Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of the Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni(2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Виктор О’Райли. Правилата на лова

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-270-9

История

  1. —Добавяне

24.

Токио, Япония 12 юли

Когато приближиха страничния изход на военната база в Атсуджи, целият район беше вече отцепен. Прожекторите по безопасността пробождаха тъмнината. Атсуджи бе щабквартира на елитната въздушнодесантна бригада на Японските отбранителни сили и понеже бе разположена в самите покрайнини на Токио, те възнамеряваха да се качат на борда на дирижабъла точно оттам.

Фицдуейн с болка си спомни за Адачи, който беше тренирал и бе ръководил операции от същата база. Щеше да е справедливо, мислеше си той, заслуженото възмездие срещу убиеца на полицая да произлезе от същото това място. С мъка си спомни за Адачи и изпита онова познато чувство на вина, което често съпътства смъртта на приятел — защо той, а не аз? Той прогони тези мисли от ума си. Точно сега пред него стояха други неотложни проблеми за разрешаване. Това, което им предстоеше да извършат, беше сложно и опасно и щеше да изисква от него цялостна концентрация.

Черната лимузина, собственост на Токийската полиция, в която бяха служебният шофьор, Паяка, Йошокава и Фицдуейн, бе спряна пред бариерата и им бе казано да слязат от колата, докато бъдат проверени цялостно акредитивните им писма.

Зад боядисаната на ивици бариера Фицдуейн забеляза метална лента с шипове за принудително спиране и два добре замаскирани поста с картечници. Въздушнодесантните части работеха сериозно по обезопасяването. Други войници, с начернени лица и в пълен боен ред, охраняваха района и всички ключови позиции. Освен военна база, Атсуджи беше също и тренировъчен лагер за Кидотай, полиция за борба с тероризма, и като такъв бе главен обект за прицел от страна на терористите. Когато преминаха през портала, пазачите с бели шлемове им помахаха и отдадоха чест. Пет минути по-късно забелязаха в далечината черния силует на дирижабъла. Той изглеждаше невероятно голям в тъмнината и Фицдуейн го оприличи на някакво огромно, заплашително космическо чудовище.

— Вдъхва страхопочитание — прошепна Йошокава, излизайки от лимузината. — И притежава някаква зловеща красота. Какво забележително творение!

— Според традиционните стандарти за дирижабли е доста малък — скромно отговори Паяка.

В действителност той се гордееше с него.

— Висок е 20 метра, широк е 15 и е дълъг около 60 метра. Достатъчно голям е, за да побере значително количество газ.

Пътуването ще прилича на летене с подвижен градски блок, помисли си Фицдуейн. Бе свикнал да лети в по-малки летателни апарати. От друга страна, опитваше се да не бъде предубеден.

Йошокава стоеше замислен. Инженерът и изобретателят в него бяха пробудени и омагьосани.

— Когато мисля за дирижабли — разсъждаваше той, — винаги се сещам за ужасната катастрофа в Хинденбург. Гледах един стар кинопреглед, когато бях момче. Беше наистина ужасно да видиш как огромният балон избухва в пламъци и изгаря всички онези хора вътре.

— Този инцидент не допринесе много за повишаване продажбите на дирижабли — сухо каза Фицдуейн. — Моите уважения, Йошокава-сан, но подобни истории ми влияят. Ако сте забравили, искам да ви напомня, че възнамерявам да летя с този тази вечер.

— О! — възкликна Йошокава. — Нямах това предвид!

Изглеждаше твърде разконцентриран. После си спомни нещо и добави:

— Говорех за миналото, Фицдуейн-сан. Сега дирижаблите са много по-безопасни.

— И аз се надявам това да е така, Йошокава-сан — каза Фицдуейн прямо. — Нямам желание да се подлагам на изпитание. Трябва да знаете това.

Откъм Паяка се чу странен шум. Йошокава погледна Фицдуейн, после Паяка. Накрая Паяка не можа да се сдържи и избухна в смях. Фицдуейн чуваше за втори път смеха на Паяка. Първия път бе в неговия замък в Ирландия. Беше едва преди няколко седмици, а сега му се струваше преди цяла вечност.

 

 

— Спри колата! — внезапно каза Шванберг.

Намираха се в района на Атсуджи, но до самия дирижабъл имаше около един километър.

— Все още не сме стигнали, Пол — каза Палмър, който караше колата.

— Спри проклетата кола веднага, смотаняк такъв! — изкрещя Шванберг.

Сепнат, Палмър закова крак върху спирачките и фордът, собственост на посолството, с рязко разтрисане спря. Той мълчаливо изчака. Шванберг не притежаваше добри обноски, но когато изпаднеше в подобно настроение, най-добре беше човек да мълчи с наведена надолу глава.

— Изключи проклетите фарове — замислено каза Шванберг. — Всичките.

Палмър угаси светлините.

Двамата мъже стояха в тъмнината, взирайки се през предното стъкло на колата. Пред себе си различиха на фона на тъмното небе силуета на дирижабъла. Прожекторите на летището осветяваха екипажа, който извършваше подготвителни работи. На фона на огромната, изпълнена с газ маса хората изглеждаха като джуджета.

Шванберг извади своя браунинг, зареди го и го прибра обратно в кобура. Хората са дяволски създания, но в живота има неща, на които можеш да разчиташ. Ако заредиш барабана на пистолета с деветмилиметрови патрони, тогава тя или той вече престават да бъдат проблем. Господ му бе свидетел, че го бе доказвал достатъчно често. Най-добре бе да се целиш отзад, във врата. Жертвата в такъв случай падаше като покосена със сатър.

