Елиф Шафак
Любов (19)

Ела

Нортхамптън, 19 юни 2008 година

„Благодаря ти за състраданието, любима Ела.

Радвам се, че разказът ми ти е харесал и че често мислиш за него. Нямам навика да обсъждам с когото и да било миналото си, но колкото и да е странно, ми олеква, когато ти разказвам за него.

Прекарах лятото на 1977 година при неколцина суфисти в Мароко. Стаята ми беше бяла, малка и обикновена. В нея нямаше друго, освен най-необходимото: дюшек, газеник, кехлибарена броеница, цвете в саксия при прозореца, талисман срещу уроки и бюро от орехово дърво със стихосбирка на Руми в чекмеджето. Без телефон, без телевизор, без часовник и електрически ток. Това не ми пречеше. Години наред бях живял по общи квартири и не виждах защо да не оцелея и в братство на дервиши.

Първата вечер учителят Самид дойде в стаята ми да провери как съм. Каза, че съм добре дошъл да остана при тях, докато бъда готов да поема към Мека. Но имало едно условие: никакви наркотици!

Помня, лицето ми пламна като на малко дете, хванато да бърка в кутията с бонбони. Откъде бяха разбрали? Дали, докато ме е нямало, не бяха ровили в куфара ми? Никога няма да забравя какво ми каза при тази мисъл учителят: «Не е нужно, братко Крейг, да проверяваме багажа ти, за да разберем, че употребяваш наркотици. Очите ти са като на наркоман.»

И най-странното, Ела, е, че до онзи ден не се смятах за наркоман. Бях повече от сигурен, че се владея и че дрогата ми помага да преодолявам трудностите. «Едно е да притъпиш болката, съвсем друго е да я излекуваш — продължи учителят Самид. — Щом упойката те отпусне, болката пак си е там.»

Знаех, че е прав. Самонадеяно им връчих всички наркотици, които носех, дори хапчетата за сън. Не след дълго обаче се видя, че решителността ми не е достатъчно силна, за да ме измъкне от онова, което ми предстоеше да изживея. През четирите месеца, които прекарах в малкото братство, наруших обещанието си и над десетина пъти прекрачих чертата. Въпреки че бях чужденец, не ми беше никак трудно да намеря дрога, тъй като бях избрал опиянението пред трезвия ум. Една нощ се върнах в братството мъртвопиян и видях, че всички врати са залостени отвътре. Наложи се да спя в градината. На другия ден учителят Самид не ме попита нищо, а аз не тръгнах да се извинявам.

Ако не броим тези срамни случаи, успявах да намирам със суфистите общ език и се наслаждавах на спокойствието, което вечер се спускаше над братството. Чувствах се странно, че съм там, но ме обземаше и особена ведрост и макар за мен да не беше ново да живея с много хора под един покрив, там открих нещо, което не бях вкусвал дотогава: душевен мир.

На пръв поглед живеехме задружно: всички ядяхме, пиехме и вършехме едно и също по едно и също време, но бяхме и насърчавани и от нас се очакваше дълбоко в себе си да бъдем сами и да се взираме в душата си. Поемеш ли по пътя на суфизма, първо откриваш изкуството да си сам сред тълпата. След това откриваш в самотата си тълпата — гласовете вътре в теб.

Докато чаках суфистите в Мароко да ме прехвърлят здрав и невредим в Мека и Медина, четях ненаситно суфи философия и поезия — в началото от скука и понеже нямаше какво друго да правя, а после с все по-голям интерес. Подобно на човек, който не е осъзнавал колко е жаден, докато не е отпил първата глътка вода, установих, че срещата ми със суфизма ме кара да копнея за още и още. От всички книги, които изчетох онова дълго лято, най-голямо впечатление ми направиха стиховете на Руми.

Три месеца по-късно учителят Самид ми заяви най-неочаквано, че съм му приличал на някого — на странстващия дервиш Шамс от Тебриз. Каза, че според някои Шамс бил отявлен еретик, но че за Руми бил Луната и Слънцето.

Бях заинтригуван. Но това не беше чисто любопитство. Докато слушах как учителят Самид ми разказва още и още за Шамс, усетих, че настръхвам целият, и изпитах чувството, че вече съм изживявал това.

Сега вече ще си помислиш, че съм луд. Но се кълна в Бога, че в онзи миг чух шумолене на коприна — отначало някъде в далечината, сетне все по-близо, и видях сянката на човек, който не беше там. Това вероятно беше вечерният ветрец, разклатил клоните, или може би две ангелски крила. При всички положения изведнъж разбрах, че не трябва да ходя никъде. Вече. Беше ми дошло до гуша вечно да мечтая да съм някъде другаде, някъде далеч, вечно да бързам въпреки себе си.

