Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (8) (Само си мислиш, че знаеш…)

Повечето сравнително големи библиотеки имат рафтове с футуристични томове от 50-те години на XX в. със заглавия като „В атомната ера“ и „Светът на утрешния ден“. Ако прелистите няколко от тях, бързо ще забележите, че всяка една от тези книги казва повече за времената, в които е била написана, отколкото за времената, които е трябвало да предскаже. Разлистете няколко страници и ще откриете рисунка с домакиня с фризура ала Дона Рийд и надиплена пола, развяваща се над снабдена с всевъзможни домакински уреди кухня, която чака звука от колата с ракетен двигател на съпруга, преди да сложи тенджерата с риба тон на масата. Прелистете още няколко страници и ще видите рисунка на модерен град под облак смог, пълен с ядрени влакове, коли на въздушни възглавници и добре облечени граждани, които плавно се плъзгат към работните си места по движещите се ленти на тротоарите. Освен това обаче ще забележите, че някои неща липсват. Мъжете не носят бебета, жените не носят куфарчета, децата нямат пиърсинг на веждите и зърната и мишките не казват клик, вместо цвър. Няма скейтбордисти, нито просяци, нито мобилни телефони, нито енергийни напитки, няма спандекс, латекс, гортекс, АмЕкс^[3], ФедЕкс^[4] или „Уол-Март“^[5]. Освен това всички хора от африкански, азиатски и латиноамерикански произход явно изцяло са пропуснали бъдещето. Всъщност това, което прави тези рисунки толкова очарователни, е, че те са напълно, невероятно и нелепо погрешни. Как изобщо на някого е могло да му хрумне, че бъдещето ще изглежда като някакъв хибрид на „Забранената планета“ и „Бащата знае най-добре“^[6]?

Още от същото

Осъзнаването на новостта на бъдещето е отколешна традиция. Лорд Уилям Томсън Келвин бил един от най-прозорливите физици на XIX в. (именно затова измерваме температурата в келвини), но когато внимателно се вгледал в света на бъдещето, той заключил, че „по-тежки от въздуха летящи машини са невъзможни“.^[7] Повечето от колегите му се съгласили. Както прочутият астроном Саймън Нюком написал през 1906 г.: „Доказателството, че нито една вероятна смес от познати субстанции, познати форми на апарати и познати форми на сила могат да бъдат обединени в използваема машина, с помощта, на която човек да може да прелита на дълги разстояния във въздуха, изглежда на пишещия толкова пълно, колкото е възможно за доказателството на даден физичен факт да бъде.“^[8]

Дори Уилбър Райт, който доказал, че Келвин и Нюком грешат, признал, че през 1901 г. бил казал на брат си, че „човекът няма да полети още петдесет години“. Не познал с четирийсет и осем. Броят на уважавани учени и видни изобретатели, които обявили, че съществуването на самолета е невъзможно, е по-малък само от броя на тези, които твърдели същото и за летенето в космоса, телевизионните приемници, микровълновите печки, ядреното гориво, сърдечните трансплантации и сенаторите жени. Литанията от неверни прогнози, пропуснати цели и пророчески издънки е дълга, но нека ви накарам за миг да се абстрахирате от самия брой на подобни грешки и вместо това да обърнете внимание на приликите във формата им. Писателят Артър Кларк формулира станалият по-късно известен като Първия закон на Кларк по следния начин: „Когато изтъкнат, но застаряващ учен заяви, че нещо е възможно, той почти сигурно е прав. Когато заяви, че нещо е невъзможно, най-вероятно греши.“^[9] С други думи, когато учените правят грешни предвиждания, те почти винаги грешат, като предвиждат, че бъдещето ще прилича прекалено много на настоящето.