— Наистина добър план, Пол — спокойно каза Палмър.

Шванберг се обърна към него с изкривено от ярост лице.

— Точно в това е проблемът, глупако — озъби му се той. — Това е страхотен план, който измисли онзи проклет ирландец. Какво ли друго е намислил?

Палмър бе виждал Шванберг в подобно състояние и преди.

Сякаш за момент го обсебваше единствено мисълта за собственото му оцеляване.

Случваше се да се впуснат в някаква операция и внезапно, поради някаква необяснима за Палмър причина, Шванберг спираше и се замисляше. Понякога продължаваше, сякаш нищо не се бе случило. В други случаи своеволно анулираше проекта. И винаги се оказваше, че е постъпил правилно. Това му даваше възможност дълго да е печеливш играч в тази опасна игра.

— Не смятам, че този път е измислил всичко докрай — успокоително каза Палмър. Изрече го просто така. Не беше съвсем сигурен в това, което каза, но имаше добри предчувствия за края на тази мисия и не се съмняваше нито за миг в способността на Шванберг да противодейства, ако нещата не тръгнеха на добре. Той искаше да лети с дирижабъла. Никога преди това не се беше качвал на такова нещо. Настроението на Шванберг внезапно се промени. Беше се притеснил, но сега отново бе самоуверен. Чък бе прав. Те контролираха положението.

— Да вървим! — нареди той. Палмър включи двигателя отново. Сега Шванберг се разсмя. — Не е измислил всичко докрай този път — повтори той. — Наистина си дяволски прав.

Палмър се разсмя с него, докато преминаваше към малкото разстояние, което ги делеше от дирижабъла.

 

 

Два часа по-късно, след многобройни проверки, повечето свързани с мисията, дирижабълът се отдели от стоянката, за която бе завързан, и пое по предназначението си.

Паяка и Йошокава помахаха отдолу и след това се изгубиха в тъмнината, която обгръщаше дирижабъла на височина 5000 метра.

Фицдуейн се взираше през един от прозорците към панорамата, която се откриваше долу, и мислено преценяваше още веднъж плана на операцията, като се опитваше да го обедини с онова, което наистина трябваше да се направи. Проверките бяха необходими и всички бяха направени добре, но имаше много недоуточнени подробности, които трябваше да се изяснят и които тормозеха мислите му.

Сега Фицдуейн виждаше нещата ясно. Беше сигурен, че операцията няма да протече според предвидения план. Противниците му бяха хитри и непочтени хора, които щяха да имат свои собствени правила. Трябваше да се опита да се подготви за неочакваното.

Усмихна се на себе си. Друг начин да се погледне на случая бе да приеме непознатото и точно това беше противоречието.

Да, единственото, което човек може да направи, е да даде максимално от себе си и след това да не се остави да попадне под натиск. И последното нещо — да има повече късмет.

Общо взето, с изключение на някои допълнителни прибавки в сценария — основният план бе прост. Щяха да примамят Фумио Намака да напусне добре охраняваната си крепост и да се срещне с Фицдуейн в уединението на градинката. През това време вилата на Ходама щеше да бъде претърсена от по двама представители и на двете страни, за да се уверят, че вътре няма скрити изненади, и после двамата директно, заедно с по един шофьор, ще бъдат допуснати вътре. След това конференцията щеше да започне. Щеше да се проведе в градината на открито под светлината на прожектори, така че всеки да може да наблюдава другия и да се изключи възможността за подслушване. Ако валеше дъжд, щяха да се приютят под навеса на беседката.

Фицдуейн не беше сигурен дали Фумио щеше да се съгласи на среща на открито, но логиката бе на негова страна. В плана трябваше да се предвиди всичко, а за Фумио Намака се знаеше, че изпитва панически ужас да не бъде подслушван. Като допълнителна отстъпка от плана Фицдуейн се беше съгласил Фумио да влезе в градината първи, веднага след първоначалното претърсване, така че нямаше да има вероятност от засада.

Първото отклонение на плана бе, че Фицдуейн нямаше да бъде във втората лимузина.

Но оттам нататък всичко зависеше от хората, които щяха да бъдат в градината, и от помощта, която щяха да им окажат от въздуха.

Фицдуейн се беше научил да има предварително обмислена тактическа стратегия, ако това изобщо бе възможно, по време на престоя си при Килмара, в Конго. Там беше открил, че притежава вроден талант да мисли по този начин и беше доказвал многократно това на практика. В една съвременна високотехнологична битка смъртта бе толкова случайна, но все пак стратегията оказваше влияние. Фицдуейн си спомни как за първи път видя дирижабъла на токийската полиция да прелита покрай прозореца на стаята му във „Феърмонт“. Възприе го някак си много бързо. И, изглежда, всички жители на Токио се отнасяха към дирижабъла по същия начин като него — с оглед на практическото му използване.

Макар че беше огромен, той бе толкова обичайна гледка за токийското небе, че от практическа гледна точка оставаше незабележим.

Друг любопитен, но значителен факт относно дирижабъла бе, че беше много трудно да се прецени неговата близост. Повечето хора знаеха приблизителните размери на един хеликоптер или самолет и приблизително можеха да определят обсега му, но в случая с дирижабъла това бе невъзможно, когато хората го наблюдаваха от земята, и преценката бе много трудна.

Ако не знаеш размерите на нещо, почти е невъзможно да прецениш разстоянието до там, освен ако в близост до него не се намира подобект. В такъв случай дирижабълът можеше да бъде използван като наблюдателна платформа за дейности, извършвани долу, на земята, без да се привлича ненужно внимание.

