Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (4) (Само си мислиш, че знаеш…)

Лора и Реба Шепъл може да са близначки, но са съвсем различни като хора. Реба е абсолютна въздържателка, записала албум с кънтри музика, който е бил награден. Лори, която е общителна, духовита и си пада много по ягодово дайкири, работи в болница и иска някой ден да се омъжи и да има деца. От време на време се карат, както всички сестри, но през по-голяма част от времето се разбират добре и взаимно си правят комплименти, закачат се и си довършват една на друга изреченията. Има само две необичайни неща за Лори и Реба. Първото е, че имат общо кръвоснабдяване, делят си част от черепа и част от мозъчната тъкан, тъй като са свързани при челата още от раждането си. Едната страна на челото на Лори е свързана с едната страна на челото на Реба и те са прекарали всеки миг от живота си заедно, лице в лице. Второто необичайно нещо за Лори и Реба е, че са щастливи — не просто примирени или доволни, а радостни, весели и оптимистично настроени.^[3] Необикновеният им живот е пълен с предизвикателства, но както самите те често отбелязват, на кого не е? Попитат ли ги за възможността да бъдат разделени по хирургичен път, Реба отговаря от името на двете: „Нашето мнение е «не», категорично «не». Защо да искаме да го правим? Дори и за всичките пари в Китай, защо? Така ще съсипете два живота.“^[4]

Така че задавам ви следния въпрос: Ако това беше вашият живот, а не техният, вие как щяхте да се чувствате? Ако кажете: „Радостни, весели и оптимистично настроени“, значи не сте в играта и ще ви дам още един шанс. Опитайте се да бъдете искрени, вместо възпитани. Искреният отговор е: „Унили, отчаяни и депресирани.“ Изглежда повече от ясно, че нито един нормално мислещ човек не би могъл да бъде истински щастлив при подобни обстоятелства, поради което според широко разпространеното медицинско виждане сиамските близнаци трябва да бъдат разделяни още при раждането, с риск един от тях или и двамата заедно да бъдат убити. Както един виден учен, занимаващ се с история на медицината пише: „Много хора, които не са близнаци, и най-вече хирурзите, смятат, че е безсмислено да се живее като сиамски близнак, че няма начин човек да не иска да рискува всичко — двигателните си способности, репродуктивните си възможности, животът на единия или двамата близнаци, — за да опита разделяне.“^[5] С други думи, не само че всички знаят, че сиамските близнаци ще бъдат драматично по-малко щастливи от нормалните хора, но освен това са и убедени, че да се живее като сиамски близнак толкова не си струва, че рискованото разделяне чрез хирургическа намеса е задължително от етична гледна точка. И ето, застанали на фона на нашата убеденост за тези неща са самите близнаци. Когато попитаме Лори и Реба как се чувстват в това положение, те ни отговарят, че не биха желали да е по друг начин. В изчерпателно изследване на медицинската литература същият учен открива: „желанието да останат заедно е толкова широко разпространено сред свързаните сиамски близнаци, че на практика е универсално.“^[6] Нещо тук не е наред. Но какво?

Изглежда има само две възможности. Някой — или Лори и Реба, или всички останали на света — прави ужасна грешка, когато говори за щастието. Понеже ние сме въпросните всички останали, съвсем естествено е да приемем за вярно първото, като пренебрегнем твърдението на близначките, че са щастливи с безцеремонни възражения от сорта на: „О, те просто така го казват“ или „Може да си мислят, че са щастливи, но не са“ или дори популярното „Не знаят какво всъщност е щастие“ (казано обикновено така, сякаш ние знаем). Съгласен съм. Но подобно на твърденията, които опровергават, същите тези възражения също са твърдения — научни или философски — които предполагат отговори на въпроси, тормозили учени и философи хилядолетия наред. За какво говорим всички ние, когато твърдим, че знаем що е щастие?

Да танцуваш за архитектура

Има хиляди книги за щастие и повечето от тях започват с въпроса какво всъщност представлява то. Както читателите бързо научават, въпросът е горе-долу същия като да тръгнеш на поклонение и да стъпиш право в първата изпречила се яма с катран, защото щастието всъщност е нищо повече или по-малко от дума, която словоизлиятелите могат да използват, за да означат всяко нещо, което ни харесва. Проблемът е, че на хората явно им харесва да използват тази дума, за да обозначават най-различни неща, което създава огромна терминологична каша, върху която са основани не една и две научни кариери. Ако човек се замисли достатъчно върху тази каша, ще разбере, че повечето препирни за това какво всъщност е щастие са по-скоро семантични, с оглед дали думата трябва да бъде използвана за това или за онова, а не толкова научни или философски, засягащи естеството на това и онова. Какво е това или онова, към което най-често се отнася щастието? Думата щастие се използва за обозначаване поне на три сродни неща, които грубо можем да наречем емоционално щастие, морално щастие и оценъчно щастие.

Да се чувстваш щастлив

Емоционалното щастие е най-изначалното от трите — всъщност толкова изначално, че ни се връзва езикът, когато се опитаме да го определим. „Емоционално щастие“ е израз, описващ чувство, изживяване, субективно състояние и затова няма обективно изражение в материалния свят. Ако се отбием до кръчмата на ъгъла, срещнем там извънземен от друга планета и той ни накара да дадем определение за това чувство, ние или ще се позовем на обекти от материалния свят, които го пораждат, или ще споменем други подобни чувства. Всъщност това е единственото нещо, което можем да направим, когато ни накарат да дадем определение за субективно преживяване.

Помислете например как бихме могли да обясним едно много просто субективно преживяване като жълтото. Вие сигурно си мислите, че жълтото е цвят, но не е. Това е психологично състояние. Представлява нещото, което човешките същества с нормално действащ зрителен апарат преживяват, щом в очите им попадне светлина с дължина на вълната 580 нанометра. Ако нашият извънземен приятел в кръчмата ни накара да определим какво преживяваме, когато казваме, че виждаме жълто, вероятно ще започнем да изброяваме училищен автобус, лимон, гумено пате и да казваме: „Виждаш ли тези неща? Нещото, което отговаря на зрителните преживявания, които имаш, когато ги гледаш, се нарича жълто“. Или може да опитаме да определим преживяването, наречено жълто с помощта на други преживявания. „Жълто? Ами то е нещо като преживяването оранжево, с малко по-малко преживяване на червено в него.“ Ако извънземният отвърне, че не може да си представи какво е общото между училищния автобус, лимона и гуменото пате и че никога не е преживявал жълто или червено, значи е дошъл момента да поръчате по още една голяма бира и да смените темата с универсалния хокей на лед, защото просто няма как другояче да се обясни жълто. Философите обичат да казват, че субективните състояния са несводими, което ще рече, че нищо, което посочваме, нищо, с което можем да ги сравним и нищо, което можем да кажем за неврологичната им основа, може напълно да замести самите изживявания.^[7] Музикантът Франк Запа е известен с думите си, че да пишеш за музика е като да танцуваш за архитектура, същото е и да говориш за жълто. Ако на новия ни приятел по чашка му липсва механизъм за цветно виждане, тогава значи никога няма да сподели нашето преживяване на жълто — или никога няма да разбере, че го споделя, — без значение колко добре му го обясняваме и описваме.^[8]

