Виктор О’Райли
Правилата на лова (24)

23.

Токио, Япония, 11 юли

— Кой? — изкрещя Фумио Намака в слушалката.

Беше напълно слисан. После внезапно изпита гняв към некомпетентната си телефонистка, която очевидно не беше разбрала кой се обажда.

— Сигурно имаш грешка, жено. Този гайджин никога не би се обадил директно. Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно!

От другия край на линията настъпи мълчание, докато телефонистката се опитваше да съобрази какво да прави. Знаеше, че не се е объркала, но пък Намака-сан, който обикновено говореше тихо, сега звучеше така, сякаш му се искаше да я удуши.

За момент жената се изкуши да прекъсне връзката с този, който се обаждаше, но после реши да направи още един опит.

— Много, много съжалявам, Намака-сан — каза тихо тя, с очевидно уважение в гласа, — но гайджинът настоява, че е Фицдуейн-сан и че трябва да говори спешно с вас.

Фумио видя, че ръцете му треперят от слисване и прилив на почти неконтролируема омраза. Това беше мъжът, убил брат му — единствения на света, когото бе обичал наистина. Това беше мъжът, когото — от самото начало на обаждането — Фумио обмисляше как да унищожи. А оня имаше наглостта да му позвъни директно!

Това беше възмутително. Какво ли искаше този убиец? И все пак, като си помислеше човек, не можеше ли от това да бъде извлечена някаква полза? Гайджинът бе доказал, че е трудно да бъде убит, но все пак можеше да бъде примамен в ситуация, където да го пипнат.

От смъртта на Кей за Фумио нямаше нищо по-важно от това да отмъсти за брат си. Нищо.

Фумио отново се овладя.

— Свържи ме с гайджина — каза рязко той.

Разговорът продължи по-малко от три минути. Когато остави слушалката, Фумио усещаше бясното биене на сърцето си. Представяше си лицето на Фицдуейн, докато го убиват; подушваше страха му, чуваше виковете му. Усещаше вкуса на отмъщението, а гайджинът сам щеше да дойде в ръцете на своите палачи.

Този път нямаше да има грешки. Щеше да използва най-смъртоносните убийци, които бяха под негово подчинение. Това определено бе задача, скроена като по поръчка за Ошима-сан и Яибо. Рейко Ошима явно бе една от най-смъртоносните изпълнителки на такива операции.

Фумио си спомни за работата, която беше извършила върху французина — Кристиан дьо Гевен, и за пръв път от смъртта на Кей насам се усмихна.

 

 

В стаята беше почти тъмно.

Шванберг бе свикнал с ексцентричностите на Кацуда, а и в интерес на истината шефът на якудза не представляваше красива гледка, но сега мъжът от ЦРУ се нуждаеше от повече осветление.

Беше донесъл със себе си плана на сградата и още по-важно — на заобикалящата я градина. Искаше да говори за това, но щеше да бъде невъзможно, ако никой не можеше да види проклетото нещо.

Кацуда схвана мисълта му, даде рязко нареждане и на масата се появи насочена светлина. Самият Кацуда, както винаги, остана в тъмнина.

Шванберг познаваше Кацуда от твърде отдавна, за да си губи времето с празни любезности. По негово мнение шефът на якудза, колкото и силен да беше в собствената си среда, отдавна биваше купуван и продаван и можеха да се отнасят с него по съответен начин. Винаги се намираше по някой перко, който бързаше да направи кариера. Ако станеше наложително, Кацуда можеше да бъде заменен.

От своя страна, Кацуда презираше своя покровител заради неговата грубост и липса на обноски. Но го търпеше, защото в миналото връзката им беше взаимноизгодна.

Напоследък обаче започваха да го обземат съмнения. Убийството на Ходама трябваше да предизвика доминов ефект, който да помете хората на Намака и да установи Кацуда като новия куромаку. Но това не беше станало и макар и изгубила своя председател — Кей Намака, империята Намака, ако и малко окървавена, изглеждаше готова да го понесе. Което беше дълбоко объркващо и не се отразяваше добре на решенията и влиянието на Шванберг. Той бе започнал работата с Ходама с обещанието, че притежава достатъчно политическа сила, за да я доведе докрай, но явно не бе успял.

