа три мъдри съвета на изпроводяк! Първият съвет е: като видиш чорбаджия, целуни му ръка! Вторият съвет е: като видиш потурнак, целуни му ръка! Третият съвет е: като видиш турчин, целуни му ръка! Така ще добруваш, момче!
Смуши Петър магарето; магарето го погледна учудено, понеже нямаше къде да отидат; и хукна по пътя. Вървя цял ден през гората; и все: „Какво да правя, освен да си следвам съдбата!“; и като си следваше съдбата, пак замръкна в непознато село. Похлопа тоя път на портата на бедняшка къщурка; влезе вътре; а то: беднотия до шия. Децата се търкалят в пепелта на огнището; мъжът брадясал и с хлътнали бузи; жената препасала над срамотиите си хватка сено. Извади Петър чорбаджийската патица, извади и питката, хапнаха, разговориха се.
В мързелива къща Петър попадна: стопанката бе мързелива. Мъжът по цял ден сечеше дърва из букака, товареше ги на магаренцето и ходеше от село на село да ги продава, пък жена му за цяла година напреде едно вретено и го прибра в кацата.
Рече й веднъж:
„Жено, голи и боси тръгнахме!“
А жена му:
„Ууу, мъжо, що съм нещо изпрела!“
И като влезе в кацата, показваше му вретеното и го пускаше:
„Ето мъжо, ето и друго, ето и трето: цяла каца вретена!“
Пък той:
„Тогава що не плетеш, нито тъчеш?“
А жена му:
„Как да тъка и плета, като нямам мотовила преждата да намотая?“
Взе човекът брадвата; отиде в гората; почна да сече мотовила. А жена му изтича след него и като сви шепи на фуния, взе да вика през тях:
„Мотовила-вилааа! Който сече мотовила, жена му умира, деца му сираци остават! Мотовила-вилааа!“
„Бре — рече си човекът. — С нечисти сили е пълна гората, я да оставя това място!“
Отиде другаде; пак взе да сече; а жена му:
„Мотовила-вилааа!“
„Бре! — рече си човекът. — И това място било на вили и на самовили!“
Пак се премести; взе да сече: а жена му пак.
„Я да си отида! — си рече човекът. — По-добре голи и боси, наместо сираци!“
Прибра се човекът; преспа; на другия ден тръгна за града да купи по ризка за децата. А жена му прати децата да викат по него:
„Татеее, купи и на мамааа: къска да еее, новка да еее!“
А човекът чу да й купи гъска и й купи гъска. Пък жената, като видя, че се връща, взе старата си риза и я хвърли в огъня. Като се разбра, отиде на двора и препаса над срамотиите си хватка сено.
На тръгване от тая къща Петър рече на човека:
— Да излекуваме мързела на булката ти, братко!
А той:
— Жив да си, братко, но как?
Пък Петър:
— Кажи й, че ви канят на сватба в съседното село, покарай я нататък, скрита в кацата, останалото е моя работа!
Смуши Петър магарето; спря в съседното село; рече на хората:
— Еди кой си, братя, уловил в гората вила!
А селяните:
— Да идем, братя, да я видим!
Пък Петър:
— Не ходете, братя, тя сама ще дойде! Човекът я кара в каца от село на село, утре идва при вас! Вземете тъпани и зурни, па я срещнете!
Смуши пак Петър магарето; хората взеха тъпани и зурни; а човекът рече на жена си:
„Хайде, жено, на сватба!“
Пък жена му:
„Ууу, мъжо, как тъй гола на сватба!“
А той:
„Що си толкоз глупава, жено: там ще те даруват риза, пременена ще се върнеш!“
Влезе жената в кацата; подкара човекът каруцата, като наближиха селото, насреща излезе народът с тъпани и зурни.
„Бре, ами сега!“ — си рече жената.
Взе да наднича народът, взе да цъка с език; скокна жената, хукна в гората; а всички по нея:
„Ууу-бре!“ „Дууу-бре!“ „Бре-бре-бре!“
Отиде у дома си жената, залови се за работа.
