Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (13) (Само си мислиш, че знаеш…)

Супер репродуктори

Философът Бертранд Ръсел веднъж казал, че вярването е „най-духовното нещо, което правим.“^[8] Може би, но то е и най-социалното нещо, което правим. Точно както предаваме гените си, стараейки се да създадем хора, чиито лица приличат на нашите, така и предаваме убежденията си, стараейки се да създадем хора, чиито умове мислят като нашите. Почти всеки път, когато кажем нещо на някого, правим опит да променим начина, по който функционира мозъка му — правим опит да променим начина, по който вижда света, така че светогледът му да заприлича повече на нашия. Почти всяко твърдение — от възвишеното („Господ има планове за теб“) до баналното („Завий на светофара наляво, после карай две мили и ще видиш «Дънкин Донътс» вдясно“) — има за цел да съгласува светогледа на слушателя с този на говорещия. Понякога тези опити успяват, друг път — не. Така че какво определя дали едно убеждение ще бъде успешно предадено от един ум на друг?

Принципите, които обясняват защо някои гени се предават по-успешно от други, обясняват също и защо някой убеждения се предават по-успешно от други.^[9] Еволюционната биология ни учи, че всеки ген, който спомага собствените си „средства за предаване“, ще бъде представен в постоянно увеличаващи се размери в популацията с течение на времето. Представете си, че един ген е бил отговорен за сложното развитие на нервната схема, която прави усещането от оргазмите толкова хубаво. Човек, който притежава този ген, ще изпитва оргазмите… ами, като оргазми. Човек, на когото му липсва въпросният ген, ще ги изпитва по-скоро като кихавици — кратки, шумни, физически конвулсии, от които се изплащат нищожни хедонистични дивиденти. Сега, ако вземем петдесет здрави, плодовити хора, които притежават гена и петдесет здрави плодовити хора, които не го притежават и ги оставим на някоя гостоприемна планета в продължение на милион години, когато се върнем, най-вероятно ще заварим популация от хиляди, дори милиони хора, като почти всички от тях притежават гена. Защо? Защото генът, който създава хубаво чувство от оргазмите, е бил предаван от поколение на поколение, понеже хората, които се наслаждават на оргазмите са по-склонни да правят нещото, което предава гените им. Логиката е толкова подвеждаща, че е буквално неизбежна: гените обикновено се предават, когато ни карат да правим неща, които предават гените. Освен това, дори лоши гени — тези, които ни правят предразположени към рак и сърдечни заболявания — могат да станат супер репродуктори, ако компенсират щетите, като се снабдят със собствени средства за предаване. Например ако генът, който създава прекрасното чувство на оргазма, ни прави по-предразположени към артрит и развалени зъби, той пак може да бъде възпроизвеждан в огромни размери, защото по-вероятно хората, които обичат оргазми ще имат деца, отколкото здравеняците с хубави зъби, които не обичат.

По същата логика може да се обясни и предаването на вярванията. Ако някакво вярване има определено свойство, което улеснява собственото му предаване, тогава това вярване ще бъде разпространено във все по-голям брой умове. Както се оказва, има няколко такива свойства, които увеличават успеха за предаване на вярванията, най-важното от тях е точността. Когато някой ни каже къде да намерим паркинг в центъра или как да опечем сладкиш на висока надморска височина, ние възприемаме този съвет и го предаваме нататък, защото той помага на нас и на нашите приятели да правят неща, които искат да направят, като паркиране и печене.

Както един философ отбелязва: „Способността за общуване не би могла да спечели почва в процеса на еволюция по друг начин, освен чрез способността за предаването на верни убеждения.“^[10] Верните убеждения ни дават сила, което прави лесноразбираемо защо толкова безпрепятствено се предават от един ум на друг.

Малко по-трудно е да разберем защо неверни убеждения толкова безпрепятствено се предават от един ум на друг — но е факт. Неверните убеждения, също като лошите гени, могат и стават супер репродуктори и един мислен експеримент илюстрира как се случва това. Представете си игра, която се играе от два отбора, като всеки отбор има по хиляда играчи и всеки от тях има телефонна връзка със съотборниците си. Целта на играта е всеки отбор да сподели максимален брой верни убеждения. Когато играчите получат съобщение, което смятат за вярно, те се обаждат на съотборник и му го предават. Когато получат съобщение, което смятат за невярно, не го правят. В края на играта реферът надува свирката и присъжда на всеки отбор по една точка за всяко вярно убеждение, което споделял целият отбор, и им взимал по една точка за всяко грешно убеждение, което споделял целият отбор. Представете си мача, който се провел един слънчев ден между отбора на Съвършените (чиито членове винаги си предавали верни убеждения) и Несъвършените (чиито членове понякога си предавали неверни убеждения). Бихме очаквали Идеалните да спечелят, нали така?