Настоящност в миналото

Обикновените хора подхождат доста научно в това отношение. Вече видяхме как мозъците се възползват изцяло от трика с допълването, когато си спомнят миналото или си представят бъдещето и изразът „допълвам“ предполага образна дупка (например в стена или зъб) да бъде запълнен с някакъв вид материал (гипс или сребро). Както се оказва, когато мозъците запълват дупки в тяхната представа за утре или вчера, те са склонни да използват материал, наречен днес. Помислете си колко често се случва това, когато се опитаме да си спомним миналото. Когато група студенти чуят убедителни речи, които коренно променят политическите им възгледи, те имат склонността да си спомнят, че винаги са се чувствали така, както се чувстват в момента.^[10] Когато двама влюбени се опитат да си спомнят какво са си мислели за романтичния си партньор преди два месеца, те са склонни да си спомнят какво усещат в момента.^[11] Когато студенти получат изпитните си резултати, те са склонни да си спомнят, че са били толкова съсредоточени, преди да вземат изпита, колкото са и в настоящия момент.^[12] Когато попитат пациенти за главоболието им, количеството болка, която изпитват в момента, определя какво количество болка ще си спомнят, че са изпитвали предишния ден.^[13] Когато накарат хора на средна възраст да си спомнят какво са мислели за секса преди брака, какво е било мнението им по политически въпроси или колко алкохол са изпили в колежа, спомените им са повлияни от това как мислят, какво чувстват и колко пият сега.^[14] Когато попитат овдовели мъже и жени колко мъка са изпитвали, когато съпругът или съпругата им са починали преди пет години, спомените им са повлияни от количеството мъка, което изпитват в момента.^[15] Изброяването продължава, но това, което нас ни интересува, е, че във всеки един от случаите хората бъркат спомена за миналото си, като си припомнят, че това, което някога са мислели, правили и казвали е това, което сега мислят, правят и казват.^[16]

Склонността да запълваме дупките в паметта си за миналото с материал от настоящето е особено силна, когато трябва да си спомняме чувствата си. През 1992 г., след като съобщава в телевизионно шоу, излъчвано по няколко канала едновременно, че би искал да живее в Белия Дом, Рос Перо се превръща за една нощ в месия на недоволния електорат. За пръв път в историята на Америка се случва така, че човек, който никога не е заемал държавнически пост и който не е номиниран от нито една голяма политическа сила, може да спечели поста с най-много власт на земята. Поддръжниците му бяха ентусиазирани и оптимистично настроени. Но на 16 юли 1992 г. толкова внезапно, колкото се появи на сцената, Перо се оттегли от надпреварата, като изтъкна мъгляви притеснения за „мръсни номера“, които можели да развалят сватбата на дъщеря му. Поддръжниците му бяха съкрушени. После, през октомври същата година, Перо отново промени решението си и се включи повторно в надпреварата, която главоломно изгуби на следващия месец. Между първоначалното му изненадващо изявление, още по-изненадващото му оттегляне, невероятното му изненадващо завръщане и неизненадващия му погром неговите поддръжници преживяха най-различни силни емоции. За щастие имало учен, който да измери емоционалните реакции през юли, след оттеглянето на Перо и пак през ноември, след поражението му.^[17] Освен това той накарал доброволци през ноември да си спомнят как са се чувствали през юли и стигнал до удивителни открития. Тези, които останали верни на Перо, докато се въртял ту така, ту иначе си спомнили, че се чувствали по-малко тъжни и ядосани, когато се оттеглил през юни, отколкото в действителност били, докато онези, които го били изоставили, когато той ги изоставил, си спомнили, че са се чувствали по-малко отчаяни, отколкото в действителност били. С други думи поддръжниците на Перо погрешно си спомнили, че са изпитвали към Перо това, което изпитвали в настоящия момент.

