Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (5) (Само си мислиш, че знаеш…)

Замаян и объркан

Не още. Преди да продължите с четеното, искам да ви накарам да спрете и да погледнете хубаво палеца си. Обзалагам се, че не го направихте. Обзалагам се, че просто продължихте да си четете, защото да си погледнеш палеца е толкова лесно, че се превръща в доста безсмислен спорт — всеки може да го направи хиляди пъти и играта става пълна скука. Но ако гледането на палеца е под достойнството ви, помислете какво трябва да ни се случи, за да видим някои обект от обкръжаващата ни среда — палец, поничка с глазура или разярена росомаха. В мъничкия промеждутък между времето, в което светлината се отразява от повърхността на предмета и стига до очите ни, и времето, в което осъзнаваме какво представлява обекта, мозъците ни трябва да извлекат и анализират отличителните му черти и да ги сравнят с информацията в паметта ни, за да решат какво представлява той и какво ние трябва да направим по въпроса. Това е сложно нещо — толкова сложно, че досега нито един учен не е разбрал как точно става и нито един компютър не е могъл да симулира този трик — но именно това сложно нещо правят мозъците с изключителна точност и бързина. В интерес на истината, те извършват подобни анализи с такава вещина, че нашето преживяване се свежда до това да погледнем вляво, да видим росомахата, да се уплашим и да се подготвим да направим по-нататъшния анализ от безопасно място върху клена.

Замислете се за миг за това как би трябвало да се извършва гледането. Ако проектирате мозък от нулата, вероятно ще направите така, че първо да забелязва предметите около него („Остри зъби, кафява козина, странно тихо ръмжене, топли лиги — олеле, това е разярена росомаха!“) и после да реши какво да правите („Да се махна май е чудесна идея“). Но човешките мозъци не са проектирани от нулата. По-скоро първо са проектирани най-важните им функции, а не толкова важните са добавяни подобно на звънчета и свирки с течение на вековете. Именно поради това наистина важните части от вашия мозък (например тези, които контролират дишането ви) са на дъното, а частите, без които вероятно ще можете да живеете (например тези, които контролират нрава ви), се намират върху тях, като сладолед във фунийка. Както се оказва, да избягаш с всички сили от разярена росомаха е много по-важно от това, да знаеш какво представлява тя. Всъщност действия като това да избягаш са толкова жизненоважни за оцеляването на сухоземните бозайници като тези, от които сме произлезли ние, че еволюцията не е рискувала и е проектирала мозъка да отговаря на въпроса „Какво трябва да направя?“ преди на въпроса „Какво е това?“.^[2] Експериментите показват, че в мига, в който ни се изпречи някакъв обект, мозъците ни незабавно анализират само някои от най-важните му отличителни черти, за да вземат бързо едно много важно решение: „Този обект важно нещо ли е и трябва ли да му реагирам веднага?“^[3] Разярени росомахи, ревящи бебета, падащи камъни, привлекателни партньори, боязлива жертва — тези неща са много важни в играта на оцеляване, която изисква да предприемаме незабавни действия, ако се натъкнем на тях, без да си губим време да се замисляме върху по-деликатните подробности от същността им. По такъв начин мозъкът ни е проектиран да решава първо дали обектите си струват и после — какво представляват. Това означава, че когато обърнете глава наляво, за частица от секундата вашият мозък не знае, че вижда росомаха, но знае, че вижда нещо страшно.

Но как е възможно? Как може да знаем, че нещо е страшно, без да знаем какво е? За да разберете как става така, помислете по какъв начин ще тръгнете да различавате човек, който върви към вас през огромна пустиня. Първото, което ще улови окото ви, е леко раздвижване на хоризонта. Когато се загледате, скоро ще забележите, че движещ обект се приближава към вас. Докато се приближава, ще видите, че движението е биологично, после ще видите, че биологичният обект е двуного, после човек, после жена, после дебела жена с тъмна коса и надпис „Бъдуайзър“ върху тениската и после — а бе, какво прави леля Мейбъл в Сахара? Разпознаването на леля Мейбъл ще напредва — иначе казано, ще бъде доста общо в началото и ще става все по-конкретно с течение на времето, докато накрая не свърши със семейна сбирка. По същия начин разпознаването на росомахата до лакътя ви напредва с течение на времето — било то няколко милисекунди — и също върви от общото към конкретното. Изследвания показват, че съществува достатъчно информация в съвсем началните, съвсем общите стадии на този разпознавателен процес, за да се реши дали даден обект е страшен, но не и достатъчно информация, за да се разбере какъв е обектът. Щом веднъж умовете ни решат, че до тях има нещо страшно, те дават указания на жлезите да произведат хормони, които създават състояние на повишена психологична възбуда — кръвното налягане се вдига, сърдечния ритъм се ускорява, зениците се разширяват, мускулите се напрягат, — която ни подготвя да се впуснем в действие. Преди мозъците ни да са довършили пълния анализ, който ще ни позволи да разберем, че обектът е росомаха, вече са включили телата ни в режим „готов за бягство“ — всичко е напомпано и изгарящо от желание да тръгне.

