Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (10) (Само си мислиш, че знаеш…)

Забравете йога. Забравете липосукцията. И забравете добавките на билкова основа, които обещават да подобрят паметта ви, да оправят настроението ви, да намалят талията ви, да възстановят косата ви, да удължат любовния ви акт. Ако искате да бъдете здрави и щастливи, трябва да опитате нова техника, която има силата да превръща сърдити, ниско платени хора, каквито сте в момента, в дълбоко удовлетворени, просветени индивиди, каквито винаги сте се надявали да бъдете. Ако не ми вярвате, тогава прочетете признанията на някои хора, които са я пробвали:

„Толкова по-добре съм физически, финансово, душевно и в почти всяко друго отношение“ (Дж. Р, Тексас).

„Великолепно преживяване“ (М. Б. Луизиана).

„Никога не съм ценил другите толкова, колкото сега“ (К. Р, Калифорния).

Кои са тези доволни клиенти и за каква чудодейна техника говорят? Джим Райт, бивш говорител на Долната камара на конгреса на САЩ, направи изказването си, след като извърши шейсет и девет нарушения на етичния кодекс и беше принуден да се оттегли най-позорно. Морийс Бикам, бивш затворник, направи коментара си малко преди да бъде освободен от затвора в Луизиана, където беше лежал трийсет и седем години за това, че се е защитил срещу член на Ку Клукс Клан, който го прострелял. И Кристофър Рийв, зашеметяващата звезда от „Супермен“, направи изказването си, след като падане от кон го остави парализиран от врата надолу, неспособен да диша без помощта на вентилатор. Поуката от историята? Ако искате да бъдете щастливи, здрави, богати и мъдри, оставете разтворимите витамини и пластичните операции и вместо това опитайте публично унижение, несправедливо лишаване от свобода или парализа на четирите крайника.

Аха. Точно така. Наистина ли трябва да вярваме, че хората, които губят работата си, свободата си или подвижността си, се усъвършенстват по някакъв начин от сполетялата ги трагедия? Ако ви се струва крайно невероятно, да знаете, че не сте единствен. Поне в продължение на един век психолозите твърдят, че ужасните събития — например да преживееш смъртта на любим човек или да станеш жертва на жестоко престъпление — вероятно оказват огромно, опустошително и трайно влияние върху хората, които са ги преживели.^[3] Затова на хора, които нямат потресаващи реакции в резултат на подобни събития, понякога им се поставя диагноза за наличието на патологично състояние, известна като „отсъствие на тъга“. Но скорошни изследвания показват, че общоприетата представа е погрешна, че отсъствието на тъга е съвсем нормално и че вместо да бъдем крехки цветя, каквито ни изкарва психологията в продължение на сто години, повечето хора сме изненадващо издръжливи на травми. Загубата на родител или съпруг обикновено е тъжна и често пъти трагична и би било извратено да твърдим нещо друго. Но факт е, че докато повечето опечалени хора са доста тъжни за известно време, много малко изпадат в клинична депресия и повечето преживяват сравнително ниски нива на сравнително краткотрайно страдание.^[4] Макар че повече от половината население на Съединените щати е преживяло травма като изнасилване, физическо посегателство или природно бедствие, само малка част от хората развиват някаква форма на посттравматична патология или имат нужда от професионална помощ.^[5] Както група изследователи отбелязали: „Издръжливостта често е най-широко наблюдаваното следствие след подлагане на потенциално травматично преживяване.“^[6] Наистина, изследвания на хора, преживели сериозни травми показват, че голяма част от тях се справят доста добре и значителен дял твърдят, че живота им се е подобрил от преживяването.^[7] Знам, знам. Звучи подозрително като заглавие на кънтри песен, но фактът е, че повечето хора се справят много добре, когато нещата тръгнат много зле.

Щом сме толкова издръжливи, защо подобни статистики са толкова изненадващи? Защо на повечето от нас им е трудно да повярват, че някога бихме могли да смятаме живот, прекаран зад решетките, за „великолепно преживяване“^[8] или да гледаме на парализата като на „уникална възможност“, която дава „нова посока“^[9] на живота ни? Защо повечето от нас поклащат глави невярващо, когато спортист, който е прекарал няколко тежки години на химиотерапия, ни казва, че „Не бих променил нищо“^[10], или когато напълно парализирал се музикант твърди: „Ако трябваше да преживея всичко отново, бих искал да се случи по същия начин“^[11], или когато хора с парализирани два или четири крайника ни казват, че се чувстват толкова щастливи, колкото и всички останали?^[12] Твърденията на хора, преживели подобни събития, изглеждат наистина необичайни на тези от нас, които могат само да си представят подобни събития — и все пак, кои сме ние да спорим с хората, които наистина знаят какво е?

Фактът е, че отрицателните събития наистина оказват ефект върху нас, но не чак толкова силен и не чак толкова дълготраен, колкото ние очакваме.^[13] Когато накарат хора да предвидят как ще се чувстват, ако си загубят работата или романтичния партньор, ако кандидатът им изгуби важни избори или отборът им изгуби важен мач, ако се провалят на интервю, пропаднат на изпит, загубят състезание, те винаги надценяват колко ужасно ще се чувстват и колко дълго ще се чувстват ужасно.^[14] Здравите хора са готови да платят много повече, за да не се превърнат в инвалиди, отколкото инвалидите са готови да платят, за да оздравеят отново, защото здравите хора подценяват колко щастливи са хората с увреждания.^[15] Учените отбелязват: „Хронично болните и пациентите с увреждания по принцип ценят живота си в даденото здравословно състояние повече, отколкото хипотетични пациенти, които си представят, че са в тяхното положение.“^[16] Наистина, здравите хора си представят, че осемдесет и три болестни състояния биха били „по-зле от смъртта“ и въпреки това хората, които действително се намират в тези състояния, рядко посягат на живота си.^[17] Щом отрицателните събития не ни засягат толкова силно, колкото очакваме, тогава защо очакваме да го направят? Ако разбитите сърца и бедствията се оказват скрити благословии, тогава защо маскировката им е толкова убедителна? Отговорът е, че човешкият ум е склонен да използва неяснотата — и ако този израз ви се вижда неясен, продължавайте да четете и ме оставете да го изясня.

