Виктор О’Райли
Правилата на лова (6)

5.

Районна болница в Конимара — интензивно отделение

Обзе го ужасно чувство.

Не можеше да го оприличи, нито да разбере къде беше или какво се бе случило. По страните му се стичаха сълзи. Отвори очи. Нямаше усет за място, време или причина.

Светлина. Шумове. Електронни шумове. Странни звуци при дишане. Той не дишаше! Ужас, абсолютен ужас. Мрак. Мъка. Тъмнина. Нищо.

Малко спокойствие.

Време за кошмари. Той отново се събуди и се задави, обзет от отчаяние. После изгуби съзнание.

 

 

Доктор Линда Фолей работеше със старшата сестра от интензивното отделение Катлийн Бърк. Тя щеше да се грижи лично и единствено за Фицдуейн, докато той напусне интензивното отделение. Ако изобщо го напуснеше.

Линда Фолей се почувства неловко, когато погледна пациента си. Нещо определено не беше наред — не само физически, имаше и нещо друго. Доктор Фолей притежаваше способността да усеща тези неща. Това беше дар, но едновременно с това и бреме.

Двете заедно провериха кръвното налягане и кръвните газове през артериалната система, венозното налягане, нивото на кислорода в кръвта; преслушаха със стетоскоп дихателните пътища; наблюдаваха мониторите.

Линда Фолей забеляза, че Фицдуейн има високо кръвно налягане и ускорен пулс.

— Има ужасни болки, бедният нещастник.

И тя предписа морфин под формата на циклиморф.

Катлийн, загрижена за телесната му температура, прибави нови одеяла. Провери раните му и смени превръзките там, където беше необходимо.

Фолей огледа футуристично изглеждащата стая, сякаш търсеше някакво вдъхновение, и разкърши шия, за да освободи поне част от напрежението. Мускулите я боляха. Беше смъртно уморена и големите количества черно кафе вече разяждаха нервите й, но нямаше намерение да остави този случай, докато не потръгнеше на добро. А засега беше зле. Не, нещо наистина не беше наред.

Той ту идваше в съзнание, ту отново го губеше. Постепенно възвръщаше, макар и упоени с наркотици, сетивата си за света. Събуждането щеше да бъде ужасяващо. Според нея интензивното отделение не би могло да бъде по-нечовешки враждебно. То беше паметник на хигиената и напредналите технологии, но не правеше нищо за човешката психика. Беше обляно в светлина, студено и стерилно, пълно с кабели и писукащи монитори. Човек можеше да се втрещи, като се събуди на такова място, дори и да знае, че в момента го лекуват.

В случая на Фицдуейн липсваше чувство за приемственост. Той беше откъснат от нормалния си живот, сериозно ранен и захвърлен в една враждебна и чужда среда. Дезориентиран, щеше да изпадне в параноя. Всичките му системи — сърдечносъдова, дихателна, отделителна, имунна — реагираха много драстично на нараняванията му и в резултат на това щеше да последва пълно умствено и физическо изтощение. На всичко отгоре първите хора, които щеше да види, щяха да бъдат със стерилни маски и бели престилки.

Щеше да види само очи.

Чувство за сигурност можеше да получи от гласовете на екипа в интензивното отделение. Тези гласове бяха животоспасяващи. Те доставяха човешкия елемент, връзката с човешкия дух. Линда Фолей смяташе, че възстановяването е само донякъде физически процес и преди всичко е свързано с ума. По дяволите, това беше. Духът на този пациент беше наранен по някакъв начин. Не можеше да каже как бе разбрала това, но знаеше, че е права. Липсваше му желание да се съвземе.

Във връзка със значителната кръвозагуба и ниската телесна температура Фолей го беше държала на вентилатора — животоподдържащата машина — шест часа след операцията и после постепенно го беше отбила от нея. Сега вече дишаше сам с кислородна маска на лицето. Беше с нея от два часа. Скоро щеше да се наложи да я свалят.

Фицдуейн отново отвори очи.

Катлийн се надвеси над него и каза:

— Здравей, Хюго. Аз съм Катлийн. Ти си опериран и всичко мина добре.

Очите на Фицдуейн се напълниха със сълзи. Погледът му се замъгли, гърлото му беше пресъхнало и възпалено. Опита се да каже нещо. Не излезе никакъв звук. Катлийн намокри устните му с малка гъбичка.

После се чу нещо като пъшкане. Катлийн се наведе по-близко. Той проговори отново, но след това изгуби съзнание.

— Какво каза? — попита Линда Фолей.

Катлийн беше озадачена.

— Боти или ноти — отвърна тя. — Каза, че той… те… били мъртви, мисля. Все още е много упоен. Просто бълнува.

Линда Фолей погледна надолу към Фицдуейн. Макар тялото му да беше осквернено, той изглеждаше поразително. Не приличаше на човек, който ще се откаже лесно от живота, но въпреки това му липсваше борчески дух.

