Елиф Шафак
Любов (17)

Ела

Нортхамптън, 15 юни 2008 година

„Безподобна, любима Ела,

Питаш ме как съм станал суфи. Това не се е случило за една нощ.

Всъщност се казвам Крейг Ричардсън и съм роден в Кинлохбърви, крайбрежно селце в планинската част на Шотландия. Върна ли се към миналото, с обич си спомням рибарските лодки, мрежите, натежали от риба и от водорасли, които висяха и се поклащаха като зелени змии от тях, кюкавците, които се разхождаха покрай брега и търсеха червеи, спорежа, поникнал на най-невероятни места, и миризмата на море в далечината — остра и солена. Тази миризма заедно с уханието на планината и на долчинките, както и мрачното спокойствие в живота на следвоенна Европа — ето на какъв фон премина моето детство.

Докато светът навлизаше тромаво и тежко в шейсетте години и се превръщаше в сцена на студентски демонстрации, отвличания и революции, аз бях откъснат от всичко това в тихото си зелено кътче. Баща ми имаше антикварна книжарница, а майка ми отглеждаше овце и произвеждаше висококачествена вълна. Като малък носех в себе си по малко от самотата на пастирите и от вглъбеността на книжарите. Често се покатервах на някое старо дърво и се взирах в природата наоколо, убеден, че там ще прекарам целия си живот. От време на време копнеех дълбоко в себе си за приключения, но харесвах Кинлохбърви и бях щастлив, че животът ми е предсказуем. Откъде можех да знам, че Бог е намислил друго за мен?

Малко след като навърших двайсет, открих двете неща, които щяха да преобразят завинаги живота ми. Първото беше професионалният фотоапарат. Записах се на фотографски курсове, без да подозирам, че онова, което смятах за най-обикновено хоби, ще се превърне в доживотна страст. Второто беше любовта — една холандка, която пътешестваше заедно с приятели из Европа. Казваше се Марго.

Беше осем години по-голяма от мен, беше красива, висока и забележително упорита. Смяташе се за бохемка, за идеалистка, радикалка, бисексуална, левичарка, анархистка, индивидуалистка, човек на много култури, отстояващ човешките права, за привърженица на субкултурата и екофеминистка — етикети, които, попиташе ли ме някой какво означават, не бих могъл да отговоря. Но още в началото забелязах, че Марго е още нещо: жена махало. Само за няколко минути можеше от крайна радост да изпадне в крайна потиснатост и беше самото въплъщение на непредвидимостта. Беше непримирима към онова, което определяше като «лицемерието на буржоазния бит», поставяше под въпрос всяка житейска дреболия и водеше свои си битки срещу обществото. И досега за мен е загадка защо не съм избягал от нея. Но не го направих. Вместо това се оставих да ме всмуче шеметният водовъртеж на жизнения й характер. Влюбих се до уши.

Марго беше невъзможно съчетание, преливаше от революционни идеи, от неудържима смелост и съзидателност и въпреки това бе крехка като кристално цвете. Обещах си да бъда до Марго и да я пазя не само от външния свят, но и от самата нея. Дали и тя някога ме е обичала силно, както аз нея? Съмнявам се. Знам обаче, че ме е обичала по своя си егоистичен и саморазрушителен начин.

Така на двайсет години се озовах в Амстердам. Там се оженихме. Марго се беше посветила да помага на бежанци, дошли в Европа по политически или хуманитарни причини. Работеше в организация за подпомагане на имигрантите и съдействаше на травмирани хора от най-размирните кътчета на света да си стъпят на краката в Холандия. Беше техният ангел пазител. Семейства от Индонезия, Сомалия, Аржентина и Палестина наричаха дъщерите си с нейното име.

Колкото до мен, аз не проявявах интерес към по-големите каузи, бях погълнат да се изкачвам по йерархичната стълбица.

Завърших бизнес администрация и започнах работа в една международна фирма. Марго не се вълнуваше особено от общественото положение и заплатата ми и това ме караше да се стремя още по-настървено към успеха. Жаден за власт, исках да забия зъби във важни дела.

