Ошо
Кундалини и чакрите (1)

1
Външна помощ при издигане на кундалини

В медитативния лагер в Наргол Вие говорихте, че шактипат — предаването на Божествената енергия — означава слизане на Божествената енергия в медитиращия. По-късно казахте, че между шактипат и благодат^[1] има разлика. Тези две твърдения изглеждат противоречиви. Моля, обяснете!

Между тези две понятия има както неголяма разлика, така и известно сходство. Фактически, тези понятия са взаимно проникващи. шактипат е Божествената енергия. Ако бъдем точни, няма друга енергия, освен божествената. В случая с шактипат, обаче, човек действа в качеството на медиум, посредник. Независимо от това, че в крайна сметка човекът като такъв е част от Божественото, в началния стадий личността се проявява само в ролята на посредник.

Сравнете мълния, проблясваща в небето, и електрическата светлина, осветяваща дома — по същността си те са едно и също нещо, но светлината, горяща в дома, идва чрез медиум и е напълно очевидно, че това е дело на човешките ръце.

Мълнията, избухваща по време на буря, е същата божествена енергия, но тя не е създадена от хората. Дори ако изчезне човешкият род, мълниите ще продължават да разсичат небето, а електрическите лампички вече няма да светят. шактипат може да се сравни с електрическа лампичка, и в този случай човек се явява медиум, посредник. Благодатта (Божията милост) е подобна на мълния, появяваща се без помощта на посредник.

Човекът, достигнал такова енергийно ниво, когато той непосредствено влиза в съприкосновение с Божественото, може да изпълнява функцията на медиум, защото в този случай той е по-подходящото средство, по-добрият водач от вас. Първо, той е запознат с тази енергия и с начина, по който тя действа. Чрез него тази енергия може бързо да проникне във вас. Вие въобще не сте готови за среща с нея, а този човек е напълно зряло и закалено средство. Ако енергията влезе във вас чрез такъв посредник, това става свободно и леко, тъй като той е умел водач.

Второ, такъв човек е тесен канал, от който вие можете да получите енергия, но само в съответствие с вашите индивидуални възможности. Ако се намирате в осветен дом, можете да четете, тъй като тук светлината се поддава на регулиране. При избухването на мълния обаче е безполезно да се чете, защото това електричество не се поддава на контрол.

Затова ако случайно човек се окаже в положение, когато благодатта слиза в него, или неочаквано възниква ситуация, когато с него се случва шактипат, а водачът не е редом с него, напълно вероятно е такъв човек или да си загуби ума, или тялото му да бъде сериозно увредено. Слизащата енергия може да се окаже твърде много, а способността ви да я овладеете — твърде малка. В такъв случай човекът ще бъде напълно разбит. И тогава, невижданото до момента наслаждение и радост, ще станат непоносимо болезнени.

Може да се даде такъв пример: човек, който дълги години живее в тъмнина, внезапно излиза на ярка дневна светлина. Какво се случва? За него тъмнината се сгъстява още повече, бедният просто няма да е в състояние да види слънчевата светлина. Очите му са придобили способността да виждат в тъмното, затова не ще издържат яркостта на слънчевите лъчи и ще се затворят.

И все пак, понякога възниква такава вътрешна ситуация, когато неограничената божествена енергия слиза във вас, но резултатът може да се окаже фатален, разрушителен, ако не сте готови. Хванати сте натясно, затова случващото се, се оказва нещастие, бедствие. Да, Божията милост, благодатта също може да причини вреда и да донесе разрушения.

Относно шактипат, тук е налице възможността случайността да се сведе до минимум, почти до нула, защото в тази ситуация присъства човек, изпълняващ функцията на медиум, посредник. Преминавайки през медиума, енергията става мека и нежна, медиумът регулира нейната интензивност. Той предава такова количество енергия, което вие можете да понесете без труд. Но не забравяйте, че медиумът е само посредник, средство, а не източник на тази енергия.

Затова ако човек твърди, че извършва предаване на енергия, той се заблуждава. Представете си, че електрическата лампа заяви, че именно тя създава светлината. Само на основанието, че светлината винаги се излъчва с нейна помощ, лампата може да си въобрази, че е творец на светлината. Но тя не е първичен източник на светлината, а само медиум, посредник за нейното проявление. Затова човек, твърдящ, че може да прави шактипат, е в плен на същата илюзия, както и лампичката.

Предаваната енергия винаги е Божествена. Но когато средство за нейното предаване е човек, тогава я наричаме шактипат. При отсъствие на посредник внезапното слизане на енергията може да причини вреда. Но ако човекът е чакал достатъчно дълго, ако е медитирал с неограничено спокойствие, тогава шактипат също може да се прояви във формата на Божествена благодат. Няма посредник, но не ще се случи и нещастие. Неговото дълго очакване, неговото безгранично търпение, неговата непоколебима преданост, неговата несъкрушима решителност ще породят способността да приеме безкрайното. И в този случай няма да има нещастие. Тогава, това може да се случи по два начина — чрез посредник-медиум или без него. В отсъствието на посредник човек ще усети това не като шактипат, а като благодат.

Ето в това е сходството и различието между тези две понятия. Лично аз отдавам предпочитание на благодатта. Според възможностите най-добре е да минеш без участието на посредник. Но в едни случаи това е приемливо, в други — не. Затова, за разлика от определена категория хора, стремящи се към вечен живот, някои могат да станат посредници, за да пренасят за други Божествената енергия. Но посредник може да бъде само този, който вече не е индивидуално его. В този случай възможността за риск се свежда почти до нула, тъй като този човек, ставайки посредник, не става гуру — не съществува никакъв човек, никаква личност, която може да стане гуру. Добре разберете тази разлика.

Обявявайки себе си за гуру, човек играе тази роля по отношение на вас. Когато той става посредник, той прави това във взаимодействието с цялостното съществувание. Тогава той няма никакво отношение непосредствено към вас. Разбирате ли разликата?

В нито едно състояние, предизвикано от взаимодействието с вас, не може да съществува такова нещо. Затова истински гуру е този, който никога не става такъв. Именно по този начин може да се определи садгуру — Учител — този, който не е станал гуру. А последното означава, че всички, които се наричат гуру, не притежават качествената квалификация на Мастър. Нищо не свидетелства за по-голяма дисквалификация, от провъзгласяването за гуру, тъй като това говори за наличието на его в тази личност, което е опасно само по себе си.

Ако човек внезапно достигне състоянието на пустота, вакуум, в което егото се разтваря напълно и изчезва, той е готов да стане медиум, посредник. Тогава редом с нас, в негово присъствие, без ни най-малка опасност за нас може да се случи шактипат. В този случай нито за вас, нито за посредника, чрез когото протича енергията, не възниква никаква опасност.

И все пак аз предпочитам благодатта. Когато егото е умряло и човек повече не е индивидуалност, личност — когато тези условия са изпълнени, тогава шактипат става почти благодат.

Ако човек в такова състояние повече не е личност, тогава шактипат много прилича на благодат. Тогава дори само присъствието на такъв човек може да породи преживяването на Божественото. Такъв човек изглежда съвсем обикновено, но в действителност той е станал едно със Съществованието, с Божественото. Казано по друг начин, той е станал ръката, която Божественото е протегнало към вас, при това той е тук, съвсем близо. Такъв човек напълно се превръща в инструмент на Божественото. Ако той, притежавайки това ниво на съзнание, говори от първо лице, ние обикновено неправилно го разбираме като его. Казвайки „аз“, той подразбира Висшия Аз, но ние трудно разбираме неговия език.

Затова Кришна е могъл да каже на Арджуна: „Остави всичко и предай себе си на мен“. Хиляди години ще размишляваме над това, каква е тази личност, която казва: „Предай себе си на Мен“. Подобно твърдение изглежда свидетелства за наличието на его. Но този човек, тази личност може да го каже толкова просто, защото той повече не е его. Сега неговия „Аз“ е протегнатата ръка на Този, който стои зад него, казвайки: „Предай себе си на мен, Единния“. Думата „Единен“ е безценна. Кришна казва: „Предай себе си на мен — Единния“. „Азът“ никога не е единен — той е множествен. Кришна говори от такова място, където „аз“ е станал единен, а това вече не е езикът на егото. Именно затова в заявлението на Кришна виждаме егоизъм, но подобно мнение е погрешно. Винаги съществуват два възгледа за нещата: първият — от нашата собствена гледна точка, в която ние сме подложени на самоизмама; вторият — от гледна точка на Божественото, където заблужденията са невъзможни. Именно затова нещо може да се случи чрез личност, подобна на Кришна, в която не е останало място за индивидуално его.