Друго предимство бе, че от него също така можеше да се стреля. Разбира се, от земята също можеха да стрелят, но оставаше утехата, че е един съвременен дирижабъл и не би могло да се случи същото като в Хинденбург. Самолетостроенето бе напреднало и днес вече никой не използваше свръхлетливия водород, който сам по себе си представляваше опасност от възникване на инцидент. Днешните дирижабли летяха с далеч по-скъпия, но по-надежден хелий. Можеше да стреляш по дирижабъл, зареден с хелий, без това да предизвика пожар.

Надеждността на хелия беше добрата страна. Лошото бе, че ако неприятел откриеше стрелба по дирижабъла, той се превръщаше в лесна мишена. Веднъж попаднал на мушката му, за противника не бе необходимо да бъде учен-специалист по ракетите, за да предположи, че лесно уязвимите хора вероятно са долу, в гондолата. Имаше и още нещо — летеше бавно. Максималната му скорост бе 140 км/ч. В действителност, ако обстрелът започнеше, защитата им от гледна точка на скоростта щеше да бъде значително по-малка. Щяха да имат предимство да виждат всичко отгоре, което би означавало летене със съвсем номинална скорост — още един недостатък, по който можеше да се желае още в областта на въздухоплаването. Дирижабълът беше предвиден за бавно летене. Не бе проектиран за бързи скорости.

Фицдуейн мислено си представи различни възможности за протичането на акцията. Някои от тях наистина бяха ужасяващи. Мисълта за стрелба от въздуха по гъсто населената централна част на Токио го накара да потрепери. Именно поради тази причина се беше съгласил с Паяка, че в пределите на града ще се стреля в целта само с пушки, и дори тогава стрелбата да бъде ограничена само по обекти, намиращи се около къщата на Ходама. Съглашението бе съвсем навременно, щеше да е хубаво да знаеш, че противникът ти съблюдава същите ограничения.

Знаеше, че отсрещната страна едва ли щеше да спази ограниченията, така че незабележимостта и изненадата бяха неговите най-добри оръжия. Разбира се, ако развитието на акцията продължеше в морето, тогава правилата на Паяка вече нямаше да бъдат приложими. Тогава играта щеше да загрубее.

Ал Лонсдейл се бе взирал през един от големите прозорци — наблюдателници, които опасваха и двете страни на гондолата, и сега се обърна, приближи се и седна до Фицдуейн. Докато извършваха подготовката на дирижабъла за операцията, те бяха оставили пътечка около периферията на гондолата и редицата от седалки в центъра.

Щяха да са във въздуха 4 часа преди срещата в 2 часа. Дирижабълът не можеше да се появи изневиделица. Едва ли, докато протичаше срещата, някой щеше да погледне нагоре сред ослепителната светлина на прожекторите, но ако по една случайност това станеше, дирижабълът трябваше да бъде така замаскиран, че да изглежда съвсем естествено на общия фон. Всяко забавяне щеше да предизвика неприятности, защото чакането беше най-трудната част във всяка една акция, но бе неизбежно. Самата издръжливост на дирижабъла не представляваше проблем. При ниска скорост изразходваше минимално количество гориво и можеше да остане във въздуха около 40 часа, ако се наложеше.

— Страхотна машина, нали, полковник? — каза Лонсдейл, оглеждайки собственически гондолата. — Откровено казано, чудя се защо не са вече популярни. Имам предвид изгледа. Всичко се простира гладко като коприна.

Фицдуейн бе развеселен. Откакто Ал бе тренирал в заетия от „Еършип Индъстриз“ Скайшип 600 — модел, който много приличаше на този, в който летяха в момента — той се бе превърнал от добър стрелец в нещо като експерт и вещо лице по дирижаблите.

— Гладко като по коприна, ако времето го позволява — каза Фицдуейн. — Ако се появи вятър, може да те отвее като хартиена чанта за продукти.

Лонсдейл се ухили. Ахилесовата пета на всеки дирижабъл бе летенето при висок вятър. С огромната си повърхност обвивката, която обгръщаше газа, се движеше като грамадно платно, което можеше да се наклони или да се навие също като при платноходка.

По време на първия си тренировъчен полет на Лонсдейл му беше станало лошо.

— Или поне някой бе казал така — заяви бодро Лонсдейл. — Но както и да е, това бе един особено неприятен ден и моят пилот не беше експерт като онези момчета. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми тази вечер.

Той видя как Фицдуейн повдигна вежди и бързо добави:

— Или поне те няма да са свързани с времето.

Фицдуейн се изсмя.

Лонсдейл беше прав. За щастие условията за полет бяха идеални и летенето през нощта, освен в случай че преминеха директно покрай завод или друг подобен източник на топлина, елиминираше такава опасност.

Дирижабълът беше задвижван от два въздушно охлаждащи се бензинови двигателя „Порше“, които движеха двете перки с различни размери, разположени от двете страни на задната част на гондолата.

Дирижабълът сякаш се носеше по небето. Беше невероятно удоволствие да се пътува с него.

 

 

Когато Шванберг се качи на борда, доброто му чувство за хумор изчезна и в момента на излитането бе заменено от неприятно усещане в стомаха.

Първоначално той го отдаде на въздушната болест, но сега, стоейки в предната част на гондолата и гледайки през прозорците-наблюдателници, Шванберг отново почувства определено неразположение, но този път не от физическо естество.

Той не знаеше на какво точно се дължеше, но нещо наистина не беше наред. Ако през годините имаше нещо, на което се беше научил да разчита, то това беше неговият инстинкт за самосъхранение. Нямаше съмнение, нещо не беше наред, но какво точно?