Бях разчертал най-подробно живота ни. Смятах след две години да имаме деца. Двете момиченца допълваха представата ми за идеалното семейство. Бях сигурен в бляскавото бъдеще, което ни чакаше. В края на краищата живеехме на едно от най-безопасните места по света, а не в някоя от размирните държави, които бълваха като развален кран имигранти в Европа. Бяхме млади, здрави и влюбени. Нищо не можеше да се обърка. Трудно ми е да повярвам, че сега съм на петдесет и четири години, а Марго вече не е сред живите.

Именно тя преливаше от здраве. Не ядеше нищо от животински произход, хранеше се здравословно, спортуваше редовно, не се и докосваше до наркотици. Ангелското й лице искреше от здраве, тялото й винаги беше тънко, стройно и слабо. Марго се грижеше толкова добре за себе си, че въпреки разликата в годините между нас аз изглеждах по-възрастен от двамата.

Почина неочаквано, по най-банален начин. Една вечер отиде при един прочут руски журналист, който искаше политическо убежище, и на връщане колата й се развалила насред магистралата. Марго беше от хората, които винаги спазваха правилата, а тогава направила нещо, което изобщо не беше в стила й. Вместо да включи светлините и да чака да дойдат да й помогнат, слязла от колата и решила да отиде в близкото село. Била облечена в кафеникав шлифер и тъмни панталони, не взела електрическо фенерче или нещо, с което да предупреждава за присъствието си. Ударил я югославски тир. Шофьорът каза, че изобщо не я е видял. Марго се била сляла напълно с нощта.

Някога бях момче. Любовта беше отворила очите ми за по-пълноценен живот. След като изгубих жената, която обичах, се промених до неузнаваемост. Не бях нито момче, нито зрял мъж, превърнах се в хванат в капан звяр. На този етап от живота си се сблъсках с буквата «С» в думата «суфи».

Дано не съм те отегчил с такова дълго писмо.

С любов, Азис“

Пустинна роза блудницата

Коня, януари 1246 година

Барикадирана съм тук: напоследък, след скандала в джамията, съдържателката на бордея ми отказва много неща и не ме пуска да ходя никъде. Изобщо не мога да мръдна оттук. Но това не ме огорчава. Истината е, че от известно време нямам желание за почти нищо.

Сутрин лицето, което ме поздравява от огледалото, изглежда все по-бледо. Престанах да се реша, не се щипя по бузите, за да изглеждам по-румена. Другите момичета все ми натякват, че изглеждам зле и че ще прогоня клиентите. Може би са прави. И затова онзи ден бях много изненадана, когато ми съобщиха, че един клиент настоявал да ме види.

За мой ужас се оказа, че е Байбарс.

Веднага щом останахме сами в стаята, попитах:

— Какво търсиш тук, нали си пазвантин?

— Е, това, че съм дошъл в бордей, едва ли е по-странно от блудница да ходи в джамия — отвърна той с глас, в който се долавяха какви ли не намеци.

— Сигурна съм, че онзи ден на драго сърце щеше да ме бичуваш — рекох му. — Дължа живота си на Шамс от Тебриз.

— Не споменавай това скверно име. Този тип е еретик!

— Не, не е еретик! — чух се да казвам — и аз не знам какво ме прихвана. — След онзи ден Шамс от Тебриз идва често да ме вижда.

— Брей! Дервиш в бордей! — изсумтя Байбарс. — Защо ли не съм изненадан?

— Не е това, което си мислиш — възразих аз. — Изобщо не е това.

Никога дотогава не го бях споменавала пред никого и нямах представа защо сега го казвам на Байбарс, но от няколко месеца Шамс идваше всяка седмица — да види как съм. Не проумявах как успява да се промъкне, без да го забележат останалите и най-вече съдържателката. Всеки друг би казал — с черна магия. Аз обаче знаех, че не е така. Той, Шамс, беше добър човек. Човек на вярата. И имаше особени дарби. Освен майка ми, когато бях малка, единствен Шамс е проявявал към мен безусловно състрадание. Научи ме, каквото и да става, да не унивам. Напомнех ли му, че човек като мен не може да се отърси от миналото си, той ми повтаряше едно от своите правила: „Миналото е въпрос на тълкуване. Бъдещето е илюзия. Светът не се движи като по права черта през времето и не върви от миналото към бъдещето. Обратното, времето се движи на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не е безкрайно време, тя е безвремие. Ако искаш да постигнеш вечно просветление, премахни от съзнанието си миналото и бъдещето и живей в настоящия миг.“

Шамс все ми повтаряше:

— Настоящият миг е единственото, което съществува и което ще съществува някога, разбираш ли? Проумееш ли тази истина, вече няма какво да те уплаши. Тогава можеш да се махнеш завинаги от този бордей.

