Виктор О’Райли
Правилата на лова (27)

Епилог

Токио, Япония, 15 юли

Фицдуейн почувства твърдата буца в гърлото си, докато се канеше да се сбогува с групата японци, наредили се пред него във VIP-чакалнята на токийското летище.

Това бе смешно — та той ги познаваше едва от няколко седмици — но ето на, буцата се надигаше. Създалите се връзки бяха силни и отношенията, подложени на проверка под въздействието на свръхекстремални ситуации, щяха да издържат изпитанието на времето. До края на живота си щеше да остане свързан с Япония и приятелите си тук.

Той се усмихна вътрешно, като забеляза, че редицата всъщност е оформена по старшинство. Бащата на Адачи, стегнат и изправен, приличаше много на загиналия си син. Йошокава-сан и неговата жена му напомниха за Камакура. Паяка, в пълна парадна униформа на зам.-началник на Токийската градска полиция, младият втори пилот на дирижабъла — инспектор Микио Уеда, който се бе държал забележително храбро под обстрел, набразденото от бръчки лице на сержант Акамацу от полицейския собая, сержант Ога и всички онези двайсет и трима мъже и жени, които бяха служили с него в различно време.

Просто чудесно бе, че Токио е толкова спокоен град. Разписанието за дежурствата при Токийското градско управление на полицията сега му изглеждаше далечно и лишено от смисъл понятие.

Чифуне не се виждаше никаква и много му липсваше. Но типично за нея, Танабу-сан си оставаше независима и изплъзваща се до самия край.

Обявиха полета и сякаш по даден от някого сигнал цялата редица извика три пъти:

— Банзай! Банзай! Банзай! — след това застиналите в сериозни изражения лица бавно и дълбоко се поклониха.

Фицдуейн, отрупан целият с подаръци, също се поклони. Редицата отново се поклони и той се поклони, после отново и отново и така сигурно щеше да продължи до безкрайност, докато една стюардеса от „Върджин Еърлайнс“ не се намеси тактично.

Със замъглено от емоции съзнание Фицдуейн закрачи към отделението за първа класа в предната част на самолета. На мястото му имаше красиво опакован пакет, но той не му обърна внимание, мислейки, че е на някой друг пътник, и започна да си слага нещата в багажника над седалките. После видя, че пакетът е надписан с неговото име.

Долови парфюма и уханието на тялото й още преди да чуе гласа й и през тялото му премина чувство на копнеж по нещо далечно и изгубено. Той се извърна. И ето я пред него — лъскава черна коса, гладка кожа, огромни очи, гърди, чийто вкус още усещаше върху устните си — самото въплъщение на любовта. Красива и изключителна жена. И загадъчна.

— Това е за Боти — каза тя. — Мека играчка, малък борец сумо. Мисля, че ще му хареса — Чифуне се поколеба. — Или е твърде голям за такива неща?

Фицдуейн си помисли за Боти и какво чувстваше, когато го прегръщаше, и внезапно усети огромно желание да си бъде пак вкъщи.

— Не — каза той. — Не е твърде голям за такива играчки. Само на три години е. И все още самият той е една голяма играчка.

Чифуне замълча и Фицдуейн остро почувства всичко онова, което не бяха успели да си кажат. Очите й се напълниха със сълзи и една от тях се търкулна по бузата й.

— Това е от спомените — каза тя.

Закъснял пътник мина покрай нея и я закачи, без да иска. Човекът се извини, но Фицдуейн забеляза трепването на Чифуне.

— Как е ръката? — попита той.

Раната не бе сериозна, но все пак не бе кой знае колко приятно преживяване.

— Минава — каза тя е лека усмивка, — но все още ме понаболява.

Фицдуейн с болка се сети, че самолетът ще отлети след съвсем малко време. Той зададе въпроса, който отдавна бе на устните му:

— Чифуне, и ти ли пътуваш?

Чифуне поклати глава.

— Исках да те изпратя сама, Хюго — отвърна тя и отново се усмихна през сълзи. — Чрез Коанчо такива дреболии, като да се качиш на борда на заминаващ самолет, могат много лесно да се уредят. Но вече трябва да тръгвам…

— Или ще те накарат сама да си пробиваш път — каза с пресилена усмивка Фицдуейн.

Изпитваше непреодолимо чувство на загуба, но разбра някак си, че повече нищо не бива да казва. Просто пристъпи напред и протегна ръце да я прегърне, но тя отстъпи назад.

— Не, Фицдуейн-сан — изхлипа Чифуне. После се поклони дълбоко и вече я нямаше.

След това Фицдуейн видя Адачи, но това бе невъзможно, защото той бе мъртъв, но ето че му се усмихна и сълзите потекоха по бузите му. После Адачи протегна ръка и Фицдуейн я пое — ръкостискането бе здраво и топло.

— Приятелите ми ме наричат Аки — каза той и после и той изчезна.