Емоционалното щастие е нещо подобно. То е чувство подобно на чувствата, които изпитваме, когато видим новородената ни внучка да се усмихва за пръв път, получим повишение, помогнем на заблудил се турист да открие музея за изобразително изкуство, усетим вкуса на белгийския шоколад в задната част на езика си, вдишаме аромата на шампоана на любимия човек, чуем песента, която толкова сме харесвали в гимназията и която не сме чували от години, докоснем бузата си до козината на малко котенце, излекуваме рак или шмръкнем една хубава доза кокаин. Чувствата са различни, разбира се, но всички те имат нещо общо. Недвижимата собственост не е същата като дял от акции, който не е същия като кюлче злато, но всичките са форми на богатство, които заемат различни места в една стълбица на ценност. По същият начин кокаиновото преживяване не е същото като преживяването с котешката козина, което пък е различно от преживяването на повишението, но всички представляват форми на чувство, което заема различно място в една стълбица на щастие. Във всеки от тези случаи досега с нещо от материалния свят предизвиква, грубо погледнато, сходен модел на нервна дейност^[9] и затова логично погледнато във всяко едно от нашите преживявания има нещо общо — някаква обща идея, която е накарала човешките същества да групират този миш-маш от събития заедно в една и съща лингвистична категория, откакто се помним. И действително, когато учени анализират как всички думи в езика се отнасят една към друга, неизбежно откриват, че положителността на думите — иначе казано, до каква степен отразяват щастливо или нещастно преживяване — е единственият и най-важен фактор за връзките помежду им.^[10] Въпреки всички усилия на Толстой, повечето говорещи същества смятат, че война се свързва много по-често с повръщане, отколкото с мир.

Щастието е знаеш-какво-имам-предвид чувство. Ако сте човек, който живее в този век и споделяте някои от моите културни условни реакции, тогава примерите и сравненията ми трябва да свършат работа и вие ще разберете точно кое чувство имам предвид. Ако сте извънземно, което още се мъчи с жълтото, тогава щастието наистина ще ви затрудни. Но не губете кураж: и на мен също би ми било трудно, ако ми кажете, че на вашата планета има чувство, което е близко до следните действия: делението на числата на три, чукването на главата в дръжката на вратата и изпускането на ритмична канонада от азот от всички отверстия на тялото по всяко време, освен във вторник. Нямаше да имам ни най-малка представа какво е това чувство и щях просто да науча как се казва и да се надявам, че ще го вмъквам учтиво в разговора. Тъй като емоционалното щастие е преживяване, то може да бъде само приблизително дефинирано чрез минали преживявания или чрез отношението му към други преживявания.^[11] Поетът Александър Поуп посвещава една четвърт от своето „Есе за човека“ на въпроса за щастието и обобщава със следния въпрос: „Който тръгне да го определя, все това повтаря,/ щастието си е щастие?“^[12]

Емоционалното щастие може да се съпротивлява на опитите ни да го вмъкнем в описание, но когато го почувстваме, не се съмняваме изобщо в реалността и важността му. Всеки, който е наблюдавал човешкото поведение повече от трийсет секунди, не може да не е забелязал, че хората са силно, може би дори целенасочено мотивирани да се чувстват щастливи. Ако изобщо съществуват човешки същества, които да предпочитат отчаянието пред радостта, раздразнението пред задоволството и болката пред удоволствието, явно много добре са се скрили, защото никой никога не ги е виждал. Хората искат да бъдат щастливи и всички останали неща, които желаят, всъщност трябва да послужат като средства за постигане на щастието. Дори когато загърбват щастието в момента — като пазят диета, когато могат да ядат или работят до късно, когато могат да спят — обикновено го правят, за да засилят добива му за в бъдеще. В речника пише, че „предпочитам“ означава „да избереш или да искаш едно нещо, вместо друго, защото ти харесва повече“, което ще рече, че преследването на щастието се съдържа в самото определение за желание. В този смисъл предпочитанието на болка и страдание е не толкова диагноза на психично състояние, колкото оксиморон.

Психолозите по принцип са превърнали стремежа към щастие в централна част на теориите си за човешкото поведение, понеже са видели, че не го ли направят, теориите им няма да вървят толкова гладко. Както пише Зигмунд Фройд:

„Въпросът за смисъла на човешкия живот е повдиган безброй пъти; никога не е получил задоволителен отговор и вероятно на него не може да се отговори еднозначно… Затова ще се обърнем към не толкова амбициозния въпрос: какво демонстрират хората чрез поведението си като цел и стремеж на своя живот. Какво искат от живота и желаят да постигнат в него? Отговорът на този въпрос едва ли може да остави някакво съмнение. Те се стремят към щастие; искат да бъдат щастливи и да останат щастливи. Този стремеж има две страни: положителна и отрицателна. Той е насочен, от една страна, към липсата на болка и страдание и от друга — към изпитването на силни чувства на удоволствие.“^[13]

Фройд е явен защитник на тази идея, но тя не е негова, същото заключение се появява под една или друга форма в психологичните теории на Платон, Аристотел, Хобс, Мил, Бентам и други. Философът и математик Блез Паскал е особено ясен в изказването си по този въпрос:

„Всички хора търсят щастие. Без изключение. Колкото и различни средства да използват, всички се стремят към него. Причината някои да тръгнат на война, а други да я избягват, е породена от едно и също желание, погледнато от различни страни. Волята никога не би направила дори малка крачка в различна посока. Това е мотивът на всяко действие на всеки човек, дори и на тези, които се обесват.“^[14]

Чувствате се щастливи, защото…

Ако всеки мислител във всяко столетие приема, че хората търсят емоционално щастие, как се е стигнало до такова объркване относно значението на думата? Един от проблемите е, че много хора смятат, че желанието за щастие е горе-долу като желанието за ходене по голяма нужда: нещо, което всички имаме, но с което не трябва особено да се гордеем. Видът щастие, което имат предвид е евтино и долно — празно състояние на „волско доволство“^[15], което е невъзможно да бъде в основата на един осмислен човешки живот. Както философът Джон Стюарт Мил пише:

„По-добре е да си недоволен човек, отколкото доволна свиня; по-добре да си недоволен Сократ, отколкото доволен глупак. И ако глупакът или свинята са на друго мнение, то е защото са наясно само със своето виждане по въпроса.“^[16]

Философът Робърт Нозик се опитва да илюстрира повсеместното разпространение на това убеждение, като описва измислена машина за виртуална реалност, която би позволила на всеки да има каквито преживявания си пожелае и която удобно ще направи така, че хората да забравят, че са закачени към нея.^[17]

Заключението му е, че никой няма доброволно да избере да бъде закачен за цял живот, защото щастието, което ще преживява с помощта на машината, изобщо няма да бъде щастие. „Едва ли бихме назовали с термина «щастлив» човек, чието чувство се основава на напълно неоснователни и фалшиви преценки, независимо от това какво изпитва.“^[18] Казано накратко, емоционалното щастие е добро за прасетата, но е цел, която не си струва да преследват същества, толкова извисени и способни, колкото сме ние.

А сега нека се замислим за миг върху трудното положение, в което се намира всеки, който споделя това мнение, и да предположим как би могъл да излезе от него. Ако според вас е пълна трагедия, вместо към нещо по-съдържателно и значимо, животът да бъде насочен само към чувство, но няма как да не забележите, че хората по цял ден търсят щастие, какво най-вероятно ще се изкушите да си помислите? Бинго! Сигурно ще си помислите, че думата „щастие“ не означава хубаво чувство, а по-скоро означава много специално хубаво чувство, което може да бъде предизвикано само чрез много специални средства — например като живеете живота си по благопристоен, морален, пълноценен, смислен, съдържателен начин като Сократ, а не като прасе. Е, това вече би било чувство, към което човек не би се срамувал да се стреми. Древните гърци имали дума за този вид щастие — евдаймония — което буквално се превежда като „добър дух“, но което вероятно означава по-скоро нещо като „човешко благоденствие“ или „добре живян живот“. За Сократ, Платон, Аристотел, Цицерон и дори Епикур (име, често свързвано със свинското щастие) единственото нещо, което би могло да породи подобен род щастие, било добродетелното изпълнение на задълженията, като точното значение на „добродетелно“ останало да бъде определено по усмотрение на всеки философ. Древният атински законотворец Солон смятал, че човек не би могъл да каже дали някой е щастлив, докато животът му не свърши, защото щастието е резултат от оползотворяването на човешките възможности — и как можем да направим подобна преценка, докато не видим какво ще излезе накрая? Няколко века по-късно християнските теолози добавили елегантно усукване към класическата идея: щастието било не просто продукт на праведния живот, ами и награда за него, която не било задължително да очакваме приживе.^[19]

В продължение на две хиляди години философите се чувстват длъжни да отъждествят щастието с добродетелта, защото според тях именно този вид щастие би трябвало да искаме. И вероятно са прави. Но ако добродетелният живот е причина за щастие, той сам по себе си не е щастие и няма смисъл да объркваме дебата, като наричаме причината и следствието по един и същи начин. Мога да ви причиня болка, като убода пръста ви с карфица или пък чрез електрическа стимулация на определена точка в мозъка ви и двете болки ще бъдат еднакви чувства, предизвикани чрез различни средства. Няма голяма полза, ако наречем първото истинска, а второто фалшива болка. Болката си е болка, без значение какво я причинява. Като объркват причините и следствията, философите са принудени да градят измъчени защити на някои наистина удивителни твърдения — например че нацистки военнопрестъпник не бил истински щастлив, докато се печал на плажа в Аржентина, докато благочестивият мисионер, изяден жив от канибали, бил.

„Щастието няма да трепне“, написал Цицерон през първи век преди Христа. „Независимо колко го мъчат“.

Това изказване може да буди възхита заради куража си, но едва ли отразява чувствата на мисионера, принуден да играе ролята на предястие.

Щастие е дума, която обикновено използваме, за да отбележим преживяване, а не действия, които са го предизвикали. Има ли някакъв смисъл да кажем: „След като убил родителите си през деня, Франк бил щастлив“? Всъщност има. Дано никога не се появи такъв човек, но изречението е правилно от граматична гледна точка, добре построено и се разбира. Франк е откачен, но щом казва, че е щастлив и изглежда щастлив, има ли основателна причина да не му повярваме? Не, разбира се, че не. Ако Сю е в кома, тя не може да бъде щастлива, без значение колко добри дела е извършила, преди да я сполети нещастието. Или какво ще кажете за следното: „Компютърът се подчини на Десетте Божи заповеди и беше щастлив като риба във вода“? Съжалявам пак, ама не. Има някаква малка вероятност, че рибите могат да бъдат щастливи, защото има някаква малка вероятност да притежават способността да изпитват чувства. Дори и рибата да има някаква форма на съзнателни преживявания, можем да бъдем повече от сигурни, че компютърът няма такива и затова не може да бъде щастлив, независимо колко от жените на ближния си не е пожелал.^[20]

Щастието е свързано с чувства, добродетелта е свързана с действия и тези действия могат да предизвикат тези чувства. Но не задължително и не единствено.

Чувствате се щастливи от…

Под щастие хората обикновено имат предвид чувството, определяно като „сещаш се какво имам предвид“, но те нямат предвид само това. Ако философите бъркат моралното и емоционалното значение на думата „щастие“, тогава психолозите от своя страна не по-зле и не по-малко често бъркат емоционалното и оценъчното значение. Например, когато човек каже: „В края на краищата съм щастлив от начина, по който тече животът ми“, психолозите обикновено с охота приемат, че този човек е щастлив. Проблемът е, че хората понякога използват думата „щастлив“, за да изразят мнението си за нещо, както когато казват: „Щастлив съм, че хванаха малкото копеле, което ми строши предното стъкло“ и казват подобни неща, дори когато чувствата им нямат нищо общо с удоволствието. Как разбираме кога човек изразява възглед и кога говори за субективно преживяване? Когато думата „щастлив“ е последвана от „че“ и „от“, говорещият обикновено се опитва да ни каже, че трябва да приемем думата „щастлив“ не толкова като израз на чувствата му, колкото на позицията му. Например, когато съпругата ви развълнувано сподели, че й предлагат да прекара шест месеца в новооткрития клон на компанията в Таити, а вие трябва да останете у дома и да гледате децата, вероятно ще кажете: „Не съм щастлив, разбира се, но съм щастлив, че ти си щастлива.“ Подобни изречения могат да доведат гимназиалните учители по литература до апоплектичен удар, но всъщност са съвсем смислени, ако успеем да удържим на изкушението да не приемаме всяка отделна употреба на думата „щастие“ като израз на емоционално щастие. Всъщност с първото споменаване на думата споделяме със съпругата си, че не изпитваме „сещате се кое“ чувство (емоционално щастие), вторият път, когато споменаваме думата искаме да кажем, че одобряваме факта, че съпругата ни е щастлива (оценъчно щастие). Когато кажем, че сме „щастливи от“ или „щастливи, че“, просто отбелязваме, че нещо е потенциален източник на приятно чувство, но че със сигурност не го изпитваме в момента. Не твърдим, че преживяваме чувството или нещо подобно на него. По-правилно би било да кажем на съпругата си: „Не съм щастлив, но разбирам, че ти си и дори мога да си представя, че ако аз отивах на Таити, а ти оставаше у дома с малолетните престъпници, щях да изпитвам щастие, а не да оценявам твоето.“ Разбира се, ако говорим по този начин, означава да се откажем от всякакви възможности за човешко общуване, затова за по-кратко предпочитаме да казваме, че сме щастливи, дори когато се чувстваме напълно объркани. Всичко е наред, стига да не забравяме, че невинаги мислим това, което казваме.