Стига дразнене

Единственото по-трудно нещо от това да намериш игла в купа сено е да намериш игла на игленика. Когато един обект е обграден от подобни обекти, той естествено се слива с тях, а когато е обграден от различни обекти, естествено изпъква. Погледнете фигура 16. Ако имате часовник, който отчита стотни от секундата, ще откриете, че можете да откриете буквата „О“ в горната таблица (когато е обградена от числа) малко по-бързо, отколкото можете да я откриете в долната таблица (където е обградена от други букви). И е съвсем логично, защото е по-трудно да се открие буква сред букви, отколкото буква сред числа. И въпреки това, ако ви бях накарал да търсите „нула“ вместо „буквата О“, щяхте да я намерите малко по-бързо в долната таблица, отколкото в горната таблица 16. Повечето от нас си мислят, че основна сетивна способност като зрението може да се обясни най-добре чрез устройството й, и ако искаме да разберем как действа, ще е най-добре да научим какво е яркост, контраст, пръчици, колбички, зрителни нерви, ретини и тем подобни. Но дори и да научите всичко за физичните свойства на редовете, показани на фигура 16 и всичко, което трябва да се знае за анатомията на човешкото око, пак няма да сте в състояние да обясните защо човек може да открие кръга по-бързо в един случай, отколкото в друг, освен ако не сте наясно какво въпросният човек си мисли, че означава кръгът.

Фигура 16.

Значенията се важни дори и за най-основните психологични процеси и докато този факт може да изглежда повече от очевидно на хора като мен и вас, незнанието на този повече от очевиден факт пратило психолозите да гонят михаля в продължение на близо трийсет години и те така и си останали с празни ръце. През по-голямата част на втората половина на XX век, експериментаторите сред психолозите засичали времето на плъхове, докато те тичали из лабиринти и наблюдавали гълъби как кълват лостове, понеже вярвали, че най-добрият начин да разберат нечие поведение бил да отбележат връзката между стимула и реакцията на даден организъм на стимула. Като внимателно измервали какво прави даден организъм под въздействието на конкретен стимул, като светлина, звук, парче храна, психолозите се надявали да разработят наука, която да свързва видими стимули с видимо поведение, без да се стига до използването на смътни и неясни понятия като значение за връзка помежду им. Уви, този наивен проект бил обречен на провал още в самото начало, защото, докато плъховете и гълъбите можели да реагират на стимули, и то такива, каквито им се представят в реалния свят, хората реагират на стимули такива, каквито им се представят в ума им. Обективните стимули в света създават субективни стимули в ума и именно на тези субективни стимули реагират хората. Например средните букви в двете думи на фигура 17 са физично идентични стимули (честна дума, собственоръчно ги копнах и пейстнах) и въпреки това повечето английско говорещи реагират на тях по различен начин — защото единият представлява буквата „Н“, а другият представлява буквата „А“. Всъщност по-точно би било да кажем, че единият е буквата „Н“, а другият е буквата „А“, защото отъждествянето на мастилена заврънкулка не е свързано толкова с това как обективно е построена, отколкото с това как ние субективно я възприемаме. Две вертикални линии с една напречна означават едно, когато са между „Т“ и „Е“ и означават друго нещо, когато са между „С“ и „Т“ и едно от многото неща, по които се различаваме от плъховете и гълъбите е, че реагираме на значенията на подобни стимули, а не на самите стимули. Именно поради това на баща ми може да му се размине, ако ме нарече „драскач“, но на вас няма да ви се размине.

Разяснителни обекти

Повечето стимули са неясни — иначе казано, могат да означават повече от едно нещо — и интересният въпрос е как ги разясняваме — иначе казано, как разбираме кой от многото значения на стимула да разберем в дадена ситуация. Изследвания показват, че в това отношение от особена важност са контекст, честота и новост.

Фигура 17. Средният графичен запис има различно значение в различен контекст (The, англ., определителен член; Cat, англ., котка)

Относно контекста. Думата bank има две значения на английски: „място, където се държат пари“ и „земята от двете страни на река“. При все това ние никога не бъркаме значението й в изречения от сорта на The boat run into the bank („Лодката се удари в брега“) или The robber ran into the bank („Обирджията нахлу в банката“), защото думите boat и robber осигуряват контекст, който ни казва кое от двете значения на bank трябва да разберем във всеки един от случаите.

Относно честотата. Натъкванията в миналото на даден стимул ни дават информация за кое от значенията му трябва да се хванем. Например служител, който отпуска заеми вероятно би изтълкувал изречението Don’t run into the bank (Може да означава и „Не въвличай банката в дългове“) като предупреждение как да си върши работата, а не като разумен съвет как да кара лодки, защото през един типичен ден служителят по заемите чува думата bank се използва много по-често във финансовото й, а не в морското значение.