Вече бях там, където исках да бъда. Единственото, което трябваше да направя, беше да остана и да се взра в душата си. Наричам тази нова част от живота си своята среща с буквата «ф» в думата «суфи».

С любов, Азис“

Шамс

Коня, февруари 1246 година

Бурен откъм събития се очертаваше денят, заранта напредваше по-бързо от обикновено, небето беше сиво и похлупено. Надвечер намерих Руми в стаята му — седеше при прозореца с чело, което се бе сбърчило замислено, и с пръсти, прехвърлящи неспокойно зърната на броеницата. Тежките плюшени завеси бяха дръпнати наполовина и в стаята беше сумрачно, само на мястото, където седеше Руми, падаше странна ивица дневна светлина, от която всичко приличаше на сън. Неволно се запитах дали Руми ще се досети за истинските намерения зад онова, което се канех да го питам, или ще се стъписа и разстрои.

Докато стоях там и попивах ведрия миг, но и се чувствах леко притеснен, получих кратко видение. Пред мен изникна Руми, беше много по-стар и изнемощял в сравнение със сега, беше в тъмнозелена дреха и седеше на съвсем същото място: изглеждаше по-състрадателен и великодушен отвсякога, но с траен белег в сърцето си с моята форма. Тутакси разбрах две неща: че Руми ще прекара старостта си тук, в тази къща. И че раната, нанесена от отсъствието ми, няма да зарасне никога. В очите ми избиха парливи сълзи.

— Добре ли си? Виждаш ми се блед — каза Руми.

Насилих се да се усмихна, но върху плещите ми тежеше бремето на онова, което смятах да кажа. Гласът ми прозвуча някак треперливо и по-слабо, отколкото исках.

— Не съм особено добре. Прежаднял съм, а в къщата няма нищо, което да утоли жаждата ми.

— Да помоля ли Кера да направи нещо? — попита Руми.

— Не, онова, което ми се пие, не е в кухнята. В пивницата е. Иска ми се да се напия.

Престорих се, че не съм забелязал сянката на недоумението, мярнала се върху лицето на Руми, и продължих:

— Вместо да ходиш до кухнята за вода, ще отидеш ли до пивницата за вино?

— Искаш да ти донеса вино? — попита Руми, като изрече последната дума предпазливо, сякаш се страхуваше да не я счупи.

— Точно така. Ще ти бъда много признателен, ако ни донесеш вино. Две бутилки са достатъчни, една за теб и една за мен. Но много те моля, направи ми една услуга. След като отидеш в пивницата и вземеш бутилките, не се връщай веднага. Поостани малко там. Поговори с хората. Аз ще те чакам тук. Не е нужно да бързаш.

Руми ме погледна и раздразнено, и изумено. Сетих се за лицето на послушника в Багдад, който искаше да дойде с мен, но не се престрашаваше, защото държеше прекалено много на мнението на другите. Не искаше да петни доброто си име и това го спря. Сега се запитах дали Руми също ще се спре заради доброто си име.

Но за мое огромно облекчение той се изправи и кимна.

— Никога досега не съм стъпвал в пивница и не съм пил вино. Според мен не е хубаво да се пие. Но ти се доверявам напълно, защото вярвам в любовта между нас. Сигурно си има причина да ме молиш за такова нещо. Ще отида да ни донеса вино.

След тези думи той се сбогува и тръгна.

Веднага щом излезе от стаята, се свлякох на земята в неописуем възторг. Грабнах кехлибарената броеница, която Руми беше оставил, благодарих отново и отново на Бога, задето ми е дал истински съмишленик, и се замолих красивата му душа да не изтрезнява никога от опиянението на Божествената Любов.

Сюлейман пияницата

Коня, Февруари 1246 година

Безумни неща ми се привиждат, ако виното ме хване, но дори на мен ми се стори пълна лудост да забележа, че в пивницата влиза не друг, а великият Руми. Ощипах се, видението обаче не се разсея.

— Ей, Христос, какво си ми донесъл, бе човек? — ревнах аз. — Виното в последната бутилка явно е много силно. Изключено е да се досетиш какви халюцинации получавам.

— Млъквай, глупчо такъв — пошушна някой зад мен.

Обърнах се да видя кой ми прави забележка и изумен, забелязах, че всички в пивницата, включително Христос, са се втренчили във вратата. В помещението се беше възцарила зловеща тишина, озадачено изглеждаше дори кучето на кръчмата Саки^[1], което се беше проснало с клюмнали уши, долепени до пода. Търговецът на персийски килими спря да пее ужасните мелодии, които наричаше песни. Вместо това залитна с вдигната брадичка и застана прекалено сериозно, както застава пиян, решил да мине за трезвен.

