Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (7) (Само си мислиш, че знаеш…)

Моряците ги няма

Ако живеете в град с високи сгради, значи вече знаете, че гълъбите имат неподражаемата способност да се изакват в точния момент, с точната скорост и от нужното положение, за да улучат точно най-скъпия ви пуловер. Като се има предвид талантът им на бомбардировачи, странно е, че гълъбите не могат да се научат на много по-прости неща. Например ако гълъб е сложен в клетка с две лостчета, които могат да светват за миг, той може бързо да се научи да натиска светещия лост, за да получи като награда храна за птици, но никога не може да се научи да натиска несветещия лост, за да получи същата награда. Гълъбите нямат никакъв проблем да схванат, че наличието на светлинен сигнал е възможност за наяждане, но не могат да научат същото за липсата на светлина. Проучванията показват, че хората доста приличат на гълъбите в това отношение. Например доброволци в едно проучване играели на дедуктивна игра, в която им били показани серия триграми (комбинации от три букви, като например SXY, GTR, ВСС и EVX). Провеждащият експеримента посочил към една от триграмите и казал на доброволците, че тази триграма е специална. Работата на доброволците била да открият какво правело триграмата специална — тоест да открият коя черта на специалната триграма я отличава от останалите. Доброволците разглеждали серия след серия и всеки път провеждащият експеримента им посочвал специалната. Колко серии с триграми трябвало да видят доброволците, преди да стигнат до умозаключението коя е отличителната черта на специалната триграма? За половината доброволци специалната триграма се отличавала от останалите по това, че само тя съдържала буквата „Т“ и тези доброволци трябвало да видят около трийсет и четири серии от триграми, преди да разберат, че наличието на буквата „Т“ прави триграмата специална. За останалата половина специалната триграма се отличавала с това, че само на нея й липсвала буквата „Т“. Резултатите били изумителни. Независимо колко серии от триграми видели, нито един от доброволците изобщо не могъл да стигне до верния извод. Лесно било да се забележи присъствието на буквата, но също както с лая на кучето, било невъзможно да се забележи липсата й.

Липса в настоящето

Ако тази склонност се отнасяше само до семена за птици и триграми, нямаше да й обръщаме кой знае какво внимание. Но както се оказва, широко разпространената неспособност да се мисли за липси е мощен източник на грешки във всекидневието ни. Например само преди миг предположих, че гълъбите притежават необичайния талант да улучват пешеходци и ако някога сте били жертва на някое наистина добро пльок, сигурно и вие сте стигнали до същото заключение. Но какво ни кара да мислим, че гълъбите наистина се прицелват и поразяват целта си? Отговорът е, че повечето от нас не си спомнят да са минали много пъти под някой корниз, обримчен с тези проклети летящи гадове, и те да не са ги улучили с вонящо бяло петно, независимо от факта, че от въздуха човешката глава изглежда сравнително малка и бързодвижеща се цел.

Имате основание. Но ако искаме да разберем дали гълъбите наистина са си поставили за цел да ни улучат и имат нужните умения да го направят, трябва също така да вземем под внимание и пътите, в които сме минавали под корниза и сме се измъквали чисти. Правилният начин да се пресметне враждебността и точния мерник на градския гълъб е да се вземат както наличието, така и отсъствието на курешка на сакото. Ако гълъбите са ни улучили девет от десет пъти, тогава трябва да им признаем точността и да ги заобикаляме отдалече, но ако са ни улучили девет пъти от девет хиляди, тогава това, което ни изглежда като добър мерник и лошо отношение, вероятно не е нищо повече от гаден късмет. Липсата на попадения е от изключително значение, за да определим какъв вид заключения можем основателно да си извлечем от самите попадения. Всъщност, когато учени искат да установят близка връзка между две неща — заоблачаването и дъжда, инфаркта и холестерола и така нататък, — те изчисляват математически показател, който взима под внимание съвпадащи явления (колко хора, които наистина имат висок холестерол, получават инфаркт) и несъвпадащи явления (колко хора, които имат висок холестерол, не получават инфаркт и колко хора, които нямат висок холестерол, получават инфаркт) и съвпадащи отсъствия (колко хора, които нямат висок холестерол, не получават инфаркта). Всички тези количества са необходими, за да се оцени точно вероятността за реална близка връзка между двете неща.