Фактът, че можем да се чувстваме възбудени, без да знаем точно какво ни е довело до възбуда, крие важни изводи за способността ни да определяме собствените си емоции.^[4] Например учени изследвали реакциите на група млади мъже, докато прекосявали дълъг, тънък, висящ мост, построен от дървени дъски и метални въжета, който се клател и люлеел на седемдесет метра над река Капилано в Северен Ванкувър.^[5] Млада жена се приближавала до всеки мъж и го питала дали има нещо против да се включи в един експеримент, след като се включел, жената давала на мъжа телефонния си номер и предлагала да обясни по-подробно изследователския си проект, ако той й се обади.

Ето я и уловката: до някои от мъжете жената се приближавала, докато те прекосявали моста, а до други — след като го били прекосили. Впоследствие се оказало, че мъжете, които се запознали с жената, докато прекосявали моста, били много по-склонни да й се обадят през следващите дни. Защо? Мъжете, които срещнали жената по средата на люлеещия се мост, преживявали силна психологична възбуда, която при нормални обстоятелства биха определили като страх. Но понеже били заговорени от привлекателна жена, те погрешно определили възбудата си като сексуално привличане. Явно чувства, които човек може да изтълкува като страх в присъствието на дълбока пропаст, могат да бъдат изтълкувани и като страст в присъствието на дълбоко деколте — което идва да рече, че хората могат да грешат за това какво чувстват.^[6]

Удобно безчувствен

Писателят Греъм Грийн пише: „Омразата явно задейства същите жлези като любовта.“^[7] Наистина, изследване показва, че психологичната възбуда може да бъде тълкувана по различни начини и нашето тълкуване на нашата възбуда зависи от това какво си мислим, че я е предизвикало. Възможно е да сбъркаме страх със страст, опасение с вина^[8], срам с безпокойство.^[9] Но само защото невинаги знаем как да наречем нашето емоционално преживяване не означава, че не знаем какво представлява преживяването ни, нали? Вероятно не можем да го назовем и вероятно не знаем какво го е предизвикало, но винаги знаем какво е като усещане, нали така? Възможно ли е да смятаме, че изпитваме нещо, когато всъщност не изпитваме абсолютно нищо?

Да предположим, че на човек му е внушено чрез хипноза, че след като се събуди, ще изпитва болка в китката. Ако хипнозата подейства, за какво става въпрос: за болка, внушена чрез хипноза, или просто за човек, на когото е внушено да вярва, че изпитва болка? Ако отговорим, че хипнозата е предизвикала истинска болка, тогава да предположим, че постхипнотичното внушение е било: „Когато се събудите, ще вярвате, че изпитвате болка в китката“, Ако внушението подейства, ситуацията не е ли една и съща? Да вярваш, че те боли не е ли равносилно да те боли?^[10]

На пръв поглед идеята, че можем погрешно да вярваме, че изпитваме болка, изглежда нелепа, дори и само защото разликата между „изпитвам болка“ и „вярвам, че изпитвам болка“ изглежда доста подозрително като езиков артефакт. Но замислете се отново върху идеята и разгледайте следния сценарий. Седите в кафене на тротоара, пиете си ароматното еспресо и доволно разлиствате неделния вестник. Хората минават покрай вас и разговарят в прекрасната сутрин и младата двойка, която влюбено се натиска на съседната маса, е свидетелство за несекващото чудо на пролетта. Трелите на червеноглавата пиранга засилват аромата на прясно изпечени кифлички, който се носи от близката пекарна. Статията за реформата във финансирането на предизборната кампания, която четете, е доста интересна и всичко е супер — докато изведнъж не осъзнаете, че в момента четете третия параграф и че някъде по средата на първия сте започнали да долавяте сладкия аромат и да слушате птичето чуруликане и в момента нямате ни най-малка представа за какво става дума в материала, който четете. Дали наистина сте прочели втория параграф или така ви се е сторило? Връщате се обратно и излиза, че всички думи са ви познати. Докато ги препрочитате, можете дори да си спомните как сте ги чули преди няколко минути от устата на разказвача в главата ви, който звучи досущ като вас и чийто глас е бил заглушен в продължение на един-два параграфа от разсейващите радости на пролетта.

