Виктор О’Райли
Правилата на лова (17)

16.

Токио, Япония, 8 февруари

Едрият мъж, облечен в скъп черен костюм от коприна, ръчно ушита риза и униформена вратовръзка, слушаше докладите за хода на започнатото разследване на братята Намака с интерес, задоволство и лека угриженост, но лицето му не издаваше нито едно от тези чувства. Защото не можеше.

Преди около четиридесет години ужасяващи изгаряния бяха обезобразили неговите черти. Пламъците бяха обгорили цялото лице, а кожата и мускулите на лявата му половина бяха почти напълно погълнати от огъня. От ухото му бе останало само късче почерняла хрущялна тъкан.

По онова време не можеше и да се помисли за пластична хирургия. Корейските банди бяха преследвани и постъпването в болница можеше да се окаже равнозначно на самоубийство. А когато вече можеше да си позволи пластична операция, лекарският екип успя да постигне само това, което се виждаше и днес. Благодарение на присадките, изрязани от хълбоците и бедрото му, бяха възстановени функциите на лицево-челюстната мускулатура. Можеше отново да се храни и да се люби с жена, ако тя преодолееше отвращението си от лицето му. Можеше да спуска и повдига клепачите си. Бяха възстановили носа му, а после и черното хрущялно парче, което трябваше да минава за ухо.

Въпреки това видът му си остана зловещ и отблъскващ благодарение на покритото с белези лице, на неговите деформирани черти и изопната, сякаш беше изкуствена, кожа. Когато хората го погледнеха, върху лицата им се изписваше страх. Беше живо предупреждение за ужасяващите трансформации, на които може да бъде подвластно човешкото тяло. А той притежаваше страховито излъчване — на човек, попадал вече в обятията на смъртта, на човек, който вече няма какво да губи.

Всички, които бяха с него, бяха изгорели в пожара или починали от тежките обгаряния, а успелите да се спасят от пламъците бяха съсечени. Те също смятаха, че той е мъртъв, че малката група от корейски гангстери е напълно унищожена. Акцията беше предварително планирана като урок по насилие. Япония възнамеряваше да възкръсне от руините на войната, за да бъде по-силна от всякога, а разпределящите властта и влиянието не желаеха да допуснат появата на съперници. Най-малко желаеха да допуснат да бъдат застрашавани от корейци. Корейците бяха поробени хора, заставени чрез сила да дойдат в Япония като черноработници преди или по време на Втората световна война, а по-късно бяха използвали американската окупация, за да се опитат да отхвърлят оковите на робството.

Япония загуби войната. Настъпи вакуум в управлението на страната. Черният пазар процъфтяваше. Гурентай, новата организация на престъпници, се появи на политическата сцена, но тя нямаше почти нищо общо с някогашните якудза. Гурентаите бяха безскрупулни и ограбваха безмилостно съсипаната от войната страна и нейното население. Много от гурентаите бяха корейци. Това беше възможност да се накаже Япония за арогантната й политика, да ограбят доскорошните си господари. Сега поробителите бяха победените. Новоосвободените корейци се радваха на подкрепата и съдействието на американските окупационни войски. Поне в началото.

В продължение на няколко опияняващи години непосредствено след войната корейските гангстерски групировки се радваха на небивал успех в Япония.

Основна цел на установения окупационен режим бе демилитаризирането на Япония и превръщането й в либерална демокрация.

Последва промяна в стратегиите. Унищожаването на комунизма се превърна в първостепенна и най-важна цел. Всеки и всичко, което се противопоставяше на комунизма или за което се считаше, че противостои на комунизма, започна да получава пълна подкрепа и съдействие от страна на американското разузнаване.

Именно с такава цел бе освободен от затвора Ходама. Той притежаваше организаторски талант и усет към детайлите, а освен това обхватът на политическите му контакти бе несравним. Знаеше къде и кого да притисне, за да получи необходимата политическа подкрепа.

Знаеше как да убеди млади негодяи — като братята Намака например — да се включат във формираните от него гангстерски групировки, предназначени да осъществяват неговите решения. Установи се съюзническо взаимодействие между американското разузнаване, десноцентристките политически сили и организираните престъпници. Новосъздаденият фронт се зае да унищожава комунизма и изключително силното по онова време движение на левите сили в страната и да сграбчи властта в свои ръце. За това бе необходимо да се спечели обществената подкрепа, а един от най-бързите начини бе да се насочи общественото мнение към борбата с корейските престъпни групировки. Средният японец хранеше яростна ненавист към тях, освен това те бяха удобен обект, към който да бъде насочена тази омраза.

Мъжът в черния копринен костюм беше едва на седемнадесет, когато отгоре им бяха връхлетели хората на Ходама. Складът, който неговата банда ползваше като щабквартира, бе обграден от братята Намака и другите хора на Ходама, а след това залян обилно с газолин. Двадесет и шестима корейци от бандата бяха изгорели в този масов ковчег; включително майката на мъжа в черния копринен костюм, неговият баща, двамата му братя и сестра му.

Единственият оцелял се бе заклел да отмъсти. Живееше само с мисълта за възмездието. Но отмъщението би било възможно, ако станеше много влиятелен. Ходама и братята Намака имаха мощен политически съюзник в лицето на американското разузнаване, а много скоро влиянието им нарасна, защото самите те се сдобиха с икономическа власт. Струваше му се, че никога няма да настъпи удобният момент, за да изпълни своята клетва.

