Елиф Шафак
Любов (15)

Ела

Нортхамптън, 12 юни 2008 година

Без да бърза, Ела дочете „Сладко богохулство“ и се зае да внася последните уточнения в рецензията. Умираше от нетърпение да обсъди с Азис подробностите в романа му, но я спираше чувството за професионализъм. Не беше редно. Тя трябваше първо да предаде рецензията. Дори не бе споделила с Азис, че след като е прочела романа му, си е купила стиховете на Руми и сега всяка вечер преди лягане чете поне няколко от тях. Беше прокарала ясен вододел между работата си по романа и писмата, които си пишеше с автора. Но на дванайсети юни се случи нещо, което заличи завинаги тази черта.

До този ден Ела не беше виждала Азис на снимка. На страницата му в интернет нямаше фотографии и Ела нямаше представа как изглежда той. В началото й харесваше да си пише с мъж без лице, струваше й се тайнствено. С времето обаче любопитството започна да надделява и непрекъснато я глождеше желание да прибави към писмата лице. Азис нито веднъж не я беше молил да му прати снимка, което според нея беше странно, много странно.

Затова най-неочаквано му изпрати своя снимка. Беше на верандата с любимия Спирит, бе облечена в изрязана светлосиня рокля, която донякъде разкриваше извивките й. Усмихваше се — щастливо, но и някак смутено. Беше стиснала здраво нашийника на кучето, сякаш за да вземе от него малко сили. Небето над тях беше изпъстрено с всички оттенъци на сивото и на аленото. Снимката не беше от най-хубавите й, но в нея имаше нещо духовно, едва ли не отвъдно. Ела поне се надяваше да е така. Изпрати я прикачена към имейла, а сетне просто зачака. Това беше нейният начин да помоли Азис да й прати снимката си. Той го направи.

Щом я видя, Ела си помисли, че сигурно е правена някъде в Далечния изток, не че беше ходила там. На фотографията Азис беше заобиколен от десетина тъмнокоси местни деца на всякаква възраст. Беше облечен в черна риза и панталон и беше снажен, с орлов нос, високи скули и дълга тъмна къдрава коса, която падаше по раменете му. Очите му бяха два изумруда, преливащи от енергия и от още нещо, според Ела — състрадание. Азис беше с една обица и с гердан със сложна, непозната за Ела форма. В дъното се виждаше сребристо езеро с висока трева наоколо и в единия ъгъл се мержелееше сянка на нещо или на някого извън кадъра.

Докато разглеждаше мъжа на снимката и най-малките подробности по нея, Ела изпита чувството, че го познава отнякъде. Колкото и да беше странно, тя бе готова да се закълне, че вече го е виждала.

Внезапно разбра защо.

Шамс от Тебриз приличаше, и то не само бегло, на Азис З. Захара. Азис изглеждаше точно както Шамс беше описан в книгата, преди да поеме към Коня, за да се запознае с Руми. Ела се запита дали Азис съвсем преднамерено е обрисувал героя си така, че той да е със същата външност като неговата. Като писател може би бе решил да създаде главния герой по свой образ точно както Бог е създал по Свой образ човека.

Докато Ела си мислеше за това, й хрумна, че е възможно и друго. Че истинският Шамс от Тебриз е изглеждал точно както е обрисуван в книгата, което можеше да означава само едно: че между двамата разделени от осем века мъже има изумителна прилика. Беше ли възможно тази прилика да е извън властта на автора и той дори да не подозира за нея? Колкото повече мислеше Ела върху дилемата, толкова повече подозираше, че не е изключено Шамс от Тебриз и Азис З. Захара да са свързани по начин, надхвърлящ обикновения литературен похват.

Откритието неочаквано й повлия по два начина. Първо, прииска й се да се върне към „Сладко богохулство“ и да прочете още веднъж, с различни очи, романа не толкова заради фабулата, колкото, за да намери писателя, скрит в главния му герой, да намери в Шамс от Тебриз Азис.

Второ, загложди я още по-голямо любопитство що за човек е Азис. Кой беше той? Какъв беше животът му? В един по-ранен имейл й беше казал, че е шотландец, но защо тогава беше с източното име Азис? Дали то беше истинското му име? Или той го бе приел като суфист? И между другото какво означаваше да си суфист?

Занимаваше я и друго: съвсем първите, почти неуловими знаци на желанието. Ела не го беше усещала от толкова отдавна, че трябваше да минат още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чувства. Но желанието си беше налице. Силно, дразнещо и непокорно. Ела си даде сметка, че желае мъжа от снимката, и се запита какво ли е да го целуне.

Чувството беше толкова неочаквано и смущаващо, че тя побърза да изключи лаптопа, сякаш, не го ли направеше, мъжът от снимката щеше да я всмуче.

Байбарс воинът

Коня, 10 юли 1245 година

„Байбарс, синко, не се доверявай на никого, защото от ден на ден светът се покварява все повече“ — повтаря чичо ми.

Твърди, че е било различно само веднъж — през Златния век, когато всичко се е крепяло на пророка Мохамед, мир на праха му. Откакто той е умрял, всичко вървяло надолу. Но мен ако питате, всяко място, където се съберат повече от двама души, се превръща в полесражение. Дори по времето на пророка хората са враждували, нали така? Войната е сърцевина на живота. Лъвът изяжда кошутата, а каквото остане от туловището, лешоядите го оглозгват до кост. Природата е жестока. Всяка твар без изключение на сушата, в морето и въздуха може да оцелее само по един начин: като е по-хитра и силна от най-заклетия си враг. За да останеш жив, трябва да се биеш. И толкоз.