Байбарс се взираше внимателно в лицето ми. Извърнеше ли се към мен, дясното му око гледаше някъде настрани. Изпитвах чувството, че заедно с нас в стаята има още някой, когото не виждам. Байбарс ме плашеше.

Разбрах, че е най-добре да не говоря повече за Шамс, и поднесох на Байбарс кана бира, която той изгълта набързо.

— Е, в какво си най-добра! — попита, след като изпи и втора бира. — Нали вие, момичетата, си имате всяко някаква дарба? Знаеш ли да играеш кючек?

Отвърнах, че нямам такива дарби и че и да съм умеела нещо навремето, вече съм го забравила, сякаш страдам от неизвестна болест. Шефката щеше да ме убие, ако чуеше, че говоря така на клиент, но аз нехаех. Истината бе, че тайно се надявах Байбарс да прекара нощта с друго момиче.

За мое разочарование обаче той сви рамене и каза, че му е все тая. После извади кесията си, изсипа от нея в дланта си червеникавокафяво вещество и след като го лапна, задъвка бавно.

— Искаш ли и ти? — попита ме.

Аз поклатих глава. Бях наясно какво е.

— Не знаеш какво пропускаш.

Той се ухили и след като се отпусна на леглото, се понесе извън собственото си тяло към вцепенението на канабиса.

Онази вечер, опиянен от бирата и канабиса, Байбарс започна да се хвали какво е видял по бойните полета. Каза, че макар и Чингис хан да е мъртъв и плътта му да се разлага, неговият призрак и досега предвожда войските на монголците. Насъсквани от него, те нападали кервани, плячкосвали села и избивали и мъже, и жени. Разправи ми и как, след като по полесражението останели стотици загинали и ранени, а десетки други щели да издъхнат всеки момент, над всичко се спускало булото на тишината, леко като одеяло в студена зимна нощ.

— Тишината, която настава след страшно бедствие, е най-умиротворяващият звук, който ще чуеш под това небе — изпелтечи Байбарс.

— Звучи толкова тъжно — промълвих аз.

Изведнъж в него не останаха повече думи. Вече нямаше за какво да говорим. Байбарс ме сграбчи, бутна ме на леглото и смъкна дрехата ми. Очите му бяха кървясали, гласът — пресипнал, той вонеше отблъскващо на канабис, на пот и на похот. Облада ме с едно-единствено движение, рязко и грубо. Опитах се да се поместя встрани и да отпусна бедра, за да не ме боли толкова, Байбарс обаче ми затисна гърдите толкова силно с две ръце, че не можех и да помръдна. Макар и вече да бе свършил вътре в мен, продължи да се клати напред-назад като кукла на конци, която е задвижвана от невидими ръце и не може да се спре. Очевидно неудовлетворен, се движеше толкова грубо, че се притесних да не се възбуди отново, после обаче най-неочаквано всичко приключи. Без да слиза от мен, Байбарс ме погледна с неприкрита омраза в лицето, сякаш тялото, което преди миг го е възбудило, вече го отвращава.

— Облечи нещо — заповяда и се претърколи встрани.

Сложих си дрехата и видях с крайчеца на окото как той лапа още канабис.

— Искам оттук нататък да си ми любовница — отсече с издадена челюст.

Не беше нещо необичайно клиентите да отправят такива искания. Знаех да излизам от деликатното положение, като създавам у клиента измамното впечатление, че ще ми бъде приятно да му стана любовница и да обслужвам само него, но за да се случи такова нещо, той трябва първо да се поохарчи и да ощастливи съдържателката. Днес обаче не ми беше до преструвки.

— Не мога да ти бъда любовница — отвърнах. — Много скоро ще се махна от това място.

Байбарс прихна, сякаш това бе най-смешното, което е чувал някога.

— Не можеш да го направиш — отсече убедено.

Знаех, че не бива да се карам с него, но не се сдържах.

— Ние с теб не сме много различни. И двамата сме вършили в миналото неща, за които съжаляваме горчиво. Но благодарение на длъжността, която заема чичо ти, теб те направиха пазвантин. А аз си нямам чичо, който да се застъпи за мен.