Не непременно. В действителност съществуват някои особени обстоятелства, при които Несъвършените можели да ги спукат от бой. Представете си какво би станало, ако един несъвършен играч изпрати невярното съобщение „Ако говориш по телефона ден и нощ, ще бъдеш щастлив“ и си представете, че останалите несъвършени са достатъчно наивни да му повярват и да го предадат нататък. Това убеждение е невярно и затова ще струва на Несъвършените една точка накрая. Но може да окаже компенсиращия ефект да държи повечето от несъвършените на телефона за по-дълго време и така да увеличи общия брой на верните съобщения, които са си предали. При подходящи обстоятелства щетите от това невярно убеждение могат да бъдат покрити от ползите, а именно, че кара играчите да се държат по начини, които увеличават вероятността да споделят други верни убеждения. Урокът, който трябва да си вземем от тази игра, е, че неверните убеждения могат да преобладават в играта за предаване на убеждения, ако по някакъв начин сами улесняват „средствата за предаване“. В този случай средството за предаване не е сексът, а общуването и затова всяко убеждение — дори невярното, — което увеличава общуването има голям шанс да бъде предавано отново и отново. Неверните убеждения, които по някаква случайност преобладават в стабилни общества са склонни да се размножават, защото хората, които хранят тези убеждения имат склонността да живеят в стабилни общества, което осигурява средството за размножаване на неверните убеждения.

Някои от нашите традиционни мъдрости за щастието подозрително напомнят супер репродуцирани неверни убеждения. Например парите. Ако някога сте се опитвали да продадете нещо, вероятно сте пробвали да му вземете колкото е възможно по-висока цена, докато другите хора са се опитвали да го купят на колкото е възможно по-ниска цена. И двете страни на покупко-продажбата са убедени, че ще е по-добре, ако накрая имат повече пари, отколкото по-малко и това убеждение е залегнало в основата на нашето икономическо поведение. Макар че има много по-малко научни факти в негова подкрепа, отколкото бихте очаквали. Икономисти и психолози са изучавали в продължение на десетилетия връзката между богатство и щастие и са стигнали до основното заключение, че богатството увеличава човешкото щастие, когато издига хората от крайна бедност до средна класа, но не оказва голяма роля по-нататък.^[11] Американци, които печелят 50 000 долара на година са много по-щастливи от американци, които печелят 10 000 на година, но американци, които печелят по 5 милиона на година не са много по-щастливи от тези, които печелят 100 000 на година. Хора, които живеят в бедни държави са много по-малко щастливи от хора, които живеят в средно развити държави, но хора, които живеят в средно развити държави не са много по-малко щастливи от хора, които живеят в силно развити държави. Икономистите обясняват, че богатството има „намаляваща пределна полезност“, което е усукан начин да се каже, че е неприятно да си гладен, измръзнал, болен, уморен и изплашен, но след като се освободиш веднъж от този товар, останалите ти пари стават все по-безполезна купчина хартия.^[12]

Значи спечелим ли веднъж толкова пари, на колкото можем да се радваме, напускаме работа и им се радваме, нали така? Грешка. Хората в богатите страни по принцип работят дълго и здраво, за да печелят повече пари, от които едва ли някога биха могли да извлекат удоволствие.^[13] Този факт ни стряска по-малко, отколкото би трябвало. В крайна сметка, един плъх може да бъде мотивиран да претича през лабиринт, който има парче сирене за награда накрая, но напълни ли си веднъж тумбака, тогава дори най-прекрасният „Стилтън“ няма да е в състояние да го накара да се размърда. Натъпчем ли се догоре с палачинки, още палачинки вече не ни доставят удоволствие, следователно спираме да си ги набавяме и да ги ядем. Но явно това не се отнася за парите. Както Адам Смит, бащата на модерната икономика, пише през 1776 г.: „Желанието за ядене е ограничено във всеки човек от малката вместимост на стомаха; но желанието за удобства и орнаменти по къщата, дрехи, екипажи и мебели явно няма край, нито някаква граница“.^[14]

Щом като храната и парите спират да ни доставят удоволствие, след като веднъж сме си осигурили достатъчно от тях, тогава защо продължаваме да си тъпчем джобовете, когато не бихме продължили да си тъпчем бузите? Адам Смит има отговор. Започва с признаването на това, което повечето от нас и без друго подозират, а именно, че произвеждането на богатство не е задължително източник на лично щастие.

„В какво се състои истинското щастие в човешкия живот? Бедните не отстъпват в нищо на тези, които изглеждат толкова над тях. Що се отнася до покоя на тялото и на душата, всички различни прослойки на обществото са на едно ниво и просякът, който се припича на слънце отстрани на пътя, се радва на същото спокойствие, за което се борят кралете.“^[15]

Звучи чудесно, но ако е вярно, тогава всички здравата сме го загазили. Ако богати крале не са по-щастливи от бедни просяци, тогава защо бедните просяци да спират да се приличат покрай пътя и да се напъват да стават крале? Ако никой не иска да бъде богат, тогава имаме огромен икономически проблем, защото процъфтяващата икономика изисква хората непрекъснато да си набавят и да консумират стоките и услугите на другите. Пазарните икономики изискват от нас да имаме незадоволим глад към неща, и ако всеки е доволен от нещата, които има, тогава икономиката ще спре да се развива. Но ако това е голям икономически проблем, то той не е голям личен проблем. Шефът на федералния резерв може да се буди всяка сутрин с желанието да прави това, което иска икономиката, но повечето от нас стават с желанието да правят това, което те си искат, което означава, че основните нужди на една жизнена икономика и основните нужди на един щастлив индивид не са задължително едни и същи. Тогава какво мотивира хората да работят здраво всеки ден, за да правят неща, които задоволяват нуждите на икономиката, но не и техните собствени? Подобно на толкова много мислители Смит вярвал, че хората искат само едно нещо — щастие — и следователно икономиките могат да процъфтяват и да се разрастват само ако хората са заблудени и вярват, че производството на богатство ще ги направи щастливи.^[16] Само ако хората се придържат към това лъжливо убеждение, те ще произвеждат, набавят и консумират достатъчно, за да поддържат икономиката си.

