Виктор О’Райли
Правилата на лова (15)

14.

Фицдуейн се радваше, че първата му истинска среща с Япония бе станала в Камакура.

Докато колата на Йошокава навлизаше в пределите на столичния град, се почувства някак потиснат от гледката на привидно безкрайните редици от неприветливи кутийки, изработени от железобетон, на промъкващите се навсякъде над главите им кабели и от разположените една до друга неонови реклами. Повечето от сградите изглеждаха така, сякаш първо са били скицирани върху стар пощенски плик и след това построени набързо. Изглежда, че водещ аргумент е била тяхната функционалност, но дори тя трудно се откриваше при повечето сгради. Голяма част от тях бяха просто мръсни и неугледни.

Като изключим няколкото единични случая — покрив с извити като на пагода краища нагоре, наситеното синьо на някоя плочка или крайпътен храм — тук почти нямаше и следа от даряващото естетическо удовлетворение съчетание от форма и практичност, което се усещаше навсякъде в Камакура. Изглежда, че визуалните възприятия на японците бяха атрофирали с вековете или може би се бяха превърнали в едно от най-тежките поражения, нанесени от войната. Въпреки това не бяха съвсем закърнели, каза си Фицдуейн. Елегантният дизайн на повечето електронни играчки на джунджурии, произведени в Япония, потвърждаваше неговата мисъл. Но според личното виждане на Фицдуейн това не можеше да компенсира загубите.

Йошокава сякаш прочете мислите му.

— Фицдуейн сан — каза той, — не си правете общи изводи от това, което виждат очите ви. Грозотата на по-голяма част от сградите е изкуствена. Атмосферата на Токио се създава от живеещите тук хора и от тяхната енергичност. А колкото до сградите, спомнете си, че градът бе почти изцяло разрушен от земетресението през 1923 г. и още преди да започне да се съвзема за живот, бе отново изравнен със земята от американските бомбардировачи. Освен това очакваме ново земетресение! Предвид всичко това сградите може би не са чак от такова значение — добави той с усмивка.

Фицдуейн се засмя с глас.

— И при цялата тази „сигурност“, чувам, че при вас цените на земята и недвижимата собственост са най-високите в цял свят.

— Вярно е — каза Йошокава. — За японеца земята е свещена, защото е възпитан и да мисли, че разполага със съвсем мъничка част от нея. Освен това недвижимата собственост се използва като гаранция при осъществяването на много финансови операции. И естествено цените на земята при нас скочиха безумно високо. Предвид котировката на ценните книжа в наше време, ако продадете единствено Токио, със спечелените пари бихте могли да купите цяла Америка. А ако продадете само земята, върху която е построен Императорският дворец в центъра на Токио, бихте могли да купите Канада!

— Предполагам, че братята Намака са спечелили голяма част от парите си чрез сделки с недвижими имоти.

— Онова, което някога представляваше само купчини развалини, поколение по-късно вече струваше милиони, дори милиарди йени — отвърна Йошокава. — Намака се специализираха в убеждаване на хората да продават. Притежател на земя, който не скланяше да продаде собствеността си, откриваше, че детето му изчезва за няколко дни, или пък претърпяваше автомобилна злополука, или просто изчезваше. Но всичко това се правеше много прикрито. При няколко големи проекта тяхната опозиция много навременно бе атакувана от крайнодесни терористи от Яибо, но всъщност не можеше да се направи връзка между тях и Намака. Но Намака винаги се оказваха най-облагодетелствани.

— А Ходама? — попита Фицдуейн.

— Узаконяваше проектите, установяваше необходимите контакти и преди всичко осигуряваше политическа подкрепа — продължи Йошокава, — но винаги правеше това негласно.

Докато пътуваха — според думите на Йошокава през „централната част на Токио“, Фицдуейн забеляза нагъсто разположени зелени петна, които приличаха на обработваеми земеделски площи. Част от тях представляваха оризища, други бяха засадени с плодни и зеленчукови растения.

— Като се има предвид острият недостиг на земя за строителство — попита той, — какво правят тези ферми в централната част на града?

Йошокава изглеждаше развеселен.

— Повече от пет процента от землището на Токио са предвидени по план за земеделски нужди. Високата цена на земята не се определя единствено от пазарните закони. В известен смисъл тя е изкуствено завишена. Съществуват сили, които са заинтересовани от повишаването на цената на недвижимата собственост, дори и това да означава, че средният сараримен няма да е в състояние да си купи къща в града и ще трябва да пътува по три часа с метрото всеки ден. Съществен е и политическият момент при формирането на тази цена.

Фицдуейн мълчеше. Вероятно повечето японци се съсипваха от работа, за да постигнат прословутите смайващи икономически показатели, но голяма част от богатствата, които би трябвало да принадлежат на отделния индивид, впоследствие биваха изсмуквани. Затвори очи. Почти виждаше мрежата от политици и организирани престъпници, които процъфтяваха на гърба на цялата нация. Ситуацията не беше позната единствено в Япония, но мащабите, в които се бе развила в тази страна, бяха плашещи. А онези, които имаха достъп до такива богатства и сила, нямаше да ги отстъпят без съпротива.