Пред нас стоят два въпроса. Първо, преживели ли сте параграфа първия път, когато сте го прочели? Второ, ако да, разбрали ли сте, че сте го преживели? Отговорите са съответно да и не. Преживели сте параграфа и затова ви изглежда толкова познат, когато се върнете да го прочетете отново. Ако на масата ви беше имало устройство за следене на погледа, щеше да отчете, че нито за миг не сте преставали да четете. В действителност вие сте били изцяло погълнати от плавните движения, които очите извършват при четене, когато изведнъж сте се хванали… хванали… хванали сте се какво? Как преживявате, без да съзнавате, че преживявате — ето какво. Позволете ми да забавя темпото за миг и да заобиколя внимателно тези думи от страх да не започнете да се ослушвате за високите трели на индиговата чинка. На английски „преживявам“ (experience) произлиза от латинската дума experientia, която означава „опитвам“, докато думата осъзнавам (aware) идва от гръцката horan, която означава „виждам“. Преживяването означава участие в дадено събитие, докато осъзнаването означава наблюдаване на дадено събитие. Двете думи по принцип могат да бъдат използвани безпроблемно като синоними в разговор, но те имат различна смислова натовареност. Едната ни дава чувството, че участваме, докато другата ни дава чувството, че знаем за участието си. Едната означава осъзнаване, а другата означава нещото, което бива осъзнавано. В действителност осъзнаването може да бъде прието като един вид преживяване на собственото ни преживяване.^[11] Когато двама души спорят дали кучетата им са съзнателни, единият обикновено използва този изтъркан от употреба термин в смисъл на „способно да преживява“, а другият в смисъл на „способно да осъзнава“. Кучетата не са камъни, твърди единият, така че разбира се, че са съзнателни. Кучетата не са хора, отвръща му другият, така че разбира се, че не са съзнателни. И двамата опоненти вероятно имат право. Кучетата сигурно имат преживявания на жълто и сладко: има такова нещо, като да си куче, което стои пред сладко жълто нещо, дори човешките същества никога да не разберат какво представлява това нещо. Но преживяващото куче вероятно не осъзнава същевременно, че преживява подобно нещо и не си мисли, докато дъвче „Страхотно пухкаво кексче!“

Разликата между преживяване и осъзнаване е неуловима, защото през по-голямата част от времето си пасват идеално заедно. Пъхаме кексчето в уста, преживяваме сладост, знаем, че преживяваме сладост и това по никакъв начин не ни изглежда кой знае колко предизвикателно. Но ако обичайната здрава връзка между преживяване и осъзнаване ни кара да подозираме, че да направиш разлика между тях е като да махнеш с ръка, трябва само да пренавиете малко лентата и да си представите как седите в кафето точно в мига, в който очите ви пробягват по вестника, а мозъкът ви се кани да се чупи и да обмисли звуците и ароматите наоколо. Сега натиснете копчето за пускане и си представете, че мозъкът ви се е запилял някъде и никога няма да се върне. Точно така. Представете си, че докато преживявате статията във вестника, осъзнаването остане завинаги отделно от преживяването и вие така и не се улавяте, че сте се отнесли — никога не се връщате в момента, в който се сепвате и откривате, че четете. Младата двойка на съседната маса спира да се натиска за малко и ви пита за последните новости около законопроекта за финансова реформа на предизборната кампания и вие търпеливо им обяснявате, че няма откъде да ги знаете, защото както те самите със сигурност биха забелязали, ако обръщаха внимание на нещо друго, освен на жлезите си, вие блажено си слушате звуците на пролетта и не четете вестник. Младата двойка е смутена от отговора, защото доколкото вижда, вие наистина държите вестник в ръцете си и очните ви ябълки в интерес на истината се движат бързо по страницата, нищо че го отричате. След кратък шепот и още една влажна целувка решават да ви подложат на тест, за да видят дали казвате истината. „Съжаляваме, че пак ви притесняваме, но ужасно много искаме да разберем колко сенатори са гласували «за» реформата в закона за финансирането на предизборната кампания миналата седмица и се чудим дали ще бъдете така добър да направите някакво предположение?“ Понеже надушвате кифлички, слушате повика на птиците и не четете вестник, нямате никаква представа колко сенатори са гласували „за“ законопроекта. Но явно единственият начин да накарате тези странни хора да си гледат работата е да им кажете нещо, така че просто си измисляте някакво число. „Какво ще кажете за четирийсет и един?“ — предлагате вие. И за ваше най-голямо учудване цифрата се оказва вярна.

