Виктор О’Райли
Правилата на лова (7)

6.

Районна болница в Конимара, 18 януари

Фицдуейн отвори очи.

Какво го беше събудило? Кой беше там? Трябваше да предприеме нещо. Беше престанал да се пази и ето какво се бе случило. Повелята да се раздвижи премина през тялото му, но на нея противодействаха неговите успокоителни и обезболяващи лекарства.

Въпреки това предупреждението направо пищеше в лицето му.

По челото му изби пот. Опита се да седне, да заеме някаква позиция, така че да може да действа с известна сила, вместо да лежи безпомощен и беззащитен. Усилието беше страшно. Тялото му обаче не откликваше. Успя да го подчини донякъде и бавно надигна главата и бинтованите си гърди, но беше твърде слаб. Превъртя очи, когато го връхлетя болката, и изстена приглушено.

Чу глас, и то глас на приятел. Нямаше заплаха. Беше в безопасност. Боти беше в безопасност. Изведнъж разбра къде се намира.

Тогава я видя и усети ръката й да милва челото му, чу отново гласа й:

— Хюго, ти си в безопасност. Успокой се. Отпусни се назад. Няма за какво да се тревожиш. Трябва да почиваш и да се възстановяваш.

Дигиталният часовник на стената показваше два и двайсет и три.

Катлийн, една мила тъмнокоса жена на трийсетина години, сменяше системата му. По инициатива на Линда Фолей тя беше прехвърлена от интензивното отделение. Пациентите на Катлийн Бърк обикновено се оправяха по-бързо от останалите. Тя беше истинска магьосница.

Катлийн привърши започнатото и провери пулса му. Беше забола върху униформата си един ръчен часовник, обърнат наопаки, и го следеше, броейки наум. Допирът на пръстите й беше много приятен, а тялото й излъчваше топлина и ухание на свежест. На лявата й ръка личеше отпечатъкът от липсващ пръстен.

— Да ти донеса ли нещо, Хюго? — каза много нежно тя.

Фицдуейн се усмихна. Беше странно. Болката беше все още там, но някак приглушена. Почувства се отпуснат и спокоен. Вдигна ръка и хвана нейната. Нямаше нищо сексуално в жеста му. Беше нещо, което може и да не направиш на светло, но беше напълно нормално в два часа сутринта, когато изглежда, че останалият свят спи.

— Разкажи ми за това — сънено продума той. Пръстите му потъркаха мястото на липсващия пръстен.

Катлийн тихо се засмя. Беше много хубава жена, въпреки отпечатъка на отминаващите години върху лицето й.

— Не става така. От теб се очаква да говориш. Не е прилично медицинска сестра да разкрива тайните си пред пациент.

— Губи се загадъчността — тихо каза Фицдуейн, спомняйки си думите на една сестра в Дъблин. — Пациентите искат подкрепа и сила, решения на проблемите, а не нови проблеми. Не бива да се обвързваш емоционално с пациент — той се усмихна. — По един или друг начин — напредваме.

Започна да се смее, но болката го сграбчи и дъхът му секна. Съвзе се почти веднага.

— В общи линии ние сме една капризна пасмина.

Този път Катлийн се изсмя на глас. Вън, в коридора, дежурният рейнджър чу това и изпита известна ревност. Би било приятно да полежиш на легло с хубава сестра за компания. После се замисли над видяното и чутото за раните на Фицдуейн и в края на краищата реши, че е в по-завидно положение.

Сестрата излезе след десет минути с усмивка на лице. Изглеждаше по-спокойна и някак по-щастлива. По-рано, когато я беше проверявал с детектор за оръжие, преди да я пусне през двойната охранителна бариера, рейнджърът можеше да се закълне, че бе плакала.

В слушалките му се чу съобщение и той отвърна, като натисна предавателния бутон в кодираната за деня последователност. След това се съсредоточи върху обичайните задължения, свързани с изпълнение заповедта на генерала да се опази Фицдуейн от друга атака. Рейнджърът нямаше нужда от напомняне, че светкавицата може да поразява толкова пъти, колкото трябва. Той беше участник в разбиване обсадата на замъка на Фицдуейн преди три години. По негово мнение, ако е вътре в играта, наречена антитероризъм, човек е в постоянна опасност.