Изминаха десетки години. Мъжът в черния копринен костюм бавно, но неумолимо си разчистваше пътя към оглавяването на една от най-силните организации на якудза в Япония, но все още не можеше да удари по Ходама и неговите приближени, без да поема прекалено висок риск или да се страхува от възможните гибелни последици. Ходама имаше твърде силни съюзници, на които все още бе необходим. Защото можеше да им осигури гласовете на избирателите. Той беше гръбнакът на дясното крило, опорен стълб на антикомунистическия фронт. Ходама беше водещият куромаку на Либерално-демократическата партия, а едновременно и човекът на контраразузнаването. Накратко — беше защитен.

Макар че мнозина знаеха истината, пожарът бе изличил всички следи, които можеха да покажат връзката на оцелелия с корейската банда. Той прие името Кацуда и първоначално се представяше за японец, но в последните години, откакто корейската общност в страната се разрасна и стана достатъчно силна, за да дръзне да надигне глава срещу японското господство, отново се върна към корейските си корени и дори съумя да извлече полза от произхода си. С течение на времето, когато „Кацуда-гуми“ започна да разширява влиянието си, той също установи връзки с десните политически сили, Либерално-демократическата партия (ЛДП) и американците. И сега само изчакваше подходящ момент.

Рано или късно Ходама щеше да направи погрешен ход. Щеше да загуби своите протекции и Кацуда щеше да удари. Операцията беше планирана много старателно, а всеки елемент от нея бе разиграван и изглаждан до съвършенство през всичките тези години. С нея щеше да бъде унищожен не само Ходама, но и онези, на които се опираше властта му, започвайки от братята Намака. Американците обозначаваха стратегията си за борба с комунизма в Югоизточна Азия с термина „принцип на доминото“. Кацуда считаше, че планираното от него се основава на аналогичен принцип. Удряш по първата плочка и тя пада, поваляйки втората, която, от своя страна, поваля третата…

Когато всичко свършеше, щеше да има нов куромаку — Кацуда-сенсей. Но това щяха да знаят много малко хора. Ходама с удоволствие се появяваше в обществото и държеше на обществената си репутация. Смяташе, че така засилва влиянието си. Кацуда нямаше време за подобно суетене. Искаше власт, но власт, обгърната в тайнственост. Точно така трябваше да управлява един истински куромаку. В сянка. Да бъде невидим, но всемогъщ.

Докато беше млад, Кацуда не искаше да отлага и да изчаква мига на своето отмъщение. Мисълта за унищожението на враговете му лежеше в основата на всяко негово действие. Тя го правеше сприхав, груб и нетърпелив към резултата от постовете му. Но с течение на времето се научи да извлича удоволствие от замислите си. Както бе открил, самото изчакване също можеше да носи наслада. Фактът, че Ходама и привържениците му оставаха в пълно неведение за настигащото ги възмездие придаваше на замисъла още по-голяма пикантност.

Кацуда искаше Ходама да умре, без някога да научи защо. Искаше да го лиши дори от най-смътното предположение за причината за това възмездие. Кацуда щеше лично да го убие, а смъртта му щеше да е ужасяваща. Какви щяха да бъдат мислите на Ходама нямаше никакво значение. Значение щяха да имат единствено страхът и болката, които щеше да изпита. Трябваше да умре в страх и да страда. Кацуда бе видял бавната агония на семейството си и никога не можеше да забрави. Не искаше да забрави.

Търпеливо бе следил живота на бъдещите си жертви и бе изчаквал. И ето че накрая съвпадането на няколко събития му предоставяше дългоочакваната възможност.

Студената война свърши и вече на Япония не се гледаше като на изключително важен партньор в определянето на глобалната стратегия. В продължение на четиридесет години Япония единствена бе имала неограничен достъп до американския пазар в замяна на своето вярно съюзничество със САЩ. Но то вече не бе толкова важно за американците.

Японският икономически бум бе направил доста дръзки основните политически и икономически ръководители на тази страна. Те вече не се чувстваха задължени на Америка. Сега Япония представляваше втората икономическа сила в света и по мнението на Ходама и някои други — бе настъпил моментът икономическият разцвет на страната да намери отражение във външнополитическата й стратегия. Времето, през което тя бе подгласничка на САЩ, беше свършило.

Третият повратен момент бяха анализите, направени от експертите политолози и от разузнавателните служби на единствената останала в света суперсила, че времето на поколението политици, дошли на власт след войната, вече е изтекло. Те бяха свързани с икономическите лидери в сянка и случаите на явна корупция сред тях напоследък бяха зачестили, предизвиквайки твърде много обществени скандали. Те бяха изпълнили вече своята мисия.

Време бе да се създаде впечатление за промяна.

Нова кръв и нови лица щяха да заменят предишните. Отново за пред общественото мнение. Но всъщност истинският повелител на Япония, Съединените щати, щеше да продължи да управлява, както винаги. Обществената представа и реалната действителност… Япония наистина може и да бе втората икономическа сила в света, но същността на това определение си оставаше думата „втора“.

Налагаше се окончателният извод от анализите, че една страна с население от сто двадесет и девет милиона, разположена върху хиляда острова и островчета в противоположния край на света и непритежаваща почти никакви собствени ресурси, никога няма да бъде в състояние да се противопостави на най-голямата световна сила. И дори и да дръзнеше да се опита, никой нямаше да допусне успеха на такъв бунт.

Това, което трябваше да стане, щеше да стане. И всяко действие беше принос в неговото осъществяване.

И последното, което правеше възможно и дори желателно Кацуда да пристъпи към следващия си ход, бе един акт от страна на фракцията на Ходама, с който се демонстрираше нагло високомерие. С увереност, нараснала неимоверно с икономическия си успех, тази групировка започна да се намесва в оръжейния пазар, а по-късно и да продава оръжие на противниците на Запада. Понесоха се слухове за севернокорейската сделка. Това вече бе проява на безочие и не можеше да остане ненаказано.