Фицдуейн бе дълбоко трогнат. Сложи подаръка за Боти на седалката до себе си и се опита да овладее емоциите си. Помисли си за Кристиан дьо Гевен и Майк Бърджин, за Аки Адачи и другите му братя по оръжие и за това каква чест бе за него да се сражава рамо до рамо с тях и какви незаменими другари бяха. Помисли си за Итън, Чифуне и другите жени, които бе познавал и обичал. После си помисли за онези, които все още бяха между живите, и през ума му минаха думите на Килмара: „Не знам отговорите, но имам още много работа.“

Той заспа и засънува чудесни сънища, а когато се събуди, видя, че стюардесата се е надвесила над него и му напомня да затегне ремъка, тъй като наближаваха Лондон. Още само един полет и щеше да се озове в Дъблин. После щеше да се качи на Айлъндър, да полети на запад, а това означаваше — у дома.

 

 

Летище Дъблин, Ирландия, 16 юли

Докато летеше по последната отсечки Лондон-Дъблин, Фицдуейн се замисли за последователността на събитията, отвели го в Япония.

Началото им започваше преди около седемдесет години, а може би и повече. Световната политика като че бе нещо съвсем далечно, но пряко ги засягаше. А действията на различните личности бяха предизвикали ужасни и непредвидими последици.

Кой би си помислил, че съдбата ще обърне внимание на Ходама куромаку. Бе преживял толкова много сътресения само за да бъде повален в разцвета на силите си като последица от рутинно обесване, станало цели десетилетия преди това.

Ако бащата на рода Намака не бе екзекутиран и те не бяха оставени да умират от глад в следвоенно Токио, щяха ли да се превърнат в престъпници? Днес може би щяха да притежават дипломи от Тодай и щяха да бъдат примерни граждани.

Колкото до Кацуда, криминалното му минало можеше да се проследи назад в годините до японската окупация на Корея и до ужасното отношение към толкова голям брой корейци в Япония, включително избиването на собственото му семейство. Той бе човек, движен от омраза. Като се имаше предвид миналото му, лесно можеше да бъде разбран.

Фицдуейн не знаеше какви пропуски във възпитанието на Шванберг го бяха накарали да се превърне в злодей. Откровено казано, не го и интересуваше. Разбира се, Виетнам не бе помогнал. Много храбри мъже и жени се бяха сражавали в тази война, но тя далеч не бе добра.

В крайна сметка началото на тия събития също бе без значение. Просто се мъчиш да се справиш със ситуацията, каквато я виждаш в момента, и правиш това, което е необходимо, като в същото време трябва да бъдеш готов да приемеш и последиците. И това е всичко.

Когато самолетът кацна в Дъблин, Фицдуейн за момент си помисли, че е сбъркал полета. Времето бе почти прекрасно, небето беше ясносиньо, а температурата — мека и приятна. Сякаш бе кацнал в Южна Франция. Даже очакваше да види отнякъде да се появят яркочервените цветове на бугенвилията и предпазливо подуши въздуха за сладкия мирис на олеандъра и хибискуса, след което се огледа, за да провери дали наоколо няма полуголи и загорели тела. Уви, илюзията моментално изчезна. Стопаните на дъблинското летище изглеждаха все така бледи и със зажадняла за слънце кожа, но весели, както винаги. Ирландците, заключи той, са замесени от особено тесто. Те просто обичат тази дъждовна и брулена от ветровете земя.

Усмихна се вътрешно. Денят криеше в себе си нещо нереално, някаква временна илюзия, но тичащите срещу него Катлийн и Боти бяха съвсем реални.

Той прегърна Боти, лудо го зацелува и запрегръща, а после в прегръдките му попадна и Катлийн и когато усети тялото й, прилепено към неговото, и устните й върху своите, почувства, че се връща към нормалния живот, към ценности, които бяха важни и си струваше да се бориш за тях.

Подскачайки от щастие и нетърпение, Боти веднага отвори пакета на Чифуне и лицето му грейна от радост, като видя куклата вътре. Това бе любов от пръв поглед.

— Това е сумо, Боти — каза Фицдуейн. — Японски борец.

— Зуми! Зуми! Зуми! — закрещя радостно Боти, обикаляйки около тях, като ту се спираше да притисне новия си приятел към себе си, ту го подхвърляше във въздуха.

Катлийн, останала сама с Фицдуейн за няколко секунди, обгърна врата му и се взря в лицето му. Бе забравила колко е едър. Изглеждаше блед и уморен, но радостен да се върне отново вкъщи и, помисли си тя, великолепен. Любимият и изглеждаше точно такъв, какъвто беше — боец до мозъка на костите си.

— Е, любими — каза тя закачливо, — как беше Япония? Вишневи цветове и гейши, а?

През съзнанието на Фицдуейн преминаха хиляди образи — много бързо, за да успее да ги различи — после изчезнаха и само Катлийн в ръцете му бе истинска.

Той се засмя.

— Много валеше — отвърна. — Ужасна мокротия. Чувствах се съвсем като у дома.