Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (31)

31
Джон Пърсивал Лиджит

На втория ден след заминаването на Майк за Лондон, Адела се чувствуваше изоставена, без да знае защо. И въпреки това играта й беше блестяща. Джек Хебуорд, който обикновено не беше щедър на похвалите си, беше очарован от една малка сцена с нея и Коноли. Той така ласкаво се изказа за нея, че дори Коноли не можа да остане безучастен и промени лошото си мнение за Адела.

— Нека бъде откровен — каза той. — Лимингтон е добра и аз винаги ще й помагам със съвети и дела. Но мисля, че от голяма полза за нея ще бъде…

— Кажете, кажете — прекъсна го Джек Хебуорд.

— … да има за партньор един истински артист. Тогава тя ще напредне още повече, в нея ще се развие самочувствие и смелост. Макар че играта ми с нея не беше лесна, чувствувам, че тя е благородна ученичка.

— Я виж ти — измърмори Хебуорд. — Но и аз мога да кажа същото за вас, Реджи. За нещастие обаче вие нито на косъм не ставате по-добър, въпреки школовката, която ви дадох и продължавам да ви давам.

Замислената усмивка на Реджи можеше да раздразни по-малко спокойни хора от Хебуорд.

— Имате право — каза Реджи Коноли сериозно. — Аз не мога да се подобря. Аз достигнах кулминационната точка на моето развитие и слава. Не вярвам да намерите друг артист като мен. Аз съм най-големият любимец на публиката в тази страна и може би в целия свят. От Холивуд получих три предложения. Знаете ли какви артисти са ме канили за партньор?

— Нито дума не ви вярвам — каза Джек равнодушно. — А що се касае до похвалата ви за мис Лимингтон, имате право. Тя е великолепна. Струва ми се, че бележката ви е много вярна, какво съвсем не й правите услуга, като играете неин партньор. В сравнение с нея вие приличате на прокиснала бира.

Малко по-късно Адела попита Хебуорд дали е вярно, че Реджи щял да напусне Англия, за да заеме по-добро място.

— Не вярвам — каза Джек. — До сега не съм срещал нито един артист, на когото да не е било възможно да сключи по-изгоден контракт. А когато стане нужда да покаже контракта, оказва се, че е заключен в бюрото на адвоката. Навсякъде в целия филмов свят, винаги се срещат артисти и артистки, които с първия параход заминават за Холивуд, за да демонстрират истинска, художествена игра. Но всичко това е блъф. Артистът винаги се стреми да покаже пред себе си и пред другите, че е нещо повече, отколкото в действителност е.

— Завърна ли се мистер Бриксан?

Хебуорд поклати глава.

— Не, нито пък се е обадил. Преди половин час в ателието идва един човек с лоша външност и запита, дали се е върнал.

— Един отвратителен на вид скитник, нали? — попита тя. — Аз говорих с него и той ми каза, че носел писмо за мистер Бриксан и че трябвало лично да му го предаде.

Тя погледна през прозореца към улицата. Навън, на ъгъла, стоеше един извънредно дрипав човек. Той носеше избеляла шапка за голф, изпод която стърчеше в безпорядък тънка, дълга черна коса, прошарена с бели косми. По всяка вероятност той нямаше риза, тъй като яката на невъзможно лошото сако беше вдигната. От обувките му прозъртаха боси пръсти.

Наглед беше към 60 години, но изобщо трудно беше да се определи възрастта му. Сивата му брада не беше бръсната кой знае откога. Очите му бяха възпалени, а носът тъмночервен, дори син… Ръцете бяха пъхнати в джобовете на панталоните и правеше впечатление, като че панталоните се крепят за кръста му само благодарение на ръцете му. В действителност той беше опасал една червена връв около хълбоците си. Докато стоеше така, той тупаше с крака си в такт и свиркаше някаква тъжна мелодия. От време на време той изваждаше ръка от джоба и опипваше един замърсен плик. След това като се увереше, че писмото е на мястото си, той наново започваше да си подсвирква в такт.

— Не мислите ли, че трябва да прочетете писмото? — попита Адела загрижено. — Може би съдържа важни новини.

— Аз вече мислех по това — каза Хебуорд — Когато му поисках писмото обаче той ми се изблещи.

— Знаете ли от къде идва?

— Зная толкова, колкото и комшийската крава — каза той спокойно. — Сега нека за момент забравим Майк Бриксан и да се върнем към Розела. Снимките, които направихте при кулата, са отлични и не ще става нужда от други. Но сега трябва да се постараем работата да тръгне по-бързо.

Предстоящите снимки бяха трудни. Особено трудно беше да се изработят отделните сцени така, че да обгърнат всички подробности. За пръв път, откакто беше в Англия, Хебуорд трябваше да режисира такъв голям състав. И за Адела денят не беше лек. Когато се упъти към квартирата си, тя беше много изморена.

— Виждахте ли мистер Бриксан? — чу тя до себе си един висок глас, когато прекосяваше улицата.

Адела уплашено се обърна. Тя съвсем беше забравила скитника.

— Не, не съм — каза тя. — По-добре идете при мистър Хебуорд. Мистер Бриксан живее при него.

— Сякаш не знам! Аз знам всичко, което може да се узнае за него.

— Струва ми се, че е в Лондон. Навярно и това знаете.

— Не е в Лондон — каза скитникът почти с укор. — Ако беше в Лондон, зер тук щях да се навъртам? Вчера е напуснал Лондон. Ще го чакам, докато дойде.

Адела се развесели от неговата упоритост.

Тя пресече пазара. Един голям автомобил се зададе с голяма скорост. Адела бързо се дръпна на страна. Тя позна колата на Стела Мендоза.

Стела бързаше извънредно много. Грегори Пене неочаквано беше решил да изпълни желанието й и сега тя бързаше, докато не е променил решението си. Тя позна Адела, спря колата, отвори вратичката и изскочи навън.

— Ако след два часа не се върна от Гриф Товер, съобщете в полицията — извика тя на смаяната Адела.

И преди още последната да се опомни, Стела подкара колата.