Настоящност в бъдещето

Ако миналото е стена с дупки, то бъдещето е дупка без стени. Паметта използва трика с допълването, но въображението представлява трик с допълване, и ако настоящето леко оцветява миналото, което помним, то изцяло изпълва въображаемото ни бъдеще. Казано по-просто, на повечето от нас им е безкрайно трудно да си представят утре, което да е ужасно различно от днес и ни е особено трудно да си представим, че някога ще мислим, желаем или чувстваме различно от начина, по който го правим сега.^[18] Тийнейджърите си правят татуировки, защото са сигурни, че смъртта е яка винаги ще е страхотно мото, млади майки изоставят обещаващи юридически кариери, защото са уверени, че да си стоят вкъщи при децата винаги ще бъде удовлетворяваща работа и пушачи, които току-що са загасили цигарата са уверени през следващите пет минути, че могат лесно да се откажат и че решимостта им няма да намалее с намаляването на никотина в кръвния поток. Психолозите нямат нищо против тийнейджърите, пушачите и майките. Спомням си един път на Деня на благодарността (всъщност не един), когато така преядох, но го осъзнах чак когато преглътнах и последната хапка от тиквения пай, че започнах да се задъхвам, защото дробовете ми нямаха място за въздух. Отидох, клатушкайки се, до всекидневната, строполих се на дивана и докато милостиво изпадах в чернодробна кома, се чух как произнасям следните думи: „Никога повече няма да ям.“ Но, разбира се, ядох отново — вероятно дори още същата вечер, със сигурност в рамките на двайсет и четири часа и най-вероятно пуйка. Предполагам, че съм бил наясно, че обетът ми е абсурден още докато съм го давал и въпреки това някаква част от мен явно искрено е вярвала, че дъвченето и гълтането са гадни навици, които лесно могат да бъдат изкоренени, в случай че огромната маса, която си пробиваше път през храносмилателния ми тракт със скоростта на континентален нанос, би могла да задоволи всичките ми хранителни, интелектуални и духовни нужди завинаги.

Останах доста смутен от този инцидент поради няколко факта. Първо, ядох като прасе. Второ, въпреки че съм ял като прасе и преди, и следователно от опит вече би трябвало да знам, че прасетата се връщат отново към копанката, наистина си мислех, че този път може наистина да не хапна в продължение на дни, дори седмици. Намирам малка утеха във факта, че останалите прасета явно се поддават на същата заблуда. Изследвания в лаборатории и супермаркети показват, че когато хора, които наскоро са яли, се опитат да решат какво ще им се яде следващата седмица, те уверено подценяват степента на бъдещия си апетит.^[19] Шейковете с двойно повече сметана, сандвичите с пилешка салата, джобовете с пикантни наденички, които току-що са изсърбали, налапали и преглътнали не намаляват временно интелигентността им. По-скоро на тези хора просто им е трудно да си представят, че могат отново да огладнеят, когато са се наяли и затова не са в състояние да се снабдят с всичко необходимо за неизбежното завръщане на глада. Тръгнем ли да пазаруваме, след като сме закусили обилно с яйца, гофрети и канадски бекон, купуваме съвсем малко провизии и когато вечерта отново ни се прияде кокосов сладолед се проклинаме, че не сме напазарували като хората.

Вярното за сития стомах е вярно и за сития ум. В едно проучване учените накарали няколко доброволци да отговорят на пет въпроса от географията и им казали, че след като направят предположенията си, ще получат една от двете награди: или ще научат верните отговори на въпросите, които им били зададени, или ще им дадат шоколадче, но никога няма да научат верните отговори.^[20] Някои от доброволците си избрали награда преди да се подложат на географския тест, а други чак когато свършили с теста. Както вероятно се досещате, хората предпочели шоколада преди теста и отговорите след теста. С други думи, правенето на теста направило хората толкова любопитни, че отговорите им се видели по-ценни от готиния шоколад. Но дали хората знаели, че ще стане така? Когато нова група доброволци били накарани да предскажат коя от наградите ще изберат преди и след теста, те предсказали, че ще изберат шоколада и в двата случая. Тези доброволци — които в действителност не били изпитали острото любопитство, което пораждал теста — просто не можели да си представят, че изобщо биха разменили сникърс за някакви тъпи факти за градове и реки. Това откритие извиква в мисълта чудната сцена от филма „Шеметна сделка“, 1967 г. в която дяволът ходи по цял ден из книжарниците и къса последните страници на детективските романи. Този акт може да не ви се стори чак толкова зъл, за да заслужи личното внимание на Луцифер, но когато стигнете до края на хубав трилър и откриете, че развръзката липсва, разбирате защо хората вероятно са готови да си продадат безсмъртните души заради развръзката. Любопитството е велика сила, но когато не ви гложди отвътре, е трудно да си представите колко далече и колко бързо може да ви подкара нанякъде.