Относно новостта. Дори лодкар най-вероятно ще изтълкува, че изречението Don’t run into the bank се отнася за финансова институция, а не за край на река, ако скоро е видял обява за сейфове в трезор и затова финансовото значение на bank още е в ума му. Тъй като говоря за банки в този параграф, готов съм да се обзаложа, че изречението She put a check in the box ви кара да създадете въображаем образ на някого, който поставя парче хартия в някакъв съд, а не въображаем образ на някого, който отбелязва с кръстче отговор във въпросник. (Готов съм също така да предположа, че вашето тълкуване на предишното заглавие зависи от това дали скоро вас са ви дразнили, или вие сте дразнили.)

За разлика от плъховете и гълъбите ние реагираме на значения — и контекст, честота и новост са три от факторите, които определят кое значение ще разберем, когато се натъкнем на неясен стимул. Но има още един също толкова важен и интересен фактор. Подобно на плъховете и гълъбите всеки от нас предпочита, желае и се нуждае. Не сме просто наблюдатели на света, а инвеститори в него и често пъти предпочитаме неясният стимул да означава едно вместо друго. Разгледайте рисунката на куб на фигура 18. Този обект (наречен Кубът на Некер, в чест на един швейцарски кристалограф, който го открил през 1832 г.) е по същина неясен и можете сами да си го докажете, като просто се вгледате в него за няколко секунди. Първоначално кубът сякаш седи на едната си страна и имате усещането, че гледате куб, който се намира срещу вас. Точката е вътре в куба, там, където се срещат задната и долната стена. Но ако се загледате достатъчно дълго, рисунката изведнъж се променя и кубът изглежда така, сякаш седи върху дъното си и имате усещането, че го гледате отгоре, а той се намира под вас. Сега точката е кацнала в горния десен ъгъл на куба. Тъй като рисунката има две еднакво смислени тълкувания, мозъкът ви радостно превключва ту на едното, ту на другото и вие кротко се забавлявате, докато накрая не ви се завие свят и не паднете на земята. Но какво, ако едно от тези значения беше по-добро от другото? Или иначе казано, ако вие предпочитахте едно от двете тълкувания на този обект? Експерименти показват, че когато субекти биват възнаградени за това, че са видели куба срещу тях или под тях, ориентацията, за която са получили награда, започва да „изскача“ по-често и мозъците им „задържат“ на това тълкувание, без да превключват.^[18] С други думи, когато мозъкът ви има свободата да тълкува даден стимул по повече от един начин, той е склонен да го тълкува по начина, по който му се иска, което означава, че вашите предпочитания влияят на тълкуването на стимулите по същия начин, по който контекстът, честота и новостта.

Фигура 18. Ако се вгледате продължително в Куба на Некер, ще ви се стори, че той променя ориентацията си.

Този феномен не се ограничава до тълкуването на странни рисунки. Например защо се смятате за талантлив човек? (Стига де. Знаете, че съм прав.) За да отговорят на този въпрос, изследователи накарали група доброволци (определители) да напишат собственото си определение за талантлив и после да оценят таланта си, като се водят от дефиницията.^[19] После на друга група доброволци (неопределители) били дадени определенията, които първата група била написала и ги накарали да оценят собствения си талант, като се водят от дефиницията. Интересното е, че определителите се оценили като по-талантливи от неопределителите. Понеже на определителите била дадена свободата да определят значението на думата талантлив по начин, по който искат, те я определи точно по начина, по който искали — а именно чрез някаква дейност, в която случайно били много добри („Мисля, че талант обикновено се свързва с изключителни артистични постижения като например картината, която току-що довърших“ или „Талант означава способност, с която се раждаш, като това да си много по-силен от останалите. Да ви метна ли на земята сега?“). Определителите били способни да определят стандартите за таланта и неслучайно било по-вероятно те да отговорят на стандартите, които сами били поставили. Една от причините защо повечето от нас се мислят за талантливи, дружелюбни, умни и откровени е, че тези думи са лексикални еквиваленти на Куба на Некер и човешкият мозък естествено използва неяснотата на всяка дума за собствено удовлетворение.

Разяснително преживяване

Разбира се, най-богатите източници на използваема неяснота не са думите, изреченията или формите, а обърканите, разноцветни, многоизмерни преживявания, от които е съставен колажът на всеки човешки живот. Ако Кубът на Некер има две възможни тълкувания и таланта има четиринайсет възможни тълкувания, тогава „напускам дома си“ или „болен на легло“, или „намерих си работа в пощата“ имат стотици или хиляди възможни тълкувания. Нещата, които ни се случват — женим се, отглеждаме дете, намираме си работа, напускаме Конгреса, отиваме в затвора, парализираме се — са много по-сложни от мастилена заврънкулка или цветен куб и тази сложност създава тонове неясноти, които просто плачат да бъдат използвани. Не е нужно да плачат много. Например казали на група доброволци в едно проучване, че ще ядат вкусна, но нездравословна мелба (мелбояди), а на останалите, че ще хапнат горчиво, но полезно зеле (зелеяди).^[20] Преди обаче наистина да изядат тези храни, били накарани да оценят приликите на няколко храни, които включвали мелба, зеле и леберкез (който всеки сметнал за неядивен и нездравословен). Резултатите показали, че според мелбоядите леберкезът повече приличал на зелето, отколкото на мелбата. Защо? Защото поради някаква странна причина мелбоядите си мислели за храната от гледна точка на вкуса й — и за разлика от зелето и леберкеза, сладоледът имал страхотен вкус. От друга страна зелеядите решили, че леберкезът си приличал повече със сладоледа, отколкото със зелето. Защо? Защото поради някаква странна причина зелеядите си мислели за храната от гледна точка на нейната здравословност — и за разлика от зелето, сладоледът и леберкезът са нездравословни. Странната причина всъщност не е толкова странна. Както Кубът на Некер е едновременно срещу и под вас, сладоледът е едновременно много калоричен и вкусен, а зелето е едновременно здравословно и горчиво. Вашият мозък, моят мозък лесно прескачат назад-напред между различните начини на мислене за храната, защото ние само четем за тях. Но ако се каним да изядем едно от двете, мозъците ни автоматично ще използват неяснотата в същината на храната, за да ни позволят да мислим за нея по начин, по който ни харесва (вкусен десерт или хранителен зеленчук), вместо по начин, който не ни харесва (калоричен десерт и горчив зеленчук). Веднага щом евентуалното ни преживяване се превърне в реално преживяване — веднага щом хапнем великолепна пържола — мозъците ни се ангажират да търсят начини на мислене за преживяването, които ще ни помогнат да го харесаме.