На Кацуда нищо не бе казано направо, но изведнъж се появиха косвени свидетелства, говорещи, че оглавяваната от Ходама фракция бе загубила подкрепата на традиционните си покровители. Следователно ловният сезон беше открит, особено ако ловът се направляваше умело и много дискретно.

Кацуда направи първия си ход.

Лично бе ръководил покушението срещу Ходама и оставянето на улики, сочещи към братята Намака, му бе доставило истинско удоволствие. Месец след месец беше затягал поставената примка.

Успоредно с това бе задействал своя икономически замисъл. Източникът, осигуряващ финансовата мощ на братята Намака, беше сериозно подкопан. Отделните части от плана се осъществяваха и заедно щяха да доведат до постигане на крайната цел.

Но въпреки това братята Намака продължаваха да се държат. Върху тях бяха упражнили огромен натиск, но засега все още удържаха позициите си на пазара. А и започваха да се появяват признаци, че излизат от кризисната ситуация, при това по-силни от когато и да било преди. Явно, че предприетите от Кацуда мерки се бяха оказали твърде меки.

За щастие действията на Намака му бяха осигурили един неочакван съюзник. Този гайджин, Хюго Фицдуейн, бе в състояние да установи различията, ако му бъдеха предоставени подходящите косвени улики. Ирландец, също островитянин като японците. Интригуваща личност, ако се съдеше по получените сведения.

Кацуда вдигна телефонната слушалка.

 

 

Фицдуейн вдигна очи от броя на „Джъпен Таймс“, докато прекосяваше ресторанта, отправил се към запазената за него маса.

Когато полицаят се насочи към масата, от нея веднага бяха отсервирани остатъците от „западняшката“ му закуска, с изключение на чая и препечените филийки.

— Добро утро, Адачи-сан — поздрави Фицдуейн, поканвайки с жест полицая да седне. — По израза на лицето ви разбирам, че е настъпило някакво развитие.

Мигновено при тях дойде сервитьор и донесе зелен чай за Адачи. Фицдуейн бе установил, че обслужването в Япония беше отлично, въпреки че езиковата бариера можеше да създаде известни затруднения. Неговият сервитьор например беше убеден, че гайджинът предпочита да му сервират чая с горещо мляко и нищо не бе в състояние да го убеди в противното. Все пак, като се изключеше тази малка, но непреодолима ексцентричност, чувстваше, че е поверен в сигурни ръце.

— Ще се решите ли някога да опитате японската кухня, Фицдуейн-сан? — попита Адачи. Беше свикнал да гледа как гайджините демонстрират умението си да си служат с пръчиците за хранене и да се опитват, в повечето случаи неуспешно, да бъдат по̀ японци от самите японци, когато ставаше дума за храна. За разлика от тях, Фицдуейн помоли да му донесат нож и вилица и поведението му не издаваше намерения да се себедоказва. Понякога си поръчваше японски ястия, но обикновено предпочиташе западната кухня. В Токио това не беше проблем. На практика тук се предлагаха ястия от всички национални кухни. — Риба, ориз, зеленчуци и водорасли — продължи Адачи. — Това е изключително здравословна диета.

— На един викар му сервирали на закуска яйце, приготвено по съмнителен начин — отвърна Фицдуейн, — след което го попитали дали ястието е било добро. А той отговорил: „В отделните си съставки — да“. Е, такива са и моите впечатления от японската храна — усмихна се. — Въпреки че винаги се поднася превъзходно — истински пир за очите. За беда вкусовите ми сетива невинаги споделят предишното твърдение. Те са по-пристрастни към френската и северноиталианската кухня, а понякога одобряват дори индийски и китайски ястия, но много рядко — традиционната пържола. Без съмнение, се нуждаят от още образование.

Адачи се засмя. Беше се отнесъл скептично спрямо хрумването на генерала да покани чужденец като сътрудник в едно разследване, което по негово мнение бе единствено от компетенцията на СПУ, но Фицдуейн, гайджинът — нещо, което не трябваше да забравя — се оказа истинска изненада.

Въпреки неприятните обстоятелства, при които бе протекла първата им среща, Адачи установи, че с лекота се разбира с ирландеца. Той беше благороден и открит човек, който умееше да предразполага хората и да печели доверието им, и притежаваше изключителна чувствителност, разбираше дори онова, което оставаше неизречено. Освен това винаги се доверяваше на интуицията си. Почти не се различаваше от японците в усета и съпричастието си към гири-ниньо и въпреки това притежаваше собствено излъчване, което го правеше различен.

Адачи се изненада от собственото си отношение към този човек. Като служител в токийската полиция, чужд на всяко насилие, не можеше да забрави клането, осъществено от ирландеца в деня на запознанството им, но въпреки това откри, че му е изключително приятно в неговата компания. Насреща си имаше човек, чието личностно излъчване отразяваше най-хуманните човешки ценности, но който убиваше без колебание и без видимо да изпитва угризения. Досега Адачи не бе срещал друг такъв човек.

— Двамата якудза от „Инсуджи-гуми“, които заловихте, Фицдуейн-сан — каза Адачи, — са направили признания — в гласа му нямаше учудване. Фицдуейн се опита да си представи как ли минава цяла една седмица в охраняваните с драконовски строги мерки за сигурност арести на Токийското СПУ и реши, че не би искал да го установи от личен опит, но че не изпитва никакво състрадание. Трудно може да изпитваш подобно чувство към хора, които са се опитали да те убият.