На периферията разликата между шактипат и благодат е огромна, но в центъра тя почти изчезва. Аз отдавам предпочитание на тази област, където трудно може да се постави граница между шактипат и благодат. Само тя е полезна, само тя има цена и значение.

Един китайски монах с голяма радост празнувал рождения ден на гуру. Хората се чудели чий рожден ден отбелязва, след като по-рано винаги твърдял, че никога не е имал гуру, тъй като не се нуждае от учител. За какво тогава е това празнуване? Монахът ги молил да не му задават въпроси, но хората продължавали да настояват: „Днес е Денят на Гуру. Но нима ти имаш Гуру?“ Монахът отвърнал: „Не ме затруднявайте. Кажете благодаря, че още не съм се разсърдил.“

Но колкото повече запазвал спокойствие, толкова повече те настоявали: „За какво става дума? Какво празнуваш? — нали днес е Ден на Учителя, а нима ти имаш Учител?“ Монахът отвърнал: „След като сте толкова любопитни, трябва да ви отговоря. Днес си спомних за един човек, който някога отказа да бъде мой гуру, защото ако тогава ме бе приел за ученик, щях да се отклоня от Пътя. Спомням си, че му бях сърдит, но сега с огромна благодарност съм готов да се поклоня пред него. Ако този мъдрец бе пожелал, той би станал мой гуру, защото аз сам го молех за това, но той отказа“.

Хората се удивили още повече: „Защо тогава му благодариш, след като ти е отказал?“

Монахът отвърнал: „Достатъчно е да кажа, че като не стана мой гуру, този човек направи за мен това, което не е по силата на нито един учител. Така моята благодарност към него се удвоява. Ако се бе съгласил, двамата щяхме да започнем нещо да даваме и да получаваме. Аз щях да докосна нозете му, предлагайки своето благоговение и преданост, и тогава сделката щеше да бъде сключена. Но той не се нуждае от почит и не стана мой гуру. Затова съм му задължен двойно. Това, което той направи, беше абсолютно едностранно действие — той даде, а аз не можах да му се отблагодаря, защото не ми остави ни най-малък шанс.“

В подобна ситуация изчезва всякаква разлика между шактипат и благодат. Колкото по-голяма е разликата, толкова по-далече стой. Колкото е по-малка, толкова по-добре. Затова отдавам такова голямо значение на благодатта. В деня, в който шактипат дотолкова се доближи до благодатта, че е невъзможно да се долови разликата между тях, знайте, че е настъпило истинското събитие. Когато електричеството в дома ви наподоби безпрепятственото и естествено електричество на мълнията в небето и стане част от безкрайната енергия, в този момент ще разберете, ще случващата се шактипат е равнозначна на благодат. Запомнете думите ми.

 

 

Вие говорихте, че или вътрешната енергия се издига към Божественото, или Божествената слиза, сливайки се с вътрешната. Казахте, че първото е издигане на Кундалини, а второто — Божествената благодат. После подчертахте, че когато спящата вътрешна енергия се срещне с мощната енергия на Безкрайното, възниква взривът на самадхи. Задължителен ли е съюзът на събуждащата се Кундалини и благодатта за самадхи! Издигането на Кундалини към сахасрара__ подобно ли е на това, което се случва при слизането на благодатта?__

Взривът никога не настъпва само благодарение на едната енергия. Взривът е обединение на двете енергии. Ако взривът бе възможен само с участието на единия компонент, той би се случил много отдавна.

Например, ако вземем кибритена кутийка и поставим до нея кибритена клечка — те могат да лежат една до друга безкрайно дълго време, но пламък няма да се появи. Не е важно колко е малка дистанцията помежду им — половин сантиметър или още по-малко — нищо няма да се случи. За взрива е нужно триене, докосване на двете съставляващи. Само тогава ще можете да получите огън. Пламъкът е скрит в двата предмета, но е невъзможно да бъде получен само с помощта на единия от тях.

Взривът настъпва, когато се срещнат двете енергии. Затова, спящата вътрешна енергия на човека, трябва да се издигне до сахасрара и тогава става възможен взривът, обединението. Този съюз се осъществява само на нивото на сахасрара. Вашите врати са затворени, а слънцето свети отвън. Светлината остава от външната страна на вратите ви. Вие се движите вътре в дома си, нагоре по стълбата, към вратата, но не се срещате със слънчевата светлина. И само щом отворите вратата, вие докосвате светлината.

И така, крайната точка на Кундалини е сахасрара. Това е вратата, зад която ни очаква благодатта. Божественото винаги ви очаква зад тази врата. Вие не сте на вратата, вие все още сте далече вътре. Именно вие трябва да се приближите. Именно тук се случва обединението и то приема формата на взрив. Това събитие се нарича взрив, защото егото веднага изчезва; вие повече не съществувате. В резултат на взрива кибритената клечка изгаря, но кибритената кутийка продължава да съществува. Кибритената клечка, която сте вие, се превръща в пепел и се слива с безформеното. В това, което става, вас вече няма да ви има. Вие сте изгубени, разбити и разсеяни, вас вече ви няма. От този момент вие не сте вече този, който сте били зад затворената врата. Всичко, което е било ваше, е изгубено. Остава само Този, който чака пред вратата, а вие се превръщате в негова част. За това не сте достатъчни само вие. За такъв взрив ви е нужно да се издигнете нагоре към безкрайната космическа енергия. Спящата вътрешна енергия, трябва да се пробуди и да се издигне към сахасрара — там, където винаги чака космическата енергия. Пътуването на Кундалини започва от вашия спящ център, а завършва на границата, отвъд която вие изчезвате.

И така, съществува една граница, физическата, която ние приемаме като нещо разбиращо се от само себе си. Но тази граница не е толкова съществена. Ако ми ампутират ръката, за мен тази разлика няма да е много голяма. Ако ми ампутират крака, тялото няма да страда силно, защото аз ще съществувам както по-рано. Тоест аз ще остана, независимо от измененията, извършващи се в рамките на границите. Дори лишен от уши и очи, аз все още оставам, съществувам. Затова вашата истинска граница не е ограничена от формата на физическото тяло; вашата истинска граница е сахасрара — този център, зад чиито граници вие прекратявате съществуването си. Само излизайки зад пределите на тази граница вие изчезвате — вие просто не можете да останете.

Кундалини е вашата спяща енергия. Нейната граница се простира от сексуалния център до короната на главата. Именно затова ние постоянно си даваме сметка за възможността да не се отъждествяваме с различните части на тялото си, но не можем да се освободим да не се отъждествяваме с нашето лице, глава. Лесно е да се признае, че аз не съм ръката, но е трудно, виждайки се в огледалото, да твърдим: „Аз не съм това лице“. Лицето и главата са само границата. Следователно, човек е готов да загуби всичко, но само не и своя интелект, своя ум.

Веднъж Сократ говорил за удовлетвореността, удоволствието, утвърждавайки, че то е огромна ценност. Някой се заинтересувал дали той ще предпочете да остане неудовлетвореният Сократ или да стане удовлетворена свиня. Сократ отвърнал: „За мен е за предпочитане неудовлетворения Сократ, защото свинята не се досеща дори за своето удовлетворение, докато неудовлетвореният Сократ в крайна сметка осъзнава своята неудовлетвореност.“ Сократ искал да каже, че човек е готов да се раздели с всичко, само не и със своя интелект — дори ако този интелект е неудовлетворен.

Интелектът, умът също се намира редом със сахасрара, седмата и последна чакра. Справедливо е да се каже, че ние имаме две граници. Първата е сексуалният център. Под него започва светът на природата. На нивото на съзнанието на сексуалния център няма разлика между растителното и животинското царство и човека. Този център, е крайният предел за света на природата, докато за човека той е първата точка, отправния пункт. Когато напълно се отъждествяваме с нивото на съзнание на сексуалния център, ние също сме животни.

Втората наша граница е умът, интелектът. Той е редом с границата, отвъд чиито предели се намира Божественото. Ние повече не сме самите себе си отвъд тази точка — след нея ние се превръщаме в Божественото. Това са двете граници, между които се движи нашата вътрешна енергия.

Резервоарът, в който спи цялата наша енергия, е разположен редом със сексуалния център. Именно затова, 99 процента от човешките мисли, сънища и постъпки, се въртят около този резервоар. Не е важно какво ниво е достигнала културата и какви фалшиви предлози намира обществото — целият човешки живот, е съсредоточен около този център. Печелейки пари, човек го прави заради секса. Ако строи дом, то е заради секса. Когато печели престиж и обществено положение, то отново е заради секса. Коренната причина на цялата човешка дейност е секса.

