Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (12) (Само си мислиш, че знаеш…)

Последното десетилетие стана свидетел на бум от книги за акането. Когато двегодишната ми внучка се покатери в скута ми, обикновено си носи цяла камара книжки с картинки, включително и няколко, които изследват с големи подробности чудото на дефекацията и мистериите на вътрешната канализация. Някои предлагат подробни описания за младите анатоми; други пък наблягат на щастливи деца, които акат, стават и си бършат дупето. Въпреки многобройните различия, всяка едно от тези книги носи едно и също послание: Големите хора не акат в гащите, но ако ти го правиш, няма нужда да се тревожиш кой знае колко. Внучката ми изглежда намира това послание едновременно за окуражително и вдъхновяващо. Тя разбира, че има правилен начин и неправилен начин да се ака и нищо, че още не очакваме от нея да ака по правилния начин, искаме да забележи, че повечето хора около нея са се научили да акат по правилния начин, което предполага, че с малко упражнения и малко напътствия, тя също може да се научи да ака по правилния начин.

Както се оказва, ползите от практиката и напътствията не се ограничават само до това конкретно умение. В действителност практиката и напътствията са двете средства, чрез които научаваме всичко, което знаем. Знание от първа ръка и знание от втора ръка се единствените два вида знание, които съществуват и без значение какво умение овладяваме — акане, готвене, инвестиране, бобслей — това умение винаги е плод на директен опит и/или на вслушване в тези, които са имали директен опит. Бебетата акат в пелените си, защото са новаци и защото не могат да се възползват от уроците, които ветераните могат да им дадат. Тъй като на бебетата им липсва както знание от първа ръка, така и знание от втора ръка за правилния протокол за седене на гърне, ние очакваме да направят воняща купчинка — но очакваме също така, че в рамките на няколко години, практиката и обучението ще започнат да дават благотворните си резултати, невинността ще отстъпи на опита и обучението и грешките с акането ще изчезнат завинаги. Защо този анализ не важи и за всички останали грешки? Всички имаме директен опит с неща, които ни правят и които не ни правят щастливи и въпреки цялата практика и всичкото обучение, нашето търсене на щастие често се увенчава с воняща купчинка. Очакваме следващата кола, следващата къща или следващото повишение да ни направи щастливи, въпреки че последните не са успели и въпреки че другите хора твърдят, че и тези няма да успеят. Защо не се научим да избягваме тези грешки по същия начин, по който се научаваме да избягваме топлите памперси? Щом практиката и обучението могат да запазят гащите ни сухи, тогава защо да не могат да ни научат да предвиждаме собственото си емоционално бъдеще?

Когато е най-малко вероятно

Има много хубави неща в това да остаряваш, но никой не знае какви са. Заспиваме и се будим по никое време, храните, които избягваме, са повече от тези, които ядем и взимаме хапчета, за да ни помагат да си спомняме какви хапчета да взимаме. Единственото хубаво нещо в това да остаряваш, е, че хората, които все още имат коса на главата си, понякога са принудени да отстъпват крачка назад и да се възхищават на богатия ни жизнен опит. Мислят за опита ни като форма на богатство, защото смятат, че тя ни позволява да избягваме да правим една и съща грешка два пъти — и понякога е така. Съществуват няколко преживявания, които тези от нас, които са фрашкани с тях, просто няма да повторят и поради причини, които предпочитам да не обсъждам точно сега, веднага се сещам за къпането на котка по време на запой с ментов шнапс. От друга страна, има цял куп грешки, които ние, хората с богат опит, повтаряме отново и отново. Женим се за хора, които странно защо приличат на хората, с които се развеждаме, присъстваме на годишни семейни събирания и всяка година се кълнем, че е за последно и внимателно планираме месечните си разходи, за да сме сигурни, че няма да имаме пукната пара на всички дати, които започват с три. Тези цикли на рецидивизъм изглеждат трудни за обяснение. В края на краищата, не трябва ли да се поучим от собствения си опит? Въображението си има недостатъци, и то със сигурност, и вероятно е неизбежно, че ще объркаме прогнозата за това как бъдещи събития ще ни накарат да се чувстваме, когато никога преди не сме ги преживявали. Но след като веднъж сме били женени за заета шефка, която прекарва повече време в офиса, отколкото вкъщи, след като веднъж сме ходили на семейно събиране, на което лелите са се карали с чичовците, които пък на свой ред са се постарали да обидят братовчедите и след като веднъж сме прекарали няколко гладни дни преди чека със заплатата, не трябва ли да можем да си представим тези събития, и то с доста голяма доза точност и в резултата на това да предприемем нужните стъпки, за да ги избягваме за в бъдеще?