„Удоволствието от богатството и величието… поразява въображението като нещо голямо, прекрасно и благородно, чието постигане си заслужава мъките и терзанията, които сме готови да изтърпим заради него… Тази заблуда развива и държи в непрестанно движение човешката индустрия. Това е подтикнало човечеството да обработва земята, да строи къщи, да основава градове и да трупа богатства, както и да измисли и развие всички науки и изкуства, които облагородяват и разкрасяват човешкия живот; а това е променило напълно цялото лице на земята, превърнало е непроходимите природни гори в красиви и плодородни поля и е направило неизбродимия и пуст океан нов източник на прехрана и огромна магистрала, свързваща различните народи по света.“^[17]

С две думи, произвеждането на богатство не прави задължително хората щастливи, но служи за нуждите на икономиката, която служи за нуждите на стабилно общество, което служи като мрежа за разпространението на измамните убеждения относно щастието и богатството. Икономиките процъфтяват, когато индивидите полагат усилия, но понеже индивидите ще полагат усилия само за постигането на собственото си щастие, от съществено значение е те погрешно да смятат, че производството и консумацията са корените на личното благоденствие. Въпреки че думи като измамно може да навеждат на мисълта за някаква сенчеста конспирация, организирана от малка група хора в тъмни костюми, играта за предаване на убеждения не изисква някой да се опитва да извърши велика измама пред очите на невинно население. Няма клика отгоре, няма тайна камара, няма велик манипулатор, чиято хитра програма за втълпяване и пропаганда ни е измамила и ни е накарала да повярваме, че парите могат да ни купят любов. По-скоро конкретно това невярно убеждение е супер репродуктор, защото приемайки го, то ни кара да взимаме участие в дейностите, които го възпроизвеждат.^[18]

Играта на предаване на убеждения обяснява защо вярваме на някои неща за щастието, които просто не са верни. Радостта от парите е един пример. Радостта от децата е друг, който за повечето от нас е по-близък. Всяка човешка култура учи членовете си, че ако имаш деца, ще си щастлив. Когато хората се замислят за потомството си — или си представят бъдещите си наследници, или си мислят за настоящите, — те са склонни да извикат в съзнанието си образи на гукащи бебета, които се смеят от люлките си, сладки едва проходили хлапета, които тичат, клатушкайки се по моравата, хубави момчета и красиви момичета, които свирят на тромпети и туби в маршируващия оркестър на гимназията, отлични студенти, които ще имат прекрасни сватби, успешни кариери и съвършени внуци, чиято любов може да се купи с бонбонче. Бъдещите родители знаят, че пелените трябва да се сменят, че домашното трябва да се пише и че зъболекарите ще отидат до Аруба с техните спестявания, но като цяло гледат доста радостно на родителството, и именно заради това повечето от тях накрая скачат в него. Когато родителите си спомнят за родителството, те си спомнят чувства, каквито тези, на които то предстои, очакват да изпитат. Малцина от нас са имунизирани срещу тези радостни размишления. Аз имам двайсет и девет годишен син и съм абсолютно убеден, че той е и винаги е бил един от най-големите източници на радост в живота ми, който едва наскоро беше засенчен от двегодишната ми внучка, която е също толкова очарователна, но която още не ме е карала да вървя зад нея и да се преструвам, че нямаме нищо общо. Когато накарат хората да определят източниците си на радост, те постъпват също като мен: посочват децата си.

Обаче ако измерим действителното удовлетворение на хора, които имат деца, наяве излиза съвсем друга история. Както е показано на фигура 23, двойките обикновено са доста щастливи в началото на брака си, след което в хода на съвместния им живот задоволството им прогресивно намалява и се връща близо до първоначалните нива на удовлетворение чак когато децата им напуснат дома.^[19] Въпреки това, което четем в популярните издания, единственият известен симптом на „синдрома празно гнездо“ е широката усмивка.^[20] Интересното е, че този модел на задоволство по време на житейския цикъл описва жени (които обикновено се грижат за децата) по-добре от мъже.^[21] Внимателни проучвания на това как жени се чувстват, когато извършват всекидневните си дейности показва, че те са по-малко щастливи, когато се грижат за децата си, отколкото когато ядат, тренират, пазаруват, спят или гледат телевизия.^[22] Всъщност грижата за децата се явява малко по-приятна от домакинската работа.