Тези, които разбират, говорят за две цели — секс и освобождение. Другите две цели — благосъстояние и религия — са само средства. Сексът черпи ресурсите си от благосъстоянието. Следователно, колкото по-сексуална е ерата, толкова по-силно е ориентирана към материален разцвет. В епохата на настойчиво търсене на освобождение по-ясно и по-дълбоко се проявява жаждата за религиозното познание. Религията е средство, подобно на материалното благополучие. Ако се стремите към освобождение, религията ще стане ваше средство. Ако търсите сексуално удовлетворение, вашето средство е материалното благополучие. И така, съществуват две цели и две средства — защото ние имаме две граници.

Отбележете, че между тези два полюса няма място за отдих, просто няма къде да спреш. Мнозина се оказват в затруднение, ако в тях не възникне стремежът към освобождение, но едновременно с това са станали противници на секса. Тяхното положение действително е ужасно. Те се отделят от сексуалния си център, но не желаят да се приближат до центъра на освобождението. Такива хора се терзаят от съмнения и неувереност, а това е много тежко, невероятно болезнено, истински ад. Те изпитват постоянен дискомфорт, вътрешно раздвоение и хаос.

Задържането на средата на Пътя, не трябва да се смята нито за правилно, нито за естествено, нито за изпълнено със значение. Например, виждаме човек, който се изкачва по стълба и внезапно спира на средата. Правилно е да му кажем: „Направи едно от двете — или продължавай нагоре, или се спусни надолу, защото стълбата не е дом — да спираш на средата на пътя е безсмислено.“ Няма по-безполезен човек от този, който спира на средата на пътя. Всичко, което той иска да предприеме, може да го направи или на върха на стълбата, или в основата й.

Образно казано, гръбначният стълб е нашата стълба, а всеки прешлен е стъпало. Кундалини се издига от най-ниския център и достига до най-високия. Ако достигне горния център, взривът е неизбежен. Ако остане най-долу, тя несъмнено приема формата на сексуално разтоварване, еякулация. Тези две положения трябва добре да се изяснят и разберат.

Ако Кундалини е в най-долния център, изхвърлянето на сексуалната енергия е неизбежно. Ако достигне върха — взривът определено се случва. По своята същност и двете явления са взрив. И двете изискват присъствието на втори участник. За сексуалното разтоварване вторият участник е необходим, дори партньорът да е въображаем. Но в дадения случай се изхвърля не цялата ваша енергия, защото това е само началният, отправен пункт на вашето същество. Вие сте повече от това, вие сте отишли по-далеч. Животните са напълно удовлетворени в тази точка и следователно не търсят освобождение. Ако имаха възможност да пишат, биха записали в своите книги само две цели, достойни за усилие — благосъстояние и секс, като благосъстоянието е изразено във форма, приемлива за животинския свят. Тогава физически по-силното животно ще се окаже по-богато. То ще победи останалите в борбата за секс, ще събере около себе си десет женски животни, а това също е една от формите на материално благополучие. Излишната тлъстина под кожата на животното е признак за неговото благосъстояние.

Така и човешкото богатство също може във всеки един момент да се превърне в тлъстина. Владетелят може да се заобиколи от хиляди жени. Някога имуществото на мъжа се изчислявало в количеството жени, които той издържал. Ако мъжът е беден, как той може да осигурява четирите жени, разрешени на мюсюлманина? Много по-късно били формулирани съвременните критерии за степен на осигуреност — като образование и банкова сметка. Някога единственият критерий за нивото на материално благополучие бил количеството жени. Затова и когато се превъзнасят достойнствата на легендарните герои, задължително се посочва огромен брой, често далеч от истината, на техните жени.

Да споменем например 16 000 жени на Кришна. По времето на Кришна не е съществувал друг начин да бъде подчертано неговото величие. „Ако Кришна е толкова велик, колко трябва да са неговите жени?“ Оттук е разбираем измисленият брой от 16 000, който по това време е правел огромно впечатление — тогава хората, населяващи планетата, са били много по-малко. В Африка дори и днес съществуват съобщества, състоящи се само от трима души. Затова ако им кажете, че някой има три жени, на всеки от тях такова количество ще се види невероятно, защото тяхното разбиране не се простира отвъд цифрата три.

В сексуалната сфера се изисква присъствието на партньор. Но ако втория го няма, можем да си въобразим неговото присъствие и това ще даде нужния ефект. Оттук е мнението, че присъствието на Бог дори във въображението осигурява възможността за взрива. Оттук черпят своето начало традициите бхакти, пътят на предаността, в който въображението се използва като средство за взрив. Ако еякулацията е възможна чрез въображението, тогава защо по същия начин да не може да се възпроизведе енергийният взрив в сахасрара!

Изглежда така, че това увеличава възможността за среща с Господ чрез въображението. Но в действителност това е изключено. Еякулацията е възможна с помощта на въображението, защото подобен опит вече е реален, следователно него можеш да си въобразиш. Но ако никога не сме се срещали с Бога, не можем да си го въобразим. Ние сме в състояние да си представим само това, което вече ни се е случвало.

Човек, изпитал определен вид удоволствие, винаги може да се върне в него, да го възкреси в паметта си и отново да му се наслади. Глухият по рождение няма да чуе нищо и насън, колкото и да се опитва. Той не е в състояние да си въобрази звук. Точно така и слепият не си представя какво е светлината. Но ако човек загуби зрението по време на живота си, той винаги може да го види в мечтите си. Още повече — сега той вижда светлината само в мечтите и сънищата си. И така, може да си въобразим само нещо преживяно, но не можем да си представим нещо, което никога не сме изпитвали.

Ние нямаме опита на взрива, следователно тук въображението не ни помага. Трябва действително да излезем отвътре и тогава истинското събитие ще настъпи. сахасрара чакра е вашата пределна граница, зад която вие завършвате.

Както вече казах, човекът е стълба. В този контекст се вписва и изказването на Ницше: „Човекът е мост между две крайности“. Съществуват две полярности — едната принадлежи на природата и е безкрайна, другата е Божествена и също е безкрайна. Човекът е мост, разпрострян между тях. Следователно, човекът съвсем не е пристанище за отдих. Трябва да се върви или напред, или назад. Върху моста не може да се построи дом. Този, който се надява да се устрои уютно върху моста, го очаква жестоко разочарование, защото мостът не е подходящо място за живот. Той е предназначен за преход от едната страна на другата.

Във Фатехпур Сикри Акбар се опитал да създаде храм на всички религии. Той мечтаел за единна религия, която нарекъл Дин-и-Илла, квинтесенцията на всички религии. Над вратата на храма било изсечено изречението на Исус Христос: „Моето Царство не е от този свят“. Спасителят искал да каже, че този свят е само временно пристанище, а не роден дом. Можеш да се скриеш тук временно, но не можеш да останеш завинаги. Това е само място за глътка въздух по време на продължително пътешествие. Това е временна спирка, където можеш да прекараш нощта, а на сутринта отново да тръгнеш на път. Тук е нашето убежище за отдих през нощта, но с първите слънчеви лъчи го напускаме. И друга цел няма. Ние не ще останем тук завинаги.

Човешкото същество е стълба, която трябва да се преодолее. Затова ние хората винаги пребиваваме в състояние на напрежение. Да се каже, че сме напрегнати, не е съвсем правилно — по-скоро човек е самото напрежение. Мостът винаги е напрегнат. Именно благодарение на това напрежение той е мост — това, което е полегнало между двете крайности. Човекът е неизбежно напрежение. Следователно, той никога не пребивава в състояние на покой. Когато заприлича на животно, той може временно да изпита покой, но пълният покой се достига само когато се разтвори в Божественото. Напрежението отслабва, когато човек се оприличава на животно. Тогава той се спуска от стълбата и се оказва на земята — на място, което му е познато вече от хиляди животи. Стремейки се да се освободи от всички сложности, свързани с напрежението, човек търси освобождение в секса или родствени преживявания — алкохол, наркотици, т.е. в това, което може да му донесе временна забрава. Но в такова състояние може да се пребивава само ограничено време. При цялото му желание, в него не може да се остане вечно. Дори най-глупавият от нас пребивава само кратковременно на животинското ниво.