Трябва и го правим, но не толкова често и не толкова добре, както бихте очаквали. Опитваме се да повторим тези преживявания, които си спомняме с радост и гордост и се опитваме да избегнем повторението на онези, които си спомняме с неудобство и съжаление.^[3] Проблемът е, че невинаги си ги спомняме правилно. Да си спомниш преживяване е малко като да отвориш чекмедже и да извадиш история, която е прибрана в него в деня, в който е била написана, но както видяхме в предишните глави, това преживяване е една от най-изкусните илюзии на мозъка. Паметта не е покорен писар, който води пълни записки на преживяванията ни, а опитен редактор, който реже и запазва ключови елементи от преживяването и после използва тези елементи, за да пренапише историята всеки път, когато поискаме да я препрочетем. Методът на рязане и запазване обикновено върши хубава работа, защото редакторът по принцип има изострено чувство за това кои са най-важните елементи и кои са пълнеж. Поради тази причина си спомняме как е изглеждал младоженецът, когато е целувал булката, но не и с кой пръст си е била бръкнала в носа шаферката през това време. Уви, колкото и да са добри редакторските й умения, паметта има няколко странни хрумвания, заради които представя погрешно миналото, а това кара нас да си представяме погрешно бъдещето.

Например вие може и да използвате, а може и да не използвате четирибуквени думи, но се обзалагам, че никога не сте ги броили. Затова да направим едно предположение: дали в английския език има повече четирибуквени думи, които започват с буквата „к“ (к-1), или чиято трета буква е „к“ (к-3)? Ако сте като другите хора, ще предположите, че к-1 са повече на брой от к-3.^[4] Вероятно ще отговорите на въпроса, като направите бърза справка в паметта си („Хм, има kite, kilt, kale^[5]..!) и понеже ви е по-лесно да си спомните к-1 отколкото к-3, решавате, че вероятно има повече от първите, отколкото от вторите. Това по принцип би бил много логичен извод. В крайна сметка, можете да си спомните повече четирикраки слона (с-4), отколкото шесткраки слона (с-6), защото сте виждали повече с-4, отколкото с-6, а сте виждали повече с-4 от с-6, защото съществуват повече с-4, отколкото с-6. Действителният брой на е-4 и е-6 в света определя колко често сте ги срещали и честотата на срещите определя колко лесно можете да си спомните за тях.

Уви, разсъжденията, които ви служат толкова добре, когато иде реч за слонове, не ви вършат никаква работа, когато се стигне до думи. Наистина е по-лесно да си спомните к-1, отколкото к-3, но не защото сте срещали повече от първите, отколкото от вторите. По-лесно е да си спомните думи, които започват с «к», защото е по-лесно да си спомните, която и да е дума по първата буква, а не по третата. Мисловните ни речници са организирани малко или много по азбучен ред, както и речниците на «Уебстър», затова не можем лесно да «погледнем» дума в паметта си по друга буква, освен първата. Факт е, че в английския език има много повече к-3, отколкото к-1, но понеже по-лесно могат да си спомнят вторите, хората обикновено отговарят погрешно на въпроса. Объркването с думите с «к» се получава, защото ние естествено (но невярно) приемаме, че нещата, които лесно си спомняме са нещата, с които по-често се срещаме.