Лицето на Байбарс се вкамени, а очите му, дотогава студени и отчуждени, изведнъж се разшириха от ярост. Той се спусна и ме сграбчи за косата.

— Бях добър с теб — ревна Байбарс. — За каква се мислиш?

Отворих уста да кажа нещо, но ме прониза остра болка. Байбарс ме фрасна по лицето и ме изтика при стената.

Не ми беше за пръв път. И други клиенти ме бяха били, но не чак толкова жестоко.

Паднах на пода, а Байбарс започна да ме рита с все сила по ребрата и краката и да сипе обиди. Точно тогава изживях нещо изключително странно. Докато, смазана от ударите, се гърчех от болка, душата ми — или онова, което почувствах като душа — се отдели от тялото и се превърна в хвърчило, леко и свободно.

Не след дълго се носех из въздуха. Реех се, сякаш хвърлена в спокоен вакуум, в който няма срещу какво да се съпротивлявам и къде да отида. Минах над наскоро ожънати ниви с пшеница, където вятърът развяваше забрадките на младите селянки, а нощем светулките примигваха тук-там като вълшебни светлинки. Имах чувството, че падам, но не надолу, а нагоре, към бездънното небе.

Дали не умирах? Ако това наистина беше смъртта, в нея нямаше нищо ужасно. Притесненията ми се разсеяха. Бях се озовала на място, където царяха пълна чистота и лекота, във вълшебна земя, където не можеше да ме повали нищо. Изневиделица разбрах, че изживявам уплахата си и че за моя изненада тя не е страшна. Дали през цялото време не се плашех да се махна от бордея именно защото ме беше страх, че ще ме наранят? Зарадвана, проумях, че щом успявам да не се страхувам от смъртта, мога да напусна тази скверна дупка.

Шамс от Тебриз беше прав. Имаше само една мръсотия, мръсотията вътре в нас. Затворих очи и си представих другото си Аз: непорочно, разкаяно, то изглеждаше много по-младо и си тръгваше от бордея, за да навлезе в новия живот. Грейнало от младост и увереност, ето какво щеше да бъде лицето ми, ако усещах в живота си сигурност и любов. Образът беше толкова примамлив и истински, че въпреки кръвта пред очите ми и туптящата болка в ребрата аз не се сдържах и се усмихнах.

Кимя

Коня, януари 1246 година

Бързах, поруменяла и леко потна, да заговоря Шамс от Тебриз, бях набрала смелост да го попитам за най-задълбочения прочит на Корана. Исках да го направя от няколко седмици, но все не се откриваше случай. Уж живеехме под един покрив, а пътищата ни не се пресичаха. Но днес сутринта, докато метях двора, Шамс изникна до мен, беше сам и в бъбриво настроение. И този път успях не само да поприказвам по-дълго с него, но и да го погледна в очите.

— Как си, скъпа Кимя? — попита той весело.

Нямаше как да не забележа, че Шамс изглежда замаян, сякаш току-що ставаше от сън или бе получил поредното видение. Знаех, че ги получава, при това напоследък по-често отвсякога, и вече се бях научила да разчитам знаците. Получеше ли видение, Шамс пребледняваше и гледаше замечтано.

— Задава се буря — прошепна той, присвил очи срещу небето, където се въртяха сивкави снежинки, предвестници на първия сняг за тази година.

Стори ми се, че точно сега е време да му задам въпроса, който ме мъчеше.

— Помниш ли, веднъж ми каза, че всеки разбира Корана според дълбочината на прозрението си? — подхванах предпазливо. — Оттогава все искам да те питам за четвъртото равнище.

Шамс се извърна към мен и плъзна поглед по лицето ми. Харесваше ми да се взира внимателно в мен. Смятах, че в такива мигове, със свити устни и леки бръчки по челото, е най-красив.

— Четвъртото равнище е неизразимо — отвърна той. — Има равнище, след което езикът е безсилен. Щом навлезеш в зоната на любовта, вече не ти трябва език.

— Иска ми се някой ден да навляза в зоната на любовта — изпелтечих, веднага след това обаче се притесних. — За да чета Корана с по-голямо прозрение де.

Върху устните на Шамс заигра лека усмивка.