Човек, извършил убийство, прави това в момент, когато става животно. Нашето превръщане в животно, в известен смисъл напомня скок — за миг човек се издига в небесата, след това отново се спуска на земята. Затова дори най-отявленият негодник не остава такъв вечно, това е невъзможно. Той е ужасен само в отделни моменти, а през цялото останало време е като повечето хора. За миг той постига комфортно състояние, защото изпада обратно на позната територия, където няма никакво напрежение. Именно затова вие няма да откриете напрежение в животните. Погледнете в очите им — никакво напрежение. Животните не си загубват ума, не извършват самоубийства, не страдат от сърдечни болести. Но ако попаднат в робство при човека — като теглова сила или като домашни любимци — обстоятелствата се променят. Когато човек се опитва да прекара животните през моста, тогава започват усложненията.

Бродещото куче, влизайки в дома, ще ходи там, където му харесва, но домашното куче прави това, което му нареди стопанинът. Домашното куче се приобщава към човешкия свят, оставяйки назад своя свят. То е пресякло границата, вкарвайки самото себе си в беда. Оставайки животно, то се подлага на напреженията на човешките същества. Следователно, такова животно постоянно е в състояние на стрес и с радост чака нареждане да излезе от стаята.

Човек може да се върне в животинското състояние само за кратко време. Именно затова казваме, че всички наши радости са мимолетни. Опитваме се да намерим щастие в животинското състояние, но не можем дълго да останем в него. Трудно, ако не и невъзможно, е да се върнем към предишното ниво на нашето съществуване. Ако искате да се върнете във вчерашния ден, можете да затворите очи и да повикате неговия образ — но колко дълго ще продължи това? Отваряйки очи, вие ще откриете себе си там, където сте в настоящия момент.

Не можете да се върнете назад. Възможно е само краткотрайно връщане, след което веднага настъпва разкаяние. Следователно, всички мимолетни краткотрайни удоволствия на свой ред пораждат съжаление. У вас остава усещането, че всички ваши усилия са били напразни, но след няколко дни забравяте за това и отново правите същата грешка. Мимолетната радост може да бъде достигната на животинско ниво, но вечната радост е достъпна само след сливане и разтваряне в Божественото. Това пътешествие трябва да бъде завършено вътре във вашето собствено същество. Трябва да пресечете моста от единия до другия край. Само тогава е възможно второто събитие.

Аз смятам секса и самадхи за еквивалентни понятия. Това мнение има своята причина. Действително, само тези две събития, могат да се смятат за еквивалентни. В секса се намираме в единия край на моста — на най-долната степен на стълбата, където сме единни с природата. В самадхи пребиваваме на другия край на моста — на върха на стълбата, където сме единни с Божественото. И в двата случая възниква съюз, единение.

Двете събития по определен начин са взривове. И в единия и в другия случай вие загубвате себе си: в секса — за миг, в самадхи — завинаги. В двата случая вие достигате изхода. Първият — много кратък взрив, след който отново изкристализирате, тъй като там, където сте отишли, е много ниска степен — връщането към нея за дълго време е невъзможно. Но щом се слеете с Божественото, рекристализацията е изключена.

Връщането е невъзможно. Това е като възрастен човек да облича бебешки дрехи. Вие сте станали едно с Абсолюта, затова повече не можете отново да се превърнете в индивидуалност. Сега индивидуалният „аз“ е станало такова незначително място, че вие не можете да влезете в него. Дори ви е трудно да си представите как можете да пребивавате в него. Тук свършва проблемът с индивидуалността.

За да настъпи взрив, вашето вътрешно пътешествие трябва да достигне сахасрара и там да се срещнете с Божествената енергия, благодатта…

Трябва да поясня, защо наричаме този център сахасрара. Такива термини не са случайни, макар езикът да се развива произволно чрез постоянната употреба на облечени в думи понятия. Ние използваме думата „врата“ — но всяко друго название е напълно приемливо за обозначаване на даден обект. В света има хиляди езици, следователно, хиляди думи са в състояние да предадат същия смисъл. Но ако обектът не е случаен, тогава във всички езици откриваме сходство. И така, значението на думата „врата“ носи в себе си следния смисъл — това, през което влизат и излизат. Затова във всички езици думата, използвана за обозначаване на вратата, има еднакъв смисъл, тъй като това е част от опита, а не просто съвпадение. В думата, е заложена идеята за пространство, през което е възможно влизане и излизане.

По подобен начин и смисълът на думата сахасрара се е наложил в резултат на опита — тази дума съвсем не е случайна. Щом този опит настъпи във вас, внезапно възниква усещането, че вътре във вас едновременно се разтварят хиляда цветя. Ние казваме „хиляда“, подразбирайки безкрайно множество. Правим сравнение с цветята, защото това събитие напомня цъфтене. Нещо вътрешно, което е било затворено, се е разтворило подобно на цвят. Разцъфват не само едно или две неща — разцъфва безкрайно множество, цялото ваше същество.

Затова, е напълно естествено такова събитие да се нарече разтваряне на „хилядолистния лотос“. Виждали ли сте как се разтваря лотосът под сутрешните слънчеви лъчи? Наблюдавайте внимателно. Приближете се към езерото и наблюдавайте мълчаливо как лотосът бавно разтваря цветове. Тогава ще можете да си представите какво чувство възниква, ако по подобен начин в главата ви се разтваря хилядолистен лотос. Макар и отдалечени, вие можете да си представите това събитие.

Има още един прекрасен опит — сексът. Този, който потъва дълбоко в секса, също усеща това цъфтене, но този опит е твърде краткотраен. Нещо се разтваря вътре, но почти веднага се затваря.

Но между тези два опита съществува разлика. При опита със секса цветето се усеща като отварящо се надолу, при самадхи листенцата се разтварят нагоре. Тази разлика може да бъде открита само при преминаването през двата опита. Напълно естествено цветето, разтварящо се надолу, ви свързва с долната сфера на реалността, докато цветето, разтварящо се нагоре, ви свързва с висшата сфера. Това цъфтене не е нищо друго, а разтваряне, което ви прави възприемчиви към друга реалност.

Отваря се врата, през която нещо влиза във вас, за да настъпи взрив. За взрива вие трябва да се издигнете към сахасрара, а там Някой винаги ви очаква. Не е правилно да се казва, че някой идва, щом достигнете сахасрара. Някой вече е там, Той чака, когато вие се издигате вътре.

 

 

Разкрива ли се Кундалини в сахасрара само с помощта на шактипат! Само тогава ли е възможен взривът? Ако това е така, това не означава ли, че самадхи е възможно да се достигне с помощта на някой друг?

Добър въпрос. Трябва добре да разберете това. В съществуването, в живота няма нито едно събитие толкова просто, че да можеш да го разбереш само от една страна. Всяко събитие трябва да се разглежда в много измерения. Например, ако ударя с брадва по вратата и тя рухне, мога да твърдя, че това се е случило в резултат на удара. Подобно твърдение би било справедливо в смисъла, че ако не я бях ударил, вратата би останала цяла. След това със същата брадва мога да ударя по друга врата, но брадвата може да се счупи и вратата да не рухне… След това към нашето знание добавяме още един фактор — когато ударих първата врата и тя рухна, това стана не само благодарение на брадвата. Вратата бе готова да рухне. Може би се е износила, загубила е здравината си, но независимо по каква причина, вратата е била готова да се отвори. Следователно, в случилото се вратата има същата роля, както и брадвата. В единия случай брадвата удря и вратата рухва, в другия — брадвата се счупва и вратата не се отваря.

Затова, ако по време на шактипат нещо се случва, това не е само благодарение на шактипат. Втората страна, медитиращият, е вътрешно събран, готов, и в дадения случай и най-малкият тласък ще даде резултат. Ако такъв тласък не бе даден на медитиращия чрез шактипат, може би щеше да е нужно още известно време, за да достигне сахасрара. Следователно, Кундалини достига сахасрара не само благодарение на шактипат. Работата е само в съкращаването на времето — нищо повече. Медитиращият ще достигне във всеки случай.

Да предположим, че аз не ударя по вратата, но тя е вече толкова износена, че всеки миг ще падне — тогава тя може да падне дори от най-малкото подухване на вятъра. Но дори ако утихнат всички ветрове, вратата все пак ще падне под тежестта на времето. И тогава ще бъде трудно да се обясни как и защо е паднала. Но през цялото време тя е била готова да падне. Така че в основното цялата разлика е само във времевия промеждутък.

Например, Свами Вивекананда е бил посетен от проблясъка на Божественото в присъствието на Рамакришна. Ако само Рамакришна беше причина за случилото се с Вивекананда, тогава това можеше да се случи и с всички други, идвали при него. Рамакришна е имал стотици ученици. Ако единствената причина беше само Вивекананда, това можеше да се случи много по-рано. Преди да дойде при Рамакришна, Вивекананда посетил мнозина, но нищо не се случило. Следователно, Вивекананда е бил посвоему готов, а Рамакришна посвоему способен.