Това е много разумно, разбира се. За статистиците. Но проучванията показват, че когато обикновени хора искат да разберат дали има близка връзка между две неща, обикновено търсят, следят внимателно, обмислят и запомнят информация за това какво се е случило и не търсят, следят внимателно, обмислят и запомнят информация за онова, което не е.^[4] Изглежда хората правят тази грешка от много дълго време. Преди близо четири века философът и учен сър Франсис Бейкън писал за начините, по които умът греши, и подредил невъзможността да се мисли за отсъствията сред най-сериозните грешки.

Дотук най-големите пречки и грешки на човешкия разум произлизат от (факта, че)… нещата, които попадат в сетивата, превишават нещата, които, макар и може би по-важни, не попадат директно в тях. Затова размисълът обикновено се изчерпва с видяното, и то до такава степен, че се обръща много малко или никакво внимание на невидимите неща.^[5]

Бейкън илюстрира твърдението си с една история (която, както се оказва, е взел от Цицерон, който я бил разказал седемнайсет века по-рано) за едни посетител в римски храм. За да впечатли посетителя с могъществото на боговете, римлянинът му показал рисунка на няколко набожни моряци, чиято вяра по всяка вероятност им позволила да оцелеят след страшно корабокрушение. Когато бил притиснат да приеме това като доказателство за чудо, посетителят се заинатил и попитал: „Но къде са образите на тези, които са загинали, след като са приели вярата?“^[6] Научни изследвания показват, че обикновените хора като нас рядко искат да видят картината на липсващите моряци.^[7]

Неспособността ни да мислим за отсъствията може да ни накара да стигнем до някои много странни заключения. Например в едно изследване, направено преди трийсет години, попитали американци кои държави си приличат повече помежду си — Цейлон и Непал или Западна и Източна Германия? Повечето избрали втората двойка.^[8] Но когато ги попитали кои държави се различават повече, повечето американци отново избрали втората двойка. Как е възможно една двойка държави едновременно да си прилича повече и да се различава повече от друга двойка? Не могат, разбира се. Но когато накарали хората да оценят приликите на двете страни, те били склонни да търсят наличието на прилики (които Западна и Източна Германия имат в изобилие — например, името) и да пренебрегват отсъствието на прилики. Когато ги накарали да оценят разликите между двете страни, те търсели наличието на разлики (каквито Западна и Източна Германия имат в изобилие — например правителствата им) и пренебрегвали отсъствието на разлики.

Склонността да се пренебрегват отсъствията може да обърка и много лични решения. Например представете си, че се приготвяте да прекарате ваканцията си на един от двата острова: Модерация (който има средно хубав климат, средни плажове, средни хотели и среден нощен живот) или Екстремия (който има прекрасен климат и фантастични плажове, но отвратителни хотели и никакъв нощен живот). Дошъл е моментът да направите резервации, така че кой от двата ще изберете? Повечето хора избират Екстремия.^[9] Но сега си представете, че вече имате предвидливо резервации и за двете места и е време да откажете едната, преди да се е отразило на кредитната ви карта. Коя ще отмените? Повечето хора избират да отменят резервацията за Екстремия. Защо хората едновременно избират и отхвърлят Екстремия? Защото когато избираме, преценяваме положителните качества на възможностите ни, а когато отхвърляме, преценяваме отрицателните качества. Екстремия има най-положителните и най-отрицателните качества, затова хората са склонни да я изберат, когато търсят какво да избират и да я отхвърлят, когато търсят какво да отхвърлят. Разбира се, логичният начин да избереш къде да прекараш ваканцията си е да прецениш едновременно наличието и отсъствието на положителни и отрицателни качества, но повечето от нас не постъпват по този начин.

Отсъствие в бъдещето

Това, че не обръщаме внимание на отсъствията, оказва влияние на начина, по който мислим за бъдещето. Както не помним всички подробности от миналото си (какви са на цвят чорапите на човека зад вас в момента?), така не можем да си представим и всички подробности от бъдещо събитие. Можете да затворите очи в момента и да си представяте в продължение на два часа как се разкарвате в сребрист „Мерцедес SL600 Роудстър“ с дванайсетцилиндров би турбо двигател с обем 5,5 литра. Можете да си представяте извивката на решетката отпред, наклона на предното стъкло и миризмата на нова кожена тапицерия в купето. Но колкото и дълго да си представяте, ако аз се появя и ви накарам да разгледате въображаемия образ, който сте създали и да ми кажете номера на колата, ще бъдете принудени да си признаете, че точно тази подробност сте я пропуснали. Никой не може да си представи всичко, естествено, и е абсурдно да предполагаме, че би могъл. Но както се отнасяме към подробностите от бъдещо събитие, които си представяме, сякаш наистина ще се случат, така имаме не по-малко обезпокоителната склонност да се отнасяме към подробностите от бъдещи събития, които не си представяме, сякаш те няма да се случат. С други думи, не взимаме под внимание колко много допълва въображението ни, но също така не взимаме под внимание и колко много изобщо пропуска.