Сигнално жълто

Ако се съгласим да запазим думата щастие само за този клас субективни емоционални преживявания, които мъгливо се описват като радостни и приятни и ако решим да обещаем да не използваме същата дума, за да определяме моралността на действията, които човек трябва да предприеме, за да породи тези преживявания или да определяме преценките си за достойнствата на тези преживявания, пак може да продължим да се чудим дали щастието, което човек изпитва, когато помага на някоя дребна възрастна дама да пресече улицата, представлява различен вид емоционално преживяване — по-голямо, по-добро, по-дълбоко, отколкото щастието, което човек изпитва, докато яде парче торта с бананов крем. Може би щастието, което човек изпитва в резултат на добри дела, е по-различно като усещане от другия вид щастие. В действителност, както сме я подкарали, може да се запитаме и дали щастието, което човек изпитва, когато яде торта с бананов крем, е по-различно от щастието, което изпитва, когато яде торта с кокосов крем. Или от това да яде парче от тази торта с бананов крем или от онази торта с бананов крем. Как можем да разберем дали субективните емоционални преживявания са различни, или са еднакви?

Истината е, че не можем — както не можем и да кажем дали жълтото преживяване, което имаме, докато гледаме училищния автобус, е същото жълто преживяване, което другите имат, докато гледат същия жълт автобус. Философите си блъскат главата с този проблем от доста време и не могат да се похвалят с кой знае какво, освен с цицините си, защото в края на краищата единственият начин да се измери точно еднаквостта на две неща е човекът, който прави измерването, да ги сравни едно до друго — което значи да ги преживее едно до друго. А извън сферата на научната фантастика никой не може да изпита преживяванията на друг човек в действителност. Когато сме били деца, нашите майки са ни учили да наричаме преживяването „гледане на училищен автобус“ жълто и като послушни малки начинаещи сме направили точно така, както са ни казали. Останали сме доволни, когато по-късно се е оказало, че всички останали в детската градина са заявили, че и те преживяват жълто, когато гледат автобус. Но тези общи етикети може би маскират факта, че действителните ни преживявания на жълто са доста различни, именно поради това някои хора не разбират, че са далтонисти чак докато някой офталмолог не забележи, че не правят разликите, които останалите явно правят. Затова колкото и невероятно да изглежда, че човешките същества имат коренно различни преживявания, когато гледат училищен автобус, чуят бебешки плач или подушат миризмата, оставена от скункс, това е напълно възможно, и ако искате да го вярвате, имате пълното право и никой, който цени времето си, не би трябвало да се опитва да спори с вас.

Помнете разликите

Надявам се, че няма да се предадете толкова лесно. Може би начинът да се определи дали две щастия се усещат по различен начин е да забравим за сравняването на преживяванията на различни умове и просто да попитаме някой, който ги е изживял и двете. Може никога да не разбера дали моето преживяване на жълто се различава от вашето преживяване на жълто, но със сигурност мога да твърдя, че моето преживяване на жълто се различава от моето преживяване на синьо, сравня ли ги двете наум. Нали така? За съжаление, тази стратегия е по-сложна, отколкото изглежда. Същината на проблема е, че когато казваме, че наум сравняваме две от нашите субективни преживявания, всъщност не преживяваме двете едновременно. В най-добрия случай преживяваме едното и вече сме преживели другото и когато ни попитат кое преживяване ни прави по-щастливи или дали двете щастия са еднакви, пак в най-добрия случай сравняваме нещо, което изпитваме в момента със спомена за нещо, което сме преживели в миналото. Нямаше да го правим на въпрос, ако не беше фактът, че спомените — особено спомените за преживявания — са пословично неблагонадеждни, факт, демонстриран както от фокусници, така и от учени. Първо фокусите. Погледнете четирите карти на Фигура 4 и си изберете една. Не, не ми казвайте. Задръжте си я за себе си. Просто погледнете картата и кажете името й един-два пъти (или го напишете), за да го запомните за няколко страници.

Добре. Сега да видим как учените подхождат към проблема със запаметяването на преживяванията. В едно научно изследване учените показали на доброволци цветна мостра, като тази на щанда с боите в кварталната железария, и ги оставили да я гледат в продължени на пет секунди.^[21] После някои доброволци за секунди описали цвета (описващи), докато други не го описали (неописващи). После на всички доброволци бил показан картон с шест мостри цветове, като един от тях съвпадал с цвета, който видели трийсет секунди по-рано, и ги накарали да посочат първоначалния цвят. Първото интересно откритие било, че само 73 процента от неописващите могли да го посочат точно. С други думи, по-малко от три четвърти от хората могли да кажат, че това преживяване на жълто било същото като преживяването на жълто, което изпитали само преди половин минута. Второто интересно откритие било, че описването на цвета по-скоро влошило, отколкото подобрило представянето при познаването. Само 33 процента от описващите могли да посочат вярно първоначалния цвят. Явно устното им описание на преживяното „пренаписвало“ спомена им от самото преживяване и накрая те си спомняли не какво са преживели, а какво са казали за това, което са преживели. И казаното от тях не било достатъчно точно и ясно, за да им помогне да го разпознаят, когато го видели отново след трийсет секунди.