Когато такава готовност и такава способност се срещнат в определена точка, времевият интервал на случващото се, се съкращава. Можеше да се случи така, че Вивекананда да не срещне Рамакришна в този момент и това велико събитие да се случи след година, след две, или в следващия му живот, или след десет живота. Времето не е толкова важно. Ако човек е готов, рано или късно събитието се случва.

Обаче времевият промеждутък може да бъде съкратен. Много важно е да се разбере, че времето е фикция, подобие на сън, следователно то няма цена. Работата е там, че времето е феномен, толкова подобен на сън, че то няма никакво значение. Вие можете, задремвайки за минута, за толкова кратко време да видите в съня си в най-дребни подробности целия си живот, започвайки от детството до старостта. Но когато се събудите, вие с труд ще повярвате, че подобен сън е продължил не повече от минута. Работата е там, че по време на сън е друга времевата продължителност. По време на сън за един миг могат да настъпят множество събития, следователно, времето е илюзия.

Съществуват насекоми, които се раждат на сутринта, а вечерта вече умират. Ние ги съжаляваме: „Нещастни създания!“ — но не знаем, че за този кратък промеждутък от време те преживяват целия си живот в неговата пълнота — преминават през всичко, за което на нас са ни нужни седемдесет години. Няма никаква разлика — тези насекоми строят свой дом, намират спътник в живота си, създават потомство, воюват със себеподобните и дори достигат състояние на саняс — и всичко това за дванадесет часа. Но те имат друго възприятие за времето. Ние ги съжаляваме, мислейки си колко е кратък животът им, а те може би съжаляват нас, че ни трябват цели седемдесет години за това, за което на тях са им достатъчни дванадесет часа. Колко ли скучни им изглеждаме?

Времето зависи от ума — то е ментална постановка.

Продължителността на времето се колебае в зависимост от състоянието на ума. Когато сте щастливи, времето се съкращава, тече по-бързо. Ако имате неприятности или страдате от някаква болка — тогава времето продължава много дълго. Ако сте край смъртния одър на свой родственик, нощта изглежда, сякаш никога няма да свърши и слънцето повече няма да изгрее.

Скръбта удължава времето. Вие тъгувате и толкова много искате времето да тече по-бързо. Колкото по-силно го желаете, толкова по-бавно тече то, защото този опит е относителен — всъщност времето тече със своята обичайна скорост. Влюбеният чака и не дочаква своята възлюбена, струва му се, че тя е твърде бавна, а в същото време девойката лети към него, сякаш има криле. Но на младежа му се иска тя да се носи със скоростта на светлината.

И така, в скръбта времето изглежда забавено. Когато сте щастливи, когато се срещнете със своя възлюбен или с приятели и цялата нощ прекарвате в разговори, на разсъмване се удивявате, колко бързо е преминала тя. В тъгата и в радостта възприятието на времето е различно.

Времето зависи от ума, следователно, измененията могат да възникнат, ако на ума бъде нанесен удар. Например, ако ви ударят по главата, тя естествено ще ви боли. На тялото, както и на вашия ум може да бъде нанесен удар. Но вас не може да ви удари никаква външна сила, защото вие не сте нито тялото, нито ума. Но докато се отъждествявате с ума и тялото, на ума и тялото може да бъде нанесена вреда. А при увреждане на вашето тяло времевата скала може да се промени, вековете могат да се съкратят до мигове, и обратно.

Моментът, когато с вас се случва пробуждането, ще бъде потресаващ за вас. Изминали са две хиляди години от времето на Исус, пет хиляди години от времето на Кришна, много вода е изтекла, откакто по земята са ходили Мойсей и Заратустра. Удивително е, но в момента на своето пробуждане вие може да възкликнете: „Боже мой! Те също са се пробудили току-що!“ И пропастта на времето веднага изчезва. Сега тези хиляди години са подобни на сън.

Затова, когато се пробужда един, се пробуждат всички. Много е трудно да се разбере това. В момента на своето пробуждане вие ставате съвременници на Буда, Кришна, Христос и Махавира. Те са близо до вас, сякаш също са се пробудили заедно с вас. Няма никаква времева разлика и не може да има.

Ако нарисуваме кръг и от центъра към окръжността прокараме множество линии, най-голямото разстояние между две линии ще се окаже на повърхността. Но колкото сме по-близо до центъра, движейки се надолу по двете линии, толкова повече се намалява разстоянието помежду им, докато съвсем не изчезнат в централната точка. Затова, когато човек достигне центъра на такъв абсолютен опит, съществуващите на периферията разстояния — две хиляди, пет хиляди години — изчезват. Но такъв човек много трудно може да обясни своя опит, защото слушателите му все още пребивават на периферията. Затова не е изключена възможността за дълбоко неразбиране.

Един вярващ християнин ми зададе въпрос: „Какво мислите за Исус?“ Аз отвърнах: „Не трябва да изказвам мнение за самия себе си!“ Човекът бе изумен. „Вие сигурно не разбрахте въпроса ми — каза той, — исках да чуя вашето мнение за Исус.“ Аз възразих: „В мен също възникна усещането, че не ме разбрахте. Не трябва да изказваш мнение за самия себе си“. Мъжът изглеждаше объркан. След това аз поясних: „Можеш колкото искаш да разсъждаваш за Исус, докато не Го познаеш. Но щом само Го познаеш, в този момент между теб и Него повече няма никаква разлика. Как тогава можете да изкажете своето мнение?“

Веднъж един художник поднесъл на Рамакришна нарисуван от него портрет. Живописецът се безпокоял дали светецът ще го хареса, но Рамакришна внезапно паднал на земята, докосвайки с чело стъпалата на изобразения на платното човек. Присъстващите помислили, че Рамакришна може би не е разбрал, че това е негов портрет. Затова художникът притеснен напомнил, че Рамакришна се покланя на своето собствено изображение.

„Забравих за това — отвърнал Рамакришна. — Тук е изобразено състояние на дълбоко самадхи, как може това да бъда аз? При самадхи няма никакъв «аз» и никакво «ти». Затова се поклоних на самадхи. Добре, че ми напомнихте, иначе хората щяха да започнат да се смеят.“ Но околните и не помислили да сдържат смеха си.

Езикът на окръжността е различен от езика на центъра. Затова, когато Кришна казва: „Аз бях Рама“, когато Исус твърди „Аз идвах по рано и ви говорих“, когато Буда обещава: „Ще се върна отново“, те говорят на езика на центъра, а на нас ни е много трудно да разберем този език. Последователите на будизма досега чакат идването на Буда на земята. Но истината е в това, че той е идвал много пъти. Дори идвайки отново, Буда ще остане непризнат, защото е невъзможно да се върне в същия облик. Това лице, тази форма са били феномен на съновидението, сега те са загубени завинаги.

И така, в центъра не съществува времеви промеждутък, затова времето, необходимо, за да се случи Просветлението, се забавя или ускорява. То може да бъде много ускорено. За това може да помогне шактипат.

Вас ви интересува вторият човек, въвлечен в процеса на самадхи. Другият изглежда такъв (втори) само защото вие напълно се отъждествявате с границите на егото си. Затова Вивекананда е можел да си помисли, че станалото се е случило само благодарение на Рамакришна. Но щеше да е странно ако и Рамакришна се придържаше към същото мнение. За Рамакришна всичко станало по друг начин. Например, вие може да сте наранили дясната си ръка, а с лявата сте си сложите превръзка. Сега дясната ръка може да реши, че някой друг й е предложил помощ и да започне или да благодари, или да се откаже от лечението. Дясната ръка може да каже: „Аз не приемам помощ от други, аз съм независима“. Но тогава тя просто не знае, че чрез лявата ръка тече същата енергия, както чрез дясната. Затова, когато помощта идва чрез друг, това не е някой съвсем друг — това е вашата собствена готовност да призовете на помощ другата част на вашето собствено същество.

В древен египетски манускрипт е казано: „Никога не тръгвайте да търсите Учител. Той ще се появи пред вратата ви в момента, в който сте готови. Дори тръгвайки да търсите, как можете да търсите? Как ще го познаете? Ако сте достигнали способността да разпознавате Учителя, тогава вече няма какво повече да добавите към себе си“.

Следователно, именно Учителят разпознава ученика. Ученикът не може да разпознае Учителя. Подобна възможност просто няма, такъв способ не съществува. Ако ви е трудно дори да разпознаете своето вътрешно същество, способни ли сте да познаете Учителя? В деня на вашата готовност нечия ръка, която всъщност е ваша собствена, ще се представи в качеството на ръководител и съветник. Тази ръка е ръката на някой друг, тъй като вие още не знаете. Но щом узнаете, няма да се бавите, за да поднасяте своята благодарност.