За да илюстрирам това, често карам хората да ми кажат как мислят, че ще се чувстват две години след внезапната смърт на най-голямото им дете. Както сигурно се досещате, това ме прави желан събеседник на всички партита. Знам, знам — това е мъчително упражнение и не ви карам да го правите. Но факт е, че ако вече сте го направили, вероятно и вие ще ми отговорите като всички останали, нещо от сорта на: Да не си се побъркал? Ще бъда съкрушен — напълно съкрушен. Няма да съм в състояние да стана сутрин от леглото. Може дори да се самоубия. Тебе кой обаче те покани на това парти? Ако в този момент буквално целият коктейл на човека не е върху мен, леко задълбавам и го питам как е стигнал до това заключение. Какви мисли или образи са му дошли в главата, каква информация е взел под внимание? Хората обикновено ми казват, че са си представили как научават новината или как присъстват на погребението, или как отварят вратата на празната детска стая. Но през цялото време, през което съм задавал този въпрос и следователно съм се изключвал от всеки социален кръг, към който някога съм принадлежал, досега не съм чул нито един човек да ми казва в допълнение към тези покъртителни тъжни образи, че си е представил и останалите неща, които неизбежно ще се случат през двете години след смъртта на детето му. В действителност никой никога не спомена ходене на училищна пиеса на друго дете или правене на любов със съпругата си, или яденето на сочна ябълка в топла лятна вечер, или четене на книга, или писане на книга, или каране на колело, или някое от многото действия, които ние — и които те — бихме очаквали да се случат за две години. В никакъв случай, под никаква форма не предполагам, че хапка вкусен сладкиш може да компенсира загубата на дете. Не е там работата. Моето предположение е, че периодът от две години след трагичното събитие трябва да съдържа нещо — иначе казано, трябва да бъде пълен с епизоди и някакви случки — и тези епизоди и случки трябва да имат някакви емоционални последствия. Независимо дали тези последствия са малки или големи, отрицателни или положителни, човек не може да отговори точно на въпроса ми, без да помисли за тях. И въпреки това нито един човек, когото познавам, никога не си е представял нещо друго, освен едничкото ужасно събитие, подсказано от въпроса ми. Когато си представят бъдещето, отсъства огромна част от него, а отсъстващите неща имат значение.

Този факт е илюстриран от проучване, в което накарали колежани от университета във Вирджиния да предвидят как биха се чувствали няколко дни след като университетският футболен отбор спечели или загуби предстоящия мач срещу университета на Северна Каролина.^[10] Преди да бъдат направени предвижданията, накарали една група студенти (описалите) да опишат какво се случва в един обикновен ден, за разлика от друга група студенти (неописалите), които не го направили. След няколко дни студентите трябвало да заявят колко щастливи в действителност са се чувствали и резултатите показали, че само неописалите драстично надценили въздействието, което победата или загубата щяла да има върху тях. Защо? Защото когато неописалите си представяли бъдещето, те били склонни да пропуснат подробности за нещата, които биха се случили след края на мача. Например не си представили, че веднага след като отборът им падне (което би било тъжно), ще идат да се напият с приятелите си или че след като отборът им спечели (което би било чудесно), ще трябва да идат в библиотеката и да се подготвят за изпита по химия (което би било тъжно). Неописаните се били съсредоточили само върху един-единствен аспект на бъдещето — резултата от футболния мач — и не успели да си представят други аспекти на бъдещето, които ще повлияят на щастието им, като пиянски купони и изпити по химия. Описалите, от друга страна, били по-точни в предвижданията си, защото били принудени да се замислят върху подробностите, които неописалите пропуснали.^[11]