По-просто казано — или ти ги убиваш, или рано или късно те ти нанасят смъртоносния удар.

 

 

24 януари

Генерал Шейн Килмара — наистина беше много приятно да си генерал най-после — смяташе, че Фицдуейн изглежда ужасно.

От друга страна, той изглеждаше не чак толкова ужасно, колкото преди три седмици. Чувството, че наблюдаваш някакъв приемник на тръбички, електроника и продукти на лекарствената индустрия беше изчезнало. Сега Фицдуейн напомняше по-скоро на развалено човешко същество, което все още не се е разпаднало. Нещо като Франкенщайн в началото, когато се е нуждаел от доста усъвършенстване, само дето Фицдуейн имаше по-добра външност.

Той беше блед, отслабнал, закопчан с каиши, в гипс и включен в система и разни машини, но вече подпрян в полуседнало положение. В сиво-зелените му очи искреше живот. А това беше хубаво. Освен всичко говореше, което може би не беше толкова хубаво. Хюго беше особено умно човешко същество и въпросите му означаваха работа. И имаха своите последствия.

— Кой и защо? — попита Фицдуейн.

— Ами „Добро утро“ — каза Килмара. — Дори не съм седнал още.

Той придърпа един стол, за да демонстрира какво му трябва и започна да похапва от гроздето на Фицдуейн.

Странно, колко трудно беше да разговаряш с болен. Обикновено се срещаш и занимаваш с повечето хора, когато са в цветущо или поне добро здраве. Един легнал човек е като непознат. Не можеш да използваш общоприетия начин на общуване. Същото важеше и за войника на бойното поле. Когато е подвижен, той е подкрепление и е ценен. След раняване е само статистическа единица — за загуба или отговорност. Не беше много приятно, но бе истина. И както за много други неща в живота — нямаше какво да се направи.

По всичко личеше, че Фицдуейн нямаше намерение да приеме условностите. Макар да изглеждаше като нещо, което котката е сръфала зад дивана, мозъкът му работеше.

Килмара оставаше с впечатлението, че неговият приятел — всъщност най-близкият му приятел, като изключим Едълайн, която му беше съпруга и следователно не се броеше в този смисъл — се оправяше; дано! Лекарите отбягваха все още да дадат категоричен отговор.

Щеше да отнеме много време. Естествено — при стрелба с такова мощно оръжие. Както казваха някога във Виетнам: „Една всмукваща рана в гърдите е начинът, по който природата ти казва, че си улучен.“ Хюго беше ранен два пъти и му личеше.

— Шейн — каза Фицдуейн. Имаше нещо особено в тона му.

Килмара беше сварен с пълна уста. Преглътна шумно.

— Без речи — каза той. — Лесно се смущавам.

Фицдуейн замълча.

— В случай че съм забравил да спомена — каза той след много дълга пауза, — благодаря ти.

— Това ли било? — не вярваше на ушите си Килмара. — Това ли е всичко? — ухили се. — Честно казано, имахме късмет. Е, донякъде.

Фицдуейн вдигна вежда.

— Въпрос на перспектива. Сега да се залавяме за работа. Онези в белите дрехи намалиха хапчетата и инжекциите, така че съм способен да свържа някоя и друга мисъл, а първите не са особено дружелюбни. Искам този, който стои зад това. Хванал си някои от марионетките и това е хубаво, но не се брои. Зачита се само залавянето на онзи, който дърпа конците — кукловода.

Две сестри влязоха и се заеха с Фицдуейн, преди Килмара да успее да реагира. Помолиха го да изчака отвън. Когато той отново се върна, Фицдуейн беше по-бледен, но възглавниците му бяха бухнати и леглото му изглеждаше по-прибрано.

Освен дето беше раняван в по-млада възраст и беше боледувал от малария, Килмара беше имал и други поводи за пребиваване в болнично заведение. Беше останал с впечатление, че медицинският персонал е с изкривени разбирания относно някои приоритети. Те обичаха пациентите да са спретнати, за да могат да ги показват на лекарите. Като че ли спокойствието на пациента не беше от значение. Въпреки това Килмара имаше слабост към сестрите. На болшинството от тях би могъл да прости много неща.