Проблемите с предвиждането на глада ни — било то вкусов, сексуален, емоционален, социален или интелектуален — си приличат прекалено много. Но защо? Защо силите на човешкото въображение се укротяват толкова лесно? В края на краищата, това е същото въображение, което е породило пътуванията в космоса, генната терапия, Теорията на относителността и скеча на Монти Пайтън в магазина за сирена. Дори и хората с най-бедно въображение могат да си представят толкова шантави и развинтени неща, че майките ни биха ни измили мозъците със сапун, ако знаеха. Можем да си представим как ни избират в Конгреса, как скачаме от хеликоптер, как се боядисваме в розово и се овъргалваме в бадеми. Можем да си представим как живеем в бананова плантация или в подводница. Можем да си представим, че сме роби, войни, шерифи, канибали, куртизанки, леководолази и данъчни инспектори. И въпреки това, поради някаква причина, когато стомасите ни са натъпкани с пюре от картофи и сос от боровинки, не можем да си представим, че ще сме гладни? Как така?

Прокрадващо се предчувствие

Отговорът на този въпрос ни води до дълбоката същност на самото въображение. Когато си представяме обекти като пингвини, водни колела или рула за тиксо, повечето от нас изпитват чувството, че действително виждат бегла скица на обекта в главите си. Ако ви попитам дали плавниците на пингвина са по-къси или по-дълги от краката му, вероятно ще ви се стори, че си съставяте въображаем образ от нищото и после го „поглеждате“, за да решите кой е верният отговор. Вероятно имате чувството, че картинка на пингвин току-що е изскочила в главата ви, защото така сте поискали и имате усещането, че за миг сте се вгледали в плавниците, погледнали сте към нахвърляните набързо крака, отново сте вдигнали поглед към плавниците и тогава сте ми отговорили. Стореното от вас има сходно усещане с виждането, защото в действителност то е именно това. Областта в мозъка ви, която нормално се задейства, когато виждате обекти с очите си — сетивна зона, наречена зрителна зона на мозъчната кора — се задейства и когато гледате въображаеми образи с вътрешното си око.^[21] Същото важи и за останалите сетива. Например, ако ви попитам на коя сричка се пее най-високата нота в песента „Нарру Birthday“, вероятно ще си пуснете мелодията наум и ще я „изслушате“, за да решите къде се качва и къде слиза тоналността. Това усещане за „слушане с вътрешното ухо“ пак не е метафора (още повече, че никой не я използва).

Когато хората си представят звуци, те показват активизиране в сетивната зона на мозъка, наречена слухова зона на мозъчната кора, която обикновено се активира само когато чуваме истински звуци с ушите си.^[22]