Трудно е да се избегне фокуса на собственото ни внимание — трудно е да се мисли какво е това, за което може би не мислим — и това е една от причините, поради която толкова често предвиждаме погрешно емоционалните си реакции на бъдещи събития. Например повечето американци могат да бъдат разделени на два типа: тези, които живеят в Калифорния и са щастливи от това и тези, които не живеят в Калифорния, но вярват, че биха били щастливи, ако го направят. Проучванията обаче показват, че калифорнийците всъщност не са по-щастливи от всички останали — тогава защо всеки (включително и калифорнийците) изглежда вярва, че са?^[12] Калифорния има едни от най-живописните природни гледки и един от най-хубавите климати в континенталните Съединени щати и когато не калифорнийци чуят магическата дума, въображението им мигновено създава измислени образи на слънчеви плажове и гигантски секвои. Добре, Лос Анжелес има по-хубав климат от Кълъмбъс, Охайо, но климатът е едно от многото неща, които определят човешкото щастие — и въпреки това всички останали неща липсват от въображаемата картина. Ако добавим някои от липсващите подробности към измисления ни образ с плажове и палми — да кажем задръстване, супермаркети, летища, спортни отбори, цени на кабелна телевизия, цени на къщи, земетресения, срутвания и така нататък, — тогава може да признаем, че Лос Анжелес превъзхожда Кълъмбъс в някои отношения (по-хубав климат) и Кълъмбъс превъзхожда Ел Ей в други (по-малко движение). Мислим, че калифорнийците са по-щастливи от жителите на Охайо, защото си представяме Калифорния без много подробности — и не обръщаме внимание на факта, че подробностите, които не си представяме, могат драстично да променят заключенията, които си вадим.^[13]

Склонността, която ни кара да надценяваме щастието на калифорнийците ни кара по същия начин да подценяваме щастието на хората с хронични заболявания и инвалидите.^[14] Например, когато виждащи хора си представят, че са слепи, те явно забравят, че слепотата не е работа на пълен работен ден. Слепите хора не могат да виждат, но правят повечето от нещата, които правят и виждащите хора — ходят на пикници, плащат си данъците, слушат музика, попадат в задръствания — и затова са толкова щастливи, колкото и виждащите хора. Те не могат да правят всичко, което виждащите хора могат, но и виждащите хора не могат да правят всичко, което слепите могат и поради това животът на слепия и виждащия не е еднакъв. Но какъвто и да е животът на слепия, той изобщо не се свежда само до слепота. И въпреки това, когато виждащи хора си представят, че са слепи, те пропускат да си представят всички останали неща, които може да има в подобен живот, и оттам предвиждат погрешно колко пълноценен може да бъде такъв живот.

На хоризонта на събитието

Преди около петдесет години един пигмей на име Кендже излязъл за пръв път от гъстата тропическа гора на Африка в просторните савани в компанията на един антрополог. В далечината се появили биволи — малки черни петънца на фона на светлосиньото небе — и пигмеят любопитно втренчил поглед в тях. Накрая се обърнал към антрополога и го попитал що за насекоми са това. „Когато казах на Кендже, че насекомите са биволи, той избухна в гръмогласен смях и ми каза да не му разправям толкова глупави лъжи.“^[15] Антропологът не бил глупав, нито пък лъжел. По-скоро понеже Кендже цял живот бил живял в гъстата джунгла, в която не се вижда хоризонта, той е пропуснал да научи това, което на повечето от нас изглежда като даденост, а именно, че нещата изглеждат различно, когато са далече. Ние с вас не бъркаме насекомите си с копитните животни, защото сме свикнали да гледаме големи открити пространства и рано сме научили, че обекти създават по-малки образи върху ретината ни, когато са далече, отколкото когато са близо. Как мозъкът ни разбира дали малък образ върху ретината е създаден от малък предмет наблизо или от голям предмет в далечината? Подробности, подробности, подробности! Мозъците ни знаят, че повърхностите на близкостоящите обекти предлагат ситни подробности, които се замъгляват и сливат, когато обектът се отдалечи на разстояние и по този начин те използват нивото на подробности, които можем да видим, за да преценят разстоянието между обекта и окото. Ако малкият образ върху ретината е с много подробности — можем да видим косъмчетата по главата на комара и прозрачната тъкан на крилете му, — мозъците ни заключват, че обектът е на около два сантиметра от окото ни. Ако малкият образ върху ретината не е подробен — можем да видим само неясния контур и лишената от нюанси форма на тялото на бивола, — мозъкът ни заключва, че обектът е на няколко хиляди метра от нас.