Кацуда се запита дали причината бе в този неприятен човек, или пък говореше за спада на американското влияние в тихоокеанските страни. Като се вземеше предвид всичко, по-скоро бе първото. Кацуда имаше значителни инвестиции в Съединените щати и през последните няколко тримесечия те показваха силни признаци на живот. Но една съживяваща се американска икономика не решаваше проблема с Шванберг.

Шванберг разгърна картата върху масата и я затисна с няколко нефритови орнамента и малък бронзов Буда. Кацуда потрепери. Цената на фигурките неколкократно надвишаваше годишната заплата на Шванберг. Този мъж беше един недодялан варварин.

Шванберг потупа картата.

— Както си мислех — каза той, — скапаният ирландец сам ще ни се навре в ръцете.

Картата изглеждаше смущаващо позната на Кацуда. Съвсем типично, като се имаше предвид вечната неучтивост на Шванберг, тя беше обърната обратно, гледана от мястото на якудза, но все пак изглеждаше съвсем като плана на къщата на Ходама, който бяха ползвали, за да обмислят удара.

Кацуда беше учтив по природа, но годините работа с Шванберг го бяха научили, че за някои хора вежливостта си беше чисто губене на време. У този човек имаше чувствителност колкото в кофа с тор.

— Шванберг-сан — каза малко рязко Кацуда, — нямам и най-малка идея за какво говорите.

Мъжът от ЦРУ направо се изкикоти:

— Фицдуейн, този наивен тъпоглавец, ни откри пътя към Фумио Намака, без дори да си мръднем пръста. И като го няма онова куцо копеле да ни се пречка, работата ни е в кърпа вързана.

— Малко подробности няма да са излишни, Шванберг-сан — каза сухо Кацуда.

— Фицдуейн дойде да се срещне с мен — рече Шванберг. — Той не ме харесва, но смята, че в това отношение сме съюзници. Ирка Фумио да бъде очистен и знае, че ние желаем същото, затова е решил, че ние — или по-точно ти — можем да свършим работата. И връхната точка на всичко — ирландецът мисли, че Фумио е отговорен за смъртта на Адачи. Поставянето на трупа в аквариума беше чиста работа. Бе достатъчно близо до кулата Намака, за да изглежда като съвпадение, по мнението на Фицдуейн. Прекрасно.

Кацуда се чувстваше дълбоко раздразнен от този недодялан идиот. Започваше да му просветва по малко, но наистина не виждаше къде беше мястото на къщата на Ходама в цялата работа.

— Шванберг-сан — каза той. — Откакто се насочихме към Ходама-сан, имам екип от хора, които се опитват да се доберат до братята Намака, но до този момент не са постигнали никакъв успех. За щастие сега Кей Намака е мъртъв, но откакто се случи това, охраната около Фумио е утроена. До него не може да се стигне и аз все още не разбирам с какво включването на Фицдуейн-сан променя положението.

Шванберг се наведе над масата към шефа на якудза, за да подчертае думите си. Кацуда седеше в сянката на около може би четири фута разстояние, но все пак му се струваше, че усеща дъха на госта си, а и със сигурност пръските слюнка от развълнувания говор на мъжа не бяха илюзия. Кацуда се отдръпна отвратено назад.

— Нека го кажа по-просто, Кацуда — каза гостът. — Какво мислиш, че Фумио иска най-много на света в момента? Какво сънува всяка нощ?

Кацуда помисли за момент. Не беше трудно да се отговори на този въпрос. Той бе изучил Ходама и братята Намака до най-малката подробност, преди да ги нападне.

— Ирландецът е убил брат му — каза той. — Вероятно иска главата на Фицдуейн-сан, поднесена на тепсия. — Кацуда се усмихна леко. — Но като си помисля, сигурно иска и моята.

Шванберг засия:

— При теб е свързано с бизнеса, Кацуда. Фицдуейн е нещо лично. Ти дори не си му близък.

— Значи Фицдуейн е примамката — рече бавно Кацуда. — Той е една от причините, заради които Фумио би се показал.

Шванберг кимна.

— Много интелигентно — каза той. — Това, което всъщност се е случило, е, че Фицдуейн се е обадил направо на Фумио и му е предложил среща. Сладкодумната му приказка била, че трябвало да се сложи край на враждата между тях; сега, когато Фицдуейн едва не беше убит и загуби най-добрия си приятел, а Фумио — брат си. И Фумио се е съгласил да се срещнат; не с някакви мирни намерения, а защото толкова силно желае да види Фицдуейн нарязан на парчета, че направо го сънува.