Даде си сметка, че братята Намака не действат самостоятелно. Те принадлежаха към една корумпирана, но изключително мощна структура, по-значителната част от която оставаше в сянка. Татемае и хонне — обществената представа и личната реалност.

Чифуне му го бе обяснила в самолета. „Преведено по смисъл — бе казала тя, — Татемае е обществената фасада, официалната позиция или политическата линия, следвана от една партия. Хонне, което, буквално преведено, означава «честен глас», е действителността на отделния индивид. Двете винаги вървят ръка за ръка. Прекалено силното чувство за чест би създало един въображаем свят и би могло да доведе до разрушаване на хармонията в групата. Татемае е лекото триене, което изглажда различията и отваря пътя напред. В Япония, ако истината може да се окаже болезнена или да има гибелни последици, тогава винаги ще бъде предпочетена Татемае. Западният свят възприема Татемае като лицемерие или безличие. Но в действителност не е така. Това е обществена договореност, която се разбира от всички японци. Понятието е проблем само за пришълците.“

Тогава срещу кого и срещу какво всъщност беше изправен той? На кого наистина можеше да се довери?

— Йошокава-сан — каза той, — мислите ли, че Гама наистина може да промени нещо, или силите, които са срещу вас, вече имат дълбоки корени тук?

Йошокава обърна очи към него и се усмихна някак уморено.

— Трябва да вярвам, че може да го направи — отвърна той — с малко помощ отвън.

 

 

Приближаваха центъра на Токио.

Фицдуейн очакваше да види многоетажна хотелска сграда, от чието подножие започва многолюдна централна улица, но „Феърмонт“ се оказа истинска изненада. Архитектурата на сградата беше лишена от блясък — излъчваше прагматичност, типична за следвоенния период, и явно бе надзиждана, но местоположението й беше великолепно. Намираше се на значително разстояние встрани от шосето, имаше парк отпред и беше в непосредствена близост със землището на Императорския дворец. Всичко наоколо тънеше сред зеленина, цветя и дървета. Зърна блясъка на водна повърхност. Това беше водният ров, опасващ двореца.

— Американците така съвестно бомбардираха Токио — каза Йошокава, — че създадоха недостиг на квартири. „Феърмонт“ е построен и обзаведен в първите години след войната главно за да приема американски военнослужещи, затова размерите на леглата са подходящи за вас, чужденците, които сте с по-голям ръст — усмихна се. — Мисля, че ще ти хареса. Притежава това, за което ти настояваше — собствено излъчване и неповторима атмосфера. Каквито и да са те.

— Ето нещо, което наистина имате, Йошокава-сан — отвърна Фицдуейн след кратък размисъл.

Йошокава се усмихна едва забележимо и кимна разбиращо. Използвайки своите контакти в полицията, бе успял да прочете доклада за приключенията на Фицдуейн в Швейцария и сега започваше да разбира в какво се крие неговият успех. Фицдуейн притежаваше чувствителност, топлота. За разлика от повечето чужденци, които проявяваха прекомерна агресивност в поведението и речта си, той съзнаваше основополагащата значимост на човечността — Ниноуо. Притежаваше силно развито чувство за хумор и умееше да изслушва. Въпреки че беше едър мъж, външността му не излъчваше физическа агресия, макар че съществуваха доказателства за обратното. Ако не друго, обноските му бяха обноски на внимателен и любезен човек.

Йошокава бе разпознат веднага. Макар че неговата компания не бе така голяма като „Сони“, тя имаше сходна дейност и общото мнение бе, че до голяма степен нейният успех в следвоенния период се дължеше на Йошокава. Той беше известна личност и често се появяваше в медиите. За него бе въпрос на чест да закара лично гостите си до хотела. Всичко това бе съпроводено от непрекъсната размяна на поклони и усмивки. Фицдуейн се отдаде на удоволствието да се наслаждава на респекта към чуждата слава. Беше доста забавно. Веднага го заведоха до запазената за него стая. Вече бяха пристигнали няколко пратки за него от посолството на Ирландия и сега стояха подредени край леглото в стаята.

Преди Йошокава да си тръгне, двамата повториха още веднъж предварителния сценарий, уединени в стаята на Фицдуейн. Бяха обмисляли възможността Фицдуейн да отседне за постоянно в дома на Йошокава, но я бяха отхвърлили като неподходящо решение. Намираше се доста далеч от центъра, а това можеше да възпре братята Намака, ако решаха да предприемат някакъв ход. „Феърмонт“ бе, така да се каже, „неутрална територия“. А примамката трябваше да се забелязва.

На следващия ден Йошокава щеше да се свърже с братята Намака и щеше да се опита да уговори среща с тях. През това време Фицдуейн щеше да си разопакова нещата, а по-късно следобед да се срещне със старши инспектор Адачи. Непрекъснато щеше да бъде охраняван дискретно, разбира се, от двама детективи — посочи с поглед двамата мъже, току-що присъединили се към тях — които щяха да бъдат настанени в съседна на неговата стая. Чифуне щеше да дойде в понеделник, за да работи като негова преводачка. За щастие Адачи говореше много добре английски.