Понеже преживяванията са неясни по същност, намирането на „положителна гледна точка“ към дадено преживяване често е толкова лесно, колкото да намериш „горна гледна точка“ на Куба на Некер и проучванията показват, че повечето хора го правят добре и често. Потребителите оценяват кухненски уреди по-положително, след като ги купят;^[21] хора, които си търсят работа, оценяват работата си по-положително, след като я приемат^[22] и студенти оценяват колежите си по-положително, след като бъдат приети в тях.^[23] Комарджии на конни състезания оценяват конете си по-положително, когато си тръгват от гишето за залагания, отколкото, когато се приближават към него,^[24] гласоподаватели оценяват кандидатите по-положително на излизане от изборните урни, отколкото на влизане.^[25] Тостер, филм, университет, кон, сенатор са супер, но когато станат нашият тостер, филм, университет, кон и сенатор стават веднага още по-готини. Подобни изследвания показват, че хората са доста умели в намирането на положителен начин, по който да гледат на нещата, станат ли веднъж тези неща техни.

Натъкмяване на факти

В класическия роман на Волтер „Кандид“^[26] доктор Панглос е преподавател по „метафизикотеологокосмолонигология“, който вярва, че живее в най-добрия от всички възможни светове.

„Ясно е — казва той — че нещата не могат да бъдат по друг начин, освен по начина, по който са; тъй като всички неща са създадени с някакво предназначение, те задължително са създадени с най-доброто предназначение. Например носовете са създадени, за да държат очила, затова ние носим очила. Краката, както всеки може да види, са направени за панталони и ние носим панталони. Камъните са създадени, за да стават на замъци, затова моят господар има чуден замък, защото най-великият барон в провинцията трябва да има най-хубавия дом. И понеже прасетата са създадени, за да бъдат изяждани, ядем свинско през цялата година. Така че онези, които твърдят, че всичко е добре, говорят глупости; трябва да кажат, че всичко е великолепно.“

Изследванията, които описах дотук, явно показват, че човешките същества са непоправими панглосианци; има повече начини да се мисли за преживяване, отколкото преживявания, за които да се мисли и човешките същества са необикновено изобретателни, когато се стигне до намирането на най-добрия от всички възможни начини. Въпреки че, ако това е истина, тогава защо всички не се разхождаме с ококорени очи и широки усмивки и да благодарим на Господ за чудото на хемороидите и благодатта на тъщите? Защото умът може да е лековерен, но не е будала. Светът е по този начин, ние искаме светът да е по другия начин и нашето преживяване на света — как го виждаме, как го помним, как си го представяме — е смесица от абсолютна реалност и утешителна илюзия. Не можем да минем без нито едно от двете. Ако желаем да преживеем света точно такъв, какъвто е, ще бъдем прекалено депресирани, за да станем от леглото сутрин, но ако трябва да преживеем света точно такъв, какъвто ни се иска да бъде, ще бъдем прекалено заблудени да си намерим дори пантофите. Може да гледаме на света през розови очила, но розовите очила не са нито непрозрачни, нито прозрачни. Не могат да са непрозрачни, защото имаме нужда да виждаме света достатъчно ясно, за да участваме в него — да пилотираме хеликоптери, да жънем жито, да сменяме пелени и всички останали неща, които умните млекопитаещи трябва да правят, за да оцелеят и да се развиват. Но не могат да бъдат напълно прозрачни, защото се нуждаем от розовия оттенък, за да ни мотивира да проектираме хеликоптерите („Сигурен съм, че това чудо ще полети“), засаждаме житото („Тази година реколтата ще е страхотна!“) и търпим бебетата („Какво сладурче!“). Не можем да се справим без реалността и не можем да се справим без илюзията. Всяка си има своето предназначение, всяка налага ограничение на действието на другата и нашето преживяване на света представлява изкусен компромис, до който са стигнали тези неотстъпчиви конкуренти.^[27]

Тогава, вместо да смятаме хората за непоправими панглосианци, може да приемем, че притежават психологична имунна система, която предпазва ума от нещастие по същия начин, по който физиологичната имунна система предпазва тялото от болести.^[28] Тази метафора е изключително уместна. Физиологичната имунна система трябва да осигурява равновесие между две конкурентни нужди: нуждата да разпознае и унищожи чужди нашественици като вируси и бактерии и нуждата да разпознае и зачита собствените клетки на тялото. Ако физиологичната имунна система е хипоактивна, няма да успее да защити тялото от микрохищниците и ние се разболяваме от инфекция, но ако физиологичната имунна система е хиперактивна, тя погрешно ще защитава тялото от него самото и ще се разболеем от автоимунна болест. Здравата физиологична имунна система трябва да балансира своите конкуриращи се нужди и да намери начин да ни защити добре — но не прекалено добре.