Това, което е вярно за слонове и за думи, е вярно и за преживявания.^[6] Повечето от нас могат да си спомнят каране на велосипед по-лесно, отколкото яздене на як, затова и стигаме до вярното заключение, че в миналото сме се возили повече на колело, отколкото на якове. Това би било напълно логично, ако изключим факта, че честотата, с която сме имали дадено преживяване не е единственият определящ фактор на лекотата, с която си спомняме за него. В действителност редки или необичайни преживявания често са сред най-паметните, и именно поради тази причина повечето американци знаят точно къде са били на сутринта на 11 септември 2001 година, но не и на сутринта на 10 септември.^[7] Фактът, че редките преживявания ни идват толкова лесно на ум, може да ни доведе до някои странни заключения. Например през по-голяма част от живота ми на зрял човек съм имал смътното впечатление, че винаги избирам най-бавната опашка в супермаркета и че винаги, когато ми писне да чакам и се преместя на друга, опашката, от която съм се махнал, започва да се движи по-бързо от тази, на която съм минал.^[8] Ако това е истина — ако наистина имам лоша карма, лошо джуджу или някаква друга метафизична форма на лошотия, която кара всяка опашка, на която застана, да забавя, — тогава трябва да съществува и човек, който чувства, че има някаква метафизична форма на доброта, която кара всяка опашка, на която се нареди, да забързва. В крайна сметка, не може всеки непрекъснато да се реди на най-бавната опашка, нали така? При все това не познавам човек, който да има силата да ускори опашката, като се нареди на нея. Напротив, всички хора, които познавам вярват, че и те като мен неизбежно са привличани към най-бавната от всички възможни опашки и че спорадичните им опити да преметнат съдбата просто забавят опашките, на които се преместват и ускоряват опашките, от които се махат. Защо всички вярваме в това?

Защото да стоиш на опашка, която се движи бързо или дори със средна скорост, е толкова обикновено и водещо до затъпяване преживяване, че нито го забелязваме, нито го помним. Вместо това просто си стоим там, отегчени, преглеждаме таблоидите, съзерцаваме шоколадите и се чудим кой идиот е решил, че батериите с различни размери трябва да се обозначават с различен брой «А»-та, вместо с думи, които лесно се помнят като голяма, средна и малка. Докато го правим, рядко се обръщаме към съседите си, за да споделим: «Забелязвате ли колко нормално се движи тази опашка? Искам да кажа, толкова е обикновена, че отвътре ми напира да взема да си водя бележки, за да мога после да разкажа и на другите тази очарователна история.» Не, преживяванията със стоене на опашка, които помним са тези, в които мъжът с яркочервената шапка, който първоначално беше зад нас, преди да минем на другата опашка, вече е излязъл от магазина и се е качил на колата си, докато ние дори не сме стигнали до касата, защото тъпата бабичка пред нас развява талоните за намаление пред лицето на касиерката и спори за истинското значение на изрази «краен срок». Това всъщност не се случва толкова често, но понеже е толкова паметно, ние си мислим, че се случва.

Фактът, че най-малко вероятното преживяване често е най-вероятния ни спомен може да всее хаос в умението ни да представяме бъдещи преживявания.^[9] Например в едно изследване изследователи накарали редовни пътници, които чакали на перона в метрото, да си представят как биха се чувствали, ако този ден изпуснат влака.^[10] Преди да направят предположението, накарали някои от пътниците (група спомен) да си спомнят и да опишат «някой път, когато са изпускали влака». Други пътници (група лош спомен) пък трябвало да си спомнят и опишат «най-лошия път, когато сте изпускали влака». Резултатите показали, че пътниците в група спомен си спомнили епизоди, които били също толкова ужасни колкото и епизодите, които си спомнили пътниците от група лош спомен. С други думи, когато пътниците си помислили за изпускане на влак, в ума им изникнали само нелепи и неприятни епизоди («Чух, че влакът пристига и се затичах да го хвана, но се спънах по стълбите и се стоварих върху човека, който продаваше чадъри, в резултата закъснях с половин час за интервю и когато стигнах, вече бяха назначили друг»). Повечето пъти на изпускане на влак са обикновени и се забравят, затова си спомняме най-необичайните от тях.

Какво общо има това с предвиждането на нашето емоционално бъдеще? Бързо се сещаме за думите к-1 заради начина по който са организирани мисловните ни речници, а не защото са по-често срещани, по същия начин и спомените за бавни опашки в супера ни идват по-бързо на ум, защото им обръщаме специално внимание, когато не мърдаме от тях, а не защото се срещат по-често. Но понеже не виждаме истинските причини, поради които тези спомени идват по-бързо в съзнанието ни, ние стигаме до погрешното заключение, че са по-често срещани, отколкото в действителност. По същия начин ужасните случаи на изпускане на влак изскачат веднага в ума ни не защото са обичайни, а защото са необичайни. Но понеже не виждаме истинските причини, поради които тези ужасни епизоди идват по-бързо в съзнанието ни, ние стигаме до погрешното заключение, че са по-често срещани, отколкото в действителност. И наистина, когато накарали пътниците да направят предположения как биха се почувствали, ако изпуснат влака този ден, те грешно очаквали преживяването да бъде много по-неловко и неприятно, отколкото би било в действителност.