— Детективите, които ще ме охраняват, ще могат ли да говорят на английски? — попита Фицдуейн. Последва неколкоминутен поток от насечена японска реч. Говореше Йошокава. Двамата мъже изглеждаха смутени. Също и Йошокава. Възцари се мълчание, което Фицдуейн наруши.

— Йошокава-сан — започна той, — бихте ли обяснили на тези господа, че трябва да ме следват, но не и да ограничават движението ми? И бихте ли добавили, че дълбоко съжалявам, че не говоря японски, но че съм убеден, че съм поверен в добри ръце? За реномето на Токийската градска полиция се разказват легенди.

Единият от детективите, някой си сержант Ога, остана видимо доволен от последната забележка и Фицдуейн си даде сметка, че независимо дали говори или не английски, мъжът със сигурност разбира този език. Това беше вече напредък. А междувременно Йошокава превеждаше и когато той довърши изречението си, сержант Ога каза нещо и двамата се поклониха едновременно. Йошокава изглеждаше видимо облекчен. Ва — хармонията — беше възстановена.

— Сержант Ога и детектив Рейдо — каза Йошокава — ценят високо вашите мъдри думи и казват, че за тях е чест да ви служат, генерал Фицдуейн-сан. Сержант Ога казва, че говори английски, но от дълго време не е упражнявал знанията си по този език.

Няколко минути по-късно Йошокава си тръгна, а Фицдуейн се върна в стаята си, наля си чашка саке от минибара и започна да разопакова. От прозореца се виждаха короните на дърветата и извитият покрив на „Ниппон Будокан“. Не можеше да повярва, че се намира в сърцето на Токио. Сивото небе изглеждаше досущ като в Ирландия, макар че навън всъщност не валеше. В далечината се виждаше някакъв въздухоплавателен съд.

Обърна се към пакетите, изпратени от Ирландското посолство. Бяха пристигнали дотук с дипломатическата поща. Един от по-малките пакети съдържаше белезници, предназначени за слагане малко по-надолу от лакътя с помощта на втъкани велкро нишки.

В полупластичната обшивка на белезниците бяха зашити две автоматично изскачащи остриета, обезопасени с калъф и изработени от твърда пластмаса, така че да не бъдат регистрирани от метален детектор. Конструкцията на остриетата бе утежнена чрез вграждане на керамични тела в тях, за да се постигне оптимална сила и прецизност при автоматичното им изхвърляне. Фицдуейн се бе научил да хвърля нож преди около двадесет години, когато бе войник в Конго. Най-важното нещо бе способността да се преценява правилно разстоянието, макар че и малко сръчност никога не бе в излишък. А Фицдуейн определено я притежаваше.

Разопакова останалите пакети. Единият от тях криеше изненада. Съдържаше чадър за голф от Килмара. Фицдуейн изруга. Копелето е знаело, че настъпва дъждовният сезон, а не беше го предупредил. Чадърът беше придружен с указания, които Фицдуейн изчете. После направи опит. Чадърът беше истинско изобретение.

Уговорката с японците бе, че той няма да носи огнестрелно оръжие. Това обаче не означаваше, че трябва да бъде глупав.

Шефът на „Инсуджи-гуми“, натоварен от началника на охраната на Намака с премахването на чужденеца Фицдуейн, беше нещо като експерт в отстраняването на хора по поръчка.

Въпреки това никога преди не беше убивал чужденец, а и никога преди не беше убивал някого в толкова кратък срок. При нормални обстоятелства той получаваше името и адреса и сам определяше времето и мястото за изпълнение на поръчката. Нещо повече — обикновено познаваше добре навиците на набелязаната жертва и беше в състояние да предскаже всеки неин ход. В настоящия случай се налагаше да импровизира и вероятно щеше да е принуден да остави тялото на мястото на покушението.

Беше жалко. Едно безследно изчезване — „Инсуджи-гуми“ имаха фабрика за разфасовка и пакетиране на месни продукти, само една от областите на стратегическите й интереси, оборудвана с всички необходими съоръжения — не пораждаше у полицията същата реакция, както трупът на насилствено убитата жертва. Все пак „Инсуджи-гуми“ бе задължена на Китано-сан, а задълженията трябва да се изплащат. Те бяха старомодни якудза, с татуировки по цялото тяло за новопосветените и се гордееха, че са последователи на традиционните ценности. Техният правилник приличаше много на кодекса бушидо, който следваха самураите, и бе немислимо някой от членовете на организацията да не го спазва стриктно.

Оябунът бе получил описание и снимка на Фицдуейн, както и приблизителното време, през което щеше да остане в хотел „Феърмонт“. Оттук нататък се налагаше да действа според ситуацията.

За щастие разположението на „Феърмонт“ го правеше удобен за наблюдение.