В дзенските манастири в Япония има такъв обичай: човекът, желаещ да постигне изкуството на медитацията, донася със себе си в манастира килимче, постила го на земята и сяда. Всеки ден той медитира върху килимчето, оставяйки го разгърнато през нощта. В деня, в който медитацията стане пълна, медитиращият събира килимчето и напуска манастира. Тогава учителят разбира, че медитацията е станала съвършена. Той не очаква благодарности — нима има нужда от това? И кой на кого трябва да благодари? Медитиращият не произнася нито дума. Учителят вижда как ученикът навива килимчето, и разбира — дошло е време за прибиране на килимчето. Това е хубаво. Не възниква необходимостта да се спазва ритуал дори за формална благодарност. Кой ще започне да благодари? А ако медитиращият направи такава грешка, учителят може да набие ученика и да го накара отново да разгърне килимчето, тъй като медитацията още не се е случила.

Представата за другия е свързана с вашето невежество — иначе къде ще видите друго? Това е единното в безбройно количество форми. Това е единното, предприемащо многобройни пътешествия. Това е единното, отразяващо се в множество огледала. Определено това е единното, оглеждащо се в огледалото, макар че това, което се отразява, прилича на друго.

Ще ви разкажа една суфи-притча.

„Веднъж в двореца влязло куче. Стените и подът били огледални и кучето изпаднало в затруднение. Накъдето и да се обърнело, навсякъде имало кучета и само кучета. Кучето се разстроило — колко много кучета има наоколо! То било само и в същото време обкръжено от множество себеподобни. Да излезе навън било невъзможно, защото дори вратите били огледални и в тях се отразявали кучета. Тогава бедното залаяло отчаяно и всички кучета в огледалата залаяли в отговор. Лаят изпълнил цялата зала, нещастното създание се мятало от страна на страна, без да знае, че страховете му са неоснователни, опитвайки се да нападне другите, а кучетата от огледалата правели същото. През цялата нощ кучето лаело и се борело, макар че в действителност било съвсем само. На сутринта слугите открили бездиханен труп. Кучето не издържало борбата с отраженията. Когато изпуснало дъх, целият шум се прекратил — огледалата потънали в тишина.“

Има множество огледала и когато видим друг, това е само нашето отражение в различните огледала. Следователно, другият е само измама. Представата, че помагаме на другия, е илюзорна, и представата, че получаваме помощ от другите също е заблуда. Фактически, другият като такъв е илюзия.

Щом разберете това, животът значително се опростява. Тогава и вие не правите нищо за другия, приемайки го за друг, и не позволявате на другия да прави нещо за вас, усещайки го като друг. Тогава вие се разширявате във всички страни. Протягайки някому ръка за помощ, вие помагате на себе си. Ако някой ви помага, тогава той помага на себе си. Но неговото вътрешно разбиране идва едва след окончателното преживяване. Докато това не се случи другият определено остава друг.

 

 

Веднъж казахте, че шактипат определено е нанесла вреда на Вивекананда.

Вреда е причинила не шактипат, а това, което е последвало след него. Но идеята за постигането и изгубването, също е свойствена за състоянието на сън. Отвъд пределите на това състояние такова понятие не съществува.

С помощта на Рамакришна Вивекананда преживял проблясъка на самадхи, който все едно щеше да се случи с него благодарение на собствените му усилия, но много по-късно. Например, удрям с чук по вратата и тя се разрушава. Но с помощта на същия чук и пирони мога да поправя вратата. Чукът, разбил вратата, може и да я поправи — и в двата случая действа един и същи чук.

При Рамакришна възникнали определени трудности, за чието разрешение той бил принуден да привлече Вивекананда. Рамакришна бил необразован, селски човек. Неговият опит бил абсолютен, но той не разполагал със средства за изразяване. За него било много важно да използва друг като средство за предаване, като посредник, за да узнае светът за неговия опит. Ако той не бе привлякъл Вивекананда, вие никога нямаше да чуете за Рамакришна. Изпитвайки състрадание, той се опитал да предаде своя опит чрез другиго.

Ако аз, откривайки съкровище в дома си, не мога да вървя, то ще се кача на гърба на другиго, за да донеса съкровището в дома ви, ще използвам нечий друг гръб. Това ще му причини известно безпокойство, но моите намерения са да ви донеса съкровището. Но понеже не мога да ходя, съкровището може и да не бъде отнесено на другите.

Именно такъв е бил проблемът на Рамакришна. При Буда всичко е било различно. В личността на Буда Рамакришна и Вивекананда са се слели в едно. Буда е можел да изрази това, което е знаел. Рамакришна не е можел да изрази своето знание. Той се е нуждаел от друг човек, който да стане негово средство за изразяване. Затова той показал на Вивекананда проблясъка на вътрешното съкровище, но веднага казал, че ще държи ключа в себе си и ще му го даде само три дни преди смъртта на Вивекананда.

Вивекананда го молел да не му отнема това, което му било дарено, но Рамакришна отвърнал: „Теб те чака много труден път. Влизайки в самадхи, ти ще бъдеш изгубен завинаги за света и моята работа ще пострада. По-добре е да не изпитваш самадхи, преди да завърши моята работа, тъй като ще можеш да се справиш с нея само до момента на достигане на самадхи.“ Рамакришна не знаел, че хората продължават да работят и след достигането на самадхи. Той не е и можел да знае това — за него подобно нещо е било невъзможно.

Обикновено ние се ръководим от собствения си опит. След опита си със самадхи Рамакришна загубил способност за активни действия. Дълго време му било трудно дори да говори. Достатъчно било някой да произнесе името „Рама“ и той моментално изпадал в транс. Някой можел да мине край него и да го поздрави: „Здравей, Рамджи!“ и Рамакришна бил изгубен за света. Било му много трудно да запазва съзнание, дори споменаването само на едно име на Бога го отвеждало в други светове. Някой можел да произнесе: „Аллах!“ и той излизал. Само при вида на джамия Рамакришна можел да изпадне в самадхи и вече не бил в състояние да излезе от него. Чувайки песента за предаността, той моментално изпадал в транс.

В съответствие със собствения си опит Рамакришна бил прав, смятайки, че същото може да се случи и с Вивекананда. Затова и казал: „Ти трябва да извършиш огромна работа и едва след това ще можеш да влезеш в самадхи“. Целият живот на Вивекананда преминал в безуспешни усилия да достигне крайната цел и това му причинявало голяма болка.

Но не забравяйте, че болката принадлежи на самсара. Три дни преди смъртта му ключът бил върнат на Вивекананда, но дотогава той страдал от голяма болка. Писмата, написани от него седмица преди смъртта му, са пълни със страдание, агонията нараствала според безуспешните му стремежи към това, което е видял толкова бегло.

Вашите стремежи не са толкова напрегнати и страстни, защото не ви е известен обектът на желанието. Секунден проблясък и страстното желание ще се запали във вас. Можете да разберете това по следния начин — в тъмнината вие стоите с ръце, пълни със стъклени мъниста, смятайки, че това са несметни богатства. Вие сте неизказано щастливи. Но внезапно избухва мълния и вие виждате пред себе си цели планини от диаманти, а в ръцете си държите обикновени стъклени мъниста. Мълнията угасва, но оставя след себе си посланието, което трябва да предадете на другите. Следователно, мълнията е избухнала не за вас — вие трябва само да изпълните задачата да разкажете на хората за очакващото ги отпред съкровище. Така и на Вивекананда му предстояло да изпълни определена задача, която била необходима съставна част от задачата на Рамакришна. Това, което не достигало на Рамакришна, трябвало да бъде изпълнено от друг.

Подобно нещо се е случвало многократно. Ако един човек не може да изпълни определена задача, на помощ му идват други. Понякога са необходими пет до десет сподвижници, за да се разпространи посланието на един човек. Рамакришна направил това от състрадание, макар че това създало определени трудности за Вивекананда.

Затова ви съветвам, доколкото е възможно да избягвате шактипат, стремете се към благодатта. Само тази шактипат е полезна, която е близо до благодат. Този, който не създава привързаност, не носи със себе си обусловеност — когато никой няма да каже: „Известно време ще подържа ключа в себе си.“

Идеалната шактипат трябва да става така, че посредникът дори да не се досеща за ставащото. Ако поискате да благодарите, не трябва да знаете къде да го търсите. Тогава ще ви бъде много по-лесно. Но в случаите, когато някой като Рамакришна се нуждае от чужда помощ, няма друг начин да го постигне, освен този, иначе безценният му опит ще бъде безвъзвратно изгубен. Рамакришна имал нужда от посредник и Вивекананда изпълнил тази задача.