Повечето от нас са изпадали в подобна ситуация. Казваме на приятел, че сме разочаровани от шардонето на заведението в модното бистро в центъра или от начина, по който струнният квартет е изпълнил любимата ни Четвърта на Барток, но фактът е, че едва ли ще си спомним какъв е бил точно вкусът на виното или как точно е звучал квартетът, докато правим това изказване. По-скоро ще си спомним, че на тръгване сме споменали на придружителя си, че както виното, така и музиката са имали обещаващо начало и незадоволителен край. Преживяванията на шардонета, струнни квартети, алтруистични дела и торти с бананов крем са богати, сложни, с много измерения и неосезаеми. Една от функциите на езика е да ни помогне да ги направим осезаеми — да ни помогне да извлечем и запомним важните характеристики на преживяванията ни, за да можем по-късно да ги анализираме и споделим. Филмовият онлайн архив на „Ню Йорк Таймс“ съдържа критики на филми, а не самите филми, които щяха да заемат прекалено много място, да са трудни за търсене и напълно непотребни за всеки, който иска да разбере какво представлява филмът, без да го гледа. Преживяванията са като филмите с няколко допълнителни измерения и ако мозъците ни съхраняваха пълнометражните филми на живота ни, вместо сбити описания, главите ни щяха да бъдат няколко пъти по-големи. И ако искаме да разберем или да кажем на другите дали обиколката в парка със скулптури си струва билета, щеше да се наложи да превъртаме целия епизод, за да разберем. Всеки акт на запаметяване би изисквал точно толкова време, колкото запомненото събитие е отнело първоначално, което тотално би ни блокирало още първия път, когато някой ни попита дали ни е харесало да прекараме детството си в Чикаго. Затова свеждаме преживяванията си до думи като щастлив, което едва ли е справедливо спрямо тях, но това са нещата, които можем надеждно и удобно да отнесем с нас в бъдещето. Мирисът на розата не може да бъде възкресен, но ние знаем, че е бил хубав, знаем също, че е бил сладък, следователно знаем да спрем и да помиришем следващата.

Вникнете в разликите

Припомнянето на отминали неща е несъвършено, затова да сравняваме новото ни щастие със спомена за старото ни щастие е рискован начин за определянето на това дали две субективни преживявания наистина се различават. Така че да опитаме един малко по-различен подход. Щом не можем да си спомним чувството от вчерашната торта с бананов крем достатъчно добре, за да го сравним с чувството от днешното добро дело, може би решението е да сравним преживявания, които са толкова близо едно до друго във времето, че можем действително да ги наблюдаваме как се променят. Например, ако ние трябва да проведем вариант на преживяването с цветната мостра, в което намаляваме количеството време, изминало между представянето на първата мостра и представянето на картона с мостри, хората със сигурност няма да имат проблем да определят каква е била първоначалната мостра, нали така? Така че какво ще стане, ако намалим времето, да кажем, на двайсет и пет секунди? Или на петнайсет? На десет? Ами на частица от секундата? И какво ще стане, ако като бонус направим задачата с разпознаването малко по-лесна, като покажем на доброволците цветната мостра за няколко секунди, махнем я за частица от секундата и после им покажем една мостра (вместо картон с шест) и ги накараме да ни кажат, дали втората единична мостра е същата като първата. Без прекъсване за устни описания, които да объркват спомените им, без други мостри, които да объркват очите им и само една малка частица от секундата между представянето на първата и втората мостра. Леле! Като се има предвид колко опростихме задачата, не можем ли да предскажем, че всеки ще се справи с нея, хм, и то с пълен успех?

Да, но само ако се радваме да грешим. В изследване, подобно по замисъл на това, което вече описахме, учените накарали доброволци да гледат компютърен екран и да четат странен наглед текст^[22]. Това, което правело текста толкова странен било, че буквите постоянно ставали ту малки, ту големи, тоест иЗгЛеЖдАл еТо ТаКа. Вероятно знаете, че когато изглежда така, сякаш хората гледат директно към нещо, очите им всъщност три-четири пъти в секундата се местят леко встрани от обекта, в който е насочен погледът им, и именно поради тази причина, наблюдавани отблизо, очните ябълки сякаш играят. Изследователите използвали уред за следене на очите, който показвал на компютъра кога очите на доброволеца са фиксирани върху обекта на екрана и кога се отклоняват за кратко. При всяко отклоняване на очите от текста за частица от секундата, компютърът им правел номер: променял големината на всяка буква в текста, който четели, така че текстът, който иЗгЛеЖдАл ТаКа изведнъж започвал да ИзГлЕжДа тАкА. За най-голямо учудване доброволците не забелязали, че текстът сменя стила си няколко пъти всяка секунда, докато те го четат. Това изследване показва, че хората не забелязват голяма част от подобни „визуални непоследователности“ и поради тази причина филмопроизводителите могат изведнъж да сменят стила на роклята на жената или цвета на косата на мъжа от единия кадър в другия или да направят така, че предмет от масата напълно да изчезне, без публиката изобщо да забележи.^[23] Интересното е, че когато накараш хората да предположат дали ще забележат подобна визуална непоследователност, те доста уверено заявяват, че ще го направят.^[24]

Не пропускаме само едва забележимите промени. Понякога подминаваме дори драстични несъответствия в начина, по който изглежда една сцена. По време на един експеримент, заимстван директно от „Скрита камера“, учени карат човек да се приближава до пешеходци в студентско градче и да пита къде е дадена сграда.^[25] Докато пешеходците и въпросният човек се чудят над картата, двама строителни работници, хванали от двата края голяма врата, грубо се врязват между тях, като временно скриват подставения заблуден пришълец от поглед. Когато строителните работници минават, първият човек се навежда зад вратата и се отдалечава заедно с тях, като на негово място се появява втори, скрил се зад вратата, и разговорът над картата продължава. Първият пришълец и заместникът му са с различна височина, различно телосложение и имат забележимо различни гласове, прически и дрехи. Няма да имате никакъв проблем да ги различите, ако стоят един до друг. Какво разбират обаче от размяната добрите самаряни, които спират да помогнат на изгубен турист? Не много. В действителност повечето от пешеходците не забелязват нищо — изобщо не забелязват, че човекът, с когото са говорили, изведнъж се превръща в съвсем различен индивид.