Фигура 23. Както четирите отделни изследвания на тази графика показват, семейното щастие намалява драматично след раждането на първото дете и се увеличава чак когато и последното напусне дома.

Нищо от това не би трябвало да ни изненадва. Всеки родител знае, че децата създават доста работа — при това здрава работа — и макар че в отглеждането и възпитанието им има много щастливи моменти, по-голямата част от времето е свързана със скучна и всеотдайна грижа към хора, на които ще им трябват десетилетия, за да ни благодарят дори и неохотно за това, което правим за тях. Щом отглеждането на деца е толкова трудна работа, тогава защо ни изглежда толкова розово? Едната причина е, че по цял ден сме говорили по телефона с акционерите на обществото — нашите майки, чичовци и лични треньори — и те са ни предавали идея, в чиято истинност вярват, но чиято точност едва ли е причината за успешното й предаване. „Децата носят щастие“ е супер репродуктор. Мрежата за предаване на убеждения, част от която сме и ние самите, не може да действа без непрекъснато да попълва запасите си от хора, които да предават нататък, и затова убеждението, че децата са източник на щастие се превръща в част от мъдростта на нашата култура просто защото обратното убеждение разплита тъканта на всяко общество, което го е приело. Хора, които вярват, че децата носят мъка и отчаяние — и за това нямат деца — ще изкарат извън строя своята мрежа за предаване на убеждения за около петдесет години и по този начин ще унищожат убеждението, което унищожава тях. Шейкърите са утопично фермерско общество, което възниква в началото на XIX в. и в един момент наброява шест хиляди души. Те одобрявали децата, но не одобрявали естествения акт на тяхното създаване. С течение на годините непреклонната им вяра в целомъдрието накарало тяхната мрежа да се свие и днес са останали само няколко стари шейкъри, които предават катастрофалното си убеждение единствено на самите себе си.

Играта на предаване на убеждение е измислена така, че ние трябва да вярваме, че децата и парите носят щастие, независимо дали това е истина. Това не означава, че сега трябва да напуснем работите си и да зарежем семействата си. По-скоро това означава, че макар и да вярваме, че отглеждаме деца и печелим пари, за да увеличим своят дял от щастие, всъщност правим тези неща заради причини, които са извън компетентността ни. Ние сме възлови точки в социалната мрежа, която се надига и пада, следвайки собствената си логика, и затова продължаваме да се трудим, продължаваме да се чифтосваме и продължаваме да се изненадваме, когато не преживяваме цялата радост, която наивно очакваме.

Митът за отпечатъците

Приятелите ми казват, че имам склонността да изтъквам проблеми, без да давам решения, но никога не ми казват какво да направя по въпроса. В главите дотук описах начините, по които въображението пропуска да ни осигури с точни предвиждания емоционалното ни бъдеще. Твърдя, че когато си представяме бъдещето, сме склонни да допълваме, пропускаме и да не обръщаме внимание колко различно ще мислим за бъдещето, когато се озовем там. Твърдя, че нито личния опит, нито традиционната мъдрост компенсира недостатъците на въображението. Толкова дълбоко ви потопих във фобиите, предубежденията и грешките на човешкия ум, че вие може да се чудите как човек изобщо успява да си направи сандвич, без да си намаже капачките на колената. Ако е така, ще ви подейства окуражително, когато научите, че съществува един прост метод, чрез който всеки може да прави удивително точни предвиждания за това как ще се чувства в бъдеще. Но може да се почувствате разочаровани, когато научите, че по принцип никой не иска да го използва.

Защо се осланяме на въображението си на първо място? Въображението е хралупата дупка на бедния човек? Не можем да правим това, което наистина ни се иска да правим — а именно, да пътуваме през времето, да ходим на гости на бъдещото си аз и да видим колко е щастливо то — и за това си представяме бъдещето, вместо наистина да идем там. Но ако не можем да пътуваме в измерението на времето, можем да пътуваме в измерението на пространството и има много голяма вероятност, че някъде в останалите три измерения има друго човешко същество, което наистина е преживяло бъдещото събитие, което ние просто си представяме. Със сигурност не сме първите хора, които са си мислили дали да не се преместят в Синсинати, да станат управители на хотел, да си сложат още едно парче пай от ревен, да започнат извънбрачна връзка и в мнозинството си тези, които вече са опитали тези неща са повече от готови да ни разкажат за тях. Истина е, че когато хората ни разправят за миналите си преживявания („Ледената вода не беше толкова студена“ или „Обичам да се грижа за дъщеря си“), прегрешенията на паметта могат да направят признанието им ненадеждно. Но също така е вярно, че когато хората ни разказват за сегашните си преживявания („Какво изпитвам сега ли? Иска ми се да си извадя ръката от кофата с ледена вода и да завра там главата на сина ми тийнейджър!“), те ни дават определен вид сведения за субективното си състояние, смятано за златен стандарт за измерване на щастие. Ако вярвате (като мен), че хората по принцип могат да кажат как се чувстват в момента, в който ги питат, тогава единият начин да се правят предположения за нашето собствено емоционално бъдеще е да открием някой, който има преживяването, което обмисляме, и да го попитаме как се чувства. Вместо да си спомняме миналите си преживявания, за да симулираме бъдещите си преживявания, вероятно трябва просто да накараме други хора да анализират вътрешните си състояния. Вероятно трябва изобщо да се откажем да си спомняме и представяме и да използваме останалите хора като сурогати на бъдещото ни аз.