— И къде ще бъде тази среща? — попита Кацуда.

— Това е най-елегантната част — отвърна Шванберг. — Фицдуейн е излязъл с умната идея да се използва къщата на Ходама. Искал някое място, което да е дискретно, удобно и сигурно и затова е предложил градината на Ходама с високите стени около нея. Сградата е запечатана още, но Фицдуейн се има с полицията и може да осигури достъп. Тези дни ще бъде само заключена. Никой няма да я пази.

Кацуда помисли върху това още няколко секунди. Идеята да се използва къщата на Ходама беше много умна. Сградата отговаряше на всички критерии за една среща, а и именно оттам бе започнала цялата работа. Редно беше и да завърши там.

— Бих допуснал, че и Фумио ще вземе предохранителни мерки — каза Кацуда. — Така че как предлагате да сторим това, Шванберг-сан? Той сигурно ще включи и Яибо, а те не са малка заплаха.

Шванберг стовари шумно длан върху масата и две нефритови фигурки от шести век паднаха на земята и се пръснаха на парчета.

На Кацуда му прилоша. Той ценеше своите нефритови фигурки, кажи-речи, повече, отколкото много хора. Запита се дали Шванберг осъзнава колко близо се намира до смъртта. Ако не зависеше толкова много от покровителството на този човек, Кацуда сигурно щеше да го убие болезнено веднага. Е, дори и да не можеше да приложи мисълта си засега, това все пак бе една много утешителна перспектива.

Шванберг бе толкова възхитен от ума си, че не забеляза, дето не бе придружил победоносното си удряне върху масата с думи. Той просто гледаше в лицето на Кацуда със самодоволна усмивка.

— Е, Шванберг-сан? — подсети го Кацуда.

— Ще имате подкрепа, Кацуда-сан — отвърна Шванберг. — Ще бъде уредено вие и вашите хора да бъдете на срещата вместо Фицдуейн, а ние ще се намесим в цялата операция отгоре. За всичко сме помислили; уреди за нощно виждане, снайпери, тежка огнева сила. Оня скапаняк Фумио няма шанс.

Кацуда се опита да си представи как се среща дискретно с Намака, докато ято хеликоптери реват отгоре, и стигна до заключението, че Шванберг е прекарал твърде много време на слънце във Виетнам.

— Хеликоптерите не са напълно дискретни — каза учтиво той.

Този път Шванберг направо подскочи развълнувано.

— Не хеликоптери, Кацуда-сан; ще използваме дирижабъла. Този гигантски скапан надут презерватив е част от пейзажа на града. Той си лети напред-назад и никой не му обръща и капка внимание. Ще прецакаме Фумио от височина. Блестящо!

Кацуда се взря изненадано в Шванберг. Явно този неприятен човек бе нещо много повече, отколкото предполагаха. Това наистина бе умна идея. Дори вдъхновена. Тогава му просветна откъде може да е дошла тя.

— А гайджин Фицдуейн? Къде ще бъде той, докато аз ликвидирам Фумио Намака?

— О, ще бъде на дирижабъла — отговори Шванберг. — Както ви обясних, той ще ни е нужен за примамка. Но когато с Фумио бъде свършено, Фицдуейн-сан ще катастрофира. Честно казано, ще бъде истинско удоволствие.

— Значи няма да има свидетели? — попита Кацуда.

Шванберг от самото начало имаше намерение да заснеме в близък кадър на видео убийството на Фумио от Кацуда. С колкото повече конци разполагаше, за да контролира своя нов куромаку, толкова по-добре.

— Никакви свидетели — отвърна гостът.

Кацуда се усмихна на себе си в тъмнината. Не беше трудно да се прочете истината между неискрените думи на Шванберг. Той вече замисляше подходящи действия. Може би беше дошло време за нещастен случай с отстъпника. Например да катастрофира или пък да падне отвисоко. Планът имаше интересни варианти.

— Вашето предложение има големи достойнства, Шванберг-сан — каза той. — А сега нека поговорим за подробностите.

— Подточка „а“, дявол да я вземе — започна Шванберг, като се наведе напред над подробната карта на къщата на Ходама и парченцата от счупените фигурки изхрущяха под краката му.