Да повярваме ли тогава, че хората не могат да направят разликата, дори когато тяхното преживяване на света се променя право пред очите им? Разбира се, че не. Ако приемем това изследване в логичната му крайност, ще свършим така, както обикновено свършват екстремистите: затънали в абсурд, ще раздаваме брошури. Ако никога не можем да кажем кога преживяването ни на света се променя, как бихме могли да разберем, че нещо се движи, как бихме могли да разберем дали да спрем или да тръгнем на кръстовището и как бихме могли да преброим повече от едно? Тези експерименти показват, че преживяванията на нашето предишно „аз“ понякога са ни също толкова неясни, колкото и преживяванията на други хора, но по-важното е, че те също така ни показват кога има най-голяма и кога най-малка вероятност да се получи така. Коя е най-важната съставка, която позволява на всяко от споменатите изследвания да доведе до резултата, до който води? Във всяко едно от тях доброволците не присъстват на собственото си преживяване на начина, по който изглежда конкретен стимул, в момента на неговата промяна. В изследването с мострите, мострите са преместени в друга стая по време на трийсетсекундно прекъсване; в експеримента с четенето текстът се променя, когато окото на доброволеца се отмества за миг; в изследването с вратата мъжете сменят местата си едва когато голяма дървена плоскост препречва погледа на доброволеца. Едва ли бихме очаквали изследванията да дадат същия резултат, ако убито тъмнокафяво се превърне във флуоресцентно бледорозово или ако това стане онова, или ако някой счетоводител от Пъкипси се превърне в кралица Елизабет II, докато доброволецът гледа право в нея или него, или каквото било там. И наистина, изследването показва, че когато доброволците следят внимателно стимула в момента на неговата промяна, те сигурно и бързо я забелязват.^[26] Смисълът на тези изследвания е не че сме безнадеждно неспособни да забележим промените в преживяванията си на света, а по-скоро, че освен ако умът ни не е силно съсредоточен върху конкретен аспект на преживяването в момента, в който то се променя, ще бъдем принудени да разчитаме на спомените си — принудени да сравним настоящото преживяване със спомена за минало преживяване — за да установим промяната.

Фокусниците са наясно с това от векове и обикновено използват познанието си, за да свалят от плещите ни тежкото бреме на парите. Преди няколко страници вие избрахте една карта от шест възможни. Това, което не ви казах тогава е, че знаех коя карта ще си изберете, преди да сте си я избрали. За да го докажа, я махнах от редичката. Погледнете на Фигура 5 и ми кажете, не съм ли невероятен. Как го направих ли? Този фокус е много по-вълнуващ, когато не знаете предварително, че е фокус и не се налага да се мъчите няколко страници, за да прочетете отговора на края. И фокусът изобщо няма да стане, ако сравните двете фигури една до друга, защото мигновено ще видите, че нито една от картите на фиг. 4. (включително и тази, която сте си избрали) я няма на фиг. 5. Но когато има някаква вероятност фокусникът да знае коя карта сте избрали — било то чрез трик с ръце, прозорливо умозаключение или телепатия — и когато играещите ви очи не гледат право в първата група от шест карти, докато се превръщат във втората група от пет, илюзията може да бъде много въздействаща. Когато трикът за пръв път се появи в интернет, някои от най-умните учени, които познавам, изказаха хипотезата, че свръхмодерна технология позволява на сървъра да отгатва картата им, като проследява скоростта и ускорението на ударите им по клавишите. Лично аз си махнах ръката от мишката, за да съм сигурен, че едва доловимите й движения няма да бъдат измервани. Чак на третия път ми хрумна, че докато гледам първата група от шест карти, запомням само вербалното обозначение на избраната от мен карта и затова не забелязвам, че всички останали карти също се сменят.^[27] Това, което за нас е важно да отбележим, е, че подобни трикове с карти действат по същата причина, поради която на хората им е трудно да кажат колко са били щастливи в предишния си брак.

Езикът на щастието

Реба и Лори Шепъл твърдят, че са щастливи, и това ни притеснява. Ние сме повече от сигурни, че това не може да е истина, но при все това явно не съществува глупакоустойчив метод за сравняване на тяхното щастие с нашето собствено. Щом казват, че са щастливи, на какво основание можем да твърдим, че грешат? Е, може да опитаме да се направим на адвокати и да поставим под въпрос способността им да познават, да оценяват или да описват собственото си преживяване. „Може да си мислят, че са щастливи — ще кажем ние — но това е само защото не знаят какво всъщност е щастие.“ С други думи, понеже Лори и Реба никога не са имали повечето от преживяванията, които ние, които не сме сиамски близнаци, сме имали — правене на цигански колела по моравата, гмуркане с шнорхел покрай Големият бариерен риф, разходка по улицата, без да привличаме тълпа от хора — подозираме, че може би имат по-беден запас от щастливи преживявания, който ги кара да оценяват живота си по-различно, отколкото ние, останалите, бихме го направили. Ако например подарим на близначките торта за рождения ден и им даден осемточкова скала (която можем да приемем като изкуствен език с осем думи за различна сила на щастие) и ги накараме да оценят тяхното субективно преживяване, те може да ни отговорят, че са почувствали радостна осмица. Но нима не е възможно тяхната осмица и нашата осмица да представляват напълно различни степени на радост и тяхната употреба на осемсловния език да е изкривена от незавидното им положение, което никога не им е дало възможност да открият колко щастлив може да бъде човек в действителност? Лори и Реба може да използват осемсловния език различно от нас, защото за тях тортата за рождения ден е най-хубавото възможно нещо. Естествено, те означават най-щастливото си преживяване с най-щастливата дума в осемсловния език, но това не може да ни накара да пренебрегнем факта, че преживяването, което те наричат осмица е преживяване, което ние можем да назовем четворка и половина. С две думи, те не влагат в щастлив смисъла, който ние влагаме. Фигура 6 показва как бедният запас от щастливи преживявания може да смачка езика, така че пълният набор от вербални обозначения да бъде използван за описването на ограничен набор от преживявания. С оглед на това, когато близначките казват, че са в екстаз, те всъщност чувстват това, което ние чувстваме, когато сме доволни.

Смачкване на езика

Хубавите неща на хипотезата за смачкването на езика са: (а) че според нея всеки навсякъде има еднакво преживяване, когато получи торта за рождения ден, дори и да описва преживяването си по различен начин, което прави света доста просто място за живеене; (б) позволява ни да продължим да вярваме, че независимо какво казват за себе си, Лори и Реба в края на краищата не са истински щастливи и по този начин с пълно право можем да предпочетем нашия живот пред техния. Не чак толкова хубавите неща в тази хипотеза са доста на брой и щом се тревожим, че Лори и Реба използват осемсловния език по-различно от нас, защото никога не са изпитвали тръпката от циганското колело, тогава е по-добре да се разтревожим и за още няколко неща. Например по-добре е да се разтревожим, че никога не сме изпитвали завладяващото чувство на душевен мир и сигурност от това, че знаем, че любимият ни брат или сестра са винаги до нас, че никога няма да изгубим неговото или нейното приятелство, независимо каква глупост може да кажем или направим в някой лош ден, че винаги ще има някой, който ни познава толкова добре, колкото и ние самите, споделя надеждите ни, преживява тревогите ни и така нататък. Ако те не са имали преживяванията ни, то и ние не сме имали техните и е напълно възможно ние да сме тези със смачкан език — когато кажем, че се чувстваме радостни, нямаме представа за какво говорим, защото никога не сме изпитвали единодушната любов, блаженото сливане, неизменната всеотдайност, която Лори и Реба хранят една към друга. И всички ние — вие, аз, Лори, Реба — е по-добре да се тревожим, че има преживявания далеч по-хубави от тези, които сме изпитали досега — преживяването да летиш без самолет, да видиш как децата ти печелят оскари и пулицъри, да срещнеш Господ и да научиш тайното ръкостискане — и че осемсловният език се употребява дефектно от всеки от нас и че никой не знае какво представлява в действителност щастието. С оглед на това би трябвало да последваме съвета на Солон и никога да не казваме, че сме щастливи, чак докато не умрем, защото иначе, ако истинското щастие ни застигне, ще сме използвали думата и няма да има с какво да разкажем на вестниците за него.