Той опипа 9-милиметровия си автоматичен „Браунинг“ така, както си беше в кобура на рамото му. Какво, по дяволите, ставаше? Всичко изглеждаше нормално.

Първоначално той беше отхвърлен, когато пристигна в Атсуджи. Двамата с Чък Палмър бяха очаквали да се качат на борда заедно с всички останали след кратко съвещание. Това щеше да бъде нормалната процедура. Вместо това Фицдуейн и неговите хора се бяха качили вече на борда и последва кратък спор преди излитането на дирижабъла. По дяволите, сякаш цялата операция беше изцяло поверена на Фицдуейн. В действителност това не трябваше да бъде така.

Вторият разконцентриращ момент бе присъствието на Ал Лонсдейл и онази японска кучка на борда.

Той беше очаквал само Фицдуейн и пилотите. При тези обстоятелства би било твърде лесно да се устрои някакъв инцидент за ирландеца. Пилотите бяха отделени от главната кабина със защитен люк и нямаше да видят нищо. Фицдуейн просто щеше да изчезне. Едно случайно падане зад борда или нещо от този род.

Но вместо това, на борда се намираха двама неочаквани и нежелани свидетели. Единият от „Делта“ притежаваше 50-калибров „Барет“ с високочестотен телескопичен мерник. А кучката разполагаше със самозареждащ се пистолет и той приличаше на Уинчестър Магнум 300.

 

 

По някаква необяснима причина Фицдуейн си мислеше за Шванберг. Той погледна към мъжа, който изглеждаше толкова спокоен и невъзмутим, колкото можеше да бъде всеки, особено по време на операция, завършваща с неминуемата смърт на редица скъпи човешки същества. Фицдуейн просто усещаше напрежението. Нямаше нищо очевидно, но за него признаците бяха така лесно забележими, сякаш Шванберг беше разпръснал сини искри.

Фицдуейн си спомни качването на шефовете на ЦРУ на борда на дирижабъла. Имаше ли нещо подозрително тогава? Той мислеше, че не. Напротив, и Шванберг, и неговият привърженик Палмър изглеждаха в изключително добра форма. Смееха се на някакви лични шеги. Не бе имало и най-малка следа от подозрение. Наистина ли беше така? Той отново мислено си припомни сцената. Имаше нещо нередно — прекалена веселост? Може би нещо му убягваше. Сети се за Бърджин. Възможна ли бе Шванберг и Палмър да знаят нещо? Със сигурност не. Те дори не подозираха, че тяхното възмездие е толкова близко.

И все пак.

 

 

Какво, по дяволите, става, мислеше си Шванберг.

Той се обърна към Чък Палмър. Палмър наблюдаваше спокойно през прозореца светлините на Токио долу, изглежда, съвсем не подозираше, че нещо не беше на мястото си. Разбира се, Чък беше доволен, тъй като летеше в един истински дирижабъл за първи път и знаеше със сигурност, че ще убие няколко души в близко бъдеще. Чък лесно можеше да се задоволи. Шванберг се опита да си представи няколко възможности за това какво става долу и усети, че се изпотява. Внезапно го озари мисълта, че това, което той планираше да направи на Фицдуейн, онзи проклет ирландец възнамеряваше да направи на него. Подозрението се превърна в сигурност. Той се наклони напред към Чък Палмър и започна да му шепне нещо на ухото. Докато слушаше Шванберг, гърбът на Палмър се изопна. Ако шефът предусещаше нещо, нямаше смисъл то да се дискутира. Той надушваше опасностите. Шванберг беше по-спокоен сега, защото Чък беше нащрек. Следващият въпрос бе какво трябва да се направи. В действителност Кацуда беше добър, но собственото оцеляване бе личен проблем. Той погледна часовника си. По дяволите! Беше един и тридесет и осем, само 22 минути преди срещата.

Трябваше да действат бързо, ако искаха да разрешат този проблем преди развоя на главното действие. Измъчваше го чувство, че след това щеше да е твърде късно.

Имаше объркващото предчувствие, че му е предопределено да умре при изпълнение на задача. Вероятно двамата с Чък щяха да получат отличителни медали за интелигентност — посмъртно — и може би щяха да направят бронзови звезди с техните имена на мемориалната стена — в Лангли. Все пак не е голямо утешение да съхранят праха ти в някой кабинет, понеже са забравили да те разпръснат в Градината на Вечната памет. Проблемът бе как Шванберг щеше да уреди нещата, ако ролите се сменяха. Смъртта по време на изпълнение на акция беше приятна. Без изпитание. Без скандали. Агенцията наистина не обичаше скандалите.

Колкото повече Шванберг мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че той щеше да свърши работата. По дяволите логиката! Така беше добре. Задаваше си два въпроса: защо още не започваха действията и кой ще извърши удара?

Закъснението им бе лесно обяснимо. Те не знаеха как ще протече срещата долу и искаха възможно най-много оръжия горе. Съвсем разумно решение, но фатално за тях.

 

 

Фицдуейн помисли да вземе превантивни мерки срещу Шванберг, но после се отказа. Инстинктът му сигнализираше за опасност, но здравият разум му диктуваше, че сценарият трябва да бъде изигран докрай. Най-важното нещо в момента бе какво ставаше долу, на земята.

Шванберг трябваше да изчака, беше хванат натясно от един ас. Много опитен ас, който знаеше какво прави. Един ас, който не беше толкова млад като него и чиито рефлекси вероятно бяха малко бавни.

Фицдуейн потисна съмненията си. И без това ситуацията бе достатъчно усложнена вече, за да предприема някакви стремителни действия. Щеше да изчака. Погледна още веднъж към Шванберг и Палмър. Нямаше нищо нередно.