Този сценарий може да изглежда прекалено странен, за да е действителен (в крайна сметка каква вероятност има четирийсет и един сенатора наистина да гласуват за реформа във финансирането на предизборни кампании?), но е хем странен, хем действителен. Визуалното ни преживяване и осъзнаването ни на това преживяване са породени от различна части на мозъка и поради тази причина определени видове мозъчни увреждания (и особено при левия на първичната зрителна кора, известна като V) могат да увредят едното, без да увреждат другото, в резултат на което осъзнаването и преживяването може да разхлабят обичайната си здрава прегръдка. Например хора, които страдат от състояние, известно като „централна слепота“ нямат съзнание, че виждат и честно ще ви кажат, че са напълно слепи.^[12] Скенер на мозъка потвърждава твърденията им, като разкрива намалена активност в областите, нормално свързвани с осъзнаването на зрително преживяване. От друга страна същите изследвания разкриват сравнително нормална дейност в областите, свързани със зрението.^[13] Така че, ако светнем с фенерче на определено място върху стената и попитаме човека, страдащ от централна слепота, дали е видял светлината, която току-що сме пуснали, той ще ни каже: „Не, разбира се, че не. Както можете да предположите от присъствието на куче-водач, аз съм сляп.“ Но ако го накараме да предположи къде точно се е появила светлината — просто се пробвай, кажи нещо, посочи наслуки — той „предполага“ вярно доста по-често, отколкото бихме очаквали, ако налучква. Той наистина вижда, ако под „виждане“ имаме предвид преживяването на светлината и научаването на местоположението й, но е сляп, ако под „сляп“ имаме предвид, че не осъзнава, че вижда. Очите му прожектират филма на реалността върху малкия киноекран в главата му, но зрителите са във фоайето и се редят за пуканки.

Това отделяне между осъзнаване и преживяване може да породи подобна загадка и по отношение на чувствата ни. Някои хора изглежда ясно осъзнават настроенията и чувствата си и дори притежават писателска дарба, за да опишат всеки техен нюанс и привкус. Останалите от нас разполагат с по-беден емоционален речник, за голямо съжаление на интимните ни партньори, който се състои основно от добре, не толкова добре и вече ти казах. Ако липсата на изразни средства е толкова голяма и продължителна, че дори се простира извън футболния сезон, може да ни поставят диагноза алекситимия, което буквално означава „липса на думи за описване на емоционални състояния“. Когато попитат болни от алекситимия какво чувстват, те обикновено отговарят „Нищо“, а когато ги попитат как се чувстват, обикновено отвръщат „Не знам“. За съжаление, това заболяване не може да бъде излекувано с джобен речник или съкратен курс по ораторско майсторство, защото на алекситимиците не им липсва толкова обичайният, изразяващ чувства речник, колкото им липсва интроспективното осъзнаване на емоционалните им състояния. Те определено имат чувства, просто не знаят за съществуването им. Например, когато учени покажат на доброволци емоционално въздействащи снимки на ампутации и автомобилни катастрофи, психологичните реакции на алекситимиците по нищо не се различават от тези на нормалните хора. Но когато ги накарат да дадат словесна оценка на неприятното усещане, което събуждат тези снимки, алекситимиците са определено по-малко способни от нормалните хора да ги различат от снимките на дъги и малки кутрета.^[14]Има някои доказателства, според които алекситимията се причинява от нарушено функциониране на мистериозния участък на мозъка, скътан между двете полукълба и наречена благозвучно и непреводимо Anterior Cingulate Cortex. Тази част от мозъка е известна с това, че осъществява осъзнаването на много неща, включително и на вътрешните ни състояния.^[15] По същия начин, по който разделянето на осъзнаването и зрителното преживяване може да предизвика централна слепота, така може да предизвика и състояние, което можем да наречем „вцепененост“. Явно е напълно възможно — поне за някои хора, и то понякога — да бъдем щастливи, тъжни, отегчени или любопитни и да не го знаем.

Да загреем щастиеметъра

Имало едно време един брадат бог, който създал една плоска земя и я залепил насред небето, за да могат човешките същества да бъдат в центъра на всичко. После дошли физиците и усложнили картинката с големи взривове, кварки, брани и супер струни и в резултат на целия този критичен анализ сега, неколкостотин години по-късно, повечето хора изобщо нямат представа къде се намират. Психологията също създала проблеми там, където някога не съществували, като показала дефектите в собственото ни интуитивно разбиране за самите нас. Може вселената да има няколко малки измерения, наврени в по-големи, може времето накрая да спре или да потече назад и може хора като нас никога да не успеят да проумеят дори и малка част от това. Но ние можем винаги да се уповаваме на собствения си опит. Философът и математик Рене Декарт заключил, че нашето преживяване е единственото нещо, за което можем да бъдем напълно сигурни и че всичко останало, което си мислим, че знаем, произтича от него. Въпреки това видяхме, че когато кажем с приблизителна точност какво имаме предвид под думи като „щастие“, пак не можем да сме сигурни, че двама души, които твърдят, че са щастливи, преживяват едно и също нещо, или че настоящото ни преживяване на щастие наистина се различава от миналото ни преживяване на щастие или че изобщо някога сме преживявали щастие. Ако целта на науката е да ни накара да се чувстваме объркани и невежи по отношение на неща, които преди са ни изглеждали ясни, то тогава сред всички науки психологията е отбелязала най-голям напредък.