Фицдуейн кимна. Адачи остана малко изненадан от липсата на реакция от страна на Фицдуейн. Това още веднъж идваше да покаже, че той е различен. От опит знаеше, че чужденците обикновено оставаха изненадани или дори шокирани от методичността, с която японската полиция успяваше да изтръгне самопризнания от престъпниците. Започваха да задават въпроси за човешките права и презумпцията за невинност и други юридически брътвежи, сякаш правата на жертвите и на обикновените граждани нямаха никакво значение. По мнението на Адачи западняците бяха лицемери, а ценностната им система бе изградена в обратен ред.

— Двамата якудза — продължи Адачи — направиха самопризнания поотделно и днес ги подписаха. Поръчката за вашето убийство е била възложена от Китано-сан, шеф на охраната в корпорация „Намака“. Лично той е инструктирал изпълнителите на поръчката.

Фицдуейн повдигна вежди.

— Изненадвате ме, Адачи-сан. Защо е било необходимо да се намесва лично? Нима отстраняването на неудобни лица не е обичайна практика? По дяволите, така всички следи сочат право към братята Намака. Изглежда твърде лесно, за да е истина.

Адачи поклати глава.

— За нещастие, Фицдуейн-сан — каза той, — този обрат не е в наша полза. Вчера, непосредствено преди признанията на якудзите, получихме писмено оплакване от братята Намака срещу оглавяващия отдел „Сигурност“ в корпорацията, в което изразяват подозренията си, че е използвал поверения му отдел за лично облагодетелстване и с което го обвиняват в присвояване на крупни суми от фондовете на корпорацията. Рано тази сутрин се опитахме да арестуваме Китано. Но не успяхме. Открихме него и жена му мъртви, както и едно предсмъртно писмо. В него Китано пише, че е опозорил своите напълно невинни работодатели, като е извършил престъпни деяния и е сътрудничил на терористични организации. Писмото назовава конкретно Яибо. В крайна сметка всички следи свършват със смъртта на Китано. Уликите, свързани с неуспешното покушение срещу вас, вече не сочат към братята Намака, независимо какви са нашите предположения.

— Как са умрели Китано и неговата жена? — попита Фицдуейн. — Възможно ли е самоубийството да е инсценирано?

— Вече поискахме извършването на аутопсия и независимо че резултатите от някои тестове още не са излезли, те изглеждат доста убедителни. Жената е била простреляна от упор в тила с пистолет „Колт“, четиридесет и пети калибър, на въоръжение в американската армия, докато тя е коленичила. После Китано е напъхал дулото на същия пистолет в устата си и е натиснал спусъка. Няма следи от борба, а експертизата доказа, че Китано е стрелял с дясната ръка. И въпреки че писмото беше напечатано на принтер, беше подписано и ние установихме, че подписът е негов. Всички улики говорят за самоубийство.

— Негов ли е бил пистолетът?

Адачи се усмихна.

— Фицдуейн-сан, вече сам знаете колко трудно е да се получи разрешение от властите за притежание на законно регистрирано оръжие. Не, въпреки че Китано-сан е бил завеждащ отдел „Сигурност“, не е имал разрешение за притежаване на огнестрелно оръжие. Обаче съществува незаконен пазар на оръжие и за съжаление предлагането е голямо благодарение на присъствието на американските войски в Япония и на каналите за незаконното му внасяне в страната. Тенденцията напоследък показва, че якудзите много по-често от преди използват огнестрелно оръжие и притежаването му се очертава като символ за принадлежност към подземния свят.

— Ако забравим за уликите, какво мислите вие самият за братята Намака? Те ли са стояли зад извършените срещу мен покушения? Дали наистина двамата стоят и зад убийството на Ходама? Може би действително двамата са мозъкът на една високоразвита индустрия, а всичко това цели да бъдат очернени от техни подчинени.

— Аз съм служител на закона, Фицдуейн-сан — отвърна Адачи, — и съм длъжен да се съобразявам със съществуващите доказателства. Истина е, че в момента не съществуват улики, доказващи някаква връзка на братята Намака с опитите за покушение срещу вас. Но вместо това имаме заподозрян — покойният Китано-сан е имал както мотивите, така и средствата и възможността да ги организира. А освен това имаме и подписани самопризнания. А що се касае до Ходама, уликите срещу Намака изглеждат категорични, но ако човек се вгледа по-внимателно, не съм убеден, че ще устоят на проверката.

— Все още не сте ми казали собственото си мнение, Адачи-сан — настоя Фицдуейн. — „Го-енрио-наку“ — моля ви, не бъдете толкова предпазлив.

Адачи се усмихна на изречената от Фицдуейн японска фраза, но не и на нейното съдържание. Ирландецът се бе докоснал до елемента „амае“, съществуващ при всяко познанство, който буквално преведено означаваше нещо като „детска безпомощност“. В Япония амае беше изключително важен, защото беше един от подстъпите към установяване на шинио — пълно доверие в другия, увереност в неговата или в нейната личностна изграденост, но също и сигурност, че такъв човек ще направи каквото се очаква от него, независимо какво ще му струва това. В Япония се смяташе, че са нужни години, за да се изгради такова доверие, но за своя изненада Адачи откри, че може да има абсолютно пълно доверие във Фицдуейн.

— Според мен братята Намака са опасен тандем, който трябва да бъде отстранен от бизнеса — отвърна Адачи. — И сигурно стоят зад неуспешните покушения срещу вас, както са и замесени в терористична дейност с цел извличане на търговска изгода. А що се касае до убийството на Ходама, интуицията ми подсказва, че са невинни. Считам, че убийството на Ходама е част от схема за преразпределение на властта и че част от сценария за осъществяването му е отстраняването на братята Намака. Има някаква ирония в това, че разследването на аферата „Ходама“ ме кара да защитавам противниковата страна.

Фицдуейн се замисли над думите на Адачи.