Обектите, които са близо до нас в пространството изглеждат по-детайлни от онези, които са далеч, същото става и със събитията, които са близо до нас във времето.^[16] Докато близкото бъдеще е много детайлно, далечното бъдеще е размазано и гладко. Например, когато накарат млади двойки да кажат какво си мислят, когато си представят „сватбата си“, тези от тях, които ги дели месец от събитието (било то, защото ще се женят след един месец или са се оженили преди един месец), си представят сватбата по чисто абстрактен и неясен начин и дават високопарни описания като „акт на сериозно обвързване“ или „правене на грешка“. За разлика от тях хора, които ще се женят на следващия ден предвиждат конкретни детайли от сватбата и дават описания от сорта на „ще ни правят снимки“ или „ще сме облечени специално“.^[17] По същия начин, когато накарат доброволци да си представят как заключват врата на следващия ден, те описват въображаемите си образи с подробни фрази като „пъхам ключа в ключалката“, но когато накарат доброволци да си представят как заключват врата догодина, те описват въображаемите си образи със смътни изрази от сорта на „обезопасявам къщата“.^[18] Когато мислим за събития в далечното минало или далечното бъдеще, сме склонни да разсъждаваме абстрактно за това защо са се случили или ще се случат, но когато мислим за събития в близкото минало или близкото бъдеще, сме склонни да мислим конкретно за това как са се случили или ще се случат.^[19]

Да се вижда във времето е като да се вижда в пространството. Но има една съществена разлика между пространствения и времеви хоризонт. Когато възприемаме бивола в далечината, мозъците ни съзнават факта, че биволът изглежда гладък, неясен и му липсват детайли, защото е далеч и не правят погрешното заключение, че самият бивол е неясен и гладък. Но когато си спомняме или представяме отдалечено във времето събитие, мозъците ни явно пропускат факта, че детайлите изчезват с дистанцията на времето и вместо това стигат до заключението, че отдалечените събития наистина са гладки и неясни така, както си ги представяме или спомняме. Например питали ли сте се някога защо давате обещания, за които дълбоко съжалявате, когато дойде моментът да ги изпълните? Всички го правим, разбира се. Съгласяваме се да гледаме племенниците и племенничките следващия месец и очакваме с нетърпение това задължение, дори го вписваме в програмата си. После, когато наистина настъпи часа да купуваме детско меню в Макдоналдс, да си играем с къщичката на Барби, да скрием тревата и да пренебрегнем факта, че плейофите на Ен Би Ей започват в един часа, започваме да се чудим какво сме си мислили, когато сме се съгласили. Е, ето какво сме си мислили: Когато сме казали „да“, сме си мислели за гледането на деца от гледна точка на защо, вместо на как, от гледна точка на причини и следствия, а не на изпълнение и сме пропуснали да обмислим факта, че лишеното от подробности гледане на деца, което сме си представяли, няма да бъде отрупаното с подробности гледане на деца, което в крайна сметка ще преживеем. Гледането на деца следващия месец е „акт на любов“, докато гледането на деца в момента е „акт на обяд“ и изразяването на привързаност е духовно възнаграждаващо, за разлика от купуването на пържени картофи.^[20]

Вероятно не е изненадващо, че зърнистите подробности от гледането на дете, които ни се виждат толкова очебийни, когато го вършим, не са част от въображаемия образ на гледането на дете, когато сме си го представяли преди месец, изненадващото обаче е колко сме изненадани, когато в крайна сметка тези подробности излязат наяве. Далечното гледане на дете притежава същата илюзорна гладкост както далечното поле с царевица^[21], но докато всички ние добре знаем, че полето с царевица не е наистина гладко и че просто изглежда така отдалече, явно само смътно си даваме сметка за същия факт, когато се отнася за събития, отдалечени във времето. Когато доброволци бъдат накарани да си „представят хубав ден“, те си представят съвсем различни събития, ако хубавият ден е утре и ако хубавият ден е догодина.^[22]Тъй като в представите хубавото утро се вижда със значителни подробности, то се оказва неравна смес от предимно хубави неща („Ще спя до късно, ще чета вестник, ще ида на кино, ще видя най-добрия си приятел“) с няколко неприятни парченца („Но вероятно ще трябва да събера с греблото тъпите листа“). От друга страна, хубав ден догодина изглежда в представите като гладко пюре от щастливи епизоди. Нещо повече, когато попитали хора колко реалистични смятат представите си за близкото и далечното бъдеще, те твърдели, че гладкото пюре от догодина е също толкова реалистично, колкото соса с парченца на утрешния ден. В известен смисъл ние сме като пилоти, които приземяват самолетите си и са искрено шокирани, когато открият, че полетата с царевица, които са изглеждали такива гладки жълти правоъгълници от въздуха, в действителност са пълни — най-вече — със зрънца! Възприятието, въображението и паметта са забележителни способности, които имат доста общо помежду си, но поне в едно отношение възприятието е най-умно от трите. Рядко бъркаме бивол в далечината с насекомо под носа ни, но когато хоризонтът е във времето, а не в пространството, сме склонни да допуснем същата грешка като пигмеите.