Склонността ни да си спомняме и да се осланяме на необичайни събития е една от причините, поради която толкова често повтаряме грешките си. Когато си мислим за миналогодишната семейна ваканция, не извличаме безпристрастна представителна извадка от случки през двуседмичната обиколка на Айдахо. Вместо това споменът, който ни идва наум съвсем естествено и бързо е за първия съботен следобед, когато заведохме децата да пояздят, изкачихме хълма на гърба на конете и в краката ни се разстла великолепна долина, реката се виеше към хоризонта като лъскава панделка, докато слънцето си играеше на повърхността й. Въздухът беше свеж, горите — замлъкнали. Децата изведнъж престанаха да се карат и замръзнаха върху седлата, някой каза «Леле!» с много тих глас, всички се усмихваха един на друг и моментът завинаги се запечата като кулминацията на ваканцията. И поради тази причина веднага изскача в ума ни. Но ако се доверим на този спомен, когато планираме следващата си ваканция и пренебрегнем факта, че останалата част от пътешествието беше в общи линии разочароваща, рискуваме да се озовем в същия претъпкан лагер догодина, да ядем същите клисави сандвичи, да бъдем хапани от същите сърдити мравки и да се чудим как не сме успели да си вземем поука от първото ни идване. Понеже сме склонни да си спомняме само най-доброто и най-лошото, вместо най-вероятното, богатият жизнен опит, на който се възхищават младите хора, невинаги носи явни дивиденти.

Всичко е добре, когато свърши добре

Наскоро спорих с жена ми, която настояваше, че харесвам филма «Списъкът на Шиндлер». Нека обясня. Тя не настояваше, че филмът би ми харесал или че трябва да ми хареса. Тя твърдеше, че наистина харесвам филма, който сме гледали заедно през 1993 г. Стори ми се изключително несправедливо. Не че съм прав за кой знае колко неща, но единственото нещо, за което си запазвам правото да съм прав, е за това какво харесвам. И както повтарям на всеки, който иска да ме чуе, вече повече от десетилетие, не харесвам «Списъкът на Шиндлер». Но жена ми каза, че греша и като учен се почувствах морално задължен да проверя всяка хипотеза, в която ям пуканки. Затова си взехме от видеотеката «Списъкът на Шиндлер», изгледахме го още веднъж и резултатите от моя експеримент безусловно доказаха кой е бил прав. И двамата. Тя беше права, защото аз наистина бях като прикован през първите 200 минути. Но и аз бях прав, защото на края ставаше нещо ужасно. Вместо да ме остави след развръзката, режисьорът Стивън Спилбърг добавя финална сцена, в която истински хора, послужили като прототип на образите, се появиха на екрана, за да отдадат почит на героя във филма. Сцената ми се стори толкова натрапчива, толкова блудкава, толкова изкуствена, че казах на жена ми: «О, я стига!» което явно съм казал доста високо в киносалона през 1993 г. Първите 98% от филма бяха великолепни, финалните 2% бяха глупави и си спомних, че филмът не ми беше харесал, защото (за мен) имаше лош финал. Единственото странно нещо в този спомен е, че съм издържал ужасно много филми, които по отношение на великолепие бяха много под 98 процента и си спомням, че някои от тях доста ми харесаха. Разликата е, че в тези филми глупавите части бяха в началото или в средата, или някъде другаде, но не и на самия край. Тогава защо повече ми харесват посредствени филми, които свършват супер, отколкото идеални филми, които свършват лошо? В крайна сметка, не получавам ли повече минути на интензивно и удовлетворяващо емоционално съпричастие с един почти съвършен филм, отколкото с един посредствен филм?