— Осени ме мисълта, че ако двамата с вас, Адачи-сан, не внимаваме, можем да свършим като плънка на този странен политически сандвич. Може би събирането на малко повече информация не е лоша идея.

Адачи си спомни за подозрението си, че изтича информация от Кейшичо, а може би и от екипа на следователя — и нелепия факт, че вече не знаеше на кого може да вярва, освен — каква върховна ирония! — на ирландеца. Той кимна умислено.

— Да излезем да се разходим — предложи Адачи. — Знам място, където можем да си поговорим на спокойствие, а там е и някой, с когото искам да се срещнете отново — сержант Акамацу.

— Ветеранът от полицейския павилион — каза по-скоро на себе си Фицдуейн. — Мъжът с все разбиращите очи. Не беше особено зарадван последния път, когато изцапах района му, но да вървим.

На излизане от хотела, от рецепцията извикаха Фицдуейн, тъй като на телефона бе Йошокава. Братята Намака съжалявали за забавянето, но единият от тях бил извън града, а и двамата искали да се срещнат с Фицдуейн-сан. Уговорили среща за днес следобед. След като се наобядвал, щели да изпратят кола, за да закара Фицдуейн-сан до кулата „Намака“.

— Значи са надушили стръвта, Йошокава-сан.

— Внимавайте много, защото умеят това особено добре — каза Йошокава. — Двамата могат да бъдат изключително опасни.

— Ще си сложа скилидка чесън под ризата — отвърна Фицдуейн, — а може би ще взема и други предпазни мерки. Но какво толкова, поне ще бъде интересно.

 

 

Фицдуейн се прибра в хотела след дългия разговор с Адачи и сержант Акамацу точно навреме за обяда и се зачуди — дали да не помоли да му го донесат в стаята.

Телохранителите му от ТСПУ бяха доволни, когато не се излагаше на опасност, сядайки да се храни на публични места, а и той искаше да се уедини, за да поразмишлява. Само след два часа щеше да се срещне и да си разменя любезности с двама души — братята Намака, за които имаше пълни основания да смята, че неколкократно се бяха опитали да го убият.

Очакването го изпълваше със смесени чувства. Гневът и страхът определено бяха сред тях, но изпитваше също и известна несигурност. Инициативата все още бе в ръцете на враговете му и независимо че разполагаше с не един довод, че именно Намака стояха зад покушенията срещу него, нямаше никакви доказателствата това. Те трябваше да направят първия ход, в противен случай той оставаше с вързани ръце. Или можеше да премине граница, която предпочиташе да не преминава.

Не можеше да убива, изхождайки единствено от подозренията си. Необходими бяха нравствени ценности, върху които да градиш живота си, дори когато живееш в такъв объркан и опасен свят. Килмара го бе упрекнал в проява на недостатъчна твърдост в миналото, но истината бе, че той не можеше да се промени. Беше възпитан да вярва в определени ценности и не можеше просто да ги загърби. Дори за да защити своя или живота на детето си, Фицдуейн не можеше да убие, без да бъде предизвикан преди това.

Поръча си сандвич и чаша вино, после си взе душ. Храната пристигна почти веднага, но се оказа, че поръчката бе донесъл усмихнатият сержант Ога. Със сержанта вече бяха в добри, почти приятелски отношения, а телохранителите му не допускаха възможността убиецът да се добере до Фицдуейн, предрешен като сервитьор. Когато опознаха Фицдуейн и неговите навици, започнаха да изпълняват задълженията си с лекота. Надзорът им над него бе понятен, а те бяха много дискретни, но въпреки това го караше да изпитва известна досада. Фицдуейн обичаше да се разхожда сам в непознати градове, а когато човек непрекъснато чувства присъствието на ескортиращите го, се лишава от непринудеността и удоволствието от разходката.

Човек не можеше да се държи като турист, когато е заобиколен от половин дузина въоръжени ченгета, дори когато те носеха оръжието си, скрито в туристически раници. Карабините бяха включени в екипировка след инцидента на „Язукини-дори“. След като якудзите играеха твърдо, столичните ченгета не възнамеряваха да наблюдават със скръстени ръце, а те умееха бързо да се учат от грешките си.

Доколкото бе възможно за един гайджин, мислеше си Фицдуейн, сега започваше да проумява какви позиции заемаха различните фигури като Ходама, братята Намака, Йошокава и останалите в цялата схема. Нов елемент сред неизвестните около братята Намака бе евентуалното им участие в доставянето на забранени с ембарго съоръжения за Северна Корея. Килмара много накратко го бе обяснил в тайнствен телефонен разговор с Фицдуейн, проведен зад стените на относително безопасното прикритие на ирландското посолство, но се бе наложило да бъде пределно лаконичен и разговорът им бе съсредоточен единствено върху най-важните неща.

Всичко, което Фицдуейн разбра тогава, бе, че според сведенията на разузнавателните служби, братята Намака, някои членове от ръководството на „Намака Спешъл Стийлс“ водят тайни преговори с представители от Агенцията за използване на ядрената енергия (АИЯЕ) в Северна Корея и бе целесъобразно Фицдуейн да действа много предпазливо, защото залогът можеше да се окаже много по-висок, отколкото първоначално бяха допускали. От друга страна, можеше да се окаже полезно да държи очите си широко отворени. Никой не знаеше какво става в действителност. Докладите на разузнаването боравеха с оскъден брой факти и се основаваха предимно на предположения и хипотези. Най-тревожен бе окончателният извод от анализите, че всичко това може би е свързано със създаването на ядрени оръжия от страна на Северна Корея.

Килмара бе завършил разговора с предупреждението, че японските домакини на Фицдуейн вероятно нямаше да приемат възторжено идеята за публично разкриване на възможното участие на братята Намака в търговията с оръжие.

