Джон Кристофър
Чудовището

Шотландското езеро Лох Нес е световноизвестна поради разказите, че в студените му води обитава същество, което ласкаво наричат Неси. Твърди се, че Неси е нещо като преживял цели геологически епохи грамаден воден гущер. Съвсем не е изненадващо, че за шума, свързан с името на Неси, имат немалък дял и писателите-фантасти. Американският писател Джон Кристофър също използва легендата за съществуването на чудовището от Лох Нес. Неговият разказ очевидно има за цел да ни накара да се замислим колко фатално може да бъде понякога безгрижното и хищническо отношение на човека към природата, която го заобикаля.

 

 

Вълнението се издигаше от Бездната. Даже тук, където се беше настанил Съветът, то се чувствуваше и се виждаше във фосфоресцирането на разлюлените водни пластове. Там, в Бездната, вълните се издигаха застрашително. Логично беше да се очакват разрушения по хидрополетата и още една лоша реколта.

Дилван с мъка се вряза в самия център на тълпата и почувствува настроението, което се носеше над нея. Отчаяние. Той погледна надолу към дъното, към масата от тъмни тела, сбити на куп, и си спомни думите на баща си за последните дни на Сербена. Дилван беше се родил тогава — по време на последния неурожай, когато гигантските акули пометоха защитните устройства и причиниха много разрушения в обречения град. Той дори си спомняше смътно отделни моменти от страшното пътешествие през Бездната до град Карит. Голяма част от спомените му обаче беше повлияна от разказите на баща му. Преди много сезони баща му разказваше за дълбоката нефосфоресцираща чернота на Бездната, за грамадните пълчища от сепии, на които се бяха натъкнали случайно; за светкавичните кървави нападения на акулите над последните бежанци от Сербена; и накрая за това, как видели стените на Карит, зад които намерили убежище.

Всичко това беше преди 90 сезона. Повече от 70 сезона бяха изминали от времето, когато, работейки на отдалеченото от селището хидрополе, беше убит от акулите неговият баща. Около това време Карит се беше приближил до гибелта си; близкият до него град вече беше загинал.

Всеки сезон рибите-хиени ловуваха все по-открито по хидрополетата, събирайки останките от пиршествата на акулите, и безгрижно плуваха край обработените земи. Акулите и рибите-хиени се намираха в странна симбиоза, сякаш се бяха уговорили да изтребят кранаците и да унищожат разума във водните простори. Това бяха признаците на умирането, застрашаващо града Карит. Всеки сезон сепиите все по-открито изпълзяваха от Бездната. Те вече бяха заели китовото пасбище в Пурк. А и самите китове ставаха все по-непокорни. Все по-малко от тях се връщаха на пасището, а онези, които се връщаха, все по-често се противяха на властта на кранаците. И накрая, през последните тридесет сезона, изригванията и земетресенията зачестиха. Те привеждаха в движение водните маси и предизвикваха бури, които опустошаваха хидрополетата и разрушаваха постепенно Карит. Кранаците разбраха, че с падането но Карит ще дойде и краят но техния род. Вече не беше останал нито един град, където спасилите се биха могли да се чувствуват в безопасност. От времето, когато падна Сербена, град Карит беше единственото убежище на кранаците.

Дилван спря и остави течението леко да го отнесе до мястото, отделено специално за него върху почетното възвишение. Чакаха го. Той се отпусна и започна да слуша. Председателят Балакон започна да говори — шляпаше по водата с грамадните си плавници, образувайки импулси, които се улавяха от антените на слушащите кранаци.

— Цялата реколта в северозападните хидрополета е унищожена от последните изригвания на вулкана. От началото на следващия сезон дажбите ще бъдат намалени два пъти…

До възвишението дойде плясъкът, причинен от стотици плавници. Дилван почувствува ударите на вълните. Той разбираше безизходността на положението: без храна кранаците ще загинат. Ако порционите се намалят два пъти, те са застрашени от глад.