Вниманието му отново се насочи към Фицдуейн. Бяха го предупредили, макар и с едносрични думи, да не тревожи пациента и да избягва стресови теми на всяка цена. Но сега, след като бяха намалили успокоителните, Фицдуейн можеше да мисли достатъчно ясно и сам искаше да се задълбае в разследването. Много хлъзгав терен. Не знаеше какво да прави.

— Хюго, сигурен ли си, че си готов за това? Все още си доста болен.

Фицдуейн го изгледа продължително с блеснал поглед.

— Шейн — преднамерено бавно каза той, — те почти убиха Боти. Видях от тила на детето ми да шурти кръв. Мислех, че е мъртъв. Следващия път може и да успеят. Не ме занасяй. Ти си ми приятел. Помогни ми. Тези — той спря, разтреперан от вълнение и слабост, за да потърси подходящата дума, — тези гадини трябва да бъдат открити, засечени и унищожени. И аз ще го направя, независимо със или без твоя помощ.

— Открити, засечени и унищожени.

Военната фраза извика много спомени в съзнанието на Килмара. Фицдуейн като млад лейтенант в Конго. Първата му разузнавателна задача. Жестоката престрелка, която последва. Други задачи. Други изяви на майсторството му в прилагането на смъртоносни умения. Този мъж беше роден боец. Но това си беше наследствена черта.

Килмара подбираше думите си, за да намали напрежението.

— Групата, която те нападна, беше от трима. За нещастие бяха убити. Документите на всички бяха фалшиви. Облеклото им беше закупено наскоро и не доказваше нищо. Нямаше отличителни знаци.

Фицдуейн продължаваше да го гледа. Минаха вече три седмици, говореше погледът му.

— Единствената характерна за всички черта беше, че са азиатци или поне изглеждат азиатци. По-точно приличаха на японци — продължи Килмара. — Направихме запитване по целия свят чрез Интерпол и по-специално в Япония чрез Столичното управление на полицията в Токио. Прегледахме и други източници, както правим обикновено, когато имаме повече данни за терориста. Обадихме се на наши приятели и помолихме за някои услуги, изобщо създадохме малко движение по Информационната магистрала.

— И? — каза Фицдуейн.

— Отговорите малко се забавиха. Разбира се, Интерпол не се слави с бързи рефлекси, а японците обичат много да дъвчат, преди да преглътнат. В края на краищата излезе, че тримата са членове на дясна екстремистка група, за която се предполагаше, че се е разпаднала преди три години. Нашите трима са били затворени за някаква формалност, но са били пуснати преди около осем месеца.

— Времето почти съвпада — каза Фицдуейн. В основата на мотивите им е била срещата му с Кадар, Палача. Ако ставаше въпрос за отмъщение, би очаквал да се случи по-рано. Но това, че предвидените нападатели, не са били на разположение поради прищевки на японското правителство, би могло да обясни забавянето. — Но защо японци?

— Единственото нещо е, че според Токио нашите трима буйни приятели не би трябвало да се появят на твоя остров.

— Защо не? — каза Фицдуейн.

— Предполага се, че са в Средния изток — бодро отвърна Килмара. — Това казва компютърът. Но какво знаят компютрите? Освен това има нещо странно в ритъма, с който ни отговарят някои от другите ни източници. Мълчание, после абсолютният минимум, а накрая истинско угощение. Сякаш някои хора са пресметнали, че може да допринесем нещо за тяхната игра. А кои са тези хора…

Погледна загрижено към Фицдуейн.

— Хюго — тактично запита той, — сигурен ли си, че искаш да навлизаш в това?

— Аха — отрони се нещо като дълга въздишка в знак на разбиране или съгласие.

— Едълайн казва така понякога — весело продължи Килмара, — но никога не съм съвсем сигурен дали е за добро или за лошо. Това е шум, свързан с контекста.

— Аха! — отново каза Фицдуейн. Той беше подпрян с възглавници в неудобното си болнично легло. Беше страшно пребледнял и изведнъж се наклони напред и започна да повръща.

Килмара натисна бутона за спешно повикване, ясно съзнаващ, че медицинската помощ щеше да изгуби ценни секунди заради охраната, която беше поставил. Да умреш заради собствената си безопасност — каква ирония! Хюго наистина би оценил това.

Той погледна приятеля си. Фицдуейн се беше отпуснал назад върху възглавниците. Сега беше по-скоро зелен, отколкото бледен.