Вляво от входа на хотела имаше малък кафе-бар, който бе отворен целодневно, а самият хотел бе сравнително малък. Всеки новопристигнал веднага се забелязваше. От подходяща маса можеше да се наблюдава дори част от фоайето на хотела.

Оябунът, въоръжен с автоматичен пистолет за спешни нужди и с къса сабя, скрита под шлифера, се настани в кафе-бара, за да чака, съпровождан от един кобун, за компания. Другите четирима кобуни чакаха наблизо в една товарна мазда със затъмнени стъкла. Сабите се намираха в бейзболна раница. Главният шеф на „Инсуджи-гуми“ беше запален привърженик на бейзбола, затова проявата на възторг от тази игра и присъствието на всички по-големи мачове бяха просто задължителни. В Япония за бунтарите нямаше място, а проявите на бунтарство сред старите якудза бяха напълно немислими.

Оябунът и неговият кобун спореха за резултатите от баскетболните мачове и разглеждаха предложенията за обяд в менюто, обсъждайки дали да не си поръчат по бира-две, когато пристигна Фицдуейн. Първата реакция на оябуна бе предизвикана от ръста на чужденеца. Фицдуейн бе цяла глава по-висок от придружаващите го японци, а фигурата му имаше пропорциите на атлет. Щеше да е истинско удоволствие да скъси размерите му до тези на японците. Оябунът се изкушаваше да се втурне във фоайето на хотела и да изпълни веднага това си желание, но изведнъж забеляза Йошокава-сан и пребледня. Да извършиш убийство в присъствието на един от водещите индустриалци в Япония и вероятно да го нараниш във възникналата суматоха несъмнено бе равнозначно на това сам да предизвикаш полицията да тръгне по петите ти. Убийството на особняка-чужденец бе едно. Но да застрашиш живота на японски индустриалец бе действие от съвсем различна величина. Погледна навън, за да разбере какво е времето — всъщност не можеше да се каже, че вали и денят не бе напреднал много.

При малко повече късмет чужденецът едва ли щеше да остане затворен в хотелската си стая, а вероятно щеше да разгледа града. Наблизо се намираше обителта „Язукини“. „Ниппон Будокан“, концертната зала, в която бяха пели Боб Дилън и „Бийтълс“, също си струваше да се види. Землището на Императорския дворец бе само на хвърлей камък от хотела.

Натисна бутона на радиопредавателя, прикрепен към колана му, и повдигна ръка, така че поставеният в маншета на ръкава микрофон да улавя гласа му.

— Гайджинът пристигна, затова престанете да си играете и бъдете нащрек. Сега е в стаята си. Когато слезе долу и излезе от хотела, ще изпълним задачата си.

Лицето на компаньона му се отпусна и успокоен, че ще може да довърши обяда си, продължи да сърба лещената си супа. Този тип работа го караше да изпитва постоянен глад. Четиримата якудза в маздата със затъмнени стъкла отвориха по още една бира и продължиха да играят с портативната пачинко, залагайки подобаващо сериозни суми. Тези миниатюрни игри бяха страхотно средство за убиване на времето, докато чакащ из засада.

Йошокава си тръгна и оябунът повдигна очи към небето и благодари на онзи горе, който и да бе той. Навън небето притъмня, а дъждът се усили. Той се почувства излъган. След около двадесетина минути дъждът постепенно престана и слънцето плахо надзърна иззад облаците. Настроението на оябуна отново се възвърна. Чужденецът, предполагаше той, едва ли бе изминал всички тези мили, за да се затвори в стаята си и да гледа CNN по телевизията. Вероятно имаше авантюристичен дух, след като Китано-сан искаше смъртта му.

Сърцето му спря да бие. Американецът — досегашният му опит показваше, че всички пришълци бяха американци — бе слязъл във фоайето откъм асансьорите. Разглеждаше туристическа карта и което бе по-обнадеждаващо — носеше чадър. Това вече бе много добре. С разтуптяно от вълнение сърце оябунът проследи как мишената се скри от полезрението, тъй като отиваше към входа на хотела. Няколко секунди по-късно тя отново се появи по павираната настилка отвън, зави наляво и се насочи към Язукини-дори Авеню.

Оябунът излая в микрофона си. При неговата заповед шофьорът на маздата със затъмнените стъкла заряза портативната игра, изскочи от страничната врата и застана зад волана. В суматохата купчините от йени върху масичката в задната част се разпиляха. Няколко банкноти паднаха на улицата при отварянето на вратата. Тримата якудза запълзяха на ръце и колене по пода, опитвайки се да съберат останалите банкноти. В цялата тази суетня, въпреки че чужденецът бе разпознат веднага, никой не обърна внимание на двамата японци, следващи Фицдуейн на почтително разстояние. При нормални обстоятелства, независимо от вълнението и бъркотията, породени от предстоящото начинание, те вероятно щяха да бъдат свързани по логичен път с чужденеца, но сега валеше дъжд. Фицдуейн и двамата телохранители бяха разтворили чадърите си. Всички очи бяха приковани в големия чадър за голф, оцветен в зелено, бяло и златисто — цветовете на ирландския национален флаг. Не беше трудно човек да го следи. Освен специфичното оцветяване, той стърчеше с около цял фут над чадърите на двамата японци. Очевидно бе, че притежателят му или бе фанатичен привърженик на Ирландия, или бе чужденец.