Но също като „щастие“, и думата „наука“ е една от онези думи, които означават прекалено много неща за прекалено много хора и така често рискуват да не означават абсолютно нищо. Баща ми е виден биолог, който, след като мисли по въпроса десетилетия наред, наскоро разкри пред мен, че психологията не може да бъде смятана за истинска наука, защото науката изисква използването на електричество. Явно електрошоковете на глезена не се броят. Собственото ми определение на наука е малко по-еклектично, но поне за едно аз, баща ми и повечето учени сме на едно мнение, и то е, че ако нещо не може да се измери, то не може да бъде изучено научно. Може да бъде изучавано и някой може дори да поспори, че изучаването на количествено неизмеримото е много по-ценно от всички науки, взети заедно. Но това не е наука, защото науката означава измерване и ако нещо не може да бъде измерено — не може да бъде сравнено с часовник, линия или нещо друго, различно от него самото, — то не представлява потенциален обект на научно изследване. Както видяхме, изключително трудно е да измериш индивидуалното щастие и да се чувстваш напълно уверен във валидността и надеждността на това измерване. Хората може да не знаят как се чувстват или да не помнят как са се чувствали, но дори и да знаят, учените никога не могат да разберат как точно преживяването им се нанася върху описанието на това преживяване и оттам не могат да знаят как да тълкуват твърденията на хората. Всичко това предполага, че научното изследване на субективното преживяване със сигурност върви мъчно.

Мъчно да, но не и невъзможно, защото пропастта между преживяванията може да бъде преодоляна — не със стоманени греди или с магистрала с шест платна, а с достатъчно дълго и яко въже — ако приемем три предварителни условия.

Да мерим правилно

Първото предварително условие е нещо, което би ви казал всеки дърводелец: дефектните инструменти са истинска мъка, но все пак са по-добре от това да вадиш пирони със зъби. Същността на субективното преживяване подсказва, че никога няма да има щастиеметър — напълно надежден инструмент, който да позволява на изследователя да измерва с абсолютна точност характеристиките на субективното преживяване на друг човек, така че измерването да бъде направено, записано и сравнено с друго.^[16] Ако очакваме подобие ниво на съвършенство от нашите инструменти, по-добре да опаковаме уредите за следене на очите, мозъчните скенери у шарените мостри и да оставим изучаването на субективното преживяване на поетите, които са свършили отлична работа в първите няколко хиляди години. Но ако го направим, ще е най-справедливо да им прехвърлим и изучаването на почти всичко останало. Хронометри, термометри, барометри, спектометри и всички останали уреди, които учените използват, за да измерват интересуващите ги обекти, са несъвършени. Всеки един от тях дава някаква степен на грешка в наблюдението, което позволява, и поради тази причина правителства и университети плащат неприлично големи суми всяка година за малко по-съвършен вариант на всеки един от тях. И ако решим да захвърлим всички инструменти, които ни позволяват само да се приближим до истината, тогава трябва да се откажем не само от психологията и психиатрията, но и от правото, икономиката и историята. С две думи, ако се придържаме към стандарта за съвършенство на всички наши начинания, ще ни остане само математиката и „Белият албум“ на „Бийтълс“. Така че просто трябва да приемем малко неяснота и да престанем с оплакванията.

Второто предварително условие е, че от всички несъвършени измервания на субективното преживяване, които можем да направим, непосредственият разказ на наблюдателен човек крие най-малко дефекти.^[17] Разбира се, има много други начини да се измерва щастие и някои от тях изглеждат много по-точни, научни и обективни от нечии твърдения. Например електромиографията ни позволява да измерваме електрическите сигнали, произведени от набраздените мускули на лицето, като например мускулът, който свива челото при намръщване, когато преживяваме нещо неприятно или мускулът на смеха, който разтегля устата ни към ушите, когато се усмихваме. Физиографията ни позволява да измерваме електродермалната (кожното съпротивление), дихателната и сърдечната дейност на функциониращата самостоятелно нервна система, понеже всяка една от тези дейности се мени, когато преживяваме силни емоции. Получаването на образи чрез електроенцефалография, позитрон емисионна томография и магнитен резонанс ни позволява да измерваме електрическата активност и кръвния приток в различни части на мозъка, като левия и десния челен дял на мозъчната кора, които се активизират съответно, когато преживяваме положителни и отрицателни емоции. Дори и часовникът може да послужи като уред за измерване на щастие, защото слисаните хора мигат по-бавно, когато се чувстват щастливи, отколкото когато изпитват страх или тревога.^[18]