Пък Петър — яхнал магарето — вървеше подир съдбата си. Ята гарвани грачеха по клоните; из посивялото небе затанцуваха снежинки; подплашен заек остави заплетена следа. Накъде, Петре, бездомен, без хляб и постеля? Магарето крачеше унило; тихо шумоляха снежинките; стресна го счупена съчка. Вдигна глава, видя долу на брега на реката сгушена мелница, в комина се виеше струйчица дим. Представи си Петър огнището; пращи жаравата в него, мливари насядали, кьосе-воденичар ги залъгва. „Иди, Петре, та стани на кьосето слуга!“ — си рече и тръгна към мелницата.
А кьосето:
— Воденичар, момче, зиме не взема слуга! Ако си съгласен така: лоша ли е зимата, улеите ще замръзнат и ще те храня даром, добра ли е зимата, кречеталото ще трака и ще ми работиш даром! Казвай, момче!
Пък Петър остана: къде да ходи заплашван, преследван, прогонен? „Да изкарам някак си зимата, после ще взема да ида във Влашко!“ — си рече; и после: „Ще въртя във Влашко брадвата, пилата, триона, ще си струпам къщурка, ще пратя за мама, и за Магдалина ще пратя!“, и после: „И — завинаги — катинар на устата!“ Зимата се случи мека; кречеталото тракаше непрекъснато и Петър не изправяше гръб; и като се въртеше край воденичните камъни, чу веднъж мливари да казват:
— Абе, Кьосе, я стига ни лъга, ами знаеш ли как Хитър Петър надхитрил султана? Чуй да ти кажа: минавал веднъж султанът по нашенско, отседнал у Петър, па рекъл: „Чуват се разни за тебе бре, Петре! Кола пшеница ти давам, ако и мене излъжеш!“ Пък Хитър Петър му рекъл: „Царю честити, не лъжи, ами истини казвам аз. Някога баща ти закъсал, та взел от баща ми кола пшеница назаем, па забравил да му я върне! Добре е — разгеле си ми дошъл — да ми я върнеш, че сега пък аз съм закъсал!“ Разгневил се султанът: „Ама че лъжа: баща ми да вземе от бедняк някакъв!“ Пък Хитър Петър му рекъл: „Ако е лъжа, дай ми я, че обеща, ако е истина, дай ми я, че си длъжник!“ Дал му султанът кола пшеница — нали обещал, пък Хитър Петър я раздал на народа!
А кьосето:
— Знам го аз Петър: и мене надхитри!
Не го чу Петър какво им разказва, че кречеталата се разтракаха и се обадиха отвред гласове: „Какво му остава на тоя човек“ — викаха демоните, пък ангелите: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда! Предназначение е дарбата божия във век на тиранство: читакът е силен, народът е слаб, а тоя чрез своето слово ще му бъде стълб и опора дори след смъртта си, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!“; и от всеки синор, и от всяка кошара, и от всеки дом народът му викаше: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“; и тримата старци: „Идете кажете на Петър: Удари, Петре, часът ти!“
А кьосето:
— Глух ли си, момче? Сляп ли си! Иди да посрещнеш човека!
Излезе Петър, погледна: стар ходжа водеше керван магарета. Девет магарета с товари жито, десетото празно, ходжата ту слиза, ту му се качва и нещо се чуди. Като наближи, Петър му рече:
— Какво им се чудиш бре, ходжа ефенди?
А ходжата:
— Като ти кажа, момче, и ти ще се чудиш! Карам магаретата, броя ги, десет излизат! Яхвам едното, броя ги, девет излизат: едното го няма!
Пък Петър:
— Покажи, ходжа ефенди, и аз да видя туй чудо! Качи се ходжата, преброи магаретата с товари жито — девет излязоха.
Пък Петър:
— Сложи и себе си: ставате десет!
Разсмя се старият ходжа:
— Прав си, момче! Сам си го изпросих! На времето, като изпращах децата си за вода, винаги ги тупах на тръгване: защо да ги бия, когато вече са счупили стомната?
Разтовариха магаретата, влязоха, а кьосето и мливарите:
— Добре дошъл, Настрадин Ходжа!