Тази идея изглежда прекалено проста и подозирам, че имате възражения и те звучат горе-долу така: Да, други хора вероятно точно сега преживяват същите неща, които аз просто си представям, но не мога да използвам чужди преживявания като заместител на мои, защото тези други хора не са аз. Всяко същество е толкова уникално, колкото и пръстовите му отпечатъци, така че няма да ми помогне много, ако науча как други се чувстват в ситуация, пред която съм изправен и аз. Освен ако тези хора не са ми клонинги и нямат същите преживявания, които имам и аз, техните реакции и моите реакции няма как да не се различават. Аз съм ходеща и говореща индивидуалност и затова е по-добре да основавам предвижданията си на моето понякога подвеждащо въображение, отколкото на сведения, взети от други хора, чиито предпочитания, вкусове и емоционални наклонности са напълно различни от моите. Ако това е възражението ви, бива си го — толкова си го бива, че ще предприема две стъпки, за да го оборя. Първо, нека ви докажа, че преживяването на един случайно подбран индивид може понякога да осигури по-добра основа за предвиждане на бъдещето ви преживяване, отколкото собственото ви въображение. След което, позволете да ви покажа защо на вас — и на мен — ви е толкова трудно да го повярвате.

Намиране на решение

Въображението има три недостатъка и ако не ги знаете, значи четете книгата отзад напред. Иначе знаете, че първият недостатък на въображението е склонността му да попълва и пропуска, без да ни уведомява (на която се спряхме в главата „Реализъм“). Никой не е в състояние да си представи всяка характерна черта и последствие на едно бъдещо събитие, затова трябва някои да си измислим, а други да пропуснем. Проблемът е, че характерните черти и последствията, които пропускаме да обмислим, са често доста важни. Може би си спомняте проучването, в което карат студенти да си представят как биха се почувствали няколко дни след мача на университетския отбор с друг отбор.^[23] Резултатите показват, че студентите надценяват продължителността на емоционалния ефект от мача, защото когато се опитат да си представят бъдещо преживяване, те си представят победата на своя отбор („Времето изтича, нахлуваме на игрището, всички се поздравяват…“), но пропускат да си представят какво ще правят след това („После се прибирам у дома и започвам да уча за изпити“). Понеже студентите са се съсредоточили върху играта, те пропускат да си представят как събития, които се случват след играта ще повлияят на щастието им. Така че какво трябваше да направят вместо това?

Трябваше да зарежат изцяло въображението. Представете си проучване, в което карат хората да стигнат до подобно предположение и след това ги принуждават да се откажат от въображенията си. В това проучване група доброволци (репортери) първо получават хубава награда — талон за подарък от местния магазин за сладолед — и след това изпълняват дълга и скучна задача, която се състои от броене и записване на геометрични форми, които се появяват върху компютърен екран.^[24] Репортерите после споделили как са се чувствали. На друга група доброволци казали, че ще получат награда, ако изпълнят същата скучна задача. На някои от тези нови доброволци (симуланти) било съобщено каква е наградата и те трябвало да използват въображението си, за да предскажат бъдещите си чувства. Други (сурогати) не били уведомени каква ще е наградата, а вместо това им показали изказването на случайно избран репортер. Без да знаят каква ще бъде наградата, те нямало как да използват въображението си, за да предположат как ще се чувстват в бъдеще. Вместо това трябвало да се осланят на думите на един репортер. След като всички направили предположенията си, те получили наградата, изпълнили дългата скучна задача и споделили как са се почувствали в действителност. Както е показано на най-левите колонки на фигура 24 симулантите не били толкова щастливи, колкото си мислели, че ще бъдат. Защо? Защото пропуснали да си представят колко бързо радостта от получаването на талона за подаръка ще избледнее, когато е последвана от дълга и скучна задача. Това е същата грешка, която допуснали и футболните запалянковци. Но сега погледнете резултатите на сурогатите. Както можете да се уверите и сами, те направили изключително точни предвиждания по отношение на бъдещото си щастие. Сурогатите не знаели каква награда ще получат, но знаели, че някой, който е получил наградата, е по-малко щастлив след края на досадната задача. Така че повдигнали рамене и решили, че те също ще се чувстват по-малко щастливи след края на скучната задача — и били прави!

Фигура 24.        Доброволци направили много по-точни предвиждания на бъдещите си чувства, когато научили как някой друг се е чувствал в същата ситуация (сурогати), отколкото когато се опитали да си представят как те биха се чувствали (симуланти).