Балакон продължаваше:

— През последния сезон загинаха около сто кранаци, главно от акули, но някои и от сепиите, а трима от разбунтувалите се китове. Ние останахме по-малко от седемстотин. Но дори за такъв брой гладни гърла нашите реколти няма да стигнат. Колкото сме по-малко, толкова по-слаба охрана можем да поставяме и толкова по-лесно акулите ще пробиват нашата отбрана.

Той спря, очаквайки да замрат импулсите на отчаянието.

— Спомням си времето, когато кранаците имаха пет големи града, а населението им наброяваше стотици хиляди. Това беше само преди 800 сезона. А през времето на нашите предци стотици градове на кранаците са били пръснати в различни морета: от топлите южни морета до студените морета под леда. Около тези градове са се простирали хидрополета, върху които са се отглеждали различни култури, запазени сега само в спомените ни.

За миг той спря, отдал се на спомените.

— Когато бях млад, опитах чаранг. Лек, топъл и чудесен чаранг. Когато го опиташ, тялото ти става безтегловно и се носи само, без всякакви усилия… Чарангът се отглеждаше в специални градини в град Чарбере, който загина преди седемстотин сезона. Повече никой няма да опита чаранг.

Вълната достигна до възвишението, обърквайки мустачетата на кранаците и напомняйки за бурите, ставащи в недрата на Бездната.

— Но ето че морското дъно се набръчка и разкъса, поглъщайки нашите градове, и когато се изду, водата се превърна в кипяща и пареща мъгла — продължи Балакон. — Само далече на юг и тук, на север, оцеляха няколко града, а и те един след друг загинаха от нападенията на акулите, нашествията на сепиите и от земетресенията. А сега ние имаме само Карит, но и той едва ли ще просъществува още десет сезона.

На вълни вибрациите на отчаянието идваха до възвишението. Дилван, ослушвайки се, разбра, че с изброяването на бедствията Балакон иска да засили чувството на обреченост, надвиснало над кранаците. Всеки трябва да знае, че краят е близък и няма нищо, на което да се надява. Но Балакон продължи:

— Изглежда невероятно, но все пак ние имаме един-единствен шанс за спасение. През хилядите сезони сред предметите, които попадаха от повърхността на океана до нас в дълбините, има и изкуствено създадени съоръжения, в които има мъртви пигмеи със странна форма. Нашите историци казват, че тези съоръжения с всеки сезон са ставали все по-сложни и по-сложни и очевидно изобретателността на пигмеите нараства. Дълго време мислехме, че пигмеите живеят в горните пластове на океана и тези съоръжения са нещо като ковчези, които служат за погребване на умрелите в загадъчните за тези същества дълбини.

В продължение на много хиляди сезони нашите предци са искали да установят контакт с това тайнствено племе и дори може би да му помогнат в борбата му с враговете, тъй като съдейки по някои от намерените тела, те също са нападани от нашите врагове — акулите. Без специални приспособления обаче ние не сме могли да се изкачим до повърхността на океана. Накрая нашият бележит Ралбанд успя да създаде нов вид твърд прозрачен корал, от който е построен град Карит, и го използува за създаването на скафандър.

Оттогава нашите смели изследователи можеха да пътешествуват в разредените води на самата океанска повърхност. Те откриха там съвършено друг свят, състоящ се от разредено вещество, наречено въздух. Именно в този свят живее родът на пигмеите. За пътешествията си по водата те използували специални съоръжения. Нашите любители на приключения се осмеляваха да се появяват на водната повърхност, за да видят техния странен свят. И до днес ние поставяме наблюдател на нашия последен аванпост в Бердан.

До Бердан води тунел, който още не е станал известен на акулите. Там няма защо да се страхуваме от тях, тъй като Бердан представлява своеобразен изход на океана до повърхността. Той е обкръжен от суша, на която живеят тамошните пигмеи. В Бердан всеки сезон наблюдателите в прозрачни скафандри се показват над водата за малко, за да установят контакт с пигмеите, но очевидно те ги вземат за някакъв особен вид риби.