— Дявол да го вземе! — каза тя. — Нещо липсва тук. Ще поразпитам повечко за този приятел.

Завъртя се на пети, излезе от интензивното отделение и свали маската си. Искаше й се да запали цигара, но се бе отказала от пушенето още като стажантка. Едно силно питие щеше да свърши работа. Отвън, в коридора, имаше двама мъже във военни униформи и с автомати.

— Искам да говоря с някого — каза тя. — С някой, който познава пациента ми, и то веднага.

Чифт крака, също обути във военни учебно полеви панталони, скочиха от канапето и пред нея застана една фигура. Човекът беше с брада, прехвърлил петдесетте, с хлътнали от умора очи. Въпреки това излъчваше увереността на водач.

— Говорете с мен. Казвам се Шейн Килмара.

 

 

Фицдуейн започваше да си спомня.

Чуваше шума на течащата вода и усещаше тялото на Боти пред себе си. После в небето се появиха сигналните ракети и чувството за опасност, а след това и кръвта по тила на сина му.

Разрида се. Куршумите плющяха около изпадналото в безсъзнание момче. Не можеше да се мръдне. Искаше да помогне, отчаяно се опитваше да направи нещо, но не можеше да помръдне.

Почувства се слаб и объркан, гърлото го болеше. Отвори очи, но светлината беше твърде ярка.

— Тате! — каза някакъв глас. — Тате! Тате!

Фицдуейн се сепна и извика:

— Идвам… — и занемя.

Линда Фолей гледаше загрижено мониторите. Идеята й може би не беше от най-добрите. Двете с Катлийн размениха разтревожени погледи.

Фицдуейн усети малка ръчичка в своята. Почувства и мъничките устни върху бузата си и долови миризмата на шоколад. Отвори очи.

Гледаше го едно доста изцапано личице.

— Искаш ли малко, тате? — каза гласът на Боти. И той мушна останките от шоколада в устата на баща си.

Фицдуейн усети вкуса му — наистина усети вкуса му.

— Боти се чувства отлично — каза познат глас. — Беше жулнат от един куршум, но е добре. Сега е ваш ред да се оправяте. Той наистина ме уморява.

Мониторите полудяха, но после значително се успокоиха.

Фицдуейн се усмихна и като напрегна всичките си сили, прегърна с лявата си ръка Боти. Момчето легна до баща си в тясното легло и се гушна в него, но скоро Килмара го вдигна оттам.

Фицдуейн вече спеше. Усмивката не беше слязла от лицето му.

Килмара погледна Фолей, после Катлийн.

— Вие двете сте голяма работа — каза той. — Не знаете кога да спрете. Добри хора — усмихна се. — Можете да се присъедините към рейнджърите по всяко време.

Линда Фолей и Катлийн Бърк се усмихнаха уморено. Току-що бяха свършили максималното, на което бяха способни за момента, поне така мислеха. Приемникът на Линда започна да издава сигнали и тя примирено вдигна рамене и отиде да отговори на повикването. На излизане се обърна и направи знака на успеха.

Катлийн беше изтощена. Гледаше Фицдуейн, а не мониторите. Подходът не беше научен, знаеше това, но и така забелязваше разликата. Сега мъжът имаше излъчване. Бореше се за живот.

— Колко време ще е нужно, за да се възстанови напълно? — попита Килмара.

— Това е невъзможен въпрос — ужасена отвърна Катлийн. — И преждевременен. Все още е в критично състояние.

— Само тялото му — каза Килмара.

Катлийн го погледна.

— Четири месеца, шест месеца, година. Ранен е лошо. Много зависи от самия човек. Кой е той все пак? Като изключим някой фермер, който случайно се е спънал в пушката си, жертвите с огнестрелни рани са рядкост в тази част на света. А ето и вас самите — тя посочи Килмара и въоръжените рейнджъри, които охраняваха Фицдуейн. — Хора с оръжие в моята болница. Това не ми харесва. Иска ми се да вярвам, че е необходимо. Бих желала да знам защо е нужно.

Килмара се усмихна.

— Ще ви кажа на чаша чай или може би нещо по-силно. Заслужили сте го.

Намериха малък офис зад стаята на сестрите. Една сестра им донесе две големи чаши чай, а Килмара извади своята манерка. Катлийн би пийнала една глътка, но все още беше на повикване. Килмара доля в чая си и ароматът на ирландското уиски изпълни въздуха. Той наистина не проумяваше как човек може да пие скоч.

— Вашият пациент — Хюго Фицдуейн — е анахронизъм. Първият Фицдуейн, дошъл в Ирландия преди седемстотин години, бил нормандски рицар. Понякога си мисля, че Хюго има повече общи неща с него, отколкото с двайсети век. Живее все още във фамилния замък и държи на ценности като чест и дълг и саможертва в името на каузи, в които вярва, и хора, които обича.