Относно това кой щеше да извърши удара, Шванберг предполагаше, че вероятно щеше да е Бърджин. Беше пренебрегнал заплахата оттам преди, но сега, изглежда, преценката му се оказваше погрешна. Това бе едно от нещата, което Агенцията желаеше да се урежда вътрешно. Възможността аутсайдери да ликвидират личния състав нямаше да бъде добър прецедент. Така че вероятно някой тук работеше за Агенцията или той просто предвиждаше заплахата от погрешна посока.

Шванберг отново огледа околността. Беше прочел документа с кратките сведения за дирижабъла, но тогава още не беше решил дали те са ценни и сега се опитваше да си припомни каквото можеше от тях.

Това, което видя, бе осветено само от слаба червена светлина. Бяха на режим за нощно летене. Накратко, светлината щеше да изчезне веднага щом фокусът на вниманието се насочеше към срещата долу. Ако искаха да действат, то трябваше да започват, защото скоро нищо нямаше да се вижда и нямаше да виждат какво правят.

Гондолата представляваше дълга тясна стая, която бе закрепена под главния балон. В предната част се намираха двамата пилоти, отделени от главната кабина посредством преграда, висока само около три-четвърти. Всъщност дирижабълът не се нуждаеше от двама пилоти, припомни си той, но поради съображения за безопасност коланите бяха задължителни. В средата бе главната кабина. Вътре можеха да пътуват до 24 пътника при нужда, но в момента имаше само къса двойна редица със седалки в средата. Фицдуейн говореше по микрофона, а до него делта снайперистът проверяваше бързо оръжието си. В задната част вляво, облегната на задната преграда, стоеше японската кучка. Тя, изглежда, бе задрямала. Така или иначе очите й като че ли бяха затворени. Най-вероятно медитираше.

Зад преградата се намираха звукоизолаторите й двигателите. Шванберг отново се опита да си спомни плана на дирижабъла. Момент! Бе забравил предната част вляво и малкото пространство, оформено като ниша, вдясно.

Беше ходил в предната част, така че там нямаше нищо нередно — имаше само една врата. Изведнъж прозря целия им план.

— Чък! — изкрещя той, извади своя браунинг и стреля седем пъти във вратата.

Тя се отвори с трясък и препъвайки се, от нея излезе Бърджин. Беше ранен във врата и кръвта се стичаше по него. В ръката си държеше безшумно автоматично оръжие и Шванберг видя как цевта му описа кръг и подскочи на два пъти, като произведе два изстрела. Те го пропуснаха, макар че биха могли да го улучат.

Шванберг почувства облекчение. Още веднъж ги бе надиграл. Никой не можеше да му се опълчи. Беше дяволски неуязвим.

Стреля още три пъти и видя как черепът на Бърджин се пръсна, а тялото му се свлече към вратата.

Чифуне скочи на земята точно в момента, в който Чък Палмър стреля с пистолета си и дупката, пробита от него в стената на гондолата, се оказа точно над нея. Сега тя бе под прикритието на седалките в центъра на гондолата и Палмър даде няколко последователни изстрела, опитвайки се да предположи местоположението й. Тя се бе придвижила напред, докато той стреляше, и сега се изправи на едно коляно и простреля два пъти Палмър в стомаха. Той се преви на две и тя стреля в главата му. Куршумите излязоха от врата му.

Шванберг не можа да проумее внезапния ужасен план. Знаеше, че не е ранен, но зрението му бе намаляло и краката не го държаха. Погледна надолу и видя дръжката на нож да стърчи от гърдите му.

Видя лицето на Фицдуейн и после усети главозамайваща болка, когато той извади острието от тялото му и го заби повторно под ребрата в сърцето. Фицдуейн извади ножа от тялото на Шванберг и с ужас забеляза двойната пробойна на долния параван, непосредствено зад мястото на пилота. Хвърли се напред и раздра паравана. Вторият пилот го погледна отчаяно. Лицето му бе смразено от ужас и страх. Предната част на паравана бе подгизнала от кръв.

Електронният хронометър показваше 1 часа и 47 минути. До срещата оставаха тринадесет минути.

Фицдуейн погледна надолу към втория полицейски пилот.

— Ще действаме според плана, инспектор-сан — каза той неприветливо.

Започна да бърше кръвта и мозъка от предното стъкло, докато вторият пилот бавно пое към резиденцията на Ходама, която се забелязваше в далечината под тях. Очертанията на резиденцията бяха осветени с инфрачервени светлини, които не се забелязваха от нивото на земята, а дори и от въздуха, освен ако не се използваха подходящи очила.

Проблемът бе да се осъществи постоянен диагонал между градината на Ходама и дирижабъла. Всичко бе предвидливо изчислено, така че да бъде удобно за стрелба.

В главната кабина зад Фицдуейн Лонсдейл и Чифуне бяха отворили прозорците-наблюдателници и приготвяха оръжията си.

Докато течаха различните етапи на акцията, всяка фибра от съществото на Фицдуейн крещеше от болка и мъка по убития приятел, но той отново се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Мъката щеше да почака. Майк Бърджин би го разбрал. Трябва да потиснеш болката и да извършиш това, което се очаква от теб.

След това можеш да плачеш. Това бе единственият начин и друг нямаше.

 

 

Паяка изчакваше в командната кола крайния срок и макар да нямаше официален статус, Йошокава чакаше с него.

Срещата в къщата на Ходама бе главният момент от обширна полицейска операция, в която бяха включени специални свръхсекретни въздушнодесантни части за борба с тероризма и въоръжени полицейски отряди. В акцията участваха над 11 000 души и значително количество специално оборудване. Най-трудно при планирането й се оказа откриването на начини за прикритие на това стълпотворение от хора и техника; Фумио Намака и неговите терористи и Кацуда със своите якудза трябваше да се хванат в капана, иначе цялата операция се обезсмисляше.