Кацуда изсъска.

Шванберг, както обикновено, когато бяха включени човешки чувства, не забеляза нищо.

 

 

Бърджин направи всичко възможно да пристигне незабелязано в стаята на Фицдуейн във „Феърмонт“. Русата перука и мустаците го правеха с десет години по-млад. Носеше скъп двуреден костюм и обувки марка „Гучи“, но върхът на всичко бе ролексът от злато и платина, инкрустиран с диаманти, и гривната-близнак на другата китка. Комбинацията беше толкова очебийна, че човекът почти не се забелязваше. Маншетите на ризата на Бърджин бяха скроени по-къси, за да подчертаят ефекта.

Фицдуейн измери посетителя с очи.

— Майк — каза сухо той, — наистина дрехите правят човека. Не е възможно да бъдеш разпознат. Изглеждаш така, сякаш управляваш южна банка и переш наркопари на Меделиновия картел. Вероятно си вече женен за трети път и тя е с тридесет години по-млада от теб. Ако не, то поне продуцираш порнографски филми.

Бърджин разпери ръце с престорена скромност и китките му проблеснаха на светлината. Фицдуейн му наля питие и двамата мъже седнаха в креслата от двете страни на ниската масичка. Щорите бяха пуснати и в стаята нямаше никаква електроника.

— Готово ли е всичко, Хюго? — попита Бърджин.

— Може да се каже — каза Фицдуейн. — Ловът ще се проведе в замисленото време и в пълен състав, както е планирано. Сега просто трябва да доизкусурим подробностите. Не искам ЦРУ да се разсърдят. Килмара и аз работим с вас твърде често, за да си любезничим.

Бърджин свали русата си перука и се почеса по главата.

— Гадни работи — каза той.

— Въшките много ги обичат — вметна услужливо Фицдуейн.

— Което отново ме кара да се сетя за Шванберг — каза Бърджин, отпи малко вино и погледна Фицдуейн право в очите. — От известно време дообмисляме този случай. По груба преценка изглежда, че той и приятелчетата му са задигнали, по един или друг начин, почти сто и двадесет милиона долара.

— И кой казва, че САЩ не могат да се наложат на японския пазар? — попита Фицдуейн. — А сега смятате да го арестувате и дадете под съд?

Бърджин изглеждаше засегнат.

— Наистина, Хюго — каза той, — не може да говориш сериозно.

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Шванберг накара да убият Адачи — рече той. — Това не е нещо, което съм склонен да простя или забравя. Но въпросът е как ще се извърши. Той е твой агент.

— Директорът смята, че би било по-подходящо въпросът да бъде уреден вътрешно — каза Бърджин. — Попадане под кръстосан огън, смърт по време на изпълнение на служебните задължения, нещо от този род. Така че бих искал да се кача при вас и да се погрижа лично. Виждаш ли, много обичам балоните.

Фицдуейн погледна замислено приятеля си:

— Знаеш ли, Майк, никога не съм те смятал за професионалист с крайни предразсъдъци.

— Това беше общата идея, Хюго — каза Бърджин и се усмихна със съжаление. — И като цяло не съм. Но от време на време има изисквания, пък и наистина Шванберг се задържа дълго при нас.

— Твърде дълго — рече тихо Фицдуейн. — Не го приемай като критика, отправена лично към теб, Майк. Просто като споделена истина. Не е ли така?

Бърджин кимна. Почувства се неудобно, може би дори засрамен. Истината бе, че Шванберг от доста време беше под подозрение и само вечното бюрократично желание да се избягват скандали беше ги възпирало да предприемат съответните действия.

Скритите работи не се ограничаваха с Уотъргейт. В реалния свят на големите правителства и големия бизнес те бяха нещо нормално. Излаганията на показ обаче бяха изключения. Цената бе считана просто за делови разход.

Фицдуейн изпразни бутилката в двете чаши:

— Пий и слушай, Майк. Ако ще летиш с нас, има още няколко неща, които трябва да знаеш. Подготовка за неочакваното. Това, което наръчниците за обучение наричат „преценяване на положението“.

После премина през всичко необходимо. Докато говореше, очите на Бърджин се разшириха от изненада. Не че беше напълно недоволен; просто не вярваше, че може да го направи на тази възраст.