И ето че сега, в критично за нас време, още един наш съотечественик е направил откритие, в което може би е заключено спасението ни. Дилван, жител на загиналата Сербена, при създаването на скафандър е използувал култивирания от него нов вид корал — дълбоководна гъба. В такъв коралов скафандър кранакът може да излиза от водата на повърхността на сушата. Най-после ние ще се срещнем с пигмеите на тяхна земя! Ние ще се приближим до тях и те ще ни помогнат да удържим победа над нашите общи врагове — акулите! Те ще ни дадат оръдия за обработване на полетата, а ние от своя страна ще им покажем всички богатства, лежащи на океанското дъно, и ще ги научим как да ги владеят. Нищо не може да устои срещу обединените сили на кранаците и пигмеите.

Но да се проникне във въздушното пространство не е лесно. Дори за защитения с такъв скафандър кранак това кратко пътешествие ще бъде мъчително. Ние трябва да изпратим такъв представител, който ще докаже на пигмеите, че сме разумни същества. Дилван поиска разрешение да бъде изпратен той. И ние се съгласихме. Дилван! Бъдещето, самото съществуване на кранаците зависи от твоята мисия. Нека господарят на Бездната ти помогне!

Дилван почувствува как в него се надига гордост за кранаците. И сега, когато тяхното бъдеще зависи от него, той няма да ги подведе.

Два кранака се приближиха, държейки изкусно направен коралов скафандър. Той се вмъкна в него, надяна шлема, след което в работа се включиха коралите, които направиха шев. Остана само малък отвор, през който вътре влизаше вода. Когато той достигне Бердан, сам ще го затвори и ще излезе на повърхността, за да се срещне с пигмеите.

Удряйки с могъщите си плавници, той преплува над Съвета на кранаците. За миг той се взря в тях, усещайки вибрациите — те му предаваха пожелание за добър път и разчитаха на него. Няколко силни замахвания и ето че той вече напуска Карит. Шест млади кранаци го съпровождаха. Наложи се да ги вземат от дежурните по прибирането на реколтата, за да го охраняват от акулите, докато достигне входа на тунела. Няколко акули се повъртяха над тях, но веднага изчезнаха, забелязвайки численото превъзходство на кранаците. Дилван почувствува дива ненавист към тях и тяхната страхливост. Те нападаха само когато бяха четири-пет пъти повече от кранаците.

Но когато си помисли за своята мисия и за това, че успешното й изпълнение ще даде оръжие на кранаците, неговото омраза премина в ликуване. „Ние ще ги преследваме — помисли си той, — ние и пигмеите. Ще ги изтребваме дотогава, докато в океана не остане нито една акула. И градовете на кранаците отново ще оживеят…“

* * *

Роджър Блейн изстена повече от физическа, отколкото от душевна болка. Пътят минаваше по лепкавия, покрит с тиня речен бряг. Предното колело на велосипеда му беше постоянно облепено с кал, която не искаше да се отлепва. Отпред, между езерото и покритите с гори хълмове, като стена се издигаха и люлееха вълните на горещата мараня. Струваше му се, че вече от дълги години върти тези педали. Сякаш си в Дантевия ад. А Хилда, дявол да я вземе, както винаги, беше спокойна.

— По-бавно, моля те — каза той, задъхвайки се. — Ти какво, да нямаш атомен двигател?

Жената му се усмихна:

— Обикновена мускулна сила, скъпи. Аз ти казах, ти ставаш твърде крехък. Нуждаеш се от почивка именно от този вид. Почакай, ние още няколко пъти ще се разходим нагоре-надолу и ти ще станеш съвсем друг човек.

— Няма да издържа — мрачно каза той. — Още стотина ярда и съвсем ще се стопя. Когато си спомня какво ми говореше за прохладните шотландски долини и езера, чувствувам, че вярата ми в жената е разклатена завинаги.

Хилда се усмихна:

— Не падай духом. До „Инвермористон“ остава не повече от миля. И как би могъл да се стопиш, щом като от такова разстояние чувствувам, че ни очаква цяла пинта отлична студена бира. Забрави горещината и съзерцавай прелестните околности на Нес. Може да ти излезе късметът и да видиш чудовището. Ти си известен зоолог и би могъл да го класифицираш. Помисли си само: „Драконус Блейнус“.