Катлийн се приведе напред и прочете името на персоналната му значка.

— И какво общо имате с него вие, полковник Килмара?

— Той служеше под мое командване в Конго. Биеш се редом с някого и разбираш какъв е. Сприятелихме се. Хюго напусна армията и стана военен фотограф. Пътуваше от една гореща точка до друга, но поддържахме връзка. Преди няколко години реши, че се е наситил, но после попадна на нещо отвратително на собствения си остров. Беше свързано с тероризма и той го ликвидира с малко помощ от моя страна. Имаше голяма сеч. След това искаше само да се установи в замъка си и да има семейство. По душа е нежен човек.

Катлийн кимна. Беше наблюдавала неговото отчаяние и последвалата промяна, когато разбра, че синът му е жив. Знаеше, че е с притъпена чувствителност поради естеството на всекидневните й задължения, но това, което видя, наистина я беше трогнало.

— Значи има съпруга? — попита тя.

Килмара поклати глава.

— Не се получи. Хюго се грижи за Боти.

— А сега стигаме до въпроса защо този нежен рицар, усамотил се далеч от западния бряг на Ирландия, трябва да бъде застигнат от куршуми на наемни убийци. Това не е било нещастен случай по време на учение.

— Не беше нещастен случай — съгласи се Килмара. — Подозирам също, че не представлява голяма загадка. Светът на антитерориста се характеризира с действие и противодействие. Ако се замесиш в него, винаги си изложен на риск. Мисля, че е най-обикновено отмъщение за случилото се преди три години. Тези хора виреят благодарение на отмъщенията.

Катлийн потръпна.

— Извратени умове. Това е болест. Но са минали три години. Защо са чакали толкова?

Килмара сви рамене.

— Засега не знаем. Но закъснялото отмъщение е по-често срещано. Набелязаната жертва започва да взима предпазни мерки и да застава нащрек при най-малката опасност. А после времето минава и тя започва да мисли, че заплахата е малко вероятна и полека-лека сваля гарда… Освен това казват…

— Че отмъщението е ястие, което се яде студено — довърши Катлийн.

— Точно така — каза Килмара.

Катлийн го огледа. Беше видял и препатил много и беше приел живота такъв, какъвто е, помисли си тя. Ежедневието му бе свързано със смъртоносни сили, беше човек, който преследваше други хора. Той самият също представляваше евентуална жертва. Какво ужасно съществование.

— Как живеете така — попита тя, — със страха, насилието и вероятността един ден някой непознат да ви убие? — съжали за въпроса си още щом го изказа. Беше изключително нетактично от нейна страна. Явно беше преуморена и не се съобразяваше.

Килмара се изсмя.

— Не вземам бонбони от непознати — каза той — и разчитам на процентите. Много съм добър в работата си.

— Но такъв е бил и мистър Фицдуейн, както загатнахте.

— Катлийн, когато привлечете вниманието му, Хюго е най-опасният човек, когото може да срещнете някога. Но понякога е твърде бавен в началото. Стойностите, на които държи, му пречат да спазва изискванията на тази работа. Но стига да е мотивиран, кара ме да изглеждам като страхливец пред него.

Катлийн трудно можеше да свърже тежко ранения мъж в интензивното с каквато и да било злоба, но Килмара говореше тихо и убедено. Мина й през ум нещо тревожно.

— Въоръжената охрана, която сте поставили тук — каза тя. — Очаквате ли нови неприятности? Нима тези терористи ще опитат отново на такова обществено място?

Килмара не бързаше да отговори. Не искаше да създава паника в болницата. От друга страна, Катлийн нямаше вид на жена, която лесно се паникьосва. Беше й длъжник за онова, което тя правеше за Фицдуейн.

— Хората, с които си имаме работа, биха направили всичко и навсякъде. Това е едно от правилата на играта им. Нямат ограничения. Така поддържам духа си млад — бодро добави той, — като се опитвам да надхитря мръсниците.

— Значи мислите, че ще опитат отново? — каза Катлийн.

— Възможно е — бавно отвърна Килмара.

— Значи всички сме изложени на риск, докато вашият приятел е в тази болница.

Килмара кимна.

— Има такъв елемент — добави той, — но нека не го преувеличаваме. Ще има сериозна охрана.

— Боже мой! — Катлийн беше разстроена. — Кои са тези хора? Защо не можете да ги намерите и да ги спрете?

Килмара изля докрай съдържанието на манерката в чая си.

— Тероризмът е като рака. Имаме известни успехи, но врагът мутира и ние продължаваме да търсим лекарство. Това е една дълга война с отворен край.

— Предполагам, че колкото по-бързо се възстанови вашият човек и го изпишем оттук, толкова по-добре — каза Катлийн.

Килмара вдигна чаша в привидна наздравица.

— Това е целта, Катлийн. Сега разбираш за какво става дума.

Катлийн се усмихна едва доловимо.