Да, но явно не това е от значение. Както видяхме, паметта не съхранява пълнометражен филм на наши преживявания, а вместо това складира най-характерното в резюме, а една от характерните черти на паметта е манията й към финални сцени.^[11] Дали чуваме поредица от звуци, четем поредица от писма, гледаме поредица от картини, подушваме поредица от миризми или срещаме поредица от хора, показваме явна склонност да си спомняме обектите в края на поредицата по-добре от тези по средата или в началото.^[12] Затова, когато си припомняме цялата серия, впечатлението ни е силно повлияно от това какво е имало в края й.^[13] Тази тенденция е особено силно изразена, когато си припомняме преживени удоволствия и страдания. Накарали доброволци в едно проучване да потопят ръце в леденостудена вода (обичаен лабораторен експеримент, който е доста болезнен, но напълно безвреден), като използвали електронна скала, за да отчитат неприятното усещане във всеки следващ момент.^[14] Всеки доброволец бил подложен на дълъг експеримент и на къс експеримент. По време на дългия експеримент, доброволците държали ръцете си потопени в продължение на шейсет секунди във водна баня с постоянна ледена температура от 13°С. По време на дългия експеримент доброволци държали ръцете си потопени 90 секунди във водна баня, която имала постоянна ледена температура от 13°С през първите шейсет секунди и после тайно се затопляла до не чак толкова ледените 15°С през оставащите трийсет секунди. Така че краткият експеримент се състоял от шейсет студени секунди, а дългият — от същите шейсет студени секунди плюс още трийсет студени секунди допълнително. Кой експеримент бил по-неприятен?

Ами зависи какво разбирате под неприятен. Дългият експеримент явно се състоял от по-голям брой неприятни моменти и наистина, показанията, отчетени във всеки следващ момент показали, че доброволците изпитват еднакъв дискомфорт през първите шейсет секунди и на двата експеримента, но дискомфортът се увеличава много повече през следващите трийсет секунди, ако продължели да държат ръцете си във водата (както направили по време на дългия експеримент), отколкото ако ги извадят (както направили по време на краткия експеримент). От друга страна (съжалявам), когато по-късно накарали доброволците да си спомнят преживяното и да кажат кой от експериментите е бил по-неприятен, те твърдели, че късият експеримент бил по-неприятен от дългия. Макар че при дългия експеримент доброволците трябвало да държат ръцете си 50% повече секунди потопени в ледена вода, той имал малко по-топъл край и следователно бил запомнен като по-малко неприятния от двата. Фетишът на паметта към финалите обяснява защо жените често си спомнят раждането не толкова болезнено, колкото е било в действителност,^[15] и защо двойки, които са си развалили взаимоотношенията, си спомнят преди всичко, че никога не са били щастливи.^[16] Както пише Шекспир:

«По-ярко помним него — вече странник

и туй, което казва той, защото

е сетен звук на флейта, лъч на заник,

последен сладък вкус от пиршеството!»

Шекспир, «Ричард II»^[17]

Фактът, че често преценяваме удоволствието от едно преживяване по това как завършва, може да стане причина много от нас да вземат доста странни решения. Когато изследователите, които извършвали експеримента със студената вода, попитали доброволците кой от двата опита биха предпочели да повторят, 69 процента от доброволците избрали да повторят дългия — иначе казано, този който щял да удължи страданията им с 30 секунди. Тъй като доброволците си спомняли дългия опит като по-малко неприятен от краткия, те избрали да повторят него. Би било лесно да оспорим до колко разумен бил този избор — в края на краищата, «пълното удоволствие» от дадено преживяване е функция както от качеството, така и от количеството на моментите, които го съставляват, но тези доброволци явно не взели предвид количеството.^[18] Но би било също толкова лесно да защитим избора като разумен. Не яздим механичен бик и не позираме за снимка с красива филмова звезда, защото тези моментни преживявания по принцип ни доставят удоволствие, правим го, за да можем да прекараме остатъка от годината, потънали в блажени спомени («Задържах се цяла минута!»). Щом можем с часове да се наслаждаваме на спомена за преживяване, продължило само няколко секунди и щом спомените имат склонността да преувеличават финала, тогава защо да не изтърпим още малко болка, за да имаме по-малко болезнен спомен?^[19]

И двете позиции са разумни и вие можете разумно да се придържате към всяка от тях. Проблемът е, че е по-вероятно да се придържате и към двете. Ето например едно изследване, в което доброволци научават за жена (която ние ще наречем г-жа Пресечена), която водила направо превъзходен живот, докато навършила шейсет години, след което животът й от превъзходен станал просто задоволителен.“^[20] Когато навършила 65 години, г-жа Пресечена загинала при автомобилна катастрофа. Колко хубав бил животът й (изобразен с пресечена линия на Фигура 21)? Доброволците дали на живота на г-жа Пресечена 5,7 по деветстепенна скала. Втора група доброволци научили за една жена (която ние ще наречем госпожа Непресечена), която имала направо превъзходен живот, докато не загинала при автомобилна катастрофа на 60 години. Колко хубав бил нейният живот (изобразен с непресечена линия на фигура 21)? Доброволците казали, че животът на г-жа Непресечена бил 6,5.