Роджър изръмжа.

— В такава горещина всяко повече или по-малко разумно чудовище би предпочело да се намира под водата. Още повече, че е твърде рано и небето е чисто. За да видиш лохнеското чудовище, са необходими силно шотландско уиски, богато келтско въображение и сива мъглива вечер. При такива условия чудовището се появява със стопроцентова гаранция.

— Ех, вие, учени-скептици! — възкликна Хилда. — И всичко това е само защото във вашия музей по естествени науки няма техни кости. За вас морските чудовища не съществуват, а като бял ден е ясно, че ако те живеят на дъното на океана, вие никога няма да можете да ги намерите.

Роджър изтри челото си с кърпа: стори му се, че става още по-горещо.

— Има най-малко две съображения, заради които не си заслужава да вярваш на разказите за лохнеското чудовище — уморено каза той. — Преди всичко е трудно да се повярва, че по някакъв начин чудовището може да преплува незабелязано по Каледонския канал от океана до езерото, и на второ място, ако, както ти твърдиш, то живее на океанското дъно, разликата в наляганията трябва да го убие моментално.

— Не е убедително — отблъсна атаката Хилда. — Може би чудовището живее в езерото вече от много стотици години, а освен това възможно е да има подземна връзка между океана и езерото. Освен всичко това вероятно е чудовището да е твърде издръжливо и да може да понася голяма разлика в налягането. Сигурно има и други съображения. Ти просто си догматик. Въпреки всичко аз вярвам, че Неси ще се покаже и пред тебе.

— Именно тая вечер ще опитам варианта с шотландското уиски и въображението — успокои я той.

Най-сетне пътят изви встрани и пред тях се появи гостоприемният хотел „Инвермористон“. С поразителна бързина Роджър остави своя велосипед и се скри в хола. Хилда го последва и видя с каква страст той гледа всичко, което беше останало от бирата.

— Твоят часовник изостава — с упрек каза той. — Ние за малко не сме закъснели. Вече е два без петнадесет.

— Между другото, на тебе ти стига и лимонада — каза Хилда. — Хубави новини: тук има свободни стаи. Когато се наобядваме, ще бъде вече четири часът. Мислех, че ще починем и сутринта ще се отправим за Форт Август. Но сега виждам, че ти си загубил твърде много живо тегло само за един ден…

— Това заслужава да се полее! — възкликна той.

— Побързай — каза тя. — Обедът е вече готов. Ако ние се справим бързо с него, ще успеем да разгледаме Мористон.

И тя го задърпа за ръката надалеч от бара.

Хилда обаче успя да го измъкне от хотела едва на свечеряване и той отказа да разглежда Мористон, като предпочете една по-кратка разходка до езерото. На кея той я уговори да починат и прояви внезапна страст към съзерцаване прелестите на езерото Нес. Картината наистина беше внушителна. Зад тях се издигаха покритите с гори хълмове, а отпред се простираше пурпурното от залеза на слънцето огледало на езерото върху фона на меко издигащия се Глен Албин.

До кея се приближи лодка, която докара работници от алуминиевия завод, намиращ се от другата страна на езерото. Роджър и Хилда чуха техните възбудени гласове: „Да, Вили МакКей го е видял… Той каза, че не можеш да сбъркаш… Това е същото чудовище.“

— Ето, виждаш ли! — тържествуващо възкликна Хилда. — Кой беше прав?

Роджър й се усмихна покровителствено.

— Хайде да се върнем в хотела по-бързо. Искам да загрея моето въображение.

Те вече се готвеха да се прибират, когато видяха, че срещу тях тича човек. Задъхвайки се, той извика:

— Бързайте! Чудовището е в реката! Отивам на кея за пушка!

Нямаше съмнение, че той е нормален и трезвен. Без да кажат дума, Роджър и Хилда се затичаха към реката и видяха, че цялото население се е изсипало на моста.