Тишината беше нарушена от Христос.

— Добре дошъл в пивницата ми, Маулана — поздрави той до немай-къде любезно. — За мен е чест да те видя под покрива си. С какво мога да ти услужа?

Примигах няколко пъти и накрая проумях, че там наистина стои Руми.

— Благодаря ти — рече той с широка, но студена усмивка. — Бих искал да взема малко вино.

Клетият Христос се изненада толкова, че зяпна. Когато дойде на себе си, отведе Руми на първата свободна маса, която се случи точно до моята!

— Селямюн алейкюм — рече Руми още щом седна.

Аз също го поздравих и заговорих любезности, но не съм сигурен, че не съм объркал нещо. С ведрото си лице, скъпа дреха и красив тъмнокафяв кафтан Руми изглеждаше съвсем неуместно тук.

Наведох се и след като сниших глас до шепот, рекох:

— Много ли невъзпитано ще бъде, ако попитам какво търси тук човек като теб?

— Подложен съм на изпитание, каквото преминават суфистите — отговори Руми и ми намигна, сякаш бяхме първи приятели. — Шамс ме прати тук, за да бъде опетнено доброто ми име.

— И това хубаво ли е? — учудих се аз.

Руми се засмя.

— Е, зависи как го погледнеш. Понякога се налага да унищожиш всичките си привързаности, за да надделееш над своето его. Ако сме прекалено привързани към семейството си, към положението си в обществото и дори към местното училище или джамия до степен те да застанат на пътя ни към Единението с Бога, трябва да разрушим тази привързаност.

Не бях сигурен, че съм го разбрал правилно, но за размекнатия ми ум обяснението си звучеше съвсем логично. Винаги бях подозирал, че тези суфисти са ненормални — пъстра сбирщина, способна на какви ли не дивотии.

Сега вече беше ред на Руми да се наведе напред и да промълви също през шепот:

— Много грубо ли ще бъде, ако те попитам от какво ти е този белег на лицето?

— Опасявам се, че не е много интересно — отговорих аз. — Късно една нощ се прибирах и се натъкнах на пазвантин, който ме скъса от бой.

— Но защо? — възкликна Руми, изглеждаше искрено притеснен.

— Защото се бях почерпил с вино — посочих аз бутилката, която Христос беше сложил току-що пред Руми.

Той поклати глава. В началото изглеждаше напълно объркан, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да се случи такова нещо, после обаче върху устните му заигра дружелюбна усмивка. И двамата продължихме да си говорим. Докато ядяхме хляб и козе сирене, обсъдихме вярата, приятелството и други житейски неща, за които си мислех, че съм забравил отдавна, но сега с радост установих, че съм ги изровил от сърцето си.

Малко след залез-слънце Руми стана да си върви. Всички в пивницата се изправиха на крака — да се сбогуват с него. Сцената си я биваше.

— Не можеш да си тръгнеш, без да си ни казал защо виното е забранено — заявих аз.

Христос дотича свъсен при мен — притесняваше се да не подразня с въпроса си именития посетител.

— Я да мълчиш, Сюлеймане. Какви са тия въпроси, дето ги задаваш?

— Не, наистина — настоях аз, без да свалям очи от Руми. — Ето, видя ни. Не сме злодеи, а все ни изкарват такива. Я ми кажи какво му е толкова лошото да пиеш вино, при положение че не създаваме неприятности и не вредим на никого?

Въпреки че прозорецът в ъгъла беше отворен, в пивницата беше станало задушно и задимено, а въздухът бе зареден с напрежение. Виждах, че всички изгарят от любопитство да чуят отговора.

Замислен, добър, трезвен, Руми дойде при мен и ми каза ето какво:

„Който пие вино,

ако е благ в душата си,

ще го прояви и

щом се напие.

Но ако таи гняв и безочие,

те избиват навън.

И понеже повечето хора са такива,

виното е забранено за всички.“

Настъпи кратко мълчание — всички се замислихме над думите му.

— Приятели, виното не е безобидна напитка — обърна се Руми към нас с подновен глас, властен и в същото време много овладян и твърд, — то изважда на показ най-лошото в нас. Според мен е по-добре да се въздържаме и да не пием. С това уточнение не можем да виним пиенето за онова, за което носим вина самите ние. Трябва да се стремим да овладяваме собственото си безочие и гняв. Това е по-неотложно. В крайна сметка, на когото му се пие, ще пие, а на когото не му се пие, няма и да припарва до виното. Нямаме право да налагаме на другите онова, което смятаме за правилно. В религията няма принуда.