— Лично аз смятам — бе казал Килмара, — че тамошният следовател…

— Адачи, старши инспектор в СПУ — беше го прекъснал Фицдуейн.

— … вероятно не подозира нищо от ядрения аспект, но че хората от министерството на отбраната ще настояват всичко да се запази в тайна. Японците са зависими от международната търговия, а САЩ е страната с най-голямо и постоянно потребление на японски стоки, затова последното, което биха искали да се разчуе, е, че продават компоненти за производство на ядрено оръжие на враговете на Чичо Сам. Говорим за огромни по размерите си скрити инвестиции, затова бъди изключително внимателен.

— А освен че трябва да се пазя, какво друго се очаква от мен? — попита Фицдуейн. — Могат да ме заведат в завод със затворен цикъл за производство на водородни бомби и да ми кажат, че произвеждат шоколад, което не съм в състояние да оспоря. Не съм експерт по ядрените оръжия.

— Виж, аз само ти предавам предположенията на информаторите. Просто си отваряй очите на четири и помни, че Япония не е голяма страна. И наслука!

Територията на Япония, припомни си Фицдуейн, не надминаваше сто четиридесет и шест хиляди квадратни мили или малко повече от площта на щата Тексас. Понякога коментарите на Килмара се оказваха напълно безполезни.

Изяде сандвича си, а после се потопи във ваната и отпи от виното. Осени го мисълта, че въпреки че Адачи, а всъщност и оглавяващият СПУ, може би не бяха членове на вездесъщите Коанчо, секретните служби със сигурност поддържаха връзки с тях. Което обясняваше присъствието на Чифуне и повдигаше сериозния въпрос за целите, които самата тя преследваше. Гайджинът беше прехвърлен тук, за да помогне за преодоляването на застоя в разследването на Ходама, но да предположим, че Фицдуейн-сан откриеше нещо, което би накърнило японските интереси?

Излезе от ваната и започна да се подсушава с хавлията, тананикайки си стара ирландска бойна песен, после се облече за предстоящата среща. Тъмносин костюм от фин план, бледосиня риза, военна вратовръзка, копринени чорапи и безупречно излъскани мокасини.

Погледна се в огледалото и реши, че изглежда като истински сараримен. Липсваше му единствено служебната карта на ревера.

Провери двата автоматични ножа и малкия автоматичен пистолет, модел „Калико“, и тъкмо прехвърляше ремъците, крепящи оръжието през рамото си, когато телефонът в стаята иззвъня.

Служебната лимузина от „Намака Корпорейшън“ беше пристигнала. Взе подаръка, приготвен за братята Намака, и излезе. Неговата преводачка Чифуне го очакваше във фоайето. Тя се поклони, както подобаваше на всяка добре възпитана преводачка, но когато се изправи, на лицето й играеше така добре познатата му чаровна усмивка.

Понечи с жест да я покани да излезе първа от хотела, но си спомни как постъпваха японците в такива случаи. Усмихна се на Чифуне, после излезе пръв през вратата и шофьорът побърза да отвори вратата на лимузината първо на него. Униформеният шофьор носеше бели ръкавици, а облегалките за главите също бяха облечени в бели калъфи като в самолет. Запазеният знак на корпорацията бе дискретно изрисуван върху вратите.

Докато се движеха на север към Икебуро и Съншайн Сити, Фицдуейн размишляваше за издигането на Намака и се опитваше да си представи как ли бе изглеждал следвоенният, разрушен от бомбардировките Токио през очите на двама полуумрели от глад юноши, чийто баща неотдавна е бил екзекутиран.

Почти го изпълни съчувствие към братята Намака, но после си спомни свистенето на куршума в мига, когато бе окървавил главата на неговия невръстен син.

Изведнъж почувства почти осезаемо присъствието на Чифуне, пътуваща на седалката зад него, мълчалива и вглъбена, както изискваше възприетата от нея роля на преводачка.

 

 

„Намака Тауър“, Съншайн сити, Токио, Япония, 19 юни

Фумио Намака се облегна назад в креслото си и умислено сплете пръсти.

Чужденецът Фицдуейн съвсем скоро щеше да пристигне, а той искаше да се увери, че бе обмислил и бе предвидил всичко, касаещо днешната среща.

Новините от Северна Корея бяха изключително обнадеждаващи. Онова, което преди бе считал за скрита карта, сега като че ли щеше да се окаже печеливш икономически коз, който идваше съвсем навреме. „Намака Индъстриз“ щеше да оцелее. Фумио беше много против предложението да се заемат с доставката на енергоносители за ядрено оръжие за Северна Корея, но Кей беше спорил ожесточено, за да го убеди и както се оказа — бе имал право. Честно казано, ентусиазмът, с който Кей се хвърляше в различни инвестиции, обикновено биваше опровергаван от резултатите, но севернокорейският проект като че ли щеше да се окаже едно запомнящо се изключение.

Най-после започваше да става ясно кой стои зад серията убийства, свързани с Ходама, и зад икономическата война срещу империята на братята. Благодарение на проведената от контраразузнаването акция и поисканите от висши правителствени служители услуги, а също на проучванията на неправителствени организации и на съдействието от страна на големите корпорации, бе открита следа, която водеше недвусмислено към „Кацуда-гуми“. Това бе всяваща страх и уважение организация, второто по големина гангстерско обединение в Япония, но защо хората на Кацуда бяха предприели такава ожесточена и унищожителна кампания срещу братята Намака — си оставаше пълна загадка. Може би действията им целяха отвличането на общественото внимание от друга групировка. Никой не можеше да каже със сигурност. Опитите да осъществят пряк контакт чрез посредничеството на една влиятелна и неутрална личност бяха се натъкнали на непреклонен отказ.