— Сигурен съм, че и това ще стане, ако го носиш в себе си. Ще се гмурнеш в четвъртото течение и тогава вече ще бъдеш реката.

Бях забравила смесените чувства, които единствен Шамс можеше да породи в мен. До него се чувствах и дете, което опознава наново живота, и жена, готова да отгледа в утробата си живот.

— В какъв смисъл „ако го нося в себе си“? — попитах го. — В смисъл ако ми е такава съдбата ли?

— Да — кимна той.

— Но какво значи „съдба“?

— Не мога да ти кажа какво е съдба. Единственото, което мога да ти кажа, е какво не е тя. Всъщност има правило по този въпрос. „Съдбата не означава, че животът ти е строго предначертан. Затова е признак на пълно невежество да оставиш всичко на съдбата и да не допринасяш дейно за музиката на всемира. Тази музика е всепроникваща и се състои от четирийсет различни равнища. Съдбата ти — това е равнището, където ще свириш своята мелодия. Едва ли ще смениш инструмента, но зависи единствено от теб доколко добре ще свириш.“

Сигурно съм го погледнала неразбиращо, понеже той реши, че е нужно да обясни. Хвана ме за ръката и я стисна леко. Каза с тъмни дълбоки очи:

— Разреши да ти разкажа нещо. И ми разправи ето какво:

„Веднъж една млада жена попитала един дервиш какво е съдба.

«Ела с мен — отвърнал той. — Нека погледнем заедно света!». Не след дълго двамата се натъкнали на шествие. Отвеждали един убиец на площада, където щели да го обесят.

Дервишът попитал:

— Този мъж ще бъде екзекутиран. Но дали защото някой му е дал пари да си купи оръжието, с което е извършил убийството? Или защото никой не го е спрял, докато е извършвал, престъплението? Или пък защото след това някой го е хванал? Къде в този случай е причината и къде — последствието?“

Прекъснах го и отговорих:

— Този човек ще бъде обесен, защото е извършил нещо ужасно. Ще си плати за стореното. Това е причината, пак това е и последствието. Има добри и лоши неща, има и разлика между тях.

— Ах, сладка Кимя — отвърна Шамс с тих глас, сякаш изведнъж се е почувствал уморен. — Обичаш разликите, понеже смяташ, че с тях се живее по-лесно. Ами ако нещата не са през цялото време толкова ясни?

— Но Бог иска от нас да сме ясни. Иначе нямаше да има такива неща като харам и халал^[1]. Нямаше да има ад и рай. Представи си какво щеше да бъде, ако не можеш да уплашиш хората с ада и да ги насърчиш с рая. Светът щеше да бъде много по-страшен.

Из вятъра прехвърчаха снежинки и Шамс се надвеси, за да ме загърне с шала. За миг застинах, усетила мириса на тялото му. В него се долавяше уханието и на сандалово дърво, и на кехлибар, а отдолу — на пръст след дъжд. Почувствах в стомаха си топло сияние, между краката ме плисна желание. Колко смущаващо беше и в същото време — странно — изобщо не беше смущаващо.

— В любовта границите са замъглени — рече Шамс, гледаше ме състрадателно, но и угрижено.

За коя любов говореше, дали за Любовта към Бога, или за любовта между мъж и жена? Беше ли възможно да има предвид нас? Имаше ли изобщо такова нещо — „нас“?

Без да подозира какви мисли ме терзаят, Шамс продължи:

— Пет пари не давам за ада и за рая. Бих предпочел да угася огъня в ада и да подпаля рая, та хората да обикнат Бога не за друго, а заради самата любов.

— Бива ли да говориш така! Хората са зли. Не всички ще те разберат — рекох, без да осъзнавам, че е трябвало да обмисля по-добре това предупреждение, докато не съм разбрала целия смисъл, заложен в него.

Шамс се усмихна смело, направо храбро. Позволих му да ме държи като в плен, дланта му върху ръката ми беше топла и тежка.

— Вероятно си права, но не смяташ ли, че това ми дава още по-големи основания да говоря каквото мисля? Пък и тесногръдите бездруго са глухи. Каквото и да кажа, за запушените им уши си е чисто богохулство.

— А за мен, каквото и да кажеш, е сладко.

Шамс ме погледна с неверие, граничещо с изумление. Аз обаче бях по-стъписана и от него. Как изобщо можех да кажа такова нещо? Да не бях обезумяла? Или ме беше обсебил някой джин?