Тези открития ни показват нещо важно за това как мозъкът си представя, а именно, че той се възползва от помощта на сензорните зони, когато иска да си представи сетивни свойства на света. Ако искаме да разберем как изглежда конкретен обект, когато обектът го няма пред нас, изпращаме информация за обекта от паметта ни към зрителната зона на мозъчната кора и преживяваме въображаем образ. По същия начин, ако искаме да разберем как звучи дадена мелодия, без тя да звучи в момента по радиото, изпращаме информация за обекта от паметта си до слуховата зона на мозъчната кора и преживяваме въображаем звук. Понеже пингвините живеят в Антарктида, а „Нарру Birthday“ се пее само на рожден ден, обикновено не разполагаме нито с едното, нито с другото, за да ги разгледаме. Когато очите и ушите ни не захранват зрителната и слуховата зона на мозъчната кора, информацията, от която зоните имат нужда, за да отговорят на въпросите, които задаваме, се изисква от паметта и това ни позволява да симулираме, че гледаме или слушаме. Понеже мозъците ни могат да направят този трик, ние сме в състояние да откриваме неща за песни (най-високият тон е върху „birthday“) и птици (плавниците на пингвините са по-дълги от краката им), дори и когато сме сами в килера.

Фигура 10. Зрителното възприятие (горе) получава информация от обекти и събития в материалния свят, докато зрителното представяне (долу) получава информация от паметта.

Използването на зрителните и слуховите зони на мозъчната кора за изпълняването на въображаеми действия е наистина гениално постижение на техниката и еволюцията заслужава наградата на „Майкрософт Уиндоу“ за това, че го е инсталирала на всеки един от нас, без да иска разрешение. Но какво общо имат виждането и слушането с лакомници в Деня на благодарността като нас — е, поне като мен? Както се оказва, мисловните процеси, които ни позволяват да открием как изглежда един пингвин, дори когато сме заключени в килера, са същите процеси, които ни позволяват да открием какво ще е усещането на бъдещето, когато сме заключени в настоящето. В мига, в който някой ви попита дали ще ви хареса да заварите интимния си партньор в леглото с пощальона, вие усещате нещо. Вероятно нещо не особено приятно. Както произвеждате въображаем образ на пингвина и после зрително го преглеждате, за да отговорите на въпроса за плавниците му, така произвеждате въображаем образ на изневяра и после реагирате емоционално на него, за да отговорите на въпроса за бъдещите ви чувства.^[23] Зоните в мозъка ви, които реагират емоционално на истински събития, реагират емоционално и на въображаеми събития, именно поради това зениците ви вероятно са се разширили, а кръвното ви налягане се е повишило, когато ви накарах да си представите конкретния акт на специална доставка.^[24] Това е хитър начин за предсказване на бъдещи чувства, защото това как се чувстваме, когато си представяме дадено събитие, обикновено е добър показател за това как ще се чувстваме, когато събитието се случи. Ако въображаемите образи на ускорено дишане и млатене с пощальонски чанти предизвиква пристъпи на ревност и вълни на гняв, тогава трябва да очакваме и истинска изневяра да предизвика същото, дори с още по-голяма бързина и сигурност.

Не е нужна случка с толкова силен емоционален заряд като изневярата, за да илюстрираме този факт. Всеки ден, когато казваме неща от сорта на „Пица ми звучи добре“ и въпреки буквалното значение на тази фраза, не коментираме акустичните достойнства на моцарелата. По скоро казваме, че когато си представим как ядем пица, преживяваме слабо приятно чувство и тълкуваме това чувство като показател на дори още по-силното и по-приятното чувство, което ще преживеем, когато изкараме пицата от въображението си и я сложим в устата си. Когато китайският домакин ни предложи ордьовър от пържени паяци или хрупкави скакалци, няма нужда да сдъвчем един, за да разберем колко неприятно ще ни бъде реалното преживяване, защото самата мисъл да ядеш буболечки кара повечето северноамериканци да изтръпнат от отвращение и тези тръпки ни показват, че истинското нещо, вероятно ще ни накара да си изповръщаме червата. Важното тук е, че обикновено не сядаме с лист хартия и не започваме логично да подреждаме „за“ и „против“ на бъдещите събития, за които мислим, а по скоро ги обмисляме, като ги симулираме във въображението си и после отбелязваме емоционалните си реакции на симулацията. По същия начин, по който въображението преглежда обекти, то предчувства и събития.^[25]

Фигура 11. Както чувството (горе), така предчувствието (долу) получават информация от зрителната зона на мозъчната кора, но зрителната зона получава информация от различни източници.

