Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (33)

33
Напразна хитрост

Часовникът на черковната кула в Чайчестер удари 10 часа, когато, скитникът, който преди половин час се беше опитал да проникне в тайните на Гриф Товер, се промъкваше през пазарния площад. Дрехите му бяха още по-мръсни и по-прашни от преди. Нощният полицай го съгледа и се изпречи на пътя му.

— Е, пак ли? — попита той.

— Пак — каза човекът с плачлив глас.

— Да се махнете веднага от Чайчестер. Или искате нощна квартира?

— Да, господине, но всичко е пълно.

— Защо не отидете в приюта за бездомници? Това е дебела лъжа — каза полицаят. — Ама пазете се вече. Ако още веднъж ви видя в града, ще ви арестувам.

Дрипавият човек измърмори нещо и се упъти към Арундел Род. Раменете му бяха увиснали, ръцете пъхнати в джобовете.

Като се скри от погледа на полицая, скитникът сви на дясно и ускори крачките си, докато достигна до къщата на Джек Хебуорд. Директорът чу хлопане, отвори вратата и учудено погледна неочаквания посетител.

— Какво искате пак? — попита той.

— Бриксан завърна ли се?

— Не, няма го. По-добре ми предайте писмото. Може би ще ми се обади по телефона.

Скитникът се засмя и поклати глава.

— Не, такова нещо не ще направя. Ще го почакам.

— Добре! Тази вечер обаче няма да го видите — след това той продължи ядосано. — Вие като че ли съвсем нямате намерение да го видите, а кроите нещо друго, щом като се шляете насам.

Дрипавият човек не отговори. Той засвири с уста рефрена на една улична песен и затропа в такт с крак.

— На стария Бриксан не му върви — каза той.

На Хебуорд се стори, че гласът му стана по-весел.

— Знаете ли нещо за него?

— Той има неприятности с началството, знам — каза скитникът. — Той не може да открие къде отиват писмата, но аз знам.

— Това ли искате да му кажете?

Човекът живо кимна.

— Аз знам — каза той повторно. — Ако беше тук, щях да му кажа нещо много важно. Но него го няма.

— Щом знаете, че не е тук, защо се мъкнете?

— Защото полицията е по петите ми. Постът на пазарния площад ме предупреди, че ще ме арестува, ако ме види пак. Тогава помислих, че е по-добре да дойда насам и тук да прекарам времето. Затова дойдох.

Джек го погледна учудено.

— Много сте смел — каза той смаян. — И понеже прекарахте времето си в разговор с мен, постигнахте целта си. Искате ли да ядете?

— Не, не съм гладен.

Резкият лондонски диалект раздразни нервите на Джек.

— В такъв случай, добре. Лека нощ! — каза той и затвори вратата пред носа на необикновения си посетител.

Скитникът постоя малко, след това свали каскета си, извади от него цигара, запали я и тръгна по същия път, по който беше дошъл. Около пазарния площад, където се намираше полицаят, той направи голяма обиколка.

Черковният часовник удари десет и петнадесет, когато скитникът стигна ъгъла на Арундел Род. Той хвърли цигарата си, вмъкна се в сянката на една ограда и зачака.

Минаха пет минути, след това още пет. Скитникът съгледа един човек, който вървеше бързо по същия път. Той се усмихна в тъмнината, когато позна Хебуорд.

След разговора, който беше имал със скитника, Джек се разтревожи и сега бързаше към полицейския участък, за да събере сведения за Майк Бриксан. Скитникът знаеше, че това е тъй, но нямаше време да се занимава с директора, тъй като в същия момент откъм ъгъла безшумно сви един автомобил и спря близо до него.

— Вие ли сте, приятелю мой?

— Да — каза скитникът сърдито.

— Влезте в колата.

Скитникът се промъкна напред и погледна в тъмния автомобил. С внезапно движение той отвори вратата, сложи крак на стъпалото и се хвърли върху шофьора.

— Пипнах ли те, най-сетне, главорезо! — процеди той.

Едва беше изговорил тези думи и нещо меко, лепкаво го пръсна в лицето. Скитникът нищо повече не можа да види, остра болка го прониза. Той отпусна вратата и като смъртно ранен замаха във въздуха. Човекът от автомобила го ритна и той отхвръкна на тротоара. Колата с голяма скорост изчезна.

Хебуорд, който наблюдаваше тази сцена, се притича на помощ. Отнякъде изникна един полицай и двамата вдигнаха пострадалия.

— Този тук днес го виждах — показа полицаят — и го предупредих.

Скитникът изпъшка тежко и опипа очите си.

— Това не биваше да стане. Заслужих си го! — каза той бавно.

Хебуорд не вярваше на ушите си, тъй като това беше гласът на Майк Бриксан.