— Извини ме — измънка той. Клепачите му се затвориха и той се отпусна на една страна в безсъзнание. Страните му възвърнаха донякъде цвета си.

Вратата се отвори с трясък и стаята се изпълни с хора в бели престилки. За щастие, изглежда, знаеха какво да правят.

Не е хубаво да си прострелян, мислеше си Килмара, ама никак не е хубаво. А не ни се мисли за такива основни неща, като проливането на кръв и изтичането на секрет, за натрошена кост и ранена плът, за времето и болката.

Стаята замириса на повръщано и разни лекарства, но нямаше и следа от миризмата, която ни придружава през живота и напомня всекиму, че е смъртен. Въздухът не миришеше на страх.

Седнал в креслото за посетители, временно пренебрегнат от съсредоточения екип, Килмара изпита огромно облекчение. Той знаеше в този момент, че Фицдуейн наистина ще се оправи. Надеждата се превърна в сигурност. Чувстваше се странно слаб, сякаш едва сега реагираше на напрежението през тези безкрайни дни. Искаше му се да се изсмее или да изкрещи, или просто да легне и да заспи. Лицето му обаче остана безизразно.

Един стажант се обърна да вземе нещо от една сестра и забеляза Килмара. Стажантът беше дежурен от необяснимо дълго време и беше уморен, небръснат, раздразнителен и кратък.

— Вън! — заповяда той. — Ей, ти — вън оттук!

— Вън оттук, генерале — любезно каза Килмара и излезе.

Очевидно Фицдуейн отново беше в играта, но щеше да мине време, преди да стане сериозен играч. Тъй като познаваше своя приятел, Килмара беше сигурен, че няма да чака дълго.

 

 

Токио, Япония, 24 януари

Облечена във военна униформа, за да избегне вмирисването на цивилните си дрехи на експлозив, Чифуне стреля в продължение на четирийсет и пет минути на стрелбище номер три, предимно на оскъдна светлина. Изстрелваше по сто патрона в пет дни от седмицата, за да поддържа форма.

Работата изискваше пълна концентрация. Сценариите, които беше подбрала за прожектиране върху екрана с целта, бяха свързани с вземане на заложници и други подобни заплетени ситуации, където, освен да стреля точно, трябваше да прецени светкавично бързо кои са врагове и кои жертви. Оскъдното осветление правеше работата още по-трудна, но тя тренираше така, защото искаше максимално да се доближи до обстановката, в която отиваше след това.

Тренираше както с оптически мерник, така и без него. Електронният оптически мерник, английски модел — Обединеното кралство имаше значителен опит в производството на антитерористично оборудване — й позволяваше да държи и двете си очи отворени и заменяше обикновения мерник с призматично индуцирана червена точка, която автоматично се регулираше спрямо инфрачервеното ниво на околната светлина. Мерникът беше пасивен — той не проектираше червен лъч като лазерния мерник — затова беше идеален за тайни операции. Оказваше се, че е особено полезен при оскъдно осветление. Оптическата част събираше светлината като висококачествен бинокъл, а куршумите попадаха там, където се намираше червената точка.

С електронен оптически мерник на своята берета, Чифуне можеше да стреля съвсем точно в двайсет и два сантиметрова плочка на двайсет метра разстояние за една трета от секундата — половината от стандартното време.

Чифуне Танабу беше изключителен стрелец.

 

 

Адачи прехвърляше стандартните списъци, използвани при разследване на убийство, и после осъвременяваше личния си план в компютъра.

Разследването на последните няколко седмици от живота на Ходама, изглежда, показваше, че той се бе срещал с всички и бе ходил навсякъде. Освен това беше живял прекалено дълго. Класическата практика да се разпитат всички приятели и познати и да се съпоставят техните истории щеше да отнеме безкрайно дълго време. А ако се опитваше да разбере кой бе имал мотив да го убие, ами… кой ли нямаше? Ходама беше сплетничил и манипулирал, подкупвал и мамил през целия си живот. Списъкът с враговете му сигурно беше безкраен.

Ходама трябва да имаше някаква документация. Къщата беше чиста и което беше по-важно — нямаше доказателства за изнасяне на каквото и да било. Нямаше празни рафтове, отворени картотеки или сейфове с отворени врати. Адачи смяташе, че Ходама бе пазил стоката си някъде другаде. Беше хитър и предпазлив мръсник, и то с голямо „М“. От друга страна, мястото беше разчистено от истински професионалист, а върху това си струваше да се замисли човек.