Въпреки това, независимо дали бяха главните действащи лица или не, хората на Кацуда със сигурност бяха сериозно замесени и сега поне знаеха кой бе противникът. Това вече беше окуражаващо. Намака и по-рано бяха водили такива войни и винаги бяха излизали победители. А напоследък се бяха появили признаци, че събитията приемат обрат в тяхна полза.

Ценните книжа на корпорацията постепенно започваха да се покачват и отново се котираха по обичайния пазарен курс. Хората, с които до неотдавна им бе абсолютно невъзможно да влязат в контакт, сега започваха да се обаждат и да засвидетелстват своето уважение. Задейства се процедура за възстановяване на щетите, понесени от Намака в резултат от обвързването им с аферата „Ходама“.

Всичко бе само въпрос на реорганизация на елементите, изграждащи широката мрежа от контакти, посредством която Намака упражняваха своята власт, а това бе отнело време, но сега прегрупирането бе завършено и Намака бяха готови да атакуват.

Хората от „Кацуда-гуми“ скоро щяха да разберат кой всъщност е силният. Накратко — специално наетите хора на „Яибо“ щяха да извършат няколко внимателно планирани убийства на определени хора от „Кацуда-гуми“, а също и някои други операции. Дори зловещият им шеф, рядко виждан от външен човек, щеше да се почувства застрашен.

Братята Намака имаха зад гърба си дългогодишен опит във воденето на гангстерски войни. Освен това щяха да получат негласната подкрепа на полицията, веднъж само да се приключеше разследването на Ходама.

Полицията много рядко изразяваше тревога от числеността на якудзите, стига обикновените граждани да не бъдеха намесвани в конфликтите. Тя си затваряше очите за съществуването на якудзите, тъй като дори в престъпния свят трябваше да има някакъв ред и йерархия, но си оставаше техен враг. За разлика от тях, братята Намака оглавяваха мощна финансова групировка и имаха приятели и сред най-високопоставените инстанции.

Разкритата злоупотреба със служебното положение от страна на Китано се оказа добре дошло. Беше наистина възмутително да се опитва да организира покушение срещу живота на този гайджин, Фицдуейн, без да се допита до работодателите си, но за щастие всички следи водеха към Китано и свършваха с него. Той беше идеалната изкупителна жертва не само за нападението срещу Фицдуейн, но за всичко, в извършването на което можеха да бъдат заподозрени братята Намака, дори и за убийството на Ходама. Той беше уличен в измама. Е, това се случваше дори в съвършено организирани предприятия. Един-единствен корумпиран служител не бе в състояние да промени структурата на цялата система.

Намака естествено стояха над подобно поведение. Техният бун — пълномощията, съответстващи на мисията им в този живот — правеше неоспорим този факт. Един висш или редови якудза или пък редови служител на компанията може да бъде подложен на полицейски разпит, но хора от ранга на Намака притежаваха имунитет, каквито и да бяха последствията от този статус. Дори във всяващата страх само при споменаването й Токийска прокуратура се отнасяха с уважение към влиятелните личности. Това беше Япония, страната с най-строга йерархичност на обществото. Рангът тук значеше всичко.

Парадоксално, но никой не се интересуваше дали Китано бе действал сам или в съучастие. От значение бе единствено, че версията позволяваше на всички да излязат с достойнство от ситуацията. В случая важна бе татемае, обществената представа. Което накара Фумио да си спомни за американския израз „привидно противоречие“.

Мястото на гайджина Фицдуейн в последните събития оставаше неясно. Ако зависеше от него, Фумио изобщо нямаше да се занимава с този човек, а щеше да съсредоточи вниманието си върху други, по-сериозни проблеми. Трите неуспешни покушения срещу него говореха, че ирландецът не е лесна жертва, а и всъщност вече бяха изпълнили своето задължение към покойния си съюзник, отваряйки дълбока рана в сърцето на гайджина. Направеното беше напълно достатъчно.

За съжаление Кей, който се отличаваше с ограничен интелект и мулешки инат, не гледаше така на нещата. Беше приел провала им като лична обида и проявяваше изключително вироглавство, когато се заговореше за това. Гордостта му бе наранена, а факта, че Фицдуейн бе все още жив, Кей приемаше като открита подигравка. Настояваше, че около този ирландец има нещо, което те не знаят, и че той със сигурност е нечий агент, изпратен в Япония, за да подпомогне разорението на империята „Намака“. Откровено казано, някои от изявленията на Кей граничеха с параноя, но последиците от тях бяха съвсем реални. Кей Намака искаше живота на този гайджин, Фицдуейн-сан, и след като наемниците не можеха да изпълнят неговото желание, той сам щеше да се заеме с изпълнението на тази задача.

Фумио бе изтъкнал, че докладите от наблюдението на гайджина и сведенията на информаторите показваха, че ирландецът се намира под денонощна полицейска охрана, но по-големият му брат оставаше непреклонен. Щял да убие Фицдуейн и никой не можел да му попречи да го направи. Сега всичко бе въпрос на гири. Макар и неохотно, Фумио се бе съгласил, а след това бе напрегнал мозъка си, за да състави план за осъществяването на това решение, който да позволи на Кей да удовлетвори желанието си и да елиминира риска от евентуални разкрития.

Мислеше си, че планът му е добър. Действията на гайджина, продиктувани от желанието му да разгледа металургичния завод, както им бе казал Йошокава, който бе уредил срещата с ирландеца, щяха да бъдат използвани срещу самия него. Кей бе останал много доволен от плана. Научно доказано бе, че материята не можеше да изчезва, но че можеше да преминава от едно състояние в друго. Един газообразен Фицдуейн нямаше да създава никакви проблеми, независимо как щеше да повлияе на глобалното затопляне.