 

 

Фицдуейн, снабден с карта, беше получил напътствия и от служителя на рецепцията в хотела.

Беше повече от очевидно, че един чужденец не ще успее да се ориентира сам в Токио. Тъй като не можеше да прочете и дума на японски, а повечето улици нямаха имена, Фицдуейн споделяше частично тази увереност, но реши да приеме, че следван неотлъчно от сержант Ога и детектив Рейдо, вероятността да попадне в трудна ситуация бе минимална. Освен това го бяха осведомили, че навсякъде из града има полицейски будки, така че ако по някакъв начин изгубеше от поглед телохранителите си, винаги можеше да възстанови връзката си с тях. Естествено всичко това бе излишно. Бяха го уверили, че в Токио се намира в пълна безопасност.

Наистина се чувстваше защитен, докато се разхождаше под дъжда. Токио се намираше на шест хиляди мили от мястото на кръвопролитието в Ирландия. Споменът за престрелката и за смъртта на Кристиан дьо Гевен постепенно избледняваше в съзнанието му. Раните му бяха заздравели. Беше отново във форма и искрено се наслаждаваше на новото си обкръжение. „Приятно е да се живее“ помисли си той, като ускори крачка и сви надясно по „Язукини-дори“. Започна да се спуска по склона към Джинбочо, книжарския район, за да разгледа предлаганите в книжарниците заглавия.

 

 

Старши полицейски инспектор Адачи наистина се чувстваше щастлив, докато обядваше със семейството си, преди отново да бъде повдигнат въпросът за женитбата.

В повечето случаи към темата се подхождаше направо, но този път майка му говореше непрекъснато за императорското семейство и поглеждаше към него по особен начин. Приемствеността — казваше майка му, наблягайки на всяка своя дума — е от жизненоважно значение. Важно бе например престолонаследникът да се ожени по-рано вместо по-късно. Препратката беше недвусмислена. Върху плещите на Адачи може и да не тегнеше духовното благополучие на сто двадесет и девет милиона японци, но той бе непосредствен повод за тревоги, от страна на родителите си. След като дори върху коронования престолонаследник се упражняваше натиск да се задоми, което несъмнено се правеше както от императорското семейство, така и от страна на медиите, в такъв случай родителите на Адачи бяха в правото си да попритиснат своя син.

Адачи си тръгна доста по-рано, отколкото първоначално бе възнамерявал, и се отправи към управлението, за да провери хората от своя екип и отново да изчете досието на онзи ирландец. Дори разследването на убийство не бе така уморително като непрекъснатите натяквания на родителите му, когато си наумяха нещо.

Помисли си за Чифуне и сърцето му се сви. Обичаше я и тя му липсваше, но дори когато беше с нея, чувстваше, че я губи. Ако някога бе пожелавал да се ожени за някоя жена, то това бе Чифуне, но тя принадлежеше към „новия тип японски жени“ и като че ли мисълта за брак изобщо не я занимаваше.

О, жени, жени! Каква наслада, каква болка, какво разсейване на мисълта. А в наши дни кой можеше да каже със сигурност какво е тяхното място? Сигурно бе едно: никой не знаеше, вече не.

Отвърна на поздрава на двамата полицаи от отдела за борба с обществените безредици и се качи в асансьора. В кабинета на дежурните полицаи в неделя следобед бяха не повече от единадесет души от неговия екип. Изпълни го гордост, че бе японец. Естествено всички гледаха някакъв баскетболен мач по телевизията, но важен бе принципът. Адачи се присъедини към останалите и изгледа мача докрай, като междувременно изпи няколко бири.

После тръгна разсеяно към кабинета си, за да хвърли отново поглед на досието на гайджина и завари там инспектор Фудживара, улисан в работа. Като познаваше пристрастието на Фудживара към бейзбола, това наистина бе голяма саможертва от негова страна. Адачи се почувства засрамен.

Пи чай с Фудживара, а след това тръгна към хотел „Феърмонт“. Все още разполагаше с малко свободно време, тъй като срещата му с Фицдуейн бе в пет, затова реши, вместо да се качи на метрото до най-близката до хотела спирка Куданшита, да слезе на предишната спирка — площад „Джинбочо“, да разгледа книжарските витрини и да се разходи нагоре по хълма към „Феърмонт“. В непосредствена близост до Куданшита имаше полицейска будка и можеше да се отбие там попътно. Сержант Акамацу, белокосият ветеран, който беше обучавал Адачи през първите му години на улицата, обикновено даваше дежурства тук през неделните дни и Адачи наминаваше, когато имаше възможност и време.