Бяха открили видеомагнетофона на охраната заедно с всички ленти, но не можеха да ги разчетат. Очевидно Ходама е обичал да документира пристигането и напускането на своите посетители, но по безопасен начин. Видеозаписите бяха кодирани и беше нужен декодер, за да ги пуснат. В момента техниците се опитваха да се справят с този проблем. Беше доста смущаващо — може би имаха на лента всички убийци, но не можеха да ги видят. Но защо убийците не бяха унищожили записите? Във всяко друго отношение подготовката им беше безупречна. Нима ще се обрекат на провал само заради една видеокасета.

— Шефе! — извика Фудживара.

Адачи вдигна глава. Инспектор Фудживара усмихнат размахваше телефонната си слушалка.

— Напредък. Преобърнахме домовете на всички хора на Ходама и попаднахме на златна жила в този на Моринага.

— Кой по дяволите, беше този Моринага? — попита Адачи. Беше уморен и затънал в документи. Докладите, написани на термохартията за вградените принтери на малките текстови процесори, използвани от всички японски служители, лежеше, свита на рула, навсякъде, разнообразена тук-там от още по-накъдрени факсове. Адачи копнееше за добрата стара груба хартия. Освен че беше ужасна за работа, термохартията имаше отвратителния навик да избледнява на пряка слънчева светлина. Представи си как най-същественият доклад избледнява, докато го чете, и успява да стигне само до „И убиецът е…“

— Харуми Моринага беше един от бодигардовете на Ходама, застреляни вътре в къщата — каза Фудживара. — Получил е куршум в тялото и няколко в тила. Малко е слабоват за своята работа. На около двайсет и пет.

Адачи прелисти папката. Познаваше повечето жертви от снимките на труповете им. Те оставяха най-ярки впечатления. Снимките на все още живите жертви, събирани след смъртта им, имаха някакво неестествено излъчване. Истинското нещо, най-запомнящият се образ — това беше последната снимка, тази на трупа. Той кимна на Фудживара, щом онзи откри кървавата пихтия, която някога беше представлявала човекът Моринага.

— Бащата на Моринага — каза Фудживара — е бил при Ходама дълги години. Изглежда, бащата и синът са били отчуждени за известно време. Бащата е искал синът да работи при Ходама и да продължи семейната традиция, а синът е искал да поеме по свой път. Той отишъл да работи за една от големите корпорации. После съвсем неочаквано я напуснал и отстъпил пред желанието на баща си да работи за Ходама.

Адачи кимна. Бяха предположили, че е замесен вътрешен човек. Това беше нещо обичайно при подобни убийства, а и в случая портите не бяха насилвани. Някой беше дал комбинацията на натрапниците или те вече са знаели кода.

— Открихме финансовите архиви на младия Моринага. Купувал е повече акции, отколкото би могъл да си позволи със заплатата на телохранител, а в апартамента му намерихме и над един милион йени в брой.

Фудживара продължаваше да се усмихва.

— Още ли има? — попита Адачи.

— Открихме сметка от някакъв нощен клуб и две визитки в един от костюмите му. Отидохме на въпросните места и ги накарахме да идентифицират Моринага и компанията, с която е бил. Младият Моринага е излязъл с хора от „Намака Корпорейшън“.

— Ийни, мийни, майни, мо! — възкликна Адачи.

— Какво означава това? — попита инспектор Фудживара.

— Откъде да знам! — отвърна Адачи. — Да вземем някои от момчетата и да идем да пийнем по една бира.

 

 

Чифуне лежеше, скрита зад купчина щайги на третия етаж на един склад близо до Рибния пазар, и размишляваше относно психологията на информаторите.

В една от щайгите имаше бутилки от отвратителния виетнамски ферментирал рибен сос „Нуок Мам“ и сигурно някоя от тях беше счупена. Носеше се страхотна воня. Какво беше станало с добрия стар соев сос? — питаше се тя. Японците имаха най-дългата продължителност на живота от всички народи — живо доказателство, че традиционната храна беше с превъзходни качества.