Учени, които се осланят на откровени и непосредствени сведения от наблюдателни индивиди, често трябва да защитават избора си, като ни напомнят, че тези сведения съвпадат до голяма степен с останалите измервания на щастието. И в известен смисъл тези измервания се правят наопаки. В крайна сметка единствената причина, поради която отчитаме резултатите от физиологичните дейности — от движението на мускулите до притока на кръв в мозъка — като показатели на щастие, е, че хората ни казват, че те са такива. Ако всеки твърди, че изпитва яростен гняв или непреодолима дълбока депресия, когато мускулът на бузата се свие, мигането се забави и левият преден дял на мозъка се изпълни с кръв, тогава ще трябва да преосмислим тълкуването на тези физиологични промени и да ги приемем като показатели на нещастието, вместо като показатели на щастието. Ако искаме да разберем как се чувства човек, трябва да започнем, като приемем факта, че съществува един-единствен наблюдател, застанал на важното място за наблюдение. Той може невинаги да си спомня какво е чувствал преди и може невинаги да осъзнава какво чувства в момента. Може да бъдем озадачени от сведенията, които ни дава, да се отнасяме скептично към паметта и да се тревожим относно способността й да използва езика така, както ние го използваме. Но когато престанем да кършим ръце, ще се наложи да признаем, че това е единственият човек, който изобщо има някакъв шанс да опише „какво се вижда отвътре“, поради което твърденията му служат като златен стандарт за измерването на всички останали показатели. Ще сме много по-сигурни в твърденията му, когато съвпаднат с това, което други, не толкова привилегировани наблюдатели ни казват, когато се уверим, че оценява преживяването си въз основа на същия опит, който имаме и ние, когато тялото му прави това, което правят и останалите, когато преживява това, което твърди, че преживява и така нататък. Но дори и когато всички тези различни показатели на щастие съвпадат чудесно, не можем да бъдем абсолютно сигурни, че знаем истината за вътрешния му мир. Можем обаче да сме сигурни, че сме се доближили толкова, колкото наблюдателите могат изобщо да се приближат и това би трябвало да ни е достатъчно.

Да мерим често

Третото предварително условие е, че неточностите при измерване винаги са проблем, но стават ужасен проблем само когато не си даваме сметка за тях. Ако имаме голяма драскотина на очилата и не знаем за нея, може по погрешка да заключим, че в пространството се е отворила малка цепнатина и ни преследва навсякъде. Но ако знаем за драскотината, можем да се постараем да я изключим от наблюденията си, като си напомняме, че това, което ни изглежда като пукнатина в пространството, всъщност е просто дефект на наблюдателното ни средство. Какво може да направи учения, за да „види през“ дефектите, които се съдържат в сведенията за субективните преживявания? Отговорът се крие във феномен, наречен от статистиците законът за големите числа.

Повечето от нас имат погрешна представа за големите числа, а именно, че те са като малките числа, само че по-големи. Като такива очакваме да правят по-голяма част от това, което правят малките числа, но не и нещо по-различно. Така например знаем, че предаването на електрохимични сигнали между два неврона по техните аксони и дентрити не може да бъде съзнателно. Нервните клетки са прости устройства, по-прости от уокитокито, което можете да си купите по интернет, и те правят едно просто нещо, а именно реагират на химикалите, които стигат до тях, като на свой ред отделят химикали. Ако на майтап решим, че десен милиона от тези прости устройства могат да направят само десет милиона прости неща, никога няма да предположим, че милиони от тях могат да покажат свойство, което две, десет или десет хиляди не могат. Съзнанието е точно такъв вид нововъзникнало свойство — феномен, който се появява отчасти като резултат от самия брой взаимовръзки между невроните в човешкия мозък и не съществува в отделни части или във взаимовръзки само на ограничен брой от тях.^[19] Квантовата физика предлага подобен урок. Знаем, че субатомните частици имат удивителната способност да съществуват на две места едновременно и ако приемем, че всичко, съставено от тези частици, притежава същото свойство, трябва да очакваме, че всички крави ще бъдат във всички възможни обори едновременно. Което очевидно не е така, защото стабилността е още едно свойство, пораждащо се от взаимодействието на ужасно голям брой ужасно мънички частици, които поединично не го притежават. С две думи, повече не е просто повече — понякога е нещо различно от по-малко.