Проблемът беше, че времето, което бе определено за достигане на вилата на Ходама, не бе достатъчно според Паяка. Въпреки това беше уверен, че който и да влезеше в резиденцията, повече не можеше да излезе. Освен това имаха още едно предимство — екипът на Фицдуейн наблюдаваше операцията от височина.

Паяка бе повдигнал въпроса за видеозаснемане на операцията с камерите за наблюдение на дирижабъла, но Фицдуейн го беше изгледал право в очите и беше поклатил глава. С почти незабележимо кимване Паяка мълчаливо бе изразил съгласието си. Имаше някои неща, които той, пълномощният генерален директор на Токийската столична полиция, официално не трябваше да знае.

 

 

Фумио Намака седна на задната седалка на своята дълга черна бронирана лимузина и провери отново дали са спазени всички предохранителни мерки. Това, което бе планирал, вероятно не бе толкова необичайно за страна като Америка, но в плътно контролирания Токио бе повече от обикновено.

Смяташе, че няма да се наложи да използва всичките си подкрепления. Иронията в цялата ситуация бе, че гайджин Фицдуейн вероятно щеше да е там според уговорката и щеше сериозно да се опита да постигне примирие след всичко, което се бе случило. Всъщност наистина имаше смисъл от постигане на примирие. Тази безкрайна война отвличаше в голяма степен вниманието му от разрастването на бизнеса и разширяването на организацията Намака. Още повече кръвната вражда с Кацуда бе непреодолима и не бе много разумно да се сражава на два фронта.

И все пак за смъртта на Кей трябваше да бъде отмъстено. Това бе задължение и то трябваше да бъде изпълнено, независимо от цената. По някакъв начин основната цена вече бе платена. От момента, в който Фумио видя покосеното от куршуми тяло на брат си в прохладното гробище, у него изчезна и последната следа от надежда, че е бил погрешно информиран.

Нещо вътре във Фумио умря. Той повече нямаше свой живот. Имаше задължения.

— Сенсей, време е — каза шофьорът му.

— Много добре — отговори Фумио.

Лимузината бавно излезе от частния паркинг и след това излезе на улицата. Тъй като всяка минута бе важна те бяха изчакали в една безопасна къща само на три минути път от вилата на Ходама.

Само след пет минути, най-много десет, този проклет гайджин Фицдуейн, този убиец на неговия любим Кей щеше да е мъртъв. Дълбоко в себе си Фумио знаеше, че това отмъщение не би променило нещата и се чувстваше много нещастен. Каквото и да направеше или да се опиташе да направи, неговият забележителен по-голям брат нямаше да се съживи.

Мислите му го върнаха назад сред развалините на следвоенния Токио и онези весели дни, изпълнени с бедност, когато всичко, което имаха, бяха самите те и всеки следващ ден бе едно ново приключение. Когато пристигнаха пред вратите на Ходама, той се усмихваше на себе си.

Всички в дирижабъла бяха снабдени със слушалки, които в долната си част имаха миниатюрни микрофони. Фактически в самия дирижабъл условията бяха съвсем нормални за обикновено общуване, но използването на микрофон означаваше, че не бе необходимо да движиш главата си. Освен това публиката ти те чуваше със съвършена яснота.

Това бе важен детайл. Наблюдателите бяха изцяло съсредоточени в това, което ставаше долу. Те знаеха, че каквото й да предстоеше да се случи, вероятно щеше да е неочаквано, внезапно, дори смъртоносно и трябваше веднага да отреагират. Една десета от секундата можеше да разграничи живота от смъртта. Имаха си работа с много опасни хора.

Фицдуейн отговаряше за прицелването и стрелбата. Той наблюдаваше какво става на земята с помощта на специални жироскопично стабилизиращи, самонасочващи се полеви очила, с които можеше да се види обектът.

Диагоналът до градината долу бе почти 400 метра и това разстояние влизаше в обсега на левия ъгъл на мерника заедно с други обекти за прицел. Качеството на изображението бе изключително. Всъщност образите бяха приближени до 25 метра. Имаше приспособления за нощно наблюдение, но той не се нуждаеше от тях. Заобиколена от високи четири метра и половина стени, градината на Ходама бе ярко осветена. Ползата от тази осветеност бе двояка. Отгоре се виждаше съвсем ясно, но ако се погледнеше отдолу, светлината заслепяваше и дирижабълът не можеше да бъде открит.

Сега гондолата бе потънала в тъмнина. Това донесе облекчение на Фицдуейн, тъй като касапницата около него вече не се виждаше. Собствените му ръце и дрехи бяха покрити с кръв и въпреки че прозорците за наблюдение бяха отворени, той усещаше острата й миризма. За момент си спомни обезобразения труп на Майк Бърджин, но се опита да прогони ужасната гледка от главата си. Това беше тогава. Сега беше друго. Съсредоточи се върху сцената долу.

За щастие вторият пилот се оказа дяволски добър. След първоначалния шок при вида на остатъците от черепа на колегата му, които бяха размазани по плексигласа, инспекторът се бе съвзел и сега управляваше великолепно. От време на време имаше съвсем малка промяна във височината и разстоянието, дължаща се на нощния бриз, но, общо взето, дирижабълът поддържаше първоначалния си курс на обиколки около градината на Ходама, сякаш бе свързан с нея чрез невидимо въже.