Ако искаме да бъдем по-точни и да оценим функционалността на системата, трябва да признаем, че едва ли някога се налагаше да се срещат информатор и информиран. Те можеха да се свържат по телефона, по радиофона, по факса или дори по пощата, без да включваме по-екзотичните методи, предпочитани от шпионите: кутии за анонимни писма, разхлабени тухли, кухи дънери и други подобни. Ако човек е компютърно образован, би могъл да използва дори Компу-сърв.

Не, комуникацията при получаване на информация не изискваше среща. Човешкият елемент налагаше тази непрактична и излишна, дори опасна дейност, каквато представляваше срещата лице в лице между информатор и контрольор.

Съгласно стандартната процедура на Коанчо, Чифуне беше обучена не само от самите Коанчо, но и от чужда разузнавателна агенция. По традиция тази роля се изпълняваше от ЦРУ, но все по-големият икономически напредък на Япония беше породил желанието за известна независимост, а в края на шейсетте години, когато престижът на Америка и ЦРУ доста се беше уронил след войната във Виетнам, Коанчо бяха започнали да завземат позиции. Много японци бяха ходили в чужбина, за да се учат от чуждия опит. Първоначалният тласък за успехите на японската икономика се дължеше именно на това.

По отношение на разузнаването Коанчо попадна на златна мина с Израел. Чуждия елемент в обучението си Чифуне получи при престоя си в Мосад, което означаваше „Института“ на еврейски — Ха Мосад, ле Модийн веле Тафкидим Мейухадим, Институт за разузнаване и специални операции.

Беше започнала трудния курс в тренировъчния център на Мосад на север от Тел Авив, от който излизаше елитът на високоефективните кацас — офицерите, които представляват гръбнака на израелското разузнаване. Бабата на Чифуне беше еврейка — известен на Мосад факт, който изигра немалка роля за грижите, положени при нейното обучение.

Но японската страна на характера й беше тази, която я беше довела на среща с нейния информатор. Израелците бяха категорични по отношение на скритите опасности и заплахи за сигурността при такива срещи. Те бяха подчертали, че обикновената логика налага ограничаването на такива уговорки до минимум. Точно обратното — нейното японско възпитание и дори обучението й в Коанчо подчертаваха значението на нинджо, човешките чувства.

Нинджо лежеше в основата на всички човешки взаимоотношения, дори при тези между полицията и якудза или между тайния агент и информатора. Дори в страховития свят на антитероризма в Япония съществуваше необходимостта да уважаваш чуждото гири или задължения. От своя страна, Чифуне чувстваше огромна отговорност към своите информатори. Това се долавяше от тях и обикновено й се отвръщаше със същото отношение. В резултат връзката се спояваше и помагаше много за ефективността на нейните действия.

Цената, която заплащаше за това, бяха честите опасни ситуации, в които попадаше. Нейното разбиране по въпроса се изразяваше в личната й версия на „Върви тихо и носи голяма тояга“. Тя много внимателно се подготвяше за всяка среща, но не носеше голяма тояга, а своята берета със заглушител.

Само когато наистина имаше сериозно основание, Чифуне не сменяше мястото на срещата с информатора си. Иначе разработваше приемлив сценарий за всяко място.

В този случай нейният информатор с кодовото име Желязната кутия имаше брат счетоводител. Той работеше за вносителите на храни, които държаха този склад, а кабинетът му беше в една отделена част на долния етаж. Следователно Желязната кутия имаше основателна причина да посещава мястото и точно сега, макар персоналът да си беше отишъл, брат й работеше долу със сметалото и се опитваше да изкара сметките. Това не беше никак лесно, когато ставаше въпрос за храна. Тя беше твърде леснопреносима и твърде лесно изчезваше. Братът беше убеден, че касите и кашоните с храна имат крака.

Желязната кутия беше случайно избрано от компютъра на Коанчо кодово име и не беше особено подходящо за дребната, тиха и доста симпатична двайсет и седем годишна медицинска администраторка Юко Дой, с която Чифуне очакваше да се срещне.

Мис Дой също беше терористка, член на групата, известна под името „Острието на меча в дясната ръка на императора“, което не беше особено лесно за изказване дори на японски, затова беше съкратено на японското Яибо — „Острието“. Но Яибо, въпреки абсурдното си име и дясноориентирана пропаганда, не беше посмешище. Това беше най-ефективната японска терористична група от времето на Червената армия и нейната специалност бяха политическите убийства.