Силата на предчувствието

Предчувствието често ни позволява да предвидим чувствата си по-добре, отколкото логичното мислене. В едно проучване изследователите предложили на доброволци репродукция на импресионистична картина или хумористичен плакат на котка от рисуван филм.^[26] Преди да направят избора си, някои от доброволците били накарани да мислят логично за това защо според тях може да харесат или да не харесат всеки от плакатите (мислители), докато останалите били насърчени да направят избора си бързо, така „както им идва отвътре“ (немислители). Професионалните консултанти и финансовите съветници винаги ни казват, че трябва да мислим дълго и усилено, ако желаем да вземем правилни решения, но когато изследователите по-късно се обадили по телефона на доброволците и ги попитали колко им харесва новопридобитото произведение на изкуството, мислителите се оказали най-недоволни. Вместо да изберат плаката, който щял да ги зарадва, когато си представяли как го окачват у дома, мислителите пренебрегнали предчувствията си и избрали плакатите, чиито качествата професионалният консултант или финансовият съветник биха одобрили („Маслиненозеленото в картината на Моне може да се бие със завесите, докато плаката на Гарфилд ще сигнализира на всеки, който дойде, че имам искрящо чувство за хумор“). Немислителите, от друга страна, се доверили на предчувствието си: те си представили постера на стената си, отбелязали как се чувстват, когато го правят и заключили, че щом представата за постера на стената им ги кара да се чувстват добре, тогава, когато го видят наистина там вероятно ще почувстват същото, И се оказали прави. Предчувствието позволило на немислителите да предвидят бъдещето си удовлетворение по-точно, отколкото направили мислителите. В действителност, когато хората нямат възможност да изпитат чувство в настоящето, те временно не са в състояние да предскажат как ще се чувстват в бъдеще.^[27]

Но предчувствието си има граници. Как се чувстваме, когато си представяме нещо, невинаги е добър ориентир за това как ще се чувстваме, когато видим, чуем, облечем, притежаваме, караме, ядем или го целунем. Например защо си затваряте очите, когато искате да си представите даден обект или запушвате уши с ръце, когато искате за си спомните мелодията на дадена песен? Правите тези неща, защото мозъкът ви трябва да използва зрителната и слуховата зона на мозъчната кора, за да извърши действията на зрително и слухово мислено представяне и ако тези зони са вече заети с основната си работа — а именно да виждат и да чуват неща от материалния свят, — тогава не могат да си въобразяват.^[28] Не можете лесно да си представите пингвин, когато сте заети да разглеждате щраус, защото зрението вече използва частите от мозъка ви, от които въображението се нуждае. Казано иначе, когато накараме мозъците ни да гледат към реален обект и въображаем обект едновременно, те обикновено изпълняват първото искане и отхвърлят второто. Мозъкът смята възприемането на реалността за първостепенното си и най-важно задължение, затова молбата ви да вземете назаем зрителната зона на мозъчната кора за момент е незабавно отхвърлена. Ако мозъкът не води тази политика на „Първо реалността“, щяхте да минете направо на червено, ако случайно сте си помислили, че е зелено. Политиката, която ни затруднява да си представяме пингвини, когато гледаме щрауси също така ни пречи да си представяме страст, когато изпитваме отвращение; любов, когато изпитваме гняв или глад, когато се чувстваме сити. Ако ваш приятел ви потроши новата кола и после предложи да ви се реваншира, като ви заведе на бейзболен мач следващата седмица, мозъкът ви ще бъде прекалено зает да реагира на катастрофата, за да симулира емоционалната ви реакция за мача. Бъдещи събития могат да изискват достъп до зоните на чувствата в нашия мозък, но настоящите събития почти винаги получават предимство.