Магията на големите числа действа според законите на вероятността и оправя много от проблемите, свързани с несъвършеното измерване на субективното преживяване. Знаете, че ако нормална монета се хвърли във въздуха няколко пъти, близо половината пъти ще се падне ези. Ако нямате по-приятно занимание вторник вечер, ви каня да се срещнем в „Графтън Стрийт Пъб“ на „Харвард Скуеър“ и да поиграем на приятно неангажираща игра на име „Раздели сметката с Дан“. Ето как се играе. Хвърляме монета, аз казвам ези, вие казваме тура и който изгуби плаща бирите на добрия барман Пол. Ако хвърлим монетата четири пъти и аз спечеля трите от тях, вие без съмнение ще решите, че нямате късмет и ще ме предизвикате да играем на стрелички. Но ако хвърлим монетата четири милиона пъти и аз спечеля три милиона от тях, тогава вие и приятелите ви най-вероятно ще пратите някого за много катран и пера. Защо? Защото дори и да не сте чували за теория на вероятностите, имате много силно развита интуиция и знаете, че когато числата са малки, малки пречки — като полъх на вятъра или капка пот на пръста — могат да повлияят на резултата от хвърлянето на монетата. Но когато числата са големи, подобни недостатъци спират да имат значение. Може да има капка пот върху монетата на няколко хвърляния и може да има полъх на вятъра при други няколко и тези недостатъци може да са виновни за факта, че се е паднало ези един път повече от очакваното, когато сме я хвърлили четири пъти. Но каква е вероятността тези недостатъци да накарат монетата да падне с ези отгоре милиони пъти повече от очакването? Безкрайно малка, подсказва ви интуицията, и интуицията ви е бетон. Вероятността е толкова близо до безкрайно малка, колкото и вероятността нещо на земята да изчезне просто ей така.

По същата логика може да се разгледа и проблема със субективното преживяване. Да предположим, че създадем на двама доброволци две преживявания, които би трябвало да предизвикат щастие — например на единия да дадем един милион долара, а на другия да подарим малокалибрен револвер. После да поискаме всеки един от доброволците да ни каже колко щастлив се чувства. Доброволецът новобогаташ казва, че изпитва екстаз, а въоръженият доброволец казва, че е умерено доволен (вероятно не чак толкова доволен, колкото човек очаква от въоръжен доброволец). Възможно ли е двамата в действителност да имат еднакви субективни емоционални преживявания, но да ги описват различно? Да. Новият милионер може да демонстрира любезност, а не радост. Или може би новият собственик на пистолет изпитва екстаз, но понеже наскоро се е ръкувал с Господ близо до Големия бариерен риф, описва екстаза си като обикновено задоволство. Тези проблеми са истински проблеми, важни проблеми и е глупаво да заключим въз основа на двете изказвания, че щастието не е, когато всъщност е, горещ пистолет.^[20] Но ако раздадем милион пистолети и милион плика с пари и 90 процента от хората, получили пари, твърдят, че са по-щастливи от 90 процента от хората, получили ново оръжие, вероятността да сме били заблудени от индивидуалните особености на словесното описание става наистина много малка. По същия начин, ако някой ни каже, че е по-щастлив от днешната торта с бананов крем, отколкото от вчерашната торта с кокос, с право може да се разтревожим, че бърка в спомена за предишното си преживяване. Но ако това се повтаря отново и отново със стотици или хиляди хора, някои от които са опитали кокосовата торта преди банановата, а някои след, ще имаме пълното основание да подозираме, че различните торти наистина събуждат различни преживявания, като едното от тях е по-приятното от другото. В крайна сметка каква е вероятността всеки да си спомня погрешно, че банановата торта е по-хубава, а тортата с кокос по-лоша, а не действително да е било така?

Основният проблем в науката за преживяването е, че ако хипотезата за смачкването на езика е вярна или пък хипотезата за разтягането на преживяването е вярна, тогава всеки от нас би обозначавал преживяването си с различни думи — и понеже субективното преживяване може да бъде споделено само чрез думи, истинската същност на тези преживявания никога не може да бъде точно измерена. С други думи, ако везните на преживяването и описанието са калибрирани различно за всеки човек, който ги използва, тогава за учените става невъзможно да сравнят твърденията на двама души. Това е проблем. Но проблемът не е в думата „сравнят“, а в думата „двама“. Две е прекалено малко число и когато стане двеста или две хиляди различните калибрации на различните хора започват да се съкращават взаимно. Ако работниците във фабриката, която произвежда всички рулетки, линии и метри на света се напият на купон през почивните дни и започнат да произвеждат милиони малко по-различни по размер мерни инструменти, няма да се чувстваме сигурни дали динозавърът е бил по-голям от ряпата, ако вие сте измерили едното, а аз — другото. В крайна сметка, може да сме използвали къркани метри. Но ако стотици хора със стотици метри се приближат до едно от двете и го измерят, можем да изчислим средната стойност на мерките и да се чувстваме уверени с основание, че тиранозавърът наистина е по-голям от кореноплодния зеленчук. В края на краищата каква е вероятността всички хора, които са мерили динозавъра, да са използвали по-дълги линии и всички хора, които са мерили ряпата, да са използвали по-къси линии? Да, възможно е и вероятността може да бъде изчислена доста точно, но ще ви спестя математиката и ще ви обещая, че тя е толкова минимална, че изписването й ще застраши целия запас от нули в света.