Яибо действаше с петчленна клетъчна структура и беше изключително трудно да се проникне в нея. Желязната кутия беше нещо като сполучлив удар. Тя беше страничен продукт от обичая в Яибо да се провеждат редовни чистки, като се убиват редови членове, заподозрени в информаторство.

Любовникът на Желязната кутия беше точно такава жертва. Той беше пребиван до смърт в продължение на няколко дни от нейната клетка — включително и от самата Желязна кутия — и след това преживяване идеализмът на момичето се беше изпарил. То беше направило плахо обаждане в кидотай, отдела, който беше в предните редици в битката с тероризма според медиите, а после връзката тихичко беше прехвърлена на Коанчо.

Бавно и внимателно Чифуне се премести от прикритието си зад щайгите с рибен сос и се скри зад палет с пакети ориз. Не заради миризмата, а защото й мина през ум, че ако се стигнеше до стрелба, оризът несъмнено щеше да покаже по-добри балистични спиращи качества от стъклените бутилки с рибен сос. Освен това оризът си беше японски. Благодарение на субсидии, цената му хвърчеше много над тази на световните пазари за ориз, но всеки добър японец знаеше, че той е превъзходен.

Асансьорът започна да скърца и стене. Подът на склада имаше правоъгълна форма, а асансьорът и стълбището бяха едно до друго в единия край. Точно, насреща и малко встрани на асансьорната врата беше скрита Чифуне. Мястото й даваше възможност да хукне или към пожарния изход, или към стълбището, ако се наложеше. Да избереш най-подходящото място за евентуално бързо измъкване беше един от първите уроци, който се научаваше по време на обучението. Проявите на героизъм не бяха особено препоръчителни.

Последва тракане, нова серия скърцащи шумове и трясък — вратите на товарния асансьор се отвориха.

Погледът на Чифуне не се откъсваше от тях. Очакваше Желязната кутия, облечена в обичайния елегантен костюм и на твърде високи токчета, но би могъл да бъде и нощният пазач, който е решил да провери стоката и да прецени какво да открадне тази вечер. По време на своите разузнавателни посещения Чифуне беше забелязала, че с типичната за японците скромност той се ограничаваше до един кашон на вечер.

Оскъдното осветление на склада, което би трябвало всъщност да подпомага охраната, се състоеше от няколко слаби и голи електрически крушки, които висяха над кръстовищата, образувани от пътеките между палетите. Мръсният таван и неутралните цветове на кашоните поглъщаха светлината и видимостта беше съвсем ограничена.

Чифуне се сети, че трябваше да донесе увеличител на образа. Е, съвършенството беше човешка мечта, а не черта на характера. Вместо това тя насочи електронния оптически мерник на своя берета към вратите на асансьора точно когато една дребна фигура, облечена в джинси или панталони, излезе и се огледа несигурно.

Беше Желязната кутия. Чифуне отбеляза този факт точно когато значението на блесналата точка на мерника достигна до съзнанието й. Точката реагираше на инфрачервени лъчи. Някой оглеждаше тъмното пространство с невидим инфрачервен лъч — невидим, но не и за човек с електронен оптически мерник. Някой, който искаше да остане скрит, беше в склада.

Чифуне проследи източника на лъча. През мерника това приличаше на проследяването на лъч светлина. Погледът й спря върху грубата дървена постройка на тавана на асансьорната шахта, където се намираше моторът. И тя беше мислила за това място като за скривалище и като се сети за това, замръзна. Следващият въпрос беше: Как е успял някой да се качи там, без да го види?

Имаше две възможности: или наблюдателят е пристигнал преди Чифуне и знае, че агентът на Коанчо е там, или е влязъл в малката стаичка за мотора направо от капандурата за покрива на тавана на асансьора. Чифуне се опита да си спомни дали беше виждала такава капандура и реши, че не беше. Асансьорът беше стар и груб, от времето на следвоенната строителна треска, когато не се спазваха особено изискванията за безопасно строителство.

Желязната кутия тръгна колебливо точно когато Чифуне стигна до тревожните си заключения. Само след части от секундата от стаичката за мотора избухна огън, последва глуха експлозия и виетнамският рибен сос, зад който се беше крила, избухна в смъртоносен облак от шрапнели и стъклени късове.