И в този момент те го видяха, плаващо от езерото нагоре по реката. От водата се подаваше гигантска люспеста шия, увенчана с дълга плоска глава, която примижавайки, гледаше наоколо, сякаш спокойната светлина на шотландския сумрак беше твърде ярка за него. След шията се мъкнеше грамадно тяло, завършващо с опашни плавници. Два мембранообразни израстъка на шията стърчаха като копия. То непохватно плаваше по реката към моста.

Няколко мига хората стояха, впили в него погледи, не вярвайки на очите си, но след това в паника се хвърлиха да бягат. Хилда искаше да ги последва, но Роджър се промъкна през перилото, за да разгледа по-добре чудовището, така че тя трябваше да го задържа за палтото, за да не падне във водата.

Чудовището забеляза бягащите хора и се насочи към брега, сякаш да ги преследва. Но то не успя да излезе от водата и отплува обратно в реката. Подхванато от течението, то се преобърна, вдигна глава и видя двамата останали на моста. Дългата люспеста глава се приближи към тях. Хилда закрещя, а Роджър, като омагьосан, гледаше приближаващото се чудовище. Те доловиха силна миризма на риба и видяха широката змиеподобна глава и горящите очи.

От брега се раздаде вик и Хилда забеляза шотландеца, който вече се приближаваше с пушката.

— Не се плашете! — извика той. — Дръжте се! Аз нося нещо за него!

Роджър се развика бясно:

— Не, не! За бога, не стреляйте! Той има плавателен костюм!

Шотландецът се прицели.

— А аз имам шотландски кил — изкрещя той. — Няма да го пусна в реката!

Разнесе се изстрел, който заглуши вика на Роджър. Куршумът попадна в шията на чудовището. То подскочи нагоре. Хората чуха къс свистящ звук, сякаш от пробит балон, и дългата шия се пльосна във водата.

Роджър се хвърли към реката. Хилда едва го догонваше.

— То не може да умре — шепнеше Роджър. — Един куршум няма да спре дори слон, а да не говорим за такава грамада. Само че… Не, не мога да повярвам…

Върху водата се виждаше главата на чудовището. Роджър се наведе, разглеждайки я. След това погледна Хилда. Местните жители се появиха, разбирайки, че чудовището е победено.

— Да, то е мъртво — потвърди Роджър. — Многобройни вътрешни разкъсвания. Както би се случило с нас, ако внезапно се озовем във вакуум. Куршумът просто е пробил неговия защитен костюм.

— Ти искаш да кажеш… — възкликна Хилда.

— Това беше разумно същество… Аз разбрах още на моста, когато този глупак размахваше пушката. Божичко, каква загуба!

Роджър уморено се изкатери на брега.

— Може би ще дойде някое друго да го търси — успокои го Хилда. — Местните жители могат да бъдат предупредени. Следващия път всичко ще бъде другояче.

Роджър погледна към моста, където хората се събираха на групи и разглеждаха чудовището отгоре.

— Може би — каза той. — Стига да има следващ път.

* * *

Последното земетресение разруши няколко от колоните на сградата, където заседаваше Съветът. През града мина силна вълна и запали фосфоресциращите организми. Балакон огледа струпалите се наоколо кранаци.

— И все пак ние трябва да се надяваме — каза той. — Такъв млад и силен кранак като Дилван може да престои в скафандъра цял сезон. Възможно е, убеждавайки пигмеите да побързат, той да се е сблъскал с трудности. Ние трябва да се надяваме, че ще се върне. Наскоро ние се опитахме да създадем втори подобен скафандър, но не успяхме да отгледаме корали от същия вид. Може би това ще постигнем утре, а може би то няма да стане никога. Реколтата се оказа по-лоша, отколкото очаквахме. Карит ще издържи само още няколко сезона. Трябва да се надяваме, че Дилван ще се върне…

Кранаците обкръжиха възвишението, от което говореше техният вожд. Високо над тях се въртеше стадо гигантски акули, които злобно и неуморимо очакваха края.