— Извинявай, но трябва да вървя — рекох и скочих на крака.

Страните ми пламтяха от срам, сърцето ми туптеше от всичко, което бях казала и което бях оставила неизречено. Хукнах от двора към къщата. Но още докато тичах, нямаше как да не призная истината, която знаех от самото начало: че съм влюбена в Шамс от Тебриз.

Шамс

Коня, януари 1246 година

Брътвежите, злословията за другите са втора природа на мнозина. Чувал съм какво се говори за мен. Още откакто съм дошъл в Коня, ме одумват. Това не ме изненадва. Макар и в Корана да е казано, че е най-голям грях да клеветиш, повечето хора не се и опитват да го избягват. Вечно осъждат онези, които пият вино, или търсят прелюбодейки, за да ги убият с камъни, а не виждат нищо лошо в сплетните, които за Бога са много по-тежък грях.

Покрай всичко това се сетих за една история.

„Веднъж някакъв мъж дотичал при един суфист и му рекъл запъхтян:

— Ей, онези там носят тепсии, виж, виж!

Суфистът отвърнал спокойно:

— Какво ни засяга това? Какво ми влиза в работата?

— Но те носят тепсиите в твоя дом! — възкликнал мъжът.

— В такъв случай на теб какво ти влиза в работата? — казал суфистът.“

За съжаление хората вечно надзъртат в тепсиите на другите.

Вместо да си гледат работата, ги съдят. Не преставам да се изумявам какви само неща си измислят! Стигне ли се до подозрения и злословия, въображението им не знае предел.

В града явно има хора, убедени, че съм негласен главатар на асасините. Някои стигат дотам да твърдят, че съм син на последния имам исмаилит на Аламут. Разправят, че съм владеел много добре черната магия и било достатъчно да прокълна някого, та той да умре на място. Други пък ми отправят възмутителното обвинение, че съм бил омагьосал Руми. И че всяка сутрин съм го карал да пие по изгрев-слънце супа от змии, за да съм сигурен, че няма да развали магията.

Чуя ли такива небивалици, се смея и си тръгвам. Какво друго ми остава? Как раздразнителността на околните може да навреди на един дервиш? Дори и морето да погълне целия свят, как ще пострада една патица?

Въпреки това виждам, че хората около мен са разтревожени, особено Султан Валад. Буден младеж е, сигурен съм, че някой ден ще стане най-добрият съратник на баща си. И Кимя, сладката Кимя… Тя също изглежда притеснена. Но най-страшното на сплетните е, че с тях чернят и Руми. За разлика от мен той не е свикнал да злословят за него. Голяма мъка ми е да гледам как се разстройва от думите на невежите. Маулана притежава голяма душевна красота. Докато аз нося в себе си и красота, и грозота. На мен ми е по-лесно, отколкото на него, да се справям с грозотата на другите. Но как един начетен книжник, свикнал да води вглъбени разговори и да стига до логични заключения, да се справи с дрънканиците на невежите?

Не е чудно, че пророкът Мохамед е казал: „На този свят съжалявам три вида хора. Богаташът, който е изгубил богатството си, таченият човек, който е изгубил уважението към себе си, и мъдрецът, който е заобиколен от невежи.“

Все пак неволно си мисля, че във всичко това може би има и нещо добро за Руми. Злословията са необходима, макар и болезнена съставка от вътрешното му преображение. Цял живот той се радва на уважение и на безукорно име, хората му се възхищават и му подражават. Не знае какво е да не те разбират и да те осъждат. Нито пък, за разлика от другите, се е чувствал понякога самотен и уязвим. Егото му не е било наранявано, не е било дори малко накърнявано. А той има нужда от това. Колкото и да е болезнено, ако си поел по пътя, в крайна сметка е добре да злословят за теб. Такова е Правило номер трийсет: „Истински суфист е онзи, който, и да го обвиняват несправедливо, и да го осъждат поголовно, търпи безропотно и не изрича и една-едничка лоша дума за своите зложелатели. Суфистът никога не осъжда. Как е възможно да имаш противници, съперници и дори хора, които за теб са «други», при положение че изобщо нямаш «Аз»? Как е възможно някой изобщо да осъжда, при положение че има само Един?“