Именно затова Вивекананда казвал, че всичко, казано от него, не му принадлежи. По време на честванията в Америка той признал, че изпитва болка, че почестите принадлежат на този, за когото присъстващите дори не се досещат. Когато някой го нарекъл велик човек, Вивекананда възразил: „Аз не съм достоен дори да лежа в прахта от нозете на този велик човек, който е мой Учител“. И независимо от това, ако Рамакришна беше дошъл в Америка, щяха да го пратят в дом за бавноразвиващи се, да го подложат на психиатрично лечение. Никой не би чул за него. Много повече дори — биха го обявили за побъркан.

Ние още не сме се научили да правим разлика между мирските и божествените луди, затова в Америка двата типа хора ги затварят в един и същи дом. Рамакришна би бил подложен на принудително лечение, докато Вивекананда бил обсипван с почести — защото всичко, произнесено от него, било разумно и разбираемо. Самият той не се намирал в състояние на божествено безумие. Той бил просто посланик, пощальон, който донесъл писмо от Рамакришна и го четял на хората. Но той можел да чете добре.

Мулла Насрудин бил единственият грамотен човек в своето село — представете си колко грамотен е бил в такъв случай! — затова всички негови съселяни го молели да пише писмата им. Веднъж при него дошъл съсед с подобна молба. Насрудин отказал, отбелязвайки, че го боли кракът. „Но какво отношение има към това кракът ти? Нали пишеш с ръка?“ — удивил се съседът.

„Нима не разбираш — възразил Насрудин. — Само аз мога да чета писмата, написани от мен. Затова ми се налага да ходя до адресатите в далечните селища, за да чета вашите послания. Аз ще го напиша, но кой ще им го прочете? Кракът ме боли много силно и докато не мога да ходя няма да пиша нищо.“

Ако хора, подобни на Рамакришна, ви пишат писма, само те могат да ги четат, защото са забравили вашия език, а техният език е безсмислен за вас. Не е изключено такива хора да бъдат сметнати за безумци. Затова те трябва да избират посланик от нашата среда — някой, който умее да чете. Такъв човек не е нищо повече от пощальон, следователно, пазете се от Вивекананда. Той няма собствен опит. Всичко, за което говори, принадлежи другиму. В своето изкуство той е професионалист, словата са му подвластни, но опитът не е негов.

По тази причина много, отнасящо се до Вивекананда, е обвито в тайна. Той подчертава своите твърдения повече, отколкото е необходимо и това става, понеже осъзнава своето несъвършенство. Той си дава отчет за това, че всичко, за което говори, не произлиза от личните му преживявания. Мъдрият човек, обаче, винаги се съмнява — той се опасява, че не може да изрази с думи своя опит, своето преживяване толкова ясно, колкото го усеща вътре. Преди да говори, той мислено прехвърля хиляди способи, и все пак преживява, осъзнавайки, че казаното от него не е точно това, което иска да каже. Този, който не знае, върви отпред и казва това, което трябва да каже. Той не се колебае, тъй като точно знае, какво трябва да каже. Но за такива просветлени като Буда това винаги е представлявало трудност. На определени въпроси Буда не дава отговор, обяснявайки отказа си просто: „На този въпрос е трудно да се отговори“. Затова хората казват: „В нашето село има мъдреци и по-добри от тях. Те знаят отговорите на всички наши въпроси. Те са по-умни от Буда. Ние ги питаме има ли Бог и те отговарят определено — да или не. Буда не отговаря, защото не знае“.

На Буда му било много трудно да отговори с да или не. Затова той се колебаел и молел да питат за нещо друго. Напълно естествено, хората смятали, че той не знае отговора и затова трябва да признае своето невежество. Но Буда не можел да признае това, защото знаел. Работата е там, че Буда говорел на език, различен от нашия, което и пораждало затрудненията. Затова често се е случвало хора, подобни на Рамакришна, да напуснат този свят, без да предадат изпратеното свише послание. Те просто не можели. Много рядко се случва съчетанието човек не само да знае, но и да може да донесе своето знание. Когато се случи такова рядко съчетание, ние наричаме тези хора аватара, въплътен Бог. Броят на просветлените се свежда не само до тези, които могат да говорят. Имало е мнозина, които така и не са могли да донесат своето послание.

„Някой попитал Буда: «Ти имаш десет хиляди ученици, учиш хората вече четиридесет години. Има ли сред тях такива, които са достигнали това ниво на съзнание, което си достигнал ти?»

Буда отвърнал: «Мнозина са достигнали.»

Човекът се удивил: «Защо не можем да ги разпознаем така, както разпознахме теб?»

Буда отвърнал: Работата е там, че аз мога да говоря, а те не. Ако бях запазил мълчание, вие нямаше да ме познаете. Вие признавате само думите, не можете да разпознаете просветлението. Само съвпадение е, че аз не само зная, но и мога да говоря за това.“

За Вивекананда съществувала трудност, която предстои да преодолее в своите бъдещи въплъщения. Но тази трудност била неизбежна, иначе Рамакришна не би възложил такава задача на любимия си ученик без необходимост. Вивекананда преживявал загубата, но тази загуба принадлежи на самсара. Но дори в такъв случай защо някой трябва да тълкува реалността на съня? Ако ни е необходим сън, защо да не виждаме приятни сънища?

Ще ви преразкажа една басня за Езоп:

„Веднъж една котка заспала под едно дърво. Край нея преминало куче и също решило да почине. Котката изглеждала толкова доволна, че кучето поискало да узнае какво сънува.

Когато котката се събудила, кучето й задало въпроса си. Котката отвърнала: О, това беше страхотен сън. От небето вместо дъжд падаха мишки.

Кучето погледнало към небето и казало: Глупости, от небето никога не падат мишки. Ние също сънуваме, но в сънищата ни от небето падат кокали — в книгите ни пише същото. Мишките никога не падат като дъжд, глупава котко! Ако ще сънуваш, поне сънувай кокали.“

За кучето кокалите имат смисъл, така че защо трябва да сънува мишки? Но за котката сънят с кокалите е лишен от смисъл.

Затова ви казвам — след като ще спите, защо трябва непременно да виждате лош сън? А ако ви е съдено да се пробудите, то използвайте максимално силата си, собствената си решимост — и не чакайте помощ от другите. Помощта ще дойде, но това е друго нещо. Не трябва да очаквате помощ, защото колкото повече чакате, толкова по-слаба става вашата решителност и настойчивост. Престанете да мислите в тази посока. Не чакайте помощ, полагайте максимални усилия и помнете, че сте напълно сами. Помощта идва от много извори — но това е друг въпрос.

Аз настоявам за личните усилия, за да не си създавате излишни препятствия. Когато получавате нещо от Другите, помощта винаги трябва да бъде непоискана и неочаквана за вас. Тя идва като вятър, а след това, подобно на вятър, може да си отиде.

Затова казвам, че Вивекананда през целия си живот остро е усещал загубата. По време на лекциите му неговите слушатели замирали от възторг. Понякога видимо усещали проблясъка на това, за което говорел. Но самият Вивекананда знаел, че това не се е случило с него. Трудно ще ми бъде да ви разкажа за някакво невероятно вкусно блюдо, което никога не съм опитвал. Може и да съм го опитал, но само насън, който е бил прекъснат. И представете си, че след това чуя: „Повече няма да видиш този сън, но иди и разкажи на другите“. Нещо подобно се случило с Вивекананда. Това се превърнало в най-голямото му изпитание. Но той е човек много силен и бил в състояние да го издържи. Това също е част от състраданието, но тя не означава, че ви предстои да преживеете нещо подобно.

 

 

Вивекананда изпитал самадхи с помощта на Рамакришна. Дали този опит е бил истинен?

Правилно е този опит да се нарече предварителен. Въпросът за достоверността не е толкова важен. Това е било подготвително преживяване, в което човек получава само мимолетно впечатление. Такъв проблясък не може да бъде достатъчно дълбок или духовен, тъй като събитието се случва на границата, където завършва умът и започва душата. На това ниво опитът е само психически. Следователно, мимолетното впечатление се губи. В случая с Вивекананда, обаче, било безсмислено да се върви по-нататък, защото Рамакришна се страхувал. Той не позволил преживяването да се изживее на по-дълбоко ниво, иначе този човек би се оказал безполезен за неговото дело. Рамакришна бил толкова убеден, че след достигане на крайното преживяване човек става изгубен за света, че дори и не помислял за обратното.