Вторият недостатък на въображението е склонността му да проектира настоящето върху бъдещето (което разгледахме в главата „Настоящност“). Когато въображението рисува картина на бъдещето, задължително липсват много от подробностите и въображението решава проблема, като пълни дупките с подробности, които взима от настоящето. Всеки, който някога е пазарувал с празен стомах, обещавал да спре да пуши, след като е загасил цигарата или предлагал брак на морския бряг, знае, че начинът, по който се чувстваме в момента може да окаже погрешно влияние върху това как си мислим, че ще се чувстваме по-късно. Както се оказва, сурогатството може да оправи и този недостатък. В едно изследване доброволци (репортери) изяли няколко парчета картофен чипс и споделили колко им е харесал.^[25] На друга група доброволци дали да опитат солети, солени бисквити с фъстъчено масло, тортила и кубети, което, както се досещате, ги заситило напълно и не им оставило желание за повече солени работи. Тогава накарали заситените доброволци да предвидят колко би им харесало да хапнат дадено ядене на следващия ден. На някои от тях (симуланти) казали, че ще хапнат картофен чипс и ги накарали да използват въображението си, за да предвидят как ще се чувстват, след като го изядат. На други (сурогати) не казали каква ще бъде храната на другия ден, а вместо това им показали изказването на случайно избран репортер. Понеже сурогатите не знаели каква ще бъде храната на другия ден, не можели да използват въображението си, за да предвидят колко ще им хареса и затова трябвало да разчитат на изказването на репортера. След като всички направили предположенията си, те си отишли, върнали се на следващия ден, изяли малко картофен чипс и споделили колко им е харесал. Както средните колонки на фигура 24 показват, симулантите харесали яденето на картофения чипс повече, отколкото предполагали. Защо? Защото когато правели предвижданията си, коремите им били пълни със солети и солети бисквитки. Но сурогатите — които също били сити, когато правели предположението си — разчитали на думите на някой, който не бил с пълен корем и затова направили доста по-точни предвиждания. Важно е да се отбележи, че сурогатите точно предвидили бъдещото удоволствие от храната, въпреки че не знаели каква ще бъде тя!

Третият недостатък на въображението е, че пропуска да осъзнае, че нещата ще изглеждат по друг начин, когато вече се случат (разгледахме го в глава „Обяснение“) Когато си представяме как си губим работата например, ние си представяме неприятно преживяване („Шефът ще дойде в стаята ми, ще затвори вратата зад себе си…“), без обаче да си представяме как нашата физиологична имунна система ще преобрази значението му („Ще осъзная, че това е било възможност да престана да се занимавам с продажби и да се отдам на истинското си призвание на скулптор“) Може ли сурогатството да оправи и този недостатък? За да разберат, учени направили така, че няколко души да имат неприятно преживяване. Казали на група доброволци (репортери), че ще се хвърля ези-тура, ако се паднело ези, доброволецът щял да получи безплатен талон за вечеря в местната пицария. Монетата полетяла и — о, много съжалявам — паднало се тура и репортерите не получили нещо.^[26] Репортерите, после споделили как са се чувствали. Друга група доброволци научили за играта на ези-тура и трябвало да предвидят как биха се почувствали, ако им се падне тура и не получат безплатен талон за пица. Казали на някои от тези доброволци (симуланти) точно за каква сума ще бъде безплатният талон, а на други (сурогати) вместо това показали изказването на произволно избран репортер. След като всички направили предположенията си, хвърлили монетата и — о, много съжалявам — се паднало тура. Доброволците тогава споделили как са се почувствали. Както показват най-десните колонки на фигура 24, симулантите се почувствали по-добре, отколкото били предположили, че ще се чувстват, ако им се падне тура. Защо? Защото симулантите не осъзнали колко бързо и лесно ще осъзнаят загубата („Пицата е прекалено мазна, пък и не харесвам този ресторант“). Но сурогатите — които не разполагали с нищо друго, освен с изказването на случайно избран индивид — предположили, че няма да се чувстват прекалено зле, след като загубят наградата и затова направили по-точни предположения.

Отхвърляне на решението

Тези три експеримента показват, че когато хората са лишени от информацията, от която има нужда въображението и поради това са принудени да използват останалите като сурогати, правят забележително точни предвиждания за бъдещите си чувства, което означава, че най-добрият начин да предвидим собствените си чувства утре е да видим как другите се чувстват днес.^[27] Като се има предвид впечатляващата сила на тази проста техника, би трябвало да очакваме хората да се опитат всячески да я използват. Но те не го правят. Когато напълно нова група доброволци били уведомени за трите положения, които току-що ви описах — спечелване на награда, ядене на неизвестна храна и загубване на талона за награда — и ги попитали дали биха предпочели да направят предвижданията си въз основа на: (а) информация за храната, наградата или талона; (б) информация за това как случайно избран индивид се е почувствал, след като е спечелил, изял или изгубил, почти всеки доброволец избрал първото. Ако не бяхте видели резултатите от тези експерименти и вие вероятно бихте направили същото. Ако предложа да платя вечерята ви в ресторанта, в случай че успеете да предвидите колко ще ви хареса, ще искате ли да видите менюто на ресторанта или ще предпочетете мнението на случайно избран посетител? Ако сте като повечето хора, ще предпочетете да видите менюто и ако сте като повечето хора, накрая сам ще си платите вечерята. Защо?