Фактът, че си представяме близкото и далечното бъдеще с толкова различна структура ни кара да ги оценяваме по различен начин.^[23] Повечето от нас биха дали повече пари, за да видят някое шоу на Бродуей довечера или да хапнат ябълков пай следобед, отколкото ако същият билет или същият пай им бъдат предоставени другия месец. Няма нищо нелогично в това. Забавянията са мъчителни и е съвсем логично да искаш намаление, щом се налага да ги търпиш. Но проучванията показват, че когато хората си представят мъките на чакането, те си въобразяват, че ще е по-лошо, ако се случи в близкото бъдеще, отколкото в далечното бъдеще и това води до някои доста странни форми на поведение.^[24] Например повечето хора по-скоро биха получили 20 долара след 1 година, отколкото 19 долара след 364 дни, защото един ден забавяне, който ще се случи в далечното бъдеще изглежда (от настоящия момент) незначително неудобство. От друга страна, повечето хора предпочитат да вземат 19 долара днес, отколкото 20 долара утре, защото един ден забавяне, който се случва в близкото бъдеще, изглежда (от настоящия момент), като непоносим тормоз.^[25] Независимо от количеството неприятно усещане, което един ден изчакване причинява, то със сигурност е едно и също, когато и да бъде преживяно, и при все това хората си представят неприятното усещане в близкото бъдеше толкова силно, че с удоволствие биха платили един долар, за да го избегнат, а неприятното усещане в далечното бъдеще толкова незначително, че с удоволствие биха приели един долар, за да го понесат.

Защо се случва така? Ярките подробности на близкото бъдеще го правят много по-осезаемо, отколкото далечното бъдеще, затова се чувстваме по-неспокойни и развълнувани, когато си представяме събития, които ще се случат скоро, отколкото когато си представяме събития, които ще се случат по-нататък. В действителност проучванията показват, че частите от мозъка, които най-вече отговарят за пораждането на чувства на приятно вълнение, се активизират, когато хората си представят, че получават награда, например пари, в близко бъдеще, но не и когато си представят, че получават същата награда в далечно бъдеще.^[26] Ако някога сте купували много кутии шоколадови бисквити от скаутката, която продава стоката си пред местната библиотека, а само няколко кутии от скаутката, която звъни на вратата и взима поръчката ви за бъдеща доставка, тогава и вие самите сте изпитвали тази аномалия. Когато надзъртаме в бъдещето през нашите перспективоскопи, яснотата на следващия час и мъгливостта на следващата година, могат да ни накарат да допуснем най-различни грешки.

Нататък

Преди да се запъти обратно към Бейкър Стрийт, Шерлок Холмс не успява да се въздържи да не се направи на велик и да се заяде за последно с инспектор Грегъри. Холмс споделя с Уотсън: „Виждаш ли колко ценно е въображението — каза Холмс — Това е единственото качество, което липсва на Грегъри. Представяме си какво вероятно се е случило, действаме с оглед на предположението и смятаме това за оправдано.“^[27]

Много добро заяждане, но не много честно. Проблемът на инспектор Грегъри не е, че му липсва въображение, а че се доверява на въображението. Всеки мозък, който прави трика с допълването, няма как да не прави и трика с пропускането и затова бъднините, които си представяме, съдържат някои подробности, които мозъците ни са измислили и им липсват някои подробности, които мозъците ни са пропуснали. Проблемът не е в това, че мозъците ни допълват и пропускат. Господ да ни е на помощ, ако не го правеха. Не, проблемът е, че го правят толкова добре, че ние дори не го осъзнаваме. Затова сме склонни да приемаме плодовете на въображението безкритично и да очакваме бъдещето да се развие с подробностите — и само с подробностите, — които мозъкът си е измислил. Един от недостатъците на въображението следователно е, че си позволява волности, без да ни казва, че го прави. Но ако въображението може да бъде прекалено либерално, то също може да бъде и прекалено консервативно, и този недостатък си има собствена история.