Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (38)

38
Пещерата на ужаса

Адела падаше все по-надолу и по-надолу. С едната си ръка, тя се мъчеше да се задържи за меката почва, а в другата стискаше до болка малкия револвер. Изведнъж краката й се удариха в една скала. Ударът й причини страшна болка.

Тя не си даваше сметка къде се намира. Самото падане й се стори, че трае цяла вечност. Но нали най-сетне беше достигнала здрава почва? Тя опипа тялото си, препъна се и падна върху един камък.

Пет минути Адела лежа неподвижно, след това бавно се съвзе и с тежка въздишка се вдигна. Кракът я болеше и тя го пораздвижи, за да провери дали не е счупен. Като погледна нагоре, тя съзря една бледа звезда всред тесния отвор, през който беше паднала. Адела веднага се зае да се изкачва нагоре, но меката почва се ронеше под краката и тя падаше отново.

Тя забеляза, че е загубила едната си обувка и пипнешком я затърси. След като я намери полузасипана с пръст, Адела я изтръска, изчисти стъпалото на чорапа си и я обу. След това седна и се замисли какво да прави.

Беше й невъзможно да се ориентира, трябваше да чака зазоряването.

Неочаквано се сети, че държи натъпкания с пръст револвер. Тя се усмихна, изчисти го, доколкото и беше възможно и го скри в пазвата си, като предварително постави предпазителя.

Загадката около появяването на Баг на върха на кулата беше вече ясна — той се е бил скрил в пещерата. На Адела й се струваше, че все още усеща неговата остра миризма.

Колко голяма е пещерата? Тя погледна наляво, после надясно, но нищо не можа да види. Пипнешком тя тръгна навътре, като опипваше с крак почвата. Ръката й напипа каменен блок. Тя дръпна ръката си, тъй като блокът беше мокър и студен. Но тя вече беше направила важно откритие.

Сега Адела тръгна край каменната стена. На едно място напипа с ръка широка дупка. По гладките й стени тя разбра, че е направена от хора. Като опипа по-нататък, почувствува някакъв предмет, който й се стори познат. Като го опипа по-добре, позна, че е фенер. Тя го извади и отвори стъклената вратичка. Вътре намери свещ, а в дъното кутия кибрит.

Ако знаеше това, което предстоеше да види, откритието нямаше да й се стори толкова чудно. Но възможността да има светлина в този момент й се стори като чудо, изпратено от Всевишния. С трепереща ръка тя драсна клечка кибрит, но тя угасна. Втори път драсна и успя да я запали. Свещта беше съвсем цяла, поради което издаваше ярка светлина. Когато восъкът започна да се топи, Адела запали фенера. Светлината все повече се усилваше.

Сега Адела можеше да вижда. Тя се намираше в една пещера. От свода висяха множество сталактити. При входа на пещерата тя не беше забелязала течаща вода, нещо обикновено за пещерните формации. По-навътре обаче почвата ставаше влажна, а от страна до стената течеше цял поток, който си беше изровил корито.

Колкото по-навътре отиваше Адела, толкова повече пещерата се разширяваше. Отляво и дясно висяха множество сталактити на толкова еднакви разстояния един от друг и с такава правилна форма, че изглеждаха като изработени и поставени от човешка ръка. По стените се вдаваха малки странични пещерки. Светлината на фенера се отразяваше в малки езерца и локвички. Пещерата ставаше все по-широка и най-сетне се превърна в обширна зала. По пода лежаха хиляди бели пръчки с най-различна форма и големина. Адела се наведе и взе една от тях, но веднага с ужас я изпусна. Това бяха човешки кости.

С примряло сърце от страх, тя се втурна из пещерата, която вече се стесняваше и приличаше на началната част. В друга една дупка в стената Адела намери втори фенер, пак със свещ и кибрит. Кой ги беше оставил? За първия фенер тя много не мисли — той беше част от царството на чудесата. Вторият фенер обаче я накара да се замисли. Кой беше скрил тези фенери в предверията на пещерата? Изглежда, че някой ги е поставил, за да осигури бягството си. В такъв случай тук долу някой живее. При тази мисъл Адела се задъха.

Бавно тя продължи напред, опипвайки пътя. Втория фенер, без да го запали, тя окачи на ръката си. На някои места подът на пещерата беше залян от течаща вода, на други места имаше цели блата и Адела трябваше да гази до колене. Изведнъж пещерата сви надясно.

От време на време Адела се спираше и ослушваше. Тя все очакваше да чуе човешки глас и винаги я обхващаше страх при тази мисъл.

Сводът на пещерата се снишаваше. Адела забеляза, че на някои места сталактитите са изпотрошени, за да се освободи място за ходене.

Тя отблъсна лошите мисли, които я бяха споходили и продължи нататък. Пещерата направи нов остър завой. Адела отново видя малки отвори в стената. Тя светна с фенера и замръзна от страх. В дупката лежаха два трупа. С голямо усилие тя сподави вика, който се надигна в гърлото й и затвори очи, за да не гледа страхотната картина. Труповете бяха без глави! Те лежаха в плоски дупки и водата непрестанно ги обливаше.

Дълго време Адела стоя неподвижно и със затворени очи. Най-после волята й победи и тя издържа гледката. В съседната дупка лежеше друг труп. Адела губеше вече самообладание, когато в мрачната далечина блесна лъч светлина. Светлината се движеше и люшкаше. Адела чу ужасен смях. В същия миг тя угаси фенера и се долепи до стената, опасността, която я застрашаваше, я опомни. Внезапно пламна по-голяма светлина, след това още една и още една, докато цялото дъно на пещерата се освети като ден. И докато още вцепенена от ужас тя стоеше, един писък раздра тишината.

— Помощ! Помощ! Бриксан, не искам да умирам!

Тя позна отчаяния вик на Грегори Пене.