При тези думи някои от посетителите в пивницата закимаха одобрително. Лично аз предпочетох да вдигна чашата, понеже съм убеден, че чуем ли мъдри слова, не бива да пропускаме да вдигнем наздравица.

— Ти си добър човек с голямо сърце — рекох. — Каквото и да говорят хората за онова, което направи днес, а аз съм сигурен, че ще има да го одумват, смятам, че като проповедник ти прояви голяма смелост: дойде в пивницата и поприказва непредубедено с нас.

Руми ме погледна приятелски. После грабна бутилките вино, до които не се беше и докоснал, и излезе на лекия вечерен вятър.

Аладин

Коня, Февруари 1246 година

Близо три седмици само чаках момент да поискам от баща си ръката на Кимя. Часове наред разговарях наум с него, съставях отново и отново изреченията, обмислях как най-добре да се изразя. И да ми възразеше нещо, имах готови отговори. Можеше да ми каже, че ние с Кимя сме като брат и сестра, аз обаче щях да му напомня, че нямаме кръвна връзка. Знаех колко обича баща ми Кимя и затова смятах и да изтъкна, че ако той ни разреши да се оженим, няма да се налага момичето да ходи да живее другаде и ще остане до края на живота си при нас. Бях обмислил всичко, само не можех да улуча момент, когато да сме само двамата с баща ми.

Но ето че днес вечерта се натъкнах на него по възможно най-неподходящия начин. Тъкмо излизах — отивах да се срещна с приятели, когато вратата изскърца, отвори се и в къщата влезе баща ми, понесъл във всяка ръка по бутилка вино. Застинах и зяпнах от изумление.

— Какво носиш, татко? — попитах.

— А, това ли? — отвърна той, без изобщо да се смути. — Вино, синко.

— Виж ти! — възкликнах. — В това ли се е превърнал великият Маулана? В старец, победен от виното?

— Мери си думите — чу се зад мен сърдит глас.

Беше Шамс. Без дори да мигне, ме погледна в лицето и допълни:

— Бива ли да говориш така на баща си! Аз го помолих да отиде в пивницата.

— Защо ли не съм изненадан? — не се сдържах и се подсмихнах.

И да се обиди от думите ми, Шамс не го показа с нищо.

— Можем да го обсъдим, Аладине — отсече. — Стига, разбира се, да не позволяваш гнева да замъглява разсъдъка ти — после той наклони глава и ми каза, че трябва да смекча сърцето си. — Това е едно от правилата. „Ако искаш да укрепиш Вярата си, трябва да омекнеш в сърцето си. За да бъде вярата ти твърда като скала, сърцето ти трябва да е меко като перце. Заради болест, злополука, загуба или уплаха, по един или друг начин всички ние се изправяме пред неща, които ни учат как да станем по-малко себични и предубедени и по-състрадателни и великодушни. Въпреки това някои от нас усвояват урока и успяват да станат по-меки, докато други накрая стават по-непреклонни и отпреди. Единственият начин да се доближиш до Истината е да разшириш сърцето си, така че то да обхване всичко човешко и в него пак да остане място за Любовта.“

— Ти не се меси — заявих му аз. — Не изпълнявам заповеди на пияни дервиши. За разлика от баща си.

— Как не те е срам, Аладине — избухна татко.

Веднага усетих, че ме пронизва вина, но вече беше късно. Плисна ме негодувание, което смятах, че съм изкоренил.

— Не се и съмнявам, че ме мразиш точно толкова силно, колкото твърдиш — заяви Шамс, — но не мисля, че и за минута си спрял да обичаш баща си. Толкова ли не виждаш, че му причиняваш болка?

— А ти толкова ли не виждаш, че ни опропастяваш живота? — не му останах длъжен аз.

Точно тогава баща ми се спусна с мрачно стисната уста и вдигна ръка над главата си. Мислех, че ще ме зашлеви, и ми стана още по-неудобно, когато той не го направи — не пожела.

— Посрамваш ме — каза, без да ме поглежда в лицето.

Очите ми плувнаха в сълзи. Извърнах се и най-неочаквано се озовах лице в лице с Кимя. Откога ли стоеше там в ъгъла и ни наблюдаваше уплашено? Колко от караницата ни беше чула?

Толкова ме досрамя, задето баща ми ме е унижил пред момичето, за което исках да се оженя, че ме присви стомах и в устата ми остана лош вкус. Имах чувството, че стаята се върти около мен и аха — да се срути.