Границите на предчувствието

Не можем да видим, нито да почувстваме две неща едновременно и мозъкът си има стриктни приоритети за това какво ще видим, чуем и почувстваме, и какво ще пропусне. Исканията на въображението често се отхвърлят. Както сетивната, така и емоционалната система налагат същата политика и въпреки това явно познаваме кога сетивната система отхвърля искане на въображението, но не успяваме да познаем кога емоционалната система прави същото. Например ако се опитаме да си представим пингвин, докато гледаме щраус, политиката на мозъка няма да го позволи. Ние го разбираме и затова никога не се объркваме и не стигаме до заключението, че голямата птица с дълъг врат, която гледаме в момента е в действителност пингвина, който се опитваме да си представим. Зрителното преживяване в резултат на поток от информация, който произлиза от материалния свят се нарича виждане; зрителното преживяване в резултат от поток от информация, който произлиза от паметта се нарича въображаем образ; и понеже и двата вида преживявания се пораждат в зрителната зона на мозъчната кора, трябва доста голямо количество водка, преди да ги смесим.^[29] Един от отличителните белези на зрителното преживяване е, че почти винаги можем да кажем дали е плод на реален или въображаем обект — за разлика от емоционалното преживяване. Емоционално преживяване в резултат на поток информация, който произлиза от материалния свят, се нарича чувство; емоционално преживяване в резултат на поток информация, който произлиза от паметта се нарича предчувствие; и тяхното смесване е един от най-популярните спортове на света.

Например в едно проучване учени телефонирали на хора от различни краища на страната и ги попитали дали са доволни от живота си.^[30] Когато хора, които живеели в град, в който се случило времето да е хубаво този ден, си представяли живота, те отвръщали, че животът им е сравнително щастлив; но когато хора, които живеели в градове, в които се случило времето да е лошо този ден, си представяли живота си, те отговаряли, че са сравнително нещастни. Тези хора се опитали да отговорят на въпроса на изследователите, като си представили живота си и после се питали как са се почувствали, докато са го правили. Мозъците им наложили политиката „Първо реалността“ и настояли да се реагира на истинското време вместо на въображаемия живот. Но явно тези хора не знаели за постъпката на мозъците си и затова погрешно възприели породените от реалността чувства за породени от въображението предчувствия.

В едно подобно изследване учени попитали хора, които тренирали в местната зала как биха се почувствали, ако се загубят, докато се катерят в планината и се наложи да прекарат нощта в гората без храна и вода.^[31] Специално ги накарали да предвидят дали гладът или жаждата ще бъдат по-неприятни. Някои хора изказали предположенията си чак след като свършили с тренировката на пътеката (жадната група), а други изказали предположението си, преди да се качат на пътеката (не жадната група). Резултатите показали, че 92 процента от хората в жадната група предвидили, че ако се загубят в гората, жаждата ще е по-неприятна от глада, но само 61 процента от хората от нежадната група направили същото предвиждане. Явно жадните хора се опитали да отговорят на въпроса на изследователите, като си представили как се загубват в гората без храна и вода и после се запитали как биха се чувствали, когато стане така. Но мозъците им наложили политиката „Първо реалността“ и настояли да се реагира на истинската тренировка, а не на въображаемото изкачване в планината. Понеже тези хора не знаели за постъпката на мозъците си, те объркали чувствата си с предчувствия.