Защото ако сте като повечето хора, тогава подобно на повечето хора не знаете, че сте като повечето хора. Науката ни е предоставила много факти за средностатистическия човек и един от най-надеждните от тези факти е, че средностатистическият човек не се смята за обикновен. Повечето студенти се смятат за по-интелигентни от средния студент,^[28] повечето бизнесмени се смятат за по-компетентни от средния мениджър, повечето футболисти смятат, че имат по-добро „футболно чувство“ от съотборниците си.^[29] Деветдесет процента от мотористите смятат, че са по-безопасни от средния шофьор,^[30] и 94 процента от преподавателите в колеж смятат, че са по-добри от средния учител.^[31] Абсурдното е, че склонността ни да се смятаме за по-добри от средното ни кара да се смятаме и за по-малко пристрастни.^[32] Както заключил един изследователски екип: „Повечето от нас явно вярват, че са по-атлетични, интелигентни, организирани, етични, логични, интересни, честни и здрави — да не споменаваме привлекателни — от средния човек.“^[33]

Склонността да смятаме себе си за по-добри от другите не е задължително проява на нашия освободен нарцисизъм, а по-скоро проява на по-общочовешка склонност да смятаме, че сме по-различни от останалите — понякога към по-добро, друг път към по-лошо. Когато попитали хора дали са щедри, те твърдели, че проявяват повече актове на щедрост от останалите; но когато ги попитали дали са егоисти, те твърдели, че имат повече егоистични прояви от останалите.^[34] Невинаги виждаме себе си като превъзхождащи останалите, но почти винаги се смятаме за уникални. Дори когато правим точно това, което правят и другите, сме склонни да си мислим, че го правим водени от необикновени причини. Например склонни сме да приписваме изборите на другите хора на характерните черти, които проявяват („Фил избра този курс, защото е от хората, които си падат по литература“), но сме склонни да приписваме собствените си избори на особеностите на възможностите („Но аз го избрах, защото е по-лесен от икономиката“).^[35] Признаваме, че решенията ни са повлияни от социални норми („Беше ми неудобно да вдигна ръка в час, макар че бях ужасно объркан“), но не признаваме, че и решенията на останалите се влияят от тях („Никой друг не вдигна ръка, защото никой друг не беше объркан колкото мен“).^[36] Знаем, че избора ни понякога отразява антипатиите ни („Гласувах за Кери, защото не мога да понасям Буш“), но приемаме, че изборът на останалите отразява предпочитанията им („Щом Ребека е гласувала за Кери, значи го харесва“).^[37] Списъкът с различията е дълъг, но заключението, което трябва да си извлечем, е кратко: Аз-ът се смята за много специален индивид.^[38]

Какво ни кара да си мислим, че сме толкова ужасно специални? Три неща, поне. Първо, дори и да не сме специални, начинът, по който се познаваме, е специален. Ние сме единствените хора на света, които можем да опознаем отвътре. Преживяваме собствените си мисли и чувства, но трябва да признаем, че и другите преживяват техните. Всички ние вярваме, че зад очите и вътре в мозъка си нашите приятели и съседи имат субективни преживявания, които много приличат на нашите, но това убеждение е въпрос на вяра, а не е осезаема, очевидна истина, установена от собствените ни субективни преживявания. Има разлика между това да правиш любов и да четеш за правене на любов и това е същата разлика, която отличава нашето познание за нашия духовен живот от нашето познание за духовния живот на всички останали. Тъй като познаваме себе си и останалите по толкова различен начин, събираме много различна по вид и количество информация. Във всеки един съзнателен момент, ние следим постоянния поток от мисли и чувства, който преминава през главите ни, но можем да следим само думите и делата на останалите хора, и то само ако са близо до нас. Една от причините, поради които се чувстваме толкова специални тогава, е, че научаваме за себе си по толкова специален начин.

Втората причина е, че ни харесва да смятаме себе си за специални. Повечето от нас искат да се вписват добре сред връстниците си, но не и да се сливат с тях.^[39] Ние ценим уникалната си индивидуалност и едно изследване показва, че когато накарат хора да почувстват, че си приличат прекалено с останалите, настроението им рязко спада и те се опитват да се дистанцират и отличат по най-различен начин.^[40] Ако някога сте ходили на купон и се е оказвало, че някой друг е облечен със същата рокля като вас или същата вратовръзка, тогава значи знаете колко е неловко да си в едно помещение с нежелан близнак, чието присъствие временно намалява усещането ви за индивидуалност. Понеже ценим уникалността си, никак не е чудно, че сме склонни да я надценяваме.