Но това са само предварителните тревоги. Има и още. Ако сме готови да извършим мислен експеримент, чийто резултати биха демонстрирали веднъж завинаги, че Лори и Реба просто не знаят какво в действителност е щастие, вероятно трябва да си представим, че с едно махване на вълшебна пръчка можем да ги разделим и да им позволим да поживеят отделно. Ако след няколко седмици дойдат при нас, отрекат се от предишните си твърдения и ни помолят да не ги връщаме обратно в предишното им състояние, това няма ли да ни убеди, така както явно е убедило и тях самите, че преди това са сбъркали четворките с осмици? Всички ние познаваме човек, който е сменил вярата си, преживял е развод или е оцелял след инфаркт и сега твърди, че очите му са се отворили за пръв път — че независимо от всичко, което е мислел и говорил в предишния си живот, всъщност никога досега не е бил истински щастлив. Трябва ли да вярваме на думите на хора, преживели подобни чудни метаморфози?

Не е задължително. Да разгледаме едно изследване, в което на доброволци били показани въпроси от телевизионно шоу и после ги накарали да оценят вероятността да дадат правилен отговор. На някои доброволци били показани само въпросите (групата само с въпроси), а на останалите били показани въпросите и отговорите (групата с въпроси и отговори). Доброволците в групата само с въпроси преценила, че въпросите са прекалено сложни, докато тези от групата с въпроси и отговори — които видели заедно с въпроса („Какво е изобретил Фило Т. Фарнсуърт?“) и отговора („Телевизора“) — вярвали, че са могли лесно да отговорят на въпроса, без изобщо да гледат отговора. Явно, щом веднъж доброволците разберели отговора, въпросът им изглеждал лесен („Разбира се, че телевизора — всеки го знае!“) и вече не били в състояние да преценят колко труден би се видял същият този въпрос на човек, който не знаел отговора заедно с тях.^[28]

Подобни проучвания показват, че имаме ли веднъж някакво преживяване, не можем просто да го оставим настрани и да погледнем на света така, както бихме погледнали, ако преживяването изобщо не се е случило. За ужас на съдията, съдебните заседатели не могат да пренебрегнат саркастичните забележки на прокурора. Нашите преживявания мигновено се превръщат в част от обектива, през който гледаме цялото си минало, настояще и бъдеще и подобно на всеки обектив нагаждат и изкривяват това, което виждаме. Този обектив не е като чифт очила, които можем да оставим на нощното шкафче, когато ни скимне, а по-скоро като чифт контактни лещи, които са залепени завинаги към очните ни ябълки със суперздраво лепило. Научим ли се веднъж да четем никога повече няма да видим буквите като мастилени заврънкулки. Научим ли се веднъж да слушаме фриджаз, никога повече саксофонът на Ориет Колман няма да ни прозвучи като източник на какофония. Научим ли веднъж, че Ван Гог е бил душевно болен или че Езра Паунд е бил антисемит, никога повече няма да можем да погледнем на изкуството им по същия начин. Ако Лори и Реба бъдат разделени за няколко седмици и ни кажат, че са по-щастливи сега, отколкото преди, може и да са прави. Но може и да не са. Може просто да ни кажат, че самостоятелните хора, които са сега, гледат на живота като сиамски близнаци като на голямо нещастие, също като всички нас, които никога не сме били сиамски близнаци. Дори и да могат да си спомнят какво са си мислели, казвали и правели като сиамски близнаци бихме очаквали по-скорошното им преживяване като отделни хора да оцвети преценката им за живота като сиамски близнаци, и да им попречи да кажат със сигурност как всъщност се чувстват сиамски близнаци, които никога не са били разделяни. В известен смисъл опитът от разделянето би ги поставил в същото трудно положение, в което се намираме и ние, когато се мъчим да си представим какво е преживяването да бъдеш сиамски близнак. Това че стават отделни хора би се отразило на погледа им към миналото по начин, който просто не могат да пренебрегнат. Всичко това означава, че когато хората имат нови преживявания, които ги карат да твърдят, че езикът им е бил смачкан — че всъщност не са били щастливи, макар че са го твърдели и са си го мислели в онзи момент, — може да грешат. С други думи, хората могат да грешат в настоящето, когато твърдят, че са грешали в миналото.

Разтягане на преживяването

Лори и Реба не са правили много от нещата, които при нас, останалите, предизвикват чувства, близки до върха на скалата на щастие — цигански колела, гмуркане или каквото ви е гот на вас — и със сигурност това има значение. Щом не е задължително бедният опит да смачква езика, тогава какво прави вместо това? Да предположим, че Лори и Реба наистина имат беден житейски опит, въз основа на който да преценят нещо толкова просто, като например подарената за рождения им ден в знак на уважение шоколадова торта. Едната възможност е, че бедният им житейски опит може да смачка езика им. Но съществува и друга възможност, че бедният им житейски опит няма толкова да смачка езика им, колкото ще разтегне преживяването им — иначе казано, когато кажат осмица, имат предвид абсолютно същото нещо, което имаме предвид и ние, когато кажем осмица, защото при получаването на торта за рождения си ден те се чувстват абсолютно по същия начин, по който ние, останалите, се чувстваме, когато правим цигански колела под вода около Големия бариерен риф. Фигура 7 илюстрира хипотезата за разтягане на преживяването.

Разтягане на преживяването е странен израз, но не и странна идея. Често казваме за онези, които твърдят, че са щастливи въпреки обстоятелства, които според нас изключват тази възможност, че „просто си мислят, че са щастливи, защото не знаят какво изпускат“. Добре, много ясно, но това е смисълът. Да не знаем какво изпускаме може да означава, че сме истински щастливи при обстоятелства, които не биха ни позволили да сме щастливи, ако веднъж преживеем това, което ни липсва. Това не означава, че онези, които не знаят какво им липсва, са по-малко щастливи от тези, които го притежават.