Съпругата на сержанта бе починала преди няколко години, а децата му не живееха отдавна при тях, затова неделните дни, когато оставаше сам вкъщи, бяха особено тежки за него. Сега полицията бе неговото семейство. Адачи, поне така предполагаше, бе като осиновено дете за Акамацу. Е, какъвто и да бе, беше силно привързан към стареца. Да, щеше да се отбие в неговата будка. Освен това Акамацу познаваше добре миналото. Може би бе настъпил моментът да поговори с него за Ходама. Ако някой изобщо знаеше нещо, то именно той можеше да разкаже за не толкова далечното минало. А ветеранът притежаваше мъдрост. И именно към това така рядко срещано качество се стремеше Адачи. В перспектива.

Замисли се за ирландеца, с когото щеше да се срещне, и се запита дали чужденецът наистина можеше да помогне на следствието. Старши полицейският инспектор се съмняваше в това, но беше любопитен. Всичко бе започнало по инициатива на главнокомандващия на Столичното полицейско управление.

Чифуне бе ползвала само суперлативи по негов адрес по време на телефонния разговор след завръщането й от Ирландия. Този човек явно притежаваше особени качества.

Съдейки по досието му, изглежда, притежаваше талант за насилие. Е, едва ли щеше да има възможност да прояви това си качество в Токио. Градът бе необичайно спокоен според всички стандарти, още повече според стандартите на столичен град в западния свят. Молбата на Фицдуейн да му бъде разрешено да носи огнестрелно оръжие бе абсурдна. Адачи напълно подкрепяше главнокомандващия на СПУ. С рисковете, ако изобщо възникнеха такива, в което Адачи се съмняваше, щеше да се справи Токийското СПУ.

Адачи прекоси Джинбочо, разгледа няколко витрини, после тръгна към павилиона на полицейския пост на „Язукини-дори“, който представляваше миниатюрен полицейски участък на две нива. На входа му стоеше млад полицай, току-що излязъл от академията, ако се съдеше по външния му вид. По това време на деня бе зает главно с даването на напътствия. Целият се изчерви, когато две симпатични чиновнички, облечени в неделните си екипи — дънки и памучни тениски, се приближиха към него и го попитаха нещо. Адачи изчака възпитано и когато двете момичета се отдалечиха, показа своята карта за самоличност. Младокът се смути отново, когато разбра, че бе накарал един висш офицер да чака.

Адачи сдържа усмивката си, събу обувките си, тръгна към стълбището в задната част на сградата и се качи в застланото с татами помещение на втория етаж. Етикетът не позволяваше да се влиза с обувки в частен дом или в сгради, представляващи част от културно-историческата традиция, а като помещение за отдих застланата с татами стая попадаше в тази категория. Освен това ежедневните обувки и полицейските кубинки не бяха съвместими с изработените от слама татами, особено през дъждовния сезон.

Преди да стигне горе, Адачи извика. Беше стажувал при сержант Акамацу, затова се обръщаше към него, сякаш той, старши инспектор Адачи, все още бе негов стажант. Такава беше традицията в Япония. Първите взаимоотношения определяха начина на обръщение впоследствие. Тук не съществуваше бързият преход към обръщение по малко име, характерен за западния свят. Едно задълбочаващо се приятелство или професионална близост тук не се нуждаеха от символични означения като тази външна промяна. Ако те съществуваха, то това се разбираше без думи, просто се чувстваше.

— Сенсей! — извика Адачи.

На върха на стълбището се появи набраздено от годините лице, обрамчено от бели коси. Сержант Акамацу имаше вид на човек, станал свидетел или преживял лично всичко, свързано с токийската полиция през последния половин век. И това си бе така. Беше постъпил на работа в полицията по време на окупацията и беше останал да служи в нея дори след пенсионирането си, защото той представляваше институция сам по себе си и все още носеше службата си по-добре от някои новобранци.

Сержантът бе разхлабил възела на вратовръзката си. В едната си ръка държеше чаша с чай, а в другата — вестник. Беше свалил колана с кобура за пистолета, двете най-горни копчета на панталоните му бяха разкопчани, а краката му бяха обути в чехли. Първоначалното изражение на лицето му издаваше недоволство, че бяха нарушили неговата напълно заслужена почивка, но когато позна Адачи, върху лицето му се разля широка усмивка.

— Адачи-кун — каза той, използвайки добавката „кун“, защото Адачи някога е бил негов стажант, — каква приятна изненада. Качете се и ще изпием заедно по чаша чай.

Адачи изкачи последните стъпала, седна върху застлания с татами под и с благодарност прие предложения му чай. Първоначално остана безмълвен, потънал в мислите си. Беше работил в този кобан преди около десет години като стажант при сержант Акамацу и всеки път, когато идваше тук, го обземаше силна носталгия към това място. Любопитно нещо, като се вземеха предвид смалените от прагматични съображения размери на конструкцията — обичайните полицейски кабини имаха размерите на вестникарски павилион — но Адачи се бе оказал щастливец да стажува при такъв наставник. С каквито и проблеми да се бе сблъсквал на улицата, винаги бе сигурен, че Акамацу знаеше отговора и сержантът никога не бе го разочаровал. Хранеше особено топли чувства към своя наставник. Завръщайки се от дежурство при придобилия мъдрост от живота на улицата сержант Акамацу, Адачи бе изпитвал същата увереност, която му даваше завръщането у дома. Щастливец бе всеки, който работеше под наставленията на такъв учител.