Третата причина, поради която сме склонни да надценяваме уникалността си е, че имаме склонността да надценяваме уникалността на всички останали — или иначе казано имаме склонността да смятаме хората за по-различни един от друг, отколкото са в действителност. Нека приемем факта: Всички хора си приличат в някои отношения и се различават в други. Психолозите, биолозите, икономистите и социолозите, които търсят универсални закони на човешкото поведение естествено отдават по-голямо значение на приликите, но всички останали ни е повече грижа за разликите. Социалният живот е свързан с избирането на конкретни индивиди за наши сексуални партньори, бизнес партньори, боулинг партньори и така нататък. Тази задача изисква да се съсредоточим върху нещата, които различават един човек от друг човек, а не върху общите им черти, поради което в личните обяви по-скоро се споменава за любов към балета, а не към кислорода. Увлечението по дишането обяснява много неща за човешкото поведение — например защо хората живеят на сушата, разболяват се на голяма надморска височина, имат дробове, пазят се от задушаване, обичат дърветата и така нататък. Това със сигурност обяснява повече, отколкото увлечението на някой си към балета. Но не прави нищо, за да отличи един човек от друг и затова за обикновените хора, които са се заловили с обикновената работа да избират други хора за търговия, разговор, съвкупление, увлечението към кислорода е шокиращо неуместно. Приликите между отделните индивиди са много, но нас те не ни интересуват особено, защото не ни помагат да правим това, за което сме тук на земята, а именно да различаваме Джак от Джил и Джил от Дженифър. Затова приликите между отделните индивиди са незабележим фон, на който спокойно изпъкват малко на брой относително незначителни индивидуални различия.

Понеже отделяме толкова много време да търсим, да обръщаме внимание на, да мислим за и да помним тези различия, ние сме склонни да надценяваме значението и честотата, с която се проявяват и затова накрая оставаме с убеждението, че хората са по-различни, отколкото са в действителност. Ако цял ден сортирате грозде по форма, цветове и сортове, накрая ще се превърнете в един от онези досадни гроздофили, които говорят до безкрай за нюансите на вкуса и промяната на консистенцията. Ще започнете да мислите за гроздето като за безкрайно разнообразно и ще забравите, че почти цялата наистина важна информация за него може да бъде извлечена от простия факт, че е грозде. Вярата ни в разнообразието на другите и в уникалността на „аз“-а е особено силна, когато се отнася до емоция.^[41] Защото ние можем да усетим собствените си емоции, но трябва да отгатнем емоциите на другите. Като наблюдаваме лицата и слушаме гласовете им, често оставаме с впечатлението, че останалите не изпитват толкова силни чувства, колкото изпитваме ние, поради което очакваме от тях да са наясно с чувствата ни, дори когато ние не сме наясно с техните.^[42] Това усещане за емоционална уникалност започва рано. Когато попитат деца в детската градина как те и другите ще се чувстват в различни ситуации, те очакват, че ще изпитват уникални чувства („Били ще се натъжи, но аз — няма“) и си набавят уникални причини за това, което ще изпитват („Ще си кажа, че хамстерът е на небето, а Били само ще плаче“).^[43] Когато възрастни правят подобни предположения, те постъпват по същия начин.^[44]

Митичната ни вяра в разнообразието и уникалността на отделните индивиди е основната причина, поради която отказваме да използваме другите за сурогати. В крайна сметка, сурогатството е използваемо единствено когато можем да сме сигурни, че сурогат ще реагира на дадено събитие в общи линии, както ние бихме реагирали, и ако вярваме, че емоционалните реакции на хората са по-разнообразни, отколкото са в действителност; тогава сурогатството ще ни се струва не толкова полезно, колкото е в действителност. Абсурдното, разбира се, е, че сурогатството е евтин и ефективен начин да се предскажат бъдещите емоции, но понеже не осъзнаваме колко много си приличаме всъщност, отхвърляме този надежден метод и вместо това се осланяхме на въображението си, колкото и да е несъвършено и подвеждащо.

Нататък

Въпреки воднистото си подзначение, думата помия е свързана с храненето — а не с къпането — на прасетата. Помията е нещо, което прасетата ядат, което прасетата харесват, от което прасетата се нуждаят. Фермерите доставят на прасетата помия, защото без нея прасето започва да се сърди. Думата помия също така означава и глупостите, които хората си разправят. Също като помията, с която фермерите хранят прасетата си, помията, с която ни хранят приятели, учители и родители има за цел да ни направи щастливи; но за разлика от свинската помия, човешката помия невинаги постига целите си. Както видяхме, идеите процъфтяват, ако могат да запазят социалната система, която им позволява да се предават. Понеже индивидите обикновено нямат чувството, че запазването на социалната система е техен личен дълг, тези идеи трябва да се маскират като предписания за лично щастие. Би трябвало да очакваме, че след като сме живели известно време на света, опитът ни ще опровергае тези идеи, но невинаги става така. За да се учим от опита си, трябва да го помним, а поради различни причини паметта е вероломен приятел. Практика и обучение ни измъкват от пелените и ни вкарват в панталоните, но не са достатъчни, за да ни измъкнат от настоящето ни и да ни вкарат в бъдещето ни. Абсурдното в това опасно положение е, че информацията, от която се нуждаем, за да направим точни предвиждания на емоционалното си бъдеще е точно под носа ни, но често не виждаме по-далече от носа си. Невинаги има смисъл да обръщаме внимание на това, което хората ни казват, когато споделят с нас убежденията си за щастието, но наистина има смисъл да наблюдаваме колко са щастливи при различни обстоятелства. Уви, ние се смятаме за уникални същества — неповторими умове — и затова често отхвърляме уроците, които емоционалният опит на другите може да ни даде.