Седна ходжата при мливарите; огънят весело пращеше в огнището; Петър пак запревива гръб при воденичните камъни.
А Настрадин Ходжа:
— Като те гледам, ти ще си Петър, дето взел от султана торбата жълтици!
Пък Петър:
— Да знаеш, ходжа, после що стана!
Наскачаха мливарите, сториха му място, кьосето се удари по челото:
— Бре, Петре, ти ли си бил!
А Настрадин Ходжа:
— Какво, момче, после стана?
Пък Петър:
— Ще ти кажа, ходжа, от игла до конец! Много поразии направи султанът по земята българска, та ме извика нашият цар, па ми рече: „Виж, Петре, вразуми го някак тоя султан!“ Имаше султанът нива край нашето село, непожъната още, с голяма круша в средата. Взех паламарка и сърп, отидох на нивата, взех да я жъна. По едно време — тъкмо хапвам под крушата — се задава султанът на черен жребец, спира при мене: „Помага бог, момче! Голяма нива имаш!“ Рекох му аз: „Не е моя нивата, ами — като съм беден — си викам: я да пожъна нивата, пък стопанинът й все ще ме възнагради някак!“ Рече ми той: „Моя е нивата! Като си толкоз работен, момче, що те не взема за зет!“ Рекох му аз: „Каквото кажеш, царю честити!“ Така и стана; заживяхме си със султановата щерка; и му давах съвети, та миряса султанът и олекна на народа български!
А Настрадин Ходжа:
— Видях аз, та отидох при султана и му рекох: „Аллах да те поживи, мами те това българче, ами вземи да го погубиш!“ Рече султанът: „Да го погубя, но как?“ Рекох му аз: „Нощес като заспи, вземи му главата!“
Пък Петър:
— Ти ли си бил! Чух вечерта да си шепнат султанът и жена му, че ще ми вземат главата. Легнахме си с щерка му; щом тя заспа, сложих й каскета, забрадката пък на мойта глава; влезе султанът, опипа главите и: „Хръс!“ Като излезе, излязох и аз, и дим да ме няма!
А Настрадин Ходжа:
— Въх, проклето момче!
Пък Петър:
— Чакай, ходжа, това е само началото! Идвам си тук, а нашият цар: „Бре, Петре, каква я направи!“ Рекох му аз: „Стана тя, каквато стана, ами да ти донеса султановата хазна!“ Отидох с керван мулета в престолния град; отседнах у една баба; взех торба клинци, побих ги по стената на хазната, та се качих.
А Настрадин Ходжа:
— Забеляза султанът, че му намалява златото, па ме викна за съвет. Рекох му аз: „Аллах да те поживи, онова българче ще да е, ами сложи каца с катран, та в нея да падне!“
Пък Петър:
— Ти ли си бил! На четвъртата нощ мулетарят се запъна: „Сега отивам аз! Само ти ли си юнак?“ Не можах да го раздумам; отиде; отидох и аз, като не се върна. Видях го затънал в каца с катран, отрязах му главата да не ме изкаже, продължих да изнасям.
А Настрадин Ходжа:
— Като видях, че си ни надхитрил, рекох на султана: „Аллах да те поживи, разсипа ни онова българче, ами да спасяваме, каквото ни остана!“ Рече султанът: „Да спасяваме, но как?“ Рекох му аз: „Закарай златото в друг град!“
Пък Петър:
— Ти ли си бил! Колко ви беше останало: един камилски товар! Като видях камилата с трима пазачи, отседнах в крайпътния хан, взех да играя с ашици. Минаха пазачите, седнаха и те, нарочно загубих в играта шепа жълтици. Взеха да делят жълтиците, скараха се, а аз заминах с камилата.
А Настрадин Ходжа:
— Ядосах се, отидох, казах на султана: „Аллах да те поживи, остана ни шепа жълтици, дето ония ахмаци се скараха за тях, ами я да ги хвърлим на моста, та българчето, като се наведе да ги събира, аскерите ти да го вържат!“
Пък Петър:
— Ти ли си бил! Усетих аз клопката! Намазах си цървулите с катран, минах по моста, а аскерите се пулят: къде се дянаха жълтиците!