Разрушението беше почти пълно. След две секунди последва нова двойна експлозия от гранатомет и останките от пратката виетнамски сос се изпариха. Чифуне се сви зад ориза, докато горещият метал се сипеше с тъп звук върху чувалите, и се задави от миризмата. От главата до петите беше опръскана с онзи гаден сос.

Желязната кутия се беше свила на пода и се опитваше да се скрие зад палет с бидони олио. Тя пищеше, а от няколко бидона, в които бяха попаднали частици от граната, цвъртеше олио.

Вратата на стаичката за мотора се отвори с трясък и три фигури с черни маски за ски скочиха на пода.

Двама с метнати на рамо автомати сграбчиха Желязната кутия. Третият застана да ги пази с американски автомат M 16, снабден с пушечен гранатомет.

Чифуне разбра, че я смятат за мъртва и естествено имаха основание: Две гранати М79 срещу една дребна агентка на Коанчо и няколко каси с рибен сос беше повече от убийствен заряд. Експлозиите бяха пръснали електрическите крушки в нейната секция. Тя залегна зад чувалите с ориз, благодарна на закрилящата я тъмнина. Един пистолет срещу три автомата нямаше добър шанс. Не беше разумно да умира заради една информаторка.

За части от секундата японското гири и израелският прагматизъм се спречкаха и накрая надви ядът, че беше измамена от трима глупаци. Чу изпълнен със страх вик и като надникна, зърна блясък на метал. Желязната кутия се бореше в ръцете на единия терорист, който се опитваше да я застави да коленичи, а другият вдигна меч над главата си. Третият продължаваше да пази, като обхождаше с инфрачервения лъч тъмния склад от единия до другия край.

Чифуне установи червената точка върху третия терорист и стреля четири пъти, когато комбинацията между автомат и гранатомет не беше насочена към нея. Беше се прицелила в главата, в случай че онзи носеше бронирана жилетка. Гранатометът избълва характерния двуетапен заряд и в другия край на склада някакъв палет с местно производство на скоч бе обхванат от пламъци.

Вниманието на терориста с меча беше отвлечено от атаката на Чифуне и той погледна настрана към новия нападател, а Желязната кутия го ритна силно в слабините. Той се присви от болка и пропусна следващата серия на Чифуне. Тя изпсува и се сниши, тъй като другият терорист пусна в действие автомата си. Из въздуха се разхвърча, ориз. Беше като на сватба.

Чифуне изтича няколко крачки зад ново прикритие, сменяйки междувременно пълнителя, после се претърколи през пътеката между палетите и изстреля нова серия по целта — точно както я бяха обучавали в Мосад.

Правият терорист се прикри, за да презареди, и точно тогава Чифуне го взе на прицел. Куршумите й попаднаха в тялото, шията, носа и горната част на черепа му, пръскайки мозъка му назад върху Желязната кутия.

Чифуне се спусна напред за ново прикритие, но се подхлъзна върху олиото и падна, невидима в тъмното. Оръжието й се плъзна под един палет.

Оцелелият терорист се беше изправил на колене и в този момент стовари със замах своя катана. Чифуне едва успя да се претърколи, но лявата й ръка беше разрязана и изведнъж й прималя от шока.

Желязната кутия изкрещя едно дълго „Не-е-е-е-е!“, след което последва тъпият звук от следващия удар на терориста. Мечът се стовари отстрани на шията и премина през тялото на Желязната кутия чак до таза. Почти разцепена на две и със замръзнало в ужасена гримаса лице, информаторката се строполи напред.

Терористът я гледаше като хипнотизиран.

Чифуне вдигна падналия M l6, превключи на автоматична стрелба и с две серии под формата на „Х“ приключи с кратката сабльорска кариера на убиеца.

Складът беше обхванат от пламъци, подът беше хлъзгав от кръв, а миризмата на кланица и горящо уиски, смесена с тази на виетнамски ферментирал рибен сос, беше неописуема.

Желязната кутия трябваше да разкаже на Чифуне за участието на Яибо в нападение срещу някакъв ирландец на име Фицдуейн. Терористите наистина бяха от „Острието“, но въпросът всъщност беше кой го направляваше. Чифуне имаше някои подозрения, но не достатъчно доказателства.

А от Желязната кутия вече не можеше да очаква помощ.