При посещенията си при Акамацу двамата с Адачи се впускаха в спомени и в общи разговори, но почти не говореха за служебни дела, защото отговорностите на един старши инспектор бяха доста по-високи от тези на сержанта, а никой от двамата не искаше да насочва разговора към различията помежду им. Беше по-приемливо да обсъждат нещата в общ план.

Това не бе желязно правило, защото понякога Адачи изпитваше нужда да накара ума на своя наставник да заработи с пълна пара, но до този момент не бе споменавал нищо за разследването на Ходама. То можеше да предизвика остри политически реакции и се провеждаше предимно благодарение на потребността да се открие истината.

Беше настъпил моментът да се посъветва с Акамацу. Остави чашата с чай и поговориха малко за бейзбол, докато Адачи търсеше удобен момент и претекст да зададе въпроса си.

Разговорът им прекъсна и последва естествена пауза, след която пръв заговори Акамацу.

— За случая Ходама ли, Адачи-сан?

Адачи се усмихна.

— Както винаги, четеш мислите ми, сенсей.

Акамацу се засмя.

— Всички в полицията знаят, че ти водиш разследването и се говори, че то ще се окаже в задънена улица. После идваш в моя кобан с това така познато изражение на лицето. Не е необходимо да бъда велик детектив, за да предположа каква е причината. Затова хайде да поговорим за този случай.

Адачи кимна и започна да говори. Акамацу пълнеше лулата си и го слушаше.

— Необходима ти е малко предистория — каза сержантът, когато Адачи замълча. — Досиетата не са изчерпателни, а компютрите са неми зверове. Нуждаеш се от жив свидетел, за да получиш по-вярна представа за това, което се е случило. Годините след войната, когато братята Намака създаваха своята империя, бяха особено тежки.

— Можеш ли да ми помогнеш, сенсей? — попита Адачи.

— Така мисля — отвърна Акамацу. Понечи да добави още нещо, но тогава откъм улицата се чуха викове, последвани почти незабавно от звън на метал и от писъци на агонизиращи хора.

Двамата скочиха едновременно на крака и тогава съвсем наблизо отекна изстрел. После се чуха изстрели откъм подножието на кобана.

Адачи извади револвера си и се втурна към стълбището, следван от сержант Акамацу, който в движение закопчаваше колана, на който висеше пистолетът му.

 

 

Оябунът знаеше от опит, че прекалено големият брой участници в уличното нападение можеше да се превърне в пречка за успешното му осъществяване.

Въоръжени с огнестрелно оръжие, превъзбудени от покачването на адреналина в кръвта, те често стреляха един в друг, а нерядко и по обезпокоително голям брой от случайните минувачи. Когато си въоръжен със сабя и действаш от близко разстояние, което е неминуемо при дължина на острието, не надхвърляща и три стъпки, в един момент ставаше трудно да се определи кой кого налага в създалата се бъркотия, а жертвата нямаше шансове да се измъкне от хаоса на пръскащата навсякъде кръв и взелите погрешен прицел насинени крайници.

Независимо от това числеността определено можеше да бъде преимущество, ако се използваше правилно. Един потенциален герой, полицай или минувач би се втурнал срещу единичен нападател, но малцина са здравомислещите хора, които биха се изправили сами срещу половин дузина нападатели, размахващи саби и крещящи неистово бойни възгласи.

Оябунът беше привърженик на един сухопътен вариант на конфигурация, която на жаргона на бойната авиация се наричаше „дяволския чифт“. Летейки по двойки, водещият пилот обикновено извършваше нападението, докато вторият самолет, или „флагманът“, летеше вдясно от него и малко по-назад, с цел да го предпази от вражески изненади, особено от нападение откъм опашката.

Решил да използва прийома „дяволски чифт“, оябунът изпрати двама от хората си пред Фицдуейн, двама да го следват отзад, а той и неговият кобун останаха да пазят тила. Всички имаха радиовръзка — използваха замаскирани микрофони и малки предаватели, прикрепени към едното си ухо. Носеха слънчеви очила и хирургически ръкавици. Бяха облечени със сиви дъждобрани от полиетиленови влакна, от тези, които се купуват, когато човек не разполага с пари в брой, и с качулки от същата материя.

Тези безформени облекла бяха не само добра маскировка, но щяха да предпазят притежателите си от кръвта. Ударът с меч почти винаги водеше до смърт, но обикновено се оказваше изключително кръвопролитен. Човек не можеше да се измъкне с метрото, без да бъде забелязан, както смяташе да направи оябунът, ако дрехите му са подгизнали от кръв. Токио бе така пренаселен, че съществуваше неписаното правило да се държиш така, сякаш около теб не съществуват други хора, но и в този случай си имаше определени граници. Просто да си висиш прав в някоя от трамвайните коли на метрото, докато от дрехите ти капе кръв по обувките на съседа, това определено би породило някакви съмнения.