Изводът е: непосредствените откровени сведения на наблюдателния човек приблизително се доближават до субективното преживяване, но това е играта — друга няма. Когато плодова салата, любим човек или джаз трио не са достатъчно съвършени за вкуса ни, спираме да ядем, да целуваме и да слушаме. Но Законът за големите числа показва, че дори измерването да е прекалено несъвършено за вкуса ни, не може да спрем да измерваме. Точно обратното — трябва да измерваме отново и отново, докато дребните несъвършенства отстъпят пред яростната атака на фактите. Субатомните частици, които обичат да са навсякъде по всяко време явно взаимно се съкращават, така че огромният конгломерат от частици, които наричаме крави, коли и френски канадци си остават точно там, където са поставени. По същата логика внимателното събиране на голям брой експериментални сведения позволява недостатъците на едно сведение да се съкрати с недостатъците на друго. Сведенията на никой човек не могат да бъдат приети като неопровержим и абсолютно точен показател за преживяването му — нито вашите, нито моите — но можем да сме сигурни, че ако зададем на достатъчно голям брой хора същия въпрос, средният отговор ще бъде грубо погледнато точен показател на средното преживяване. Науката за щастието изисква да поемем риска, като по този начин винаги има вероятност информацията, която ни предоставя, да е погрешна. Но ако желаете да заложите на обратното твърдение, хвърлете монетата още веднъж, извадете портфейла си и кажете на Пол да ми налее една „Гинес“.

Нататък

Една от най-досадните песни в често досадната история на поп музиката започва с „Чувства, нищо повече от чувства“. Мръщя се, всеки път, когато го чуя, защото това е все едно да започнеш химн с „Иисус, нищо повече от Иисус“. Нищо повече от чувства? Какво може да е по-важно от чувствата? Разбира се, сещаме се веднага за войната и мира, но войната и мира не са ли важни именно поради чувствата, които предизвикват? Ако войната не причинява страдание и мъка, ако мирът не осигурява радости, както духовни, така и плътски, щяха ли да имат някакво значение за нас? Война, мир, изкуство, пари, брак, раждане, смърт, болест, религия — това са само някои от Наистина Важните Теми, заради които са се лели океани от кръв и мастило, но те наистина са важни теми поради една-единствена причина: всяка е мощен източник на човешка емоция. Ако не ни карат да се чувстваме приповдигнато, отчаяно, признателно и безнадеждно, щяхме да си задържим цялото мастило и кръвта. Както Платон пита: „Нима единствената причина тези неща да са добри не е, че пораждат удоволствие и премахват и предотвратяват страданието? Търсите ли друго мерило, освен удоволствието и страданието, когато ги наричате добри?“^[21] Така е, чувствата не само имат значение — те определят значението. Бихме очаквали всяко създание, което усеща болка, когато се изгори и удоволствие, когато се нахрани да назове изгарянето и нахранването съответно зло и добро, както и бихме очаквали едно азбестово създание без храносмилателен тракт да сметне тези наименования за спорни. Философите моралисти се опитват от векове да открият друг начин, по който да дефинират добро и зло, но никой не е успял да убеди останалите (или мен). Не можем да кажем, че нещо е добро, освен ако не поясним защо е добро, отговорът е един: по правило добро е, защото ни кара да се чувстваме щастливи.

Предвид важността на чувствата хубаво ще е, ако можем да кажем точно какво представляват те и как могат да бъдат измерени. Както видяхме, не можем да го направим с точността, която се изисква в науката. Въпреки това, ако методологичният и понятиен апарат, развит от науката, не ни позволява да измерваме чувствата на един индивид с абсолютна точност, поне ни позволява да се препъваме в тъмното с къркани линии и да измерваме дузина индивиди отново и отново. Проблемът, пред който сме изправени, е труден, но е прекалено важен, за да го пренебрегваме: Защо толкова често не можем да разберем какво ще ни направи щастливи в бъдеще? Науката предлага няколко интригуващи отговора на този въпрос и сега, когато сме наясно с проблема и основния метод за разрешаването му, сме готови да пристъпим към тях.