Това важи и за нас. И най-лековерният ще види, че в наши дни, в нашия век няма друг начин. Преди пет години нещата приеха ужасен обрат, след като Чингис хан изпрати сто монголски дипломати да преговарят и те бяха избити до крак. Чингис хан се превърна в огнено кълбо от ярост и обяви война срещу исляма. Никой не знаеше как и защо са били изклани дипломатите. Някои подозираха, че Чингис хан сам е пратил да ги убият, за да тръгне на безпощаден военен поход. Нищо чудно и да е вярно. Човек никога не знае. Аз обаче знам, че за пет години монголците опустошиха всичко около Хорасан; откъдето и да минеха с препусналите си коне, след тях оставаше само разруха и смърт. А преди две години при Кьоседаг разгромиха силите на селджуките и превърнаха султана във васал, който плаща данък. Монголците не ни унищожиха само защото им е по-изгодно да ни държат роби.

Откакто свят светува, най-малкото откакто Каин е убил брат си Авел, се водят войни, но войската на монголците е чудо нечувано. В нея има какви ли не оръжия с най-различно предназначение. Всеки войник в тази войска е с тежка броня и е въоръжен с боздуган със секира, сабя и копие. Не само това, ами носят и стрели, които пробиват ризница. Подпалват цели села, тровят жертвите си и разсичат и най-твърдата кост в човешкото тяло. Имат и стрели, които свистят и с които пращат сигнали от дружина на дружина. С такива развити бойни умения и без страх от Бога монголците нападат и унищожават всеки град, малък и голям, всяко селце по пътя си. Дори такива древни градове като Бухара бяха превърнати в купчини развалини. И сме изправени не само срещу монголците. Трябва да си върнем Йерусалим от кръстоносците, да не говорим пък за натиска, оказван от византийците, и за съперничеството между шиити и сунити. Как можем да си позволим да сме миролюбиви, при положение че от всички страни сме обкръжени от хладнокръвни врагове?

Затова хора като Руми ме дразнят ужасно. Пет пари не давам, че останалите имали добро мнение за него. За мен той е страхливец, който не сее друго, освен страх. В миналото може да е бил добър книжник, днес обаче очевидно е под влиянието на онзи еретик Шамс. Какво проповядва Руми във време, когато противниците на исляма ни притискат от всички страни? Мир, моля ви се! Бездействие! Покорство!

Братко, издръж на болката. Не се поддавай на отровата на своите желания. Успееш ли, и небето ще се преклони пред прелестта ти… Така бодилът се превръща в роза. И в песъчинката грейва всемирът.

Руми проповядва покорство и така превръща мюсюлманите в стадо овце, малодушни и хрисими. Разправя, че за всеки проповедник имало последователи и за всички последователи — уречено време. Освен „любов“ сред предпочитаните от него думи очевидно са „търпение“, „равновесие“ и „търпимост“. Ако зависеше от него, всички щяхме да си стоим по къщите и да чакаме да бъдем изклани от врага или да бъдем сполетени от друго бедствие. И съм сигурен, че тогава той ще дойде, ще огледа набързо опустошението и ще го обяви за берека^[1]. Някои са го чували да казва: „Ако бъдат съборени училището, джамията и минарето, дервишите могат да създадат свое братство“. Що за приказки са това!

А като се замисли човек, Руми се е озовал в града ни само защото преди няколко десетилетия семейството му е напуснало Афганистан и е потърсило убежище в Анадола. По онова време султанът на селджуките отправя открита покана към доста на брой влиятелни и заможни хора, сред които и бащата на Руми. Така закриляно и облагодетелствано, вечно обграждано с внимание и одобрение, семейството на Руми се е махнало от хаоса в Афганистан и се е установило сред спокойните овощни градини на Коня. Лесно е да проповядваш търпимост, когато животът ти е бил такъв!

Завчера чух какво говори Шамс от Тебриз на неколцина, събрали се на пазара. Той разказа как Али, съратникът и наследник на пророка Мохамед, влязъл на полесражението в битка с един неверник. Тъкмо да го прониже с меча си в сърцето, когато най-неочаквано неверникът вдигнал глава и го заплюл в лицето. Али тутакси пуснал меча, поел си дълбоко въздух и се отдалечил. Неверникът се вцепенил от изумление. Завтекъл се след Али и го попитал защо го е пощадил.

— Защото съм ти много ядосан — отвърнал Али.

— Щом си ми много ядосан, защо не ме уби? — учудил се неверникът. — Не разбирам.

Али обяснил:

— Когато ме заплю в лицето, се вбесих. Себелюбието ми беше подразнено и закопня за мъст. Ако те убия, ще послушам себелюбието си. А това ще бъде огромна грешка.

Така Али пуснал човека да си върви по живо, по здраво. Неверникът бил толкова трогнат, че станал приятел и последовател на Али, а след време по своя воля приел исляма.

Ето какви истории явно обича да разправя Шамс от Тебриз. И какво ни казва с тях? Да се оставим неверниците да ни заплюват в лицето! А, не, по-добре да съм труп. Неверник или не, никой не може да заплюва в лицето Байбарс воина!