Аналогично, когато сме изправени пред болката от отхвърляне, загуба, нещастие и провал, психологичната имунна система не бива да ни защитава прекалено добре („Аз съм идеален и всички са настроени срещу мен“), но трябва все пак да не пропусне да ни защити достатъчно добре („Аз съм неудачник и трябва да умра“). Здравата психологична имунна система постига равновесие, което ни позволява да се чувстваме достатъчно добре, за да преодолеем ситуацията, но достатъчно зле, за да направим нещо за нея („Да, зле се представих и се чувствам много гадно, но имам достатъчно увереност, за да опитам още веднъж“). Трябва да бъдем защитени — не беззащитни или отбраняващи се — и затова умовете ни естествено търсят най-добрата гледна точка на нещата, като едновременно с това настояват тази гледна точка да се придържа разумно близо до фактите. Затова хората търсят възможности да мислят за себе си по положителен начин, но по принцип отхвърлят възможности да мислят за себе си по нереалистично положителни начини.^[29] Например колежани искат да се преместят в друга стая, когато сегашните им съквартиранти нямат добро отношение към тях, но те искат да се преместят и когато настоящите им съквартиранти са прекалено добре настроени към тях.^[30] Никой не обича да чувства, че го мамят, дори и когато измамата е удоволствие. За да запазим деликатното равновесие между реалност и илюзия, търсим положителни гледни точки към нашето преживяване, но си позволяваме да приемем само тези, които изглеждат надеждни. Така че какво прави една гледна точка надеждна?

Намиране на факти

Повечето от нас вярват много на това, което казват учените, защото ние знаем, че учените стигат до заключенията си, като събират и анализират факти. Ако някой ви попита защо мислите, че пушенето е вредно, а тичането — полезно, или че земята е кръгла, а галактиката плоска, или че клетките са малки, а молекулите са още по-малки, вие ще изтъкнете фактите. Може да се наложи да обяснявате, че вие лично не знаете фактите, на които се позовавате, но знаете, че в някакъв момент в миналото група много сериозни хора с бели престилки излезли и наблюдавали света със стетоскопи, телескопи и микроскопи, записали това, което видели, анализирали онова, което записали и после казали на всички нас, останалите, какво да мислим за храненето, космологията и биологията. Учените са надеждни, защото вадят заключенията си от наблюдения и откакто емпириците победили догматиците и станали царете на древногръцката медицина, западните хора имат специално богоговение към заключения, които се основават на неща, които могат да се видят. Не е изненадващо тогава, че смятаме собствените си възгледи за надеждни, когато се основават на факти, които могат да бъдат наблюдавани, но не и когато са основани на желания, предпочитания и фантазии. Може да ни харесва да вярваме, че всички ни обичат, че ще живеем вечно и че акциите във високите технологии се готвят за нов бум и щеше да е ужасно удобно, ако можехме да натиснем едно малко копченце в основата на черепа си и мигновено да повярваме в това, които ни се иска. Но вярването не става така. В хода на човешката еволюция мозъкът и окото са установили договорни отношения, в които мозъкът се е съгласил да вярва на това, което вижда окото и да не вярва на това, което окото отрича. Така че ако трябва да повярваме на нещо, тогава то трябва да бъде подкрепено — или поне не напълно опровергано — от фактите.

Ако възгледите са приемливи само когато са надеждни и ако те са надеждни само когато се основават върху факти, тогава как достигаме до положителните нагласи за нас самите и нашия опит? Как успяваме да мислим за себе си като за страхотни шофьори, надарени любовници и великолепни готвачи, когато фактите от нашия живот ни устройват жалък парад от ударени коли, разочаровани любовници и клисави суфлета? Отговорът е прост: изопачаваме фактите. Има много различни техники за събиране, тълкуване и анализиране на факти и различните техники често водят до различни заключения, именно поради тази причина учените споделят различни мнения за опасностите от глобалното затопляне, ползите от икономиката на предлагането и уместността на диетите с ниско съдържание на въглехидрати. Добрите учени се справят с това усложнение, като избират техники, които смятат за най-удачни и после приемат заключенията, които тези техники дават, независимо от това какви може да са те. Но лошите учени се възползват от това усложнение и избират техники, които има най-голям шанс да доведат до заключенията, които им се иска на тях и така да им позволят да стигнат до предпочитани заключения, подкрепени от фактите. Десетилетия на изследвания показват, че когато се стигне до събиране и анализиране на факти за нас самите и нашите преживявания, повечето от нас имат еквивалента на степента магистър по Калпава наука.