Фигура 21. Когато кривите бъдат разглеждани поотделно, от значение е формата им. Но когато биват сравнени директно, от значение става дължината им.

Излиза, че доброволците предпочели превъзходния живот (г-жа Непресечена) пред също толкова превъзходния живот плюс няколко допълнителни просто задоволителни години (г-жа Пресечена). Ако се замислите за миг, ще осъзнаете, че по същия начин разсъждавали и доброволците в експеримента с ледената вода. Животът на г-жа Пресечена имал повече „удоволствие като цяло“, отколкото този на г-жа Непресечена, животът на г-жа Непресечена обаче имал по-добър край от този на г-жа Пресечена и доброволците явно били по-загрижени за качеството на финала, отколкото за цялото количество удоволствие, което съдържал живота. Но почакайте малко. Когато накарали трета група доброволци да сравни двата живота един до друг (както можете да направите отдолу на фигура 21), те не показали подобно предпочитание. Когато разликата в продължителността на двата живота станала очебийна, понеже накарали доброволците да ги сравнят едновременно, те вече не били толкова сигурни, че предпочитат да живеят бързо, да умрат млади и да оставят щастлив труп. Явно начинът, по който свършва дадено преживяване е по-важен за нас, отколкото цялото количество удоволствие, което получаваме — докато не се замислим.

Не така

Ако сте били американец с право на глас в навечерието на 8 ноември 1988 г. тогава вероятно сте си стояли у дома и сте гледали резултатите от президентската битка между Майкъл Дукакис и Джордж Буш. Когато се върнете назад към тези избори, може би ще си спомните скандалната реклама с Уили Хортън или израза „картоносещ член на Обединението за граждански свободи“, или хапливата реплика на Лойд Бенстън към Дан Куейл: „Сенаторе, вие не сте Джак Кенеди.“ Сигурно си спомняте, че когато всички гласове бяха преброени, американците решиха да не изпращат либерал от Масачусетс в Белия дом. Макар че Дукакис изгуби изборите, той спечели някои от по-либералните щати и понеже говорим за памет, искам да ви накарам да използвате вашата сега. Затворете очи за миг и се опитайте да си представите как точно сте се почувствали, когато говорителят е съобщил по новините, че Дукакис е спечелил в щат Калифорния. Разочарован или щастлив сте бил? Скачахте ли или поклащахте глава? Проливахте ли сълзи от радост или от мъка? Казахте ли: „Слава богу, за левия бряг!“ или „Какво можете да очаквате от откачалки!“. Ако се намирате в либералния край на политическия спектър, тогава сигурно си спомняте, че сте се чувствали щастлив при обявяването на Калифорния, а ако клоните към консервативния край, вероятно си спомняте, че не сте били толкова щастлив. И ако помните това, тогава, приятели мои и съграждани, аз се изправям днес пред вас, за да ви съобщя, че паметта ви бърка. Защото през 1988 г. калифорнийците гласуваха за Джордж Хърбърт Уокър Буш.

Защо е толкова лесно да се спретне подобен евтин номер? Защото паметта е реконструктивен процес, който използва всяко късче информация, с което разполага, за да изгради мисловните образи, които ни идват на ум, когато се заловим да си припомняме. Едно такова късче информация е фактът, че Калифорния е либерален щат, който ни е дал трансценденталната медитация, гранолата, психеделичния рок, „Губернатор Лунен Лъч“ и „Деби оправя Далас“. Така че има логика Майкъл Дукакис — подобно на Бил Клинтън, Ал Гор и Джон Кери — да е спечелил в този щат. Но преди калифорнийците да започнат да гласуват за Бил Клинтън, Ал Гор и Джон Кери, те гласуваха толкова пъти, колкото можаха за Джералд Форд, Роналд Рейгън и Ричард Никсън. Освен ако не сте политолог, пристрастен към Си Ен Ен или кореняк калифорниец, вероятно не си спомняте тези незначителни подробности от политическата история. Вместо това сте направили логично заключение, а че понеже Калифорния е либерален щат и понеже Дукакис е кандидат на либералите, Калифорния трябва да е гласувала за него. Както антрополозите използват едновременно факти (черепът открит в Мексико, който датира отпреди 13 хилядолетия е дълъг и тесен) и теории („Европеидната раса е дошла в Новия свят две хиляди години преди монголоидната да се настани на тяхно място“), така и вашият мозък използва факт („Дукакис е бил либерал“) и теория („Калифорнийците са либерали“), за да направи предположение за минало събитие („Калифорнийците са гласували за Дукакис“). За съжаление, понеже теорията ви беше грешна и предположението ви се оказа грешно.