Примери много и в моя, и във вашия живот, но да поговорим за моя. От време на време пуша пура, защото това ме прави щастлив и жена ми от време на време не може да разбере защо ми трябва пура, за да съм щастлив, при положение, че тя явно може да бъде щастлива и без нея (и дори още по-щастлива, ако и аз не пуша). Но според хипотезата за разтеглянето на преживяването аз също бих могъл да бъда щастлив без пура, ако в младостта си не съм преживял фармакологичните й тайнства. Но съм го направил и понеже съм го сторил, знам какво изпускам, ако не го направя, следователно чудният момент по време на пролетната ми ваканция, когато съм се изтегнал в шезлонга върху златния пясък на Кауай, пия „Талискър“ и гледам как слънцето бавно се плъзга в морето от тафта, не е напълно съвършен, ако нямам нещо миризливо и кубинско в устата си. Мога да насиля както късмета, така и брака си, ако се позова на хипотезата за смачкването на езика и внимателно обясня на жена си, че понеже никога не е изпитвала острата пълнота на вкуса на „Монтекристо“ №4, има победен житейски опит и следователно не знае какво всъщност е щастие. Бих загубил, разбира се, защото винаги губя, но този път съвсем заслужено. Не е ли по-логично да кажа, че понеже съм се научил да се наслаждавам на пурите, аз съм променил жизнения си опит и необратимо съм съсипал всички бъдещи преживявания, в които пурите ги няма? Хавайският залез беше осмица, докато на негово място не дойде хавайският залез с пура и не смъкна залеза без пура до седмица.^[29]

Стига сме говорили за мен и ваканцията ми. Да поговорим за мен и китарата ми. Свиря на китара от години и изпитвам много малко удоволствие от изпълнението на безкрайни повторения на блус от три акорда. Но когато бях тийнейджър и за пръв път се научих да свиря, седях горе в стаята си и щастливо удрях тези три акорда, докато родителите ми не започнеха да удрят по тавана и да се позовават на правата си според Женевската конвенция. Предполагам, че бихме могли да пробваме хипотезата за смачкването на езика тук и да кажем, че очите ми са се отворили от усъвършенстваните ми музикални способности и сега си давам сметка, че не съм бил наистина щастлив през тийнейджърските си години. Но не е ли по-логично да използвам хипотезата за разтягането на преживяването и да кажа, че преживяване, което някога ми е доставяло удоволствие, вече не ми доставя? Мъж, на когото са дали вода, след като се е лутал в пустинята Мохаве в продължение на седмица, може в този миг да оцени щастието си на осмица. Година по-късно същата напитка може да го накара да почувства не повече от двойка. Трябва ли да повярваме, че е сгрешил колко щастлив е бил, когато е отпил животворната глътка от ръждясала манерка или е по-логично да кажем, че тази глътка вода може да бъде източник на екстаз или източник на влага в зависимост от личния опит на човек? Ако бедният личен опит смачква езика ни, вместо да разтяга преживяването ни, тогава децата, които казват, че са щастливи от фъстъчено масло и желе просто грешат и ще го признаят по-нататък в живота си, когато опитат за пръв път гъши дроб, и на този етап ще бъдат прави, докато не остареят и не започнат да усещат парене в гърдите от мазни храни и тогава ще осъзнаят, че и втория път пак са грешили. Всеки ден би се превърнал в отхвърляне на предишния, тъй като изпитваме все по-голямо и по-голямо щастие и осъзнаваме колко сме се заблуждавали до — съвсем удобно — сега.

Така че коя е правилната хипотеза? Не можем да кажем. Това, което можем да кажем, е, че всички твърдения за щастие са твърдения от нечия гледна точка — от перспективата на едно човешко същество, чиято уникална колекция от минали преживявания служи като контекст, като обектив, като фон за оценката на настоящото преживяване. Колкото и да им се иска на учените, няма поглед от никъде. Преживеем ли веднъж нещо, след това сме неспособни да гледаме на света както преди. Невинността ни е загубена и не можем повече да се върнем назад. Може да помним какво сме си мислели или казали (не че е задължително) и да помним какво сме направили (макар че и това не е задължително), но вероятността да възкресим преживяното и да го оценим сякаш отново сме се върнали назад, е депресиращо малка. В известен смисъл пушещите пура, свирещи на китара и похапващи пастет хора, в които сме се превърнали, нямат по-голямо право да говорят от името на хората, които сме били, отколкото външните наблюдатели. Разделените близнаци може и да са в състояние да ни кажат как се чувстват днес от това, че са разделени, но не могат да ни кажат как се чувстват сиамските близнаци, които никога не са били разделяни. Никой не знае дали осмицата на Реба и Лори се чувства като нашата осмица, включително и всички Реби и Лори, които някога ще съществуват на света.

Нататък

На сутринта на 15 май 1916 г. полярният изследовател Ърнест Шакълтън започва последния курс на едно от най-изтощителните приключения в света. Корабът му, „Издръжливост“ потъва в море Уедъл, а той и екипажът му успяват да се спасят на остров Елефант^[30]. След седем месеца Шакълтън заедно с още петима души от екипажа си се качва на малка спасителна лодка, в която прекарват три седмици и прекосяват осемстотин мили бурен леден океан. След като пристигат на остров Южна Джорджия, изгладнелите, измръзнали мъже се приготвят да слязат и да прекосят пеша острова с надеждата да стигнат до китоловния лагер от другата страна. Никой досега не е оцелял по този маршрут. Преди да тръгне почти на сигурна смърт същата тази сутрин, Шакълтън пише:

„Минахме през тясното устие на малкото заливче с опасните скали и полюшващи се кафяви водорасли от двете страни, завихме на изток и се отправихме в приповдигнато настроение на юг към големия залив. Слънцето проби през мъглата и накара бурната вода да заблести покрай нас. Бяхме странна наглед дружинка в тази ясна сутрин, но се чувствахме щастливи. Дори запяхме песен и макар да изглеждахме като Робинзон Крузо, ако някой ни видеше, можеше да ни вземе за туристи, тръгнали на разходка из норвежките фиорди или из някой от красивите проливи по западното крайбрежие на Нова Зеландия.“^[31]

Възможно ли е Шакълтън наистина да е искал да каже точно това? Може ли неговото щастлив да е равносилно на нашето щастлив и има ли начин да разберем? Както видяхме, щастието е относително преживяване, което трудно можем да опишем на нас самите и на останалите, така че оценката на твърденията на хората за собственото им щастие е изключително трудна работа. Но не се тревожете — защото преди нещата да се оправят, работата става още по-трудна.