Предварително определеният нападател, един добре трениран якудза на около четиридесет години на име Миками, скъси дистанцията и сега следваше гайджина на около десет метра след него. Когато оябунът кажеше паролата в предавателя, той щеше да извади скрития под палтото си меч, щеше да се втурне напред и да нанесе удара. Щеше да използва низходящ диагонален удар, с който мечът щеше да разсече дясното раменно сухожилие и да проникне дълбоко в торса на жертвата, прерязвайки гръбначния стълб, и да разкъса много от вътрешните органи, а ако този удар се изпълнеше от специалист, използващ достатъчно голяма част от режещото острие на меча, тялото на жертвата щеше да бъде разсечено на две.

В настоящия случай такава дисекция беше невъзможна. Миками си служеше безупречно с меча, но катана — мечовете, които се използваха — не притежаваха качеството на някогашните оръжия. В днешно време производството им беше масово и те представляваха обикновени матрично изработени копия. Острието им режеше като бръснач и с тях можеше да се убива, но не притежаваха същата прецизност и сила на разсичане, с които се отличаваха ръчно изкованите от старите майстори оръжия, които представляваха истински произведения на изкуството. Но въпреки тези си недостатъци, катаната беше смъртоносно оръжие.

Тъй като телесната обвивка, която обитаваше, бе пробивана вече два пъти, Фицдуейн бе имал сериозни основания да обмисли какви предпазни мерки да вземе, за да предотврати евентуални нови заплахи от такова естество. Най-сигурното решение бе да се затвори сам в някоя охранявана зона. Но беше абсолютно неприемливо. Да го приеме — означаваше да се самообрече на затвор. Другата алтернатива бе да възприеме трудно предсказуема линия на поведение и да развие свръхчувствителност към заплахи. Беше избрал втората възможност. Имаше преимуществото, че притежаваше изострена интуиция и природно заложена наблюдателност. Но освен това дълго се бе учил и бе тренирал тези си качества отново и отново.

Най-важното бе никога, наистина никога да не се отпускаш и винаги, дори когато си мислиш за нещо съвсем различно, да бъдеш нащрек, подсъзнателно да се стремиш да предусетиш и да забележиш необичайното, различното, онзи съвсем мъничък детайл, който предупреждава за дебнещата опасност. Беше развил свръхчувствителност по отношение на непредвидимото.

Тъй като сега беше неделя следобед и валеше дъжд, по улицата нямаше много хора и Фицдуейн имаше възможност да се разхожда в съответствие с изработените от самия него изисквания, т.е. без в непосредствена близост — или в „непосредствената рискова зона“ — пред или след него да има минувачи, които можеха да представляват потенциална заплаха. Представата за защитна зона е заложена у всеки човек и е възникнала като резултат от многовековната борба на човешкия индивид за оцеляване. При Фицдуейн съзнанието за съществуването на тази зона беше особено изострено. Ако някой се приближеше до нейните граници, той веднага заставаше нащрек. Ако тази близост подсъзнателно се свържеше с някакъв друг рисков елемент, сетивата му биеха тревога.

Фицдуейн се движеше бързо, затова веднага забеляза двамата мъже в дълги шлифери, които го задминаха, привидно забързани, и после забавиха крачка въпреки проливния дъжд. Сега те се движеха на десетина крачи пред него. В поведението им имаше нещо необичайно, което Фицдуейн не можа да определи веднага. Без да прави резки движения, Фицдуейн веднага мина в десния край, по-близо до парапета, така че поне единият му фланг да бъде защитен от изненади. Едновременно с това, използвайки чадъра, за да не бъде забелязан, той се озърна назад.

Почувства покачването на адреналина в кръвта си. Неговите телохранители-полицаи бяха на около двадесет крачки зад него, но между тях и него сега се движеха двама мъже в облекло, сходно на облеклото на мъжете, които го бяха задминали. Това може и да не означаваше нищо, защото облеклото им бе съвсем подходящо за проливния дъжд, като се изключеха слънчевите им очила. Все пак суетността невинаги трябваше да поражда подозрение за опасност.

Следвайки ги отдалеч, оябунът със задоволство наблюдаваше как двете двойки от екипа му прихванаха от две страни жертвата си. Сега се спускаха надолу по хълма, следователно Миками щеше да спечели време, когато се втурнеше напред, за да порази жертвата. След като нанесеше своя ужасяващ удар, щеше да захвърли меча и дъждобрана и да се втурне към спирката на метрото.

За да бъдат сигурни в смъртта на жертвата — босът на охраната на Намака беше настоял за това — придружаващият Миками якудза щеше да нанесе втория удар върху вече повалената жертва, с който да отдели главата от тялото, а после да последва примера на Миками. Двамата якудза пред гайджина трябваше да попречат жертвата да се измъкне, ако нещо се объркаше при изпълнението на акцията. Станцията Куданшита беше доста по-нататък. Трябваше да пристъпят към действие, преди да се приближат до нея, защото малко по-надолу имаше полицейски павилион. За щастие входът на