Мозъците ни използват факти и теории, за да правят предположения за минали събития и по същия начин използват факти и теории, за да правят предположения за минали чувства.^[21] Понеже чувствата не оставят по дирите си факти, както правят президентските избори и древните цивилизации, мозъците ни трябва да се осланят в още по-голяма степен на теории, за да възстановят спомени за това как сме се чувствали някога. Когато тези теории са погрешни, ние си спомняме погрешно собствените си чувства. Помислете за миг как теориите ви за нещо — например за пола — могат да повлияят на спомените ви за минали чувства. Повечето от нас вярват, че мъжете не са толкова емоционални, колкото жените („Тя плаче, той не плаче“), че мъжете и жените реагират различно на едни и същи събития („Той беше ядосан, тя беше тъжна“) и че жените са особено предразположени към негативни емоции в определени моменти на менструалния си цикъл („Днес е малко раздразнителна, ако разбираш какво искам да кажа“). Както се оказва, съществуват малко доказателства в подкрепа на тези убеждения — но не това е най-важното. Най-важното е, че тези убеждения представляват теории, които могат да повлияят на начина, по който си спомняме нашите собствени емоции. Например:

В едно проучване накарали доброволци да си спомнят как са се чувствали преди няколко месеца и мъжът и жената си спомнили, че са изпитвали еднакво силни емоции.^[22] Друга група доброволци също трябвало да си спомнят как са се чувствали преди месец, но преди да го направят, трябвало да си помислят малко за половите различия. След като доброволците били подканени да мислят за половите различия, жените си спомнили, че са изпитвали по-силни емоции, а мъжете — по-слаби.

В друго проучване мъже и жени доброволци били разделени на отбори и играли едни срещу други.^[23] Някои доброволци веднага споделили емоциите, които са изпитвали по време на играта, а други си спомнили за тях седмица по-късно. Мъжете и жените не се различавали по вида емоции, които описали. Но седмица по-късно жените си спомнили, че са изпитвали по-стереотипни женски емоции (например, съчувствие и вина), а мъжете — по-стереотипни мъжки емоции (например гняв и гордост).

В трето проучване жени доброволки си водели дневници и оценявали чувствата си всеки ден в продължение от четири до шест седмици.^[24] Тези оценки показали, че женските емоции не се променят в зависимост от менструалния цикъл. Въпреки това, когато по-късно накарали жените да се върнат към написаното в дневника за конкретен ден и да си спомнят как са се чувствали, те си спомняли, че са изпитвали по-силна отрицателна емоция през дните на месечния си цикъл.

Явно теориите ни затова как хората от нашия пол обикновено се чувстват, могат да повлияят върху спомена ни за това как действително сме се чувствали. Полът е една от многото теории, които имат силата да променят спомените ни. Например азиатската култура не отдава особено внимание на личното щастие, за разлика от европейската, и затова американците от азиатски произход вярват, че по принцип са по-малко щастливи от американците от европейски произход. В едно изследване доброволци носели преносими компютри навсякъде, където ходели в продължение на седмица и записвали как се чувствали, когато компютърът издавал сигнал на произволни интервали през деня.^[25] Тези сведения показали, че доброволците американци от азиатски произход били малко по-щастливи от американците от европейски произход. Но когато накарали доброволците да си спомнят как са се чувствали през тази седмица, американците от азиатски произход казали, че са се чувствали по-малко, а не повече, щастливи. При друго изследване, което използвало същата методология, американци от латиноамерикански произход и американци от европейски произход заявили, че изпитват почти еднакви чувства по време на дадена седмица, но американците от латиноамерикански произход си спомняли, че са били по-щастливи, отколкото американците от европейски произход.^[26] Не всички теории са свързани с неизменни индивидуални характеристики като пол и културна принадлежност. Кои студенти изкарват по-високи оценки на изпит — тези, които се тревожат за тях или тези, които не се тревожат? Като преподавател в колеж мога да споделя собствената си теория, че студентите, които се притесняват много как ще се представят, учат повече и затова имат по-висок успех от апатичните си колеги. Явно студентите имат същата теория, защото изследвания показват, че когато студенти се справят добре на изпит, те си спомнят, че са се чувствали по-притеснени преди изпита, отколкото са били в действителност, а когато студенти се справят зле на изпит, те си спомнят, че са се чувствали по-малко притеснени преди изпита, отколкото действително са били.^[27]