Вероятно и вие сте се изправяли пред същата загадка. Има ли сте ужасен ден — котката се е изпикала върху килима, кучето се е изпикало върху котката, пералната машина се е скапала, кечът е бил заменен с театрална постановка — и естествено, чувствате се ужасно. Ако в този миг се опитвате да си представите колко много ще ви хареса да играете карти с приятелите си утре вечер, може по погрешка да изпитате чувства, предизвикани от невъзпитанието на истински домашни животни и истински кухненски уреди („Ядосан съм“), вместо на приятелите, които сте си представили („Мисля, че няма да отида, защото Ник вечно ме вбесява“). Наистина, една от отличителните черти на депресията е, че когато депресирани хора мислят за бъдещи събития, не могат да си представят, че ще им харесат кой знае колко.^[32] Ваканция? Свалка? Вечер навън? Не, благодаря, просто ще си стоя тук в тъмното. На техните приятели им писва да ги гледат как кършат ръце, обзети от паника и им казват, че и това ще мине, че винаги е най-тъмно преди зората, че на всеки му се усмихва късметът и разни други важни клишета. Но от гледна точка на депресирания цялото кършене на ръце е съвсем обосновано, защото когато си представи бъдещето, човекът открива, че му е трудно да се чувства щастлив днес и оттам му е трудно да повярва, че ще се чувства щастлив утре.

Не можем да се чувстваме добре за въображаемо бъдеще, когато сме заети да се чувстваме зле за реално настояще. Но вместо да приемем това за неизбежен резултат от политиката на „Първо реалността“, погрешно приемаме, че бъдещото събитие е причина за нещастието, което изпитвахме, когато мислим за него. Объркването ни изглежда повече от явно за тези, които стоят до страничната линия и говорят неща от сорта на: „Чувстваш се депресиран сега, защото татко се напи и падна от терасата, мама отиде в затвора, задето пречука татко и твоят пикап смени собственика си — но всичко ще изглежда различно другата седмица и ще ти се иска да беше решил да дойдеш с нас на опера.“ До известна степен приемаме, че приятелите ни вероятно имат право. Въпреки това, когато се опитаме да пренебрегнем, пропуснем или оставим настрани мрачното си настроение и да направим прогноза как ще се чувстваме утре, откриваме, че е горе-долу същото като да се опитваш да си представиш вкуса на дъвчащ бонбон, докато дъвчеш дроб.^[33] Съвсем естествено е да си представяме бъдещето и после да си мислим как сме се чувствали, докато сме го правили, но понеже мозъците ни са твърдо решени да откликват на настоящи събития, стигаме до погрешното заключение, че утре ще се чувстваме така, както се чувстваме днес.

Нататък

Чакам от сума време, за да покажа на някого този комикс (фигура 12), който си изрязах от един вестник през 1983 г. и оттогава все го премествам от една дъска за съобщения на друга. Винаги успява да ме разсмее. Накарали гъбата да си представя без ограничения — да си представи какво би искала да бъде, ако цялата вселена от възможности се отвори пред нея — и най-екзотичното нещо, което тя успява да си представи е членестоного. Художникът не си прави гаргара с гъбите, разбира се, прави си гаргара с нас. Всеки от нас е приклещен във време, място и обстоятелства и опитите ни да използваме умовете си, за да излезем от границите са най-често безрезултатни. Подобно на гъбата смятаме, че мислено излизаме извън рамката само защото не можем да видим колко голяма е тя в действителност. Въображението не може лесно да излезе от границите на настоящето и една от причините за това е, че трябва да вземе назаем инструмент, който принадлежи на възприятието. Фактът, че тези два процеса трябва да протичат върху една и съща платформа означава, че понякога се бъркаме кой от двата тече в момента. Приемаме, че това, което чувстваме, когато си представяме бъдещето е онова, което ще чувстваме, когато се озовем в него, но в действителност това, което чувстваме, когато си представяме бъдещето, често е реакция на това, което се случва в настоящето. Споразумението за право на ползване между възприятието и въображението е една от причините за настоящността, но не е единствената. Затова, ако влакът още не е пристигнал на вашата спирка, ако не сте готови да изгасите лампата и да заспите или хората в „Старбъкс“ не ви хвърлят мръснишки погледи, докато вече вадят парцалите за под, да видим още една причина.

Шегички с животни