Телефонният апарат забръмча и един плах глас съобщи, че гайджинът Фицдуейн-сан и придружаващите го са пристигнали и сега са пред контролния сектор по безопасността на първия етаж на „Намака Тауър“. Съобщението подсети Фумио да разчисти бюрото си. Срещата щеше да се състои в съвещателната зала, но човек винаги трябваше да проявява предпазливост. Сега всичко бе прибрано. Хвърли последен поглед и закуца към мястото на срещата.

 

 

След като Чифуне представи своя работодател-гайджин на рецепцията на първия етаж, към тях се приближи униформена служителка и се поклони ниско на Фицдуейн, а после, макар не така ниско, и на Чифуне. Едва след това заговори, а Чифуне превеждаше почти едновременно с нея. Всъщност Чифуне се справяше така добре с превеждането, че Фицдуейн предположи, че то вероятно бе включено като част от подготовката в програмите на Коанчо. Запита се колцина от търговските представители, възхищавали се на своята очарователна преводачка, са си давали сметка, че се намират под наблюдението на секретните служби за сигурност. Е, несъмнено американското контраразузнаване и кой знае още кои бяха правили същото в другия край на света.

— Съншайн Сити, в центъра на който се издига „Намака Тауър“, по същество представлява многофункционален комплекс, средище за делово сътрудничество и международна търговия — превеждаше Чифуне с безизразно лице. — Платформата Хигаши Икебуро на столичното метро осигурява директна връзка с подземния паркинг на комплекса, а има и още един паркинг с капацитет хиляда и осемстотин коли. Освен „Намака Тауър“, Съншайн Сити включва също и хотел, магазинна мрежа, супермаркет от веригата „Мицукоши“, много офиси и кантори, център за конференции и най-високия аквариум в света.

Фицдуейн премигваше впечатлен и едва сдържаше напиращата на устните му усмивка. Японците бяха построили аквариум на мястото, където бяха екзекутирани ръководителите на страната от военния период.

Някога тук се е намирал затворът „Сугамо“. Ето как прагматичността можеше да се превърне в изкуство. Е, може би бе по-добре миналото да бъде забравено. Ирландците не можеха да забравят своето минало и погледнете в какви проблеми се задушаваше Северът. Все пак — аквариум! Потисна внезапно обзелото го желание да избяга и да препрочете „Алиса в страната на чудесата“.

— Каква е височината на най-високия аквариум в света? — попита от учтивост Фицдуейн.

— Намира се на десетия етаж — преведе Чифуне, — на четиридесет метра над земята. В него има двадесет хиляди рибки, представители на шестстотин и двадесет биологични вида, а водата в аквариума непрекъснато се подменя с чиста морска вода от остров Хачичо, така че се създават условия, максимално близки до естествената им среда — устните й вече започваха да потрепват.

— Ако бях риба — каза Фицдуейн, — не бих могъл да си представя нищо по-неестествено от това да бъда затворен в някакъв водоем на десетия етаж, при това заедно с деветнадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет съседи. А това ми звучи по-скоро като Южен Бронкс, който не изглежда никак естествен. Все пак, за да се придържаме към реалността, трябва да напомним, че аз не съм риба.

 

 

Тъй като по негова преценка Съншайн Сити се намираше в северната част на Токио, отстояща доста навътре от брега, искаше му се да попита какъв гениален прийом използваха, за да доставят непрекъснато прясна морска вода от остров Хачичо, където и да се намираше той, но в този момент вратите на асансьора се отвориха и тяхната екскурзоводка отново стана много действена. Малката й снага бе обединила ентусиазма и енергията на церемониалмайстор. Фицдуейн почти очакваше, че всеки момент ще изскочат пом-пом момичета, но езикът на тялото й говореше за напрегнатост и съсредоточаване.

Вратите се затвориха и асансьорът полетя нагоре със скоростта на ракета. Фицдуейн вече почувства стомаха си на нивото на аквариума, а оставаха да бъдат изкачени още петдесет етажа.

— „Намака Тауър“ със своята височина от двеста и четиридесет метра е най-високата обитаема сграда в Япония — превеждаше Чифуне — и при хубаво време оттук може да се види всичко в радиус от сто километра, включително и планината Фуджи. Вероятно ще ви бъде интересно да научите, че в момента пътувате с най-високоскоростния асансьор в света, който ще измине разстоянието до върха на сградата само за тридесет и пет секунди.

Фицдуейн отново усещаше стомаха си, но с рязкото намаляване на скоростта го почувства някъде при коленете си.

Ако Намака пътуваха два пъти дневно с тази космическа скорост, бе ясно, че му предстоеше да се изправи срещу двама изключително издръжливи хора.

— В тази страна не ставаха ли често земетресения? — попита Фицдуейн. — Не мисля, че бих искал да бъда толкова високо, когато земята се разтърсва и разтваря паст.

Нямаше време за отговор. Асансьорът спря и вратите му се отвориха. Срещу него се намираха двама души, които бяха поръчали неговото убийство, които бяха застрашили живота на най-скъпия член на семейството му.

Усмихна се и пристъпи напред, хванал в лявата си ръка приготвения за домакините подарък. Това бе едно старателно опаковано ръчно изковано копие на старинно ирландско оръжие, прочутата Галогласка секира, която на височина бе почти колкото един средновековен европеец. Но подаръкът надвишаваше ръста на по-дребния японец, за когото Фицдуейн реши, че бе по-младият брат Фумио. Облегнат на стената, широкоплещестият Кей Намака не изглеждаше много по-висок.