Спомняме си как сме се чувствали така, както ни се струва, че трябва да сме се чувствали. Проблемът с тази грешка на ретроспективата е, че може да ни попречи да открием грешките си в перспектива. Например случаят с президентските избори в САЩ през 2000 г. Гласоподавателите отидоха до урните на 7 ноември 2000 г. за да решат дали Джордж Буш или Ал Гор ще стане четирийсет и третия президент на Съединените щати, но бързо стана ясно, че резултатите са прекалено близки, за да бъде излъчен победител и изборът ще стане ясен след седмици. На следващия ден, 8 ноември, изследователи накарали гласоподаватели да предскажат колко щастливи биха се чувствали в деня, в който се разбере дали изборните резултати са против или в полза на техния кандидат. На 13 декември Ал Гор отстъпи на Джордж Буш и на следващия ден, 14 декември, изследователите измерили действителното щастие на гласоподавателите. Четири месеца по-късно отново се свързали с тях и ги накарали да си спомнят как са се чувствали на 14 декември, изследването показало три неща.

Фигура 22. При изборите за президент през 2000 г. привържениците са очаквали решението на Върховния съд да окаже силно влияние върху това колко щастливи ще се чувстват те на следващия ден (стълбчетата вляво). Вдясно на илюстрацията: спомените им за щастието, преживяно на 14 декември. В действителност решението е имало далеч по-малко влияние върху действително преживяното щастие (по средата).

Първо, в деня след изборите привържениците на Гор очаквали да са съкрушени, а привържениците на Буш да са въодушевени, ако Джордж Буш бъде обявен за окончателен победител. Второ, когато Джордж Буш бил обявен окончателно за победител, привържениците на Гор били по-малко съкрушени, а привържениците на Буш — по-малко въодушевени, отколкото били очаквали да бъдат (склонност, която видяхте и преди в останалите глави). Но трето, и най-важно, няколко месеца след като изборът бил решен, двете групи от гласоподаватели си спомняли, че са се чувствали така, както са очаквали да се чувстват, а не както в действителност са се чувствали. Явно перспективите и ретроспективите могат да бъдат напълно единодушни, въпреки факта, че нито една от двете не описва вярно действителното ни преживяване.^[28] Теориите, които ни карат да предвиждаме, че дадено събитие ще ни направи щастливи („Ако Буш спечели, ще бъда въодушевен“), ни карат и да си спомним, че наистина ни е направило („Когато Буш спечели, бях въодушевен“) и така унищожават доказателствата за собствената си неточност.

Това прави необичайно трудно за нас да открием, че предвижданията ни са били погрешни. Надценяваме колко щастливи ще бъдем на рождените си дни,^[29] подценяваме колко щастливи ще бъдем в понеделник сутрин^[30], и правим тези банални, но погрешни предсказания отново и отново, макар че постоянно не се оправдават. Неспособността ни да си спомним как действително сме се чувствали е една от причините, поради която богатият ни жизнен опит толкова често се оказва не толкова богат.

Нататък

Когато накарат хората да назоват един-единствен предмет, който биха се опитали да спасят, ако домът им се запали, най-често срещаният отговор (за жалост на кучето) е „Фотоалбумът ми“. Не само ценим спомените си, ние сме спомените си. И въпреки това изследвания показват, че паметта прилича не толкова на колекция от фотографии, колкото на колекция от импресионистични картини, дело на художник, който си позволява доста свободна интерпретация. Колкото по-неясен е обектът, толкова по-голяма свобода си позволява художникът, а малко неща са по-неясни от емоционалните преживявания. Споменът ни за емоционални епизоди е изцяло повлиян от неочаквани събития, финални моменти и теории за това как трябва да сме се чувствали тогава, като всичко това сериозно накърнява способността ни да се учим от собствения си опит. Практиката, изглежда, невинаги води до съвършенство. Но ако се върнете към разсъжденията за акитата, ще си спомните, че практиката е само един от двата начина, по които се учим. Ако практиката не ни оправя, какво да кажем за обучението?