Буда четиридесет години проповядвал след достигане на просветлението. Същото се отнася за Исус и Махавира. Те не са имали никакви проблеми. Но при Рамакришна нещата стояли другояче. Той изпитвал трудности, които постоянно не му давали покой. Затова позволил на Вивекананда само лекичко да се докосне до Божественото. Сам по себе си този опит е истински, но преживяването било предварително, недостатъчно дълбоко, иначе за Вивекананда щеше да е трудно да се върне назад.

 

 

Може ли преживяването на самадхи да бъде частично?

Не частично, а предварително. Между двете определения има огромна разлика. Преживяването на самадхи не може да бъде частично, но проблясъкът на самадхи съществува на ментално ниво. Пълното преживяване е духовно, проблясъкът — ментален. Ако аз, стоейки на върха на планината, видя океана, аз действително мога да го видя, но само от определено разстояние. Аз още се съм слязъл на брега, не съм докоснал водата, не съм се гмурнал в океанските дълбини, не съм се слял с тях. Аз само съм видял океана от върха на планината… Може ли такъв опит да се нарече само частичен?

Не. Независимо от това, че не съм докоснал и капка вода, не може да се каже, че преживяването ми е недостоверно. Видял съм океана, макар и да не съм станал едно с него. По същия начин може да се види и душата от върха на тялото.

Тялото има свой връх — свое най-висше преживяване. Ако с вас се случва дълбоко преживяване на тялото, то вие можете пътем да видите и душата си. Ако имате добро здраве и постоянно усещане за благополучие, може да достигнете този връх, от който се вижда душата. По опитен път ще разберете, че човек има не само тяло, но и нещо друго. Няма да узнаете какво е това душа, но ще достигнете крайните висини на тялото.

Умът също има свои висини — например, когато пребивавате в състояние на дълбока любов — не секс, защото сексът е само възможност на тялото. Макар че дори и в секса, при достигане на висините на сексуалното преживяване, може пътем да видите душата. Но това ще бъде само далечен намек — впечатление, получено от най-далечния край. Но ако преживявате дълбока любов, ако седите до своята възлюбена, без да произнасяте нито дума, за да не нарушите тишината, позволявайки на любовта да преминава между вас без движение и желание, и само вълните на любовта преминават от единия към другия, в този най-висш връх на любовта вие можете да достигнете върха, от който се вижда вашата душа. Затова дано истински влюбеният види, макар и пътем, своята душа.

Когато художникът рисува картина, той е толкова погълнат от творческия процес, че за миг става Бог, Творец, защото преживява това състояние, което сигурно е изпитвал Бог, създавайки света. Но това е само върхът на ума на художника. В момента на вдъхновение, на проблясък този човек усеща себе си като Творец. Но той греши, смятайки, че този опит, това преживяване е достатъчно. Такъв опит може да се получи и чрез възприемането на музиката, поезията, първичната красота на дивата природа и т.н. Всички те са отделни върхове. Когато вие напълно се разтворите в самадхи, настъпва самореализацията. Има много върхове, от които за миг се вижда душата.

Преживяването на Вивекананда се е случило на нивото на ума, защото, както вече казах, друг е могъл да влезе във вашия ум, да го издигне до върха и да издигне вас там.

Да разгледаме проблема по следния начин: повдигам едно дете на ръце и то разглежда наоколо от високо. Накрая го пускам на земята — не мога през цялото време да го държа на ръце. Детето е още малко, нужно е време, за да порасне до мен. Но когато го повдигам, аз му предоставям възможност да види и сега то може да разкаже на другите за видяното. Хората по-вероятно няма да му повярват, ще кажат, че при неговия ръст това просто е изключено. Но е напълно възможно да се издигнем чрез ръцете на другиго и да погледнем. Всичко това са възможности на ума. Следователно, това не е духовно преживяване.

Но, независимо от това, такъв опит не трябва да се нарича недостоверен. Това е предварително, подготвително преживяване. То се случва или в тялото, или в ума. То е пълно, а не частично преживяване, но се отнася до сферата на ума. Това не е сферата на духа, защото от преживяването на душата няма обратен път. На такова ниво никой не може да ви отнеме ключа, никой не може да каже, че преживяването ще се повтори само тогава, когато той ви даде ключа. На това ниво никой, освен вас, няма право на глас. Ако от медиума, от посредника се очаква изпълнението на определена задача, той трябва да бъде спрян преди момента на трансцедентното, иначе могат да възникнат проблеми.

Следователно, преживяването на Вивекананда е било достоверно, но тази достоверност е на психическо, а не на духовно ниво. Въпреки това, това не е малко достижение — подобно нещо не се случва с всеки. То изисква много силен и закален ум.

 

 

Може ли да се каже, че Рамакришна просто е експлоатирал, използвал Вивекананда?

Може да се каже и така, но не трябва, защото тази дума носи в себе си оттенък на осъждане. Рамакришна е използвал Вивекананда не за да постигне някаква егоистична цел. Намерението му е било да сподели с другите, използвайки Вивекананда като посредник. Той го експлоатирал само в смисъла, че използвал способностите на Вивекананда за ползата на делото. Между експлоатацията и използването има огромна разлика. Ако вляза в определени отношения или използвам нещо за своето его, това е експлоатация. Но ако го правя за света, за Вселената, за всяко живо същество, тогава това не е въпрос на експлоатация.

Освен това, може ли с увереност да се каже, че ако Рамакришна не му бе показал проблясъка на истината, Вивекананда щеше да я достигне в този живот със собствени усилия? Отговорът на този въпрос, е по силата само на просветлените. Не ме напуска усещането, че това е бил точно такъв случай, но в подобни случаи е невъзможно да представиш никакви доказателства. Когато Рамакришна казал, че само три дни преди смъртта си Вивекананда ще получи ключа, то, според Рамакришна това означавало, че със собствени усилия Вивекананда ще успее да постигне състоянието на самадхи само три дни преди смъртта си. Сега относно връщането на ключа. Рамакришна вече напуснал този свят, но ключът е бил върнат точно съответно на думите му.

Това е реално, тъй като ние не знаем възможностите на своята личност, на своята индивидуалност така, както те са известни на човека, достигнал вътрешните дълбини. От неговата собствена дълбина той вижда и вашия потенциал. Той дори може да каже, кога ще достигнете, ако се придвижвате напред със собствена скорост.

Да допуснем, че се отправите на пътешествие и по пътя стигнете до планина. Зная пътя, водещ към върха, зная колко време е нужно, за да бъде покорен, и са ми известни всички препятствия, които се срещат по пътя. По начина, по който се катерим по планината, аз мога да кажа, например, че на вас ще ви трябват три месеца. Основавайки се на вашата скорост и начин на придвижване, аз мога да изчисля необходимото ви време за изкачване. Ако ви кача на самолет и ви покажа върха, а след това ви сваля обратно долу, обещавайки, че след три месеца ще достигнете целта, едва ли можете да ме обвините, че съм ви използвал. Вътрешните събития са толкова неуловими и сложни, че е невъзможно да ги разбереш и познаеш, докато се намираш отвън.

Например, вчера вечерта по пътя към дома, някой каза на Нирмала, че ще умре на възраст петдесет и три години. Аз й гарантирам, че няма да умре на тази възраст. Но не аз съм гарант за това, всичко ще стане от само себе си. Обаче сега, ако Нирмала действително не умре на тази възраст, тя може да припише това действие на мен.

Вивекананда казал, че ключът действително му бил върнат три дни преди смъртта му, но кой е бил там, за да върне ключа?

 

 

Възможно ли е да е било така, че Рамакришна да знае, че на Вивекананда предстоят много тежки периоди на духовни търсения, полети и болезнени провали и затова от състрадание му е дал възможността за мимолетно докосване, за да поддържа надеждата му?

Никога не мисли с термините „възможно ли е да е било така…“, защото дори краят не се вижда на такива предположения, а освен това подобен начин на мислене е лишен от смисъл. Това е неуместно и няма нищо общо със същността. Достатъчно е да размишляваш с термините на реалността, но не повече, иначе този объркан лабиринт ще те отведе далеч встрани. Подобен начин на мислене може да ви причини огромна вреда, защото ще продължавате да се терзаете, пропускайки това, което имате. Затова гледайте на факта винаги като на такъв. И ако искате да познаете нещо като такова, каквото е в действителност, отсечете всякакви „възможно ли е да е било така“. Ако не са ви известни точните факти, просто признайте, че не знаете, но не се опитвайте да скриете невежеството си под маската на умувания от типа „могло ли е да бъде така…“ Именно по такъв начин ние скриваме много от недостатъците си. Това трябва да се избягва.