Замислете се за миг върху проблема с пробите. Понеже учените не могат да наблюдават всяка бактерия, комета, гълъб или човек, те изучават проби, които са извлечени от популацията. Основно правило в добрата наука и здравия разум е, че тези проби трябва да бъдат взимани от всички части на популацията, щом като трябва да ни дадат представа за тази популация. Наистина няма смисъл да провеждате проучване на общественото мнение, ако ще се обаждате само на регистрирани републиканци от Ориндж Каунти или на действащи членове от „Анархисти против организациите, включително и тази“. Въпреки това постъпвахме точно така, когато търсим факти в подкрепа на предпочитаните от нас заключения.^[31] Когато съобщили на доброволци в едно изследване например, че са събрали малко точки на тест за интелигентност и им дали възможност да прегледат статии от пресата за тестовете за интелигентност, те отделили повече време да четат статиите, които поставяли под съмнение валидността на подобни тестове, отколкото на статии, които ги одобрявали.^[32] Когато доброволци в друго изследване получили бляскава оценка от тестуващия, те били по-заинтригувани да прочетат допълнителна информация, която хвалела компетентността и проницателността на тестуващия, отколкото критиките, отправени към него.^[33] Като подбирали пробите от информацията, на която били попаднали, тези хора индиректно контролирали заключенията, които щели да си извадят.

Вероятно и вие сте го правили. Ако някога сте решавали да си купите нова кола, сигурно сте забелязвали, че скоро след като сте избрали нова хонда, вместо нова тойота, сте започнали да се спирате по-дълго на рекламите на хонда по списанията и бързо да подминавате рекламите на конкуренцията.^[34] Ако приятел забележи това и ви попита защо го правите, вероятно ще му обясните, че просто ви интересува да научите повече за колата, която сте избрали, отколкото за колата, която не сте. Но научавам, е странен избор на думи в случая, защото тази дума обикновено се свързва с уравновесеното придобиване на знания, а този вид учене с четенето само на рекламите на хонда е повече от леко изкривено. Рекламите съдържат факти само за преимуществата на продуктите, които описват, но не и за недостатъците им и затова търсенето на ново познание би притежавало интересната странична полза да се погрижи, че ще бъдете потопени в онези факти — и то само в тях — които потвърждават мъдростта на вашето решение.

Събираме благоприятни факти не само от списанията, събираме ги и от паметта си. Например в едно изследване на група доброволци било показано доказателство, според което екстравертите получават по-високи заплати и повече повишения от интровертите (успяваща екстравертна група), а на друга група доброволци били показани доказателства в полза на обратното твърдение (успяваща интровертна група).^[35] Когато накарали доброволците да си спомнят специфични начини, по които са се държали в миналото си, които биха им помогнали да определят дали са екстраверти или интроверти, доброволците от успяващата екстравертна група си спомняли по-скоро за времето, когато смело са се изправили пред някой непознат и са се представили, докато доброволците от успяващата интровертна група си спомнили по-скоро за времето, когато срещали човек, когото харесвали, но били прекалено стеснителни, за да му кажат „здрасти“.

Разбира се, другите хора — а не спомени и обяви в списания — са най-богатите извори на информация за мъдростта на нашите решения, степента на нашите способности и неудържимото набъбване на растящото ето. Склонността ни да откриваме информация, която подкрепя благоприятните за нас заключения е особено силна, когато се стигне до избор на компания, на която държим. Сигурно сте забелязали, че с изключение на Уилт Чембърлейн^[36], никой не избира приятели и любими чрез случаен подбор. Напротив профукваме безброй часове и безброй долари, за да наредим внимателно живота си, така че да сме уверени, че сме заобиколени от хора, които ни харесват и хора, които са като нас. Тогава не е изненадващо, че когато се обърнем към познатите си за съвет и мнение, те са склонни да потвърдят благоприятните за нас заключения — или защото ги споделят, или защото не желаят да наранят чувствата ни, като ни противоречат. Ако хората в живота ни от време на време не успяват да ни кажат това, което искаме да чуем, разполагаме с няколко хитри начина да им помогнем.

Изследвания показват например, че хора имат склонност да задават въпроси, които са леко нагласени, за да предизвикат отговорите, които получават.^[37] Въпрос като: „Аз ли съм най-добрият любовник, който някога си имала?“ е опасен, защото има само един отговор, който може да ни направи истински щастливи, но въпрос като: „Какво ти харесва най-много в това как правя любов?“ е великолепен, защото има само един отговор, който може да ни направи истински нещастни (или два, ако броите „Приличаш ми на Уилт Чембърлейн^[38]“). Проучванията показват, че хората са склонни интуитивно да задават въпроси, които най-вероятно ще предизвикат отговорите, които те искат да чуят. И когато чуят тези отговори, те са склонни да повярват в това, което са принудили другите да им кажат, и именно поради тази причина „Кажи, че ме обичаш“ си остава толкова популярно искане.^[39] С две думи, получаваме подкрепа за предпочитаните от нас умозаключения, като слушаме думите, които ние сме напъхали в устата на хората, които предварително са били подбрани заради желанието им да кажат онова, което ние искаме да чуем.

Става още по-зле — защото повечето от нас имат начини да накарат другите да потвърдят предпочитаните ни умозаключения, без дори да ги въвличат в разговор. Помислете за следното: за да бъдем велики шофьори, любовници, готвачи, няма нужда да можем да паркираме успоредно с вързани очи, да накараме десет хиляди девици да паднат в несвяст с едно повдигане на веждата или да създадем толкова опияняващо многолистно тесто, че населението на цяла Франция мигновено да се откаже от националната си кухня и да се закълне във вярност на нашата. По-скоро просто трябва да паркираме, целуваме и печем по-добре, отколкото се справят повечето други хора. Как разбираме колко добре се справят повечето други хора? Ами оглеждаме се наоколо, естествено — но за да сме сигурни, че ще видим това, което искаме да видим, се оглеждаме избирателно.^[40] Доброволци в едно проучване се подложили на тест, който безспорно оценявал социалната им чувствителност и после били уведомени, че са сплескали повечето от въпросите.^[41] Когато на същите доброволци била дадена възможност да погледнат резултатите на други хора, които се били представили по-добре или по-зле от тях, те не обърнали внимание на тестовете на хората, които се били представили по-добре, а вместо това посветили времето си на тестовете на хората, които се били справили по-зле. Да получиш среден не е толкова зле в сравнение с някого, който е получил слаб.