А Настрадин Ходжа:
— Въх, проклето момче!
Пък Петър:
— Чакай, ходжа, да ти кажа и края! Идвам си тук, а нашият цар: „Майстор си, Петре! Какво да ти дам за награда?“ Рекох му аз: „Царю честити, аз на тебе награда ще дам: ще ти докарам самия султан!“ Нарамих брадвата, пилата, триона, па отидох на нивата му, дето я жънех. Отсякох крушата, одялах дъски, взех да сглобявам ковчег за мъртвец. По едно време — тъкмо привършвам капака — се задава султанът на черен жребец, спира при мене: „Помага бог, момче! Защо съсипа крушата?“ Рекох му аз: „Не съм я съсипал, ами има един Петър — Хитър Петър му викат — може да си чувал, нашият цар утре ще го беси, та ме изпрати ковчег да му правя!“ Рече ми той: „Хвала на вашия цар!“ Рекох му аз: „Ама те ти беля: като не съм виждал този Петър, боя се да не умаля ковчега!“ Рече ми той: „Това да ти е кахърът: колкото мене беше оня проклетник!“ Рекох му аз: „Море, я влез да премеря!“ Влезе султанът, заковах набързо капака и право при нашия цар!
Отиде си ходжата нажален, че му хванали султана; пукна се пролет; Петър взе да оглежда магарето.
А кьосето:
— Какво си намислил бре, Петре?
Пък Петър:
— Аз, Кьосе, съм като кучето, дето зиме зъзне и си вика: „Те колко малка къщурка ми трябва, само да дойде лятото, па да се заръкавя!“ а лете навири крака на поляната и си вика: „Е-хеее, колко голяма къща си имам, за какво ми е друга да правя!“ Та така и аз; като видя зор: „Петре, трай си, си викам, като мине зорът, засърбява ме езикът. По селата тръгвам, Кьосе!“
А кьосето:
— Море, Петре, що ме не вземеш и мене!
Тръгна с Петър и кьосето; като вървяха, събра се цяла дружина; и наместо славата на десницата, растеше славата на езика му.
Веднъж в някакво село тълпа турци дойдоха при него:
— Петре! — му рекоха. — Ето, двама серсеми се скараха и сбиха, та идем да ни помогнеш!
Пък Петър:
— Имате си кадия!
А тълпата турци:
— На кадията който повече пусне, той е по-прав! Но чуй да ти кажем! Беден човечец пасеше овчицата си и се приличаше на слънце до цъфнал дрян, а този ага мина, взе му овчицата и не ще да я върне!
Пък Петър:
— Върни му, аго, овчицата!
А агата:
— Ни съм чул, Петре, ни съм видял този човек!
Пък Петър:
— Я ми донеси клонче от дряна: то ще ми каже!
А агата:
— С турчин, Петре, не бива шега!
Пък Петър:
— Ти го донеси, аго, пък ще видим кой се шегува!
Тръгна агата, а народът се разсмя: сам си се издаде агата.
В друго село в някаква къща — българска бе — чуха кавга. Отбиха се: мъж биеше жена си. Пуснаха се, като видяха гостите; жената отиде да шета; мъжът се оплака:
— Работлива е, чистница е, ама много говори: на три с триста отвръща!
Стана Петър; отиде при нея; и тя се оплака:
— Чистник е, работлив е, ама много ме бие: на три думи с триста тояги отвръща!
Пък Петър:
— Аз ще ви помогна! Омеси питка, стопанке, кокошка опечи, винце наточи! Иди, стопанино, донеси стомна вода от кладенчето, дето изтича от корубестата бука!
Седнаха: хапнаха питка с кокошка, пийнаха винце; Петър подаде стомната на бъбривата булка:
— Ето церът! Като вземе да ти гълчи мъжът ти, стопанке, ще вземеш в уста глътка от тая вода и ще я глътнеш, когато му мине ядът! Докато свършиш стомната, всичко ще се оправи!
Така следваше — от село на село — Петър съдбата си; яхнал магаре, придружен от дружина, обладан от страх и надежда; а му оставаше малко да върви подир нея.