Фицдуейн имаше пряка връзка с Паяка на земята. Сега наблюдаваше как Фумио пристига в градината на Ходама, слиза от лимузината си и заема позиция според уговорката. Фицдуейн се погрижи да го идентифицира. Имайки предвид какво беше запланувал, имаше основание да смята, че Фумио ще се опита да направи нещо. Инстинктът му подсказваше, че Фумио ще иска да участва лично, за да види убиеца на брат си унищожен.

Най-добре бе да е сигурен. Фицдуейн проучи внимателно ясно различимата накуцваща походка на Фумио, неговите очертания и бързо превключи инфрачервените лъчи, за да открие всяко евентуално замаскиране или друга подобна аномалия. Това бе малко вероятно.

— Фумио влезе и заема позиции — каза Фицдуейн по откритата радиостанция — Засега няма изненади.

Хората на Паяка наблюдаваха всички изходи, оставяйки Фицдуейн и неговите хора да съсредоточат действията си в градината.

— Лимузината на Кацуда трябва да пристигне след около 30 секунди — каза Паяка. — Някакви признаци за подкрепления за някого от тях? — попита Фицдуейн.

Сигурно щяха да пристигнат с коли или джипове с подкрепления, готови да се включат. И двамата мъже бяха винаги добре охранявани и в критични ситуации бяха дяволски хитри. Трудно му беше да повярва, че не бяха планирали нищо.

Щеше да бъде противоестествено. Хората на Паяка, които бяха обградили територията, все още не бяха съобщили за нищо подозрително.

Много странно.

Къде бяха Яибо? Какво възнамеряваше да прави Кацуда? Вероятно Шванберг знаеше, но едва ли щеше да каже нещо точно сега.

— Все още нищо — каза Паяка.

Той също беше объркан.

 

 

Поради наистина отблъскващия си външен вид Кацуда много рядко се появяваше, на публични места.

Той живееше в уединението на своя собствен свят, в тъмнината и сенките на собствените си творения. Този начин на живот не ограничаваше нито работата, нито амбициите му, но понякога изпитваше нужда от почивка. Освен чрез жените и смесените чувства, които изпитваше към тях поради обезобразеното си от изгаряне лице, той възприемаше външния свят и чрез филмите.

Гледаше филми до умопомрачение.

Филмите не се отвращаваха от външността му. Те представляваха пълно и лесно удоволствие. Филмите изпълняваха желанието му за бягство, стимулираха въображението му и предизвикваха в него чувство на драматизъм. Самият той смяташе, че ако животът му не бе имал такъв развой, би станал прочут актьор. Имаше приятен глас и добре координирани движения. Липсваше му само външният вид. Във филмите най-голям интерес за него представляваха специалните ефекти и по-точно специалният грим. Понякога резултатът на екрана бе толкова добър, че му се струваше, че в неговата ситуация също може да се помогне и, макар и за кратко време, да бъде нормален.

Той бе обучил един от водещите гримьори в Япония и дори го бе пратил в Холивуд, за да развие своите умения до степен на изкуство. Резултатите бяха окуражаващи, дори брилянтни, ако бе наблюдаван отдалеч, но при по-близък план винаги се забелязваше гримът. Това бе горчиво разочарование, но той упорстваше. Един ден, мислеше си Кацуда, те ще го възприемат. Не можеше да се отрече, че в областта на гримирането се забелязваше постоянен напредък.

За срещата с Фумио Намака не бе нужно да се гримира, но той се поддаде на чувството си за театралност. Това щеше да бъде напълно подходящ начин да ръководи последния акт в унищожаването на клана Намака. И самият начин на екзекуция, който той планираше, изискваше подобна театралност.

Преди десетилетия братята Намака Ходама бяха елиминирали семейството на Кацуда, като го бяха заключили и бяха подпалили къщата. Сега последният от рода Намака също щеше да изгори в пламъци.

Кацуда знаеше добре, че Фумио вероятно нямаше да се даде така лесно, така че посвети голяма част от времето си в предварителна подготовка. Бе проучвал няколко дни плана на вилата на Ходама и накрая откри неща, за които бе сигурен, че без съмнение щяха да гарантират изненада. Разбира се, неговите собствени приготовления щяха да бъдат в добавка към оръжейната подкрепа, която щеше да получи от Шванберг в дирижабъла.

Нищо не беше сигурно, но докато лимузината му приближаваше портите на къщата на Ходама, Кацуда бе уверен, както разумен мъж би бил при решителна стъпка, че неговите приготовления щяха да завършат с успех…

 

 

— Видя ли нещо? — попита Фицдуейн.

— Нищо — каза Чифуне, която бе изцяло погълната от работата си.

— Само камъчета — каза Лонсдейл, който усети лошото му настроение.

И Чифуне, и Лонсдейл бяха професионалисти и веднага щяха да докладват, ако имаше нещо нередно, но Фицдуейн изглеждаше прекалено напрегнат и това му личеше. В момента той не виждаше нищо друго, освен Фумио, който стоеше до градинската беседка, където бе уговорена срещата, и Кацуда, когото проверяваха и претърсваха до портата. Би трябвало досега да е открил нещо. Не можеше да си представи двамата да се срещнат, за да си говорят глупости. Той разполагаше с двама снайперисти — Лонсдейл и Чифуне, но тяхното полезрение бе силно ограничено, защото очите им бяха заковани към телескопичния мерник. Такъв бе оригиналният план и би се осъществил с Фицдуейн и Майк Бърджин, но сега се оказваше проблематичен, защото не им достигаха два чифта очи. Бе дошло време за промяна в плана.

Лонсдейл се бе прицелил, но Чифуне не бе готова още, а точно сега не бе много подходящо да разполагат с изключително добър снайперист, ако той няма в какво да се цели. По време на тренировките бе забелязал, че Чифуне е достатъчно бърза в прицелването, така че ако тя трябваше да се върне бързо в своя обсег на действие, това нямаше да бъде фатално. Чифуне не беше толкова добра с „Барет“-а като Ал, но бе дяволски добра в стрелбата от разстояние.

И за двамата четиристотин метра, при условие че разполагаха с прецизна техника, не представляваха трудност. Най-добрите от оперативната група всяваха известен страх.

— Чифуне — каза Фицдуейн. — Вземи бинокъла. Имаме нужда от втори наблюдател. Мисля, че нещо ми убягва.

— Появи се — каза Чифуне и свали пушката си. Бинокълът и даде възможност да изследва по-широко пространство, а гледан отгоре, добре осветеният правоъгълник на градината бе лесен за наблюдение.

Тя проследи алеята, която отвеждаше от градината към къщата, а после и самата градина вдясно. Видя една пейка, няколко каменни вази с дребни цветя и два фенера, разположени край чакълестите алеи. Беше така просто направено и толкова красиво, че тя си помисли, че въпреки многото подлости, които бе извършил Ходама, той имаше добър вкус. Цялата градина бе образец на простота. Което означаваше, че имаше много малко места за укриване. Къщата беше вече претърсена от представители на двете страни и запечатана. Да, Фицдуейн имаше основание да се тревожи. Предстоеше да се случи нещо, което те не бяха предвидили.

Тя насочи бинокъла си към лявата страна на алеята и започна да се мъчи да обхване по-голяма площ от градината. Погледът й се спря върху един кладенец, увенчан с малка пагода, но тя гледаше по диагонал и не можеше да види какво има отдолу.

— Кладенецът — каза тя. — Това е възможност. Достатъчно е голям.

— Може би — каза Фицдуейн. — Но той не отвежда никъде и вероятно е претърсен и запечатан, когато са проверявали къщата.

— Те ще се убият един друг по телепатия — каза Лонсдейл.

— Престани, Ал — любезно отвърна Фицдуейн, — моля те — добави той.

Чифуне насочи бинокъла към градинската беседка. Все още нямаше никой, освен Фумио Намака, който стоеше там, и Кацуда, който се намираше на около 3 метра встрани и се движеше към него по неравната чакълеста пътечка, която опасваше къщата. По взаимно съгласие шофьорите им бяха останали в лимузините.

Времето й свършваше. Тя потърси мястото със саксиите с декоративни цветя. Там не можеше да се скрие дори дребосък. Продължи нататък покрай декоративно езерце, което бе разположено от страната на къщата, в непосредствена близост до стената. Каменно мостче отвеждаше към миниатюрно островче, което всъщност я докосваше.

— Дали това не е изход? — каза тя. — Дали биха могли да изкопаят тунел под стената?

— Не, предполагам — каза Фицдуейн. — Има сензори против такава възможност, а и полицията наблюдава външните стени.

Чифуне насочи бинокъла към гърба на къщата, подмина една дъсчица с някакъв надпис и после продължи към каменната ограда. Все още нямаше никакъв знак за нищо, освен това, което се предполагаше, че бе там.

Нещо я подразни.

Обикалящият дирижабъл се бе преместил по-нататък, така че сега тя можеше да види не само вилата на Ходама, но и съседните къщи и градини. В този участък имаше много луксозни резиденции. Съседната къща също притежаваше басейн и той се намираше от другата страна на стената на Ходама. Дори не я докосваше, но сходството в местоположението изглеждаше повече от съвпадение.

Може би използваха един и същ водоизточник? Дали имаше подземен канал помежду им или може би само решетка? Дали щеше да има сензори във вода със златни рибки и костенурки, които шляпаха около перуниките? Едва ли.

— Басейнът — каза тя и насочи бинокъла си към черната повърхност на водата. — Хюго, погледни в басейна.

Фицдуейн се бе съсредоточил върху Фумио Намака и приближаващата фигура на Кацуда, но при вика на Чифуне бързо погледна в черната вода. Имаше нещо твърде странно в нея.

Докато наблюдаваше басейна, от него започнаха да излизат мехурчета, като че ли щеше да заври. Сякаш в него имаше маса гърчещи се змии.

Внезапно той разбра какво точно ставаше в момента. Имаше лошото усещане, че това беше само началото.

— Заредете оръжията си — каза той — и чакайте да ви дам знак.

Това беше пиеса, която трябваше да бъде изиграна докрай. Чифуне взе отново 300-милиметровия си Уинчестър Магнум.

Фицдуейн наблюдаваше Намака и Кацуда и беседката с нейния широк сламен покрив. Кацуда, който знаеше за дирижабъла и очакваше подкрепата на Шванберг, смяташе за по-добре да не влиза вътре. Неговите телохранители не трябваше да го забележат.

Всичко щеше да стане само след секунди.

— Фицдуейн-сан — чу се гласът на Паяка в слушалките. — Случи се нещо, което не очаквахме в центъра на Токио. Получих доклад, че два „Хюи“-хеликоптера без светлини се приближават. Те се движат точно във вашата посока. Очаквано време на пристигане — 2 минути, може и по-скоро.

Прелитането на цивилен хеликоптер над централната част на Токио, особено в Акасака, където не само Ходама имаше луксозна резиденция, а и императорът на Япония, беше забранено. Очевидно пристигащите не бяха от тези, които спазват правилата.

Добре планираната операция сякаш се превръщаше в бъркотия, дори в нещо по-лошо. Невидимият дирижабъл внезапно се превърна в твърде голяма мишена.