Нямах сили да стоя там и миг повече, затова грабнах връхната си дреха, изтиках встрани Шамс и изхвърчах от къщата, по-далеч от Кимя, по-далеч от всички тях.

Шамс

Коня, Февруари 1246 година

Бутилките вино стояха между нас, бяха пълни с мириса на гореща пръст, на диви треви и тъмни горски плодове. След като Аладин излезе, Руми се натъжи, така че известно време не можеше да говори. Излязохме двамата на покрития с преспи двор. Беше мрачна февруарска вечер, въздухът бе натежал от особена застиналост. Стояхме там, гледахме как облаците се носят и слушахме свят, който не ни предлагаше друго, освен тишина. Вятърът донесе отдалеч уханието на дъбрави с дъх на мускус и за миг ми се стори, че и на двамата ни се иска да напуснем завинаги този град.

После взех едната бутилка вино. Приклекнах до виещ се розов храст, бодлив и гол в снега, и започнах да изливам виното върху почвата под него. Лицето на Руми грейна и той се усмихна с присъщата си замислена, но и развълнувана усмивка.

Голата роза оживя бавно и изумително, а кожата й омекна и стана като на човек. Направо пред очите ни на нея се появи един-единствен цвят. Продължих да изливам виното и пъпката се обагри в прелестен топъл оранжев оттенък.

След това взех и втората бутилка и я излях по същия начин. Лекият оранжев цвят стана яркоален и грейна от живот. На дъното на бутилката беше останало вино само колкото за една чаша. Напълних я, изпих половината, а другата поднесох на Руми.

Той, този човек, който никога през живота си не беше и близвал алкохол, пое с разтреперани ръце чашата — откликна на жеста ми с лъчезарна взаимност, доброта и самообладание.

— Религиозните правила и забрани са важни — каза. — Но те не бива да се превръщат в безусловни табута. Именно с такова съзнание пия виното, което ти ми поднесе днес, убеден с цялото си сърце, че отвъд опиянението на любовта има трезвост.

Тъкмо да доближи чашата до устните си, аз я грабнах от него и я запокитих на земята. Виното се разплиска като капки кръв по снега.

— Недей да пиеш — рекох, понеже вече чувствах, че не е нужно да продължавам с това изпитание.

— Щом не си смятал да ме караш да пия това вино, защо изобщо ме прати в пивницата? — попита Руми и любопитно, и състрадателно.

— Сам знаеш защо — усмихнах се аз. — Духовното развитие обхваща цялостното ни съзнание, а не отделни негови страни. Правило номер трийсет и две: „Между теб и Бога не бива да стои нищо. Нито имами, нито попове, нито равини или други пазители на нравствеността или религиозното водачество. Нито духовни учители, нито дори вярата ти. Вярвай в своите ценности и правила, ала не ги налагай никога на другите. Ако постоянно разбиваш сърцата на хората, каквото и религиозно задължение да изпълняваш, то е безполезно. Пази се от всяко идолопоклонство, защото идолите замъгляват зрението ти. Нека твой водач бъде само и единствено Бог. Научи Истината, приятелю, но внимавай да не превърнеш истините си във фетиш.“

Винаги съм се възхищавал на Руми като човек и съм знаел, че в живота ми липсва именно неговото състрадание, безгранично и невероятно. Днес обаче възхитата ми от него се увеличи неимоверно.

Този свят беше пълен с хора, които даваха мило и драго да се доберат до богатство, признание и власт. Колкото повече знаци на успеха печелеха, толкова повече се нуждаеха от тях. Ненаситни и лакоми, превръщаха в своя кибла^[2] земното имане и все гледаха в тази посока и не осъзнаваха, че стават роби на онова, за което ламтят. Това се срещаше поголовно. Случваше се през цялото време. Но беше рядкост, както са рядкост рубините, някой да се е издигнал в живота и да разполага с колкото щеш злато, слава и власт, а само за един ден да се откаже от положението си и да изложи на опасност доброто си име заради духовно пътешествие, за което никой не знае къде и как ще приключи. Руми беше точно такъв рядък рубин.

— Бог иска от нас да сме скромни, без претенции — казах аз.

— И иска да Го познаваме — добави тихо Руми. — Иска да Го познаваме с всяка клетка на съществото си. Точно заради това е за предпочитане да сме нащрек и да сме трезви, а не пияни и замаяни.

Съгласих се с него. Седяхме на двора с една-едничка роза между нас, докато не се стъмни и не застудя. В мразовитата вечер се долавяше уханието на нещо свежо и сладко. Бяхме леко замаяни от Виното на Любовта и зарадван и признателен, аз усетих, че в шепота на вятъра вече няма отчаяние.