Склонността да търсим информация за тези, които са се справили по-зле от нас проличава особено ясно, когато залозите са високи. Това е особено вероятно при хора с животозастрашаващи заболявания като рак, които се сравняват с тези, които са в по-лошо състояние,^[42] и то обяснява защо 96 процента от раковоболните в едно изследване твърдели, че са в по-добро здравословно състояние от средностатистическия болен от рак пациент.^[43] И ако ние можем да открием хора, които се справят по-зле от нас, можем да излезем и да ги създадем. Доброволци в едно проучване се подложили на тест и после им била дадена възможност да измислят подсказващи отговори, които или биха помогнали, или биха затруднили представянето на някой от техните приятели на същия тест.^[44] Макар че доброволците помогнали на приятелите си, когато тестът бил описан като игра, те активно се потрудили да им попречат, когато тестът бил описан като важно мерило на интелектуалните възможности. Явно, когато приятелите ни не проявяват добрия вкус да се класират последни, така че ние да се насладим на добрия вкус от това да бъдем първи, ние им даваме приятелско побутване в подходящата посока. Успеем ли веднъж да саботираме тяхното представяне и да осигурим провала им, те се превръщат в идеалния стандарт за сравнение. Поуката е: мозъкът и окото може и да са в договорни отношения, в които мозъкът се е съгласил да вярва на това, което вижда окото, но в замяна окото се е съгласило да гледа за това, което мозъкът иска.

Предизвикателни факти

Дали чрез подбора на информация, или чрез подбора на информатори, способността ни да изопачаваме фактите, на които се натъкваме, ни помага да си изградим възгледи, едновременно положителни и надеждни. Разбира се, ако някога сте обсъждали футболен мач, политически дебат или новините в шест часа с някой от противниковия отбор, вече сигурно сте открили, че дори когато хората наистина се натъкват на факти, които отричат предпочитаните от тях умозаключения, те знаят как да ги пренебрегнат, забравят или видят по различен начин от нас останалите. Когато студенти от Дартмаут и Принстън гледат един и същи футболен мач, двете групи студенти твърдят, че фактите ясно говорят, че отбора на другия университет е виновен за неспортсменското поведение.^[45] Когато демократи и републиканци гледат един и същ президентски дебат по телевизията, зрителите от двете партии твърдят, че фактите ясно говорят, че техният кандидат е излязъл победител.^[46] Когато произраелско настроени и проарабско настроени зрители гледат едни и същи кадри от репортаж за Близкия Изток, защитниците и на двата лагера твърдят, че фактите ясно говорят, че медиите са пристрастни към едната страна.^[47] За жалост единственото, което фактите ясно говорят, е, че хората са склонни да виждат това, което искат да виждат.

Неизбежно обаче има времена, когато грубите факти са прекалено явни, за да бъдат пренебрегнати. Когато нападателят от нашия отбор е хванат, че носи бокс под ръкавицата или когато нашият кандидат си признае за злоупотреба пред националната телевизия, ни се струва трудно да подминем или забравим подобни факти. Как успяваме да запазим предпочитаното умозаключение, когато грубите факти просто отказват да ни сътрудничат? Макар че думата „факт“ сякаш се отнася за някаква неоспорима неопровержимост, в действителност фактите не са нищо повече от догадки, които отговарят на определен стандарт на доказване. Ако вдигнем този стандарт прекалено високо, тогава никога нищо няма да може да бъде доказано, включително и „фактът“ за собственото ни съществуване. Ако свалим стандарта прекалено ниско, тогава излиза, че всички неща са верни и равни. Понеже както нихилизмът, така и постмодернизмът са незадоволителни философии, сме склонни да поставим стандарта за доказване някъде по средата. Никой не може да каже точно къде трябва да се постави стандарта, но едно нещо поне знаем със сигурност и то е, че където и да го поставим, трябва да го оставим да си стои на мястото, когато оценяваме факти, които предпочитаме и факти, които не предпочитаме. Няма да е справедливо, ако преподавателите дават на студентите, които харесват, по-лесни изпити, отколкото на студентите, които не харесват, ако федералните регулатори изискват чуждестранните продукти да бъдат подлагани на по-стриктни тестове за безопасност, отколкото местните продукти или ако съдиите настояват адвоката на защитата да пледира по-добре от прокурора.

И въпреки това, повечето от нас се отнасят различно към фактите, които потвърждават и отхвърлят предпочитаните от нас умозаключения. В едно изследване накарали доброволци да оценят два научни доклада за ефективността на смъртното наказание като превенция.^[48] Показано им било едно научно изследване, което използвало „междущатска техника“ (свързана със сравнението на нивата на престъпност в щати със смъртно наказание и в щати без) и едно научно изследване, което използвало „вътрешнощатска техника“ (свързана със сравняването на нивата на престъпност на един щат преди и след въвеждането или премахването на смъртното наказание). За половината от доброволците междущатското изследване стигало до заключението, че смъртното наказание е ефективно, а вътрешнощатското изследване показвало, че не е. Останалата половина стигнала до точно противоположните заключения. Резултатите показват, че доброволци предпочитали, която и да било техника, стига тя да водела до заключение, което потвърждавало собствените им политически убеждения. Когато вътрешнощатската техника стигала до неблагоприятен извод, доброволците веднага приемали, че сравненията в рамките на един щат са безполезни, защото както фактори като трудова заетост и доход се променят с времето, така и нивата на престъпността в рамките на едно десетилетие (1970–1980) не могат да бъдат сравнявани с нивата на престъпност в друго десетилетие (1980–1990). Но когато междущатската техника стигала до неблагоприятен извод, доброволците веднага приемали, че сравненията между два щата са безполезни, защото както фактори като трудова заетост и доход се променят с географското положение, така и нивата на престъпността на едно място (Алабама) не могат да бъдат сравнявани с нивата на престъпност на друго място (Масачусетс).^[49] Явно доброволците вдигнали методологичната летва по-високо за изследванията, които отхвърляли предпочитаните от тях умозаключения. Същата техника ни позволява да постигнем и запазим положителен и надежден възглед към самите нас и собствените ни преживявания. Например казали на доброволци в едно изследване, че са се представили много добре или много зле на теста за социална чувствителност и после ги накарали да оценят два научни доклада — един, който твърдял, че тестът е валиден и друг, който отхвърлял валидността му.^[50] Доброволците, които се били справили добре на теста били убедени, че за изследванията в доклада, който приемал теста за валиден, били използвани по-стабилни научни методи, отколкото за изследванията в доклада, който го отхвърлял, обаче доброволците, които се представили зле на теста били убедени в точно обратното.

Когато фактите са против предпочитаното от нас умозаключение, ние ги преглеждаме по-внимателно и ги подлагаме на много по-щателен анализ. Освен това настояваме за много по-голям брой от тях. Колко информация ще ви трябва, преди да можете да стигнете до заключението, че някой е интелигентен? Дали изпитните оценки от университета ще са ви достатъчни? А тест за интелигентност? Ще искате ли да разберете какво мнение имат преподавателите и работодателите му за него? Накарали доброволци в едно изследване да оценят интелигентността на друг човек и те настояли за доста голямо количество доказателства, преди да могат да заключат, че въпросният човек наистина е умен. Но интересното е, че настоявали за много повече доказателства, когато човекът бил гадняр, отколкото когато бил забавен, мил и внимателен.^[51] Когато искаме да повярваме, че някой е умен, тогава едно препоръчително писмо може да се окаже достатъчно, но когато не искаме да повярваме, че някой е умен, може да настояваме за дебела картонена папка, пълна с академични справки, тестове и свидетелства.

Точно същото нещо става, когато искаме или не искаме да повярваме нещо за нас самите. Приканили доброволци в едно проучване да си направят медицинско изследване, което уж щяло да им покаже дали имат или нямат опасна ензимна недостатъчност, която би ги направила предразположени към заболявания на панкреаса. Доброволците поставили капка от слюнката си върху парче обикновена хартия, която изследователите твърдели, че уж била медицински тестер. На някои доброволци (положително тестувани) им било казано, че ако лентата станела зелена в периода между десет и шейсет секунди, то тогава те имат ензимна недостатъчност. На други казали (отрицателно тестувани), че ако лентата станела зелена в периода между десет и шейсет секунди, те нямат ензимна недостатъчност. Макар че лентата била обикновено парче хартия и следователно никога нямало да позеленее, отрицателно тестуваните чакали много по-дълго, отколкото положително тестуваните, преди да решат, че тестът е готов. С други думи, доброволците дали на лентата достатъчно време, за да докаже, че са добре, но много по-малко време, за да докаже, че са болни. Явно не се изисква кой знае колко, за да се убедим, че сме умни и здрави, но са нужни цяла камара факти, за да ни убедят в обратното. Питаме се дали фактите ни позволяват да повярваме в благоприятните заключения, или ни заставят да повярваме в неблагоприятните заключения.^[52] Не е чудно, че на неблагоприятните заключения им е много трудно да отговорят на по-строгият стандарт на доказване.

Нататък

През юли 2004 г. общинският съвет на Монца, Италия, предприел необичайна стъпка и забранил кръглите аквариуми. Според него златните рибки трябвало да бъдат държани в правоъгълен аквариум, а не в кръгъл, защото „риба, държана в кръгъл аквариум, има изкривен поглед към реалността и поради тази причина страда“.^[53] Но не се споменавало нищо за леките диети, бучащите тръби или глупавите пластмасови замъци. Не, проблемът бил, че кръглите аквариуми деформират зрителното преживяване на техните обитатели и златните рибки имат основното право да виждат света такъв, какъвто е в действителност. Добрите законотворци на Монца не предложили, че и хората трябва да се радват на същото право, понеже били наясно, че изкривените ни виждания за реалността не се разсейват толкова лесно, или понеже разбирали, че с тях страдаме по-малко, отколкото бихме страдали без тях. Изкривените виждания на реалността са възможни поради факта, че преживяванията са многозначни — иначе казано, могат надеждно да бъдат разглеждани по много начини, някои от които по-положителни от останалите. За да сме уверени, че възгледите ни са надеждни, мозъкът ни приема това, което виждат очите ни. За да сме уверени, че възгледите ни са положителни, очите ни търсят това, което искат мозъците. Конспирацията между тези двама служители ни позволява да живеем в точката на пресичане между абсолютната реалност и успокояващата илюзия. Какво общо има всичко това с прогнозирането на нашите емоционални бъднини? Както ще видим, можем да живеем в пресечната точка на реалността и илюзията, но повечето от нас изобщо не знаят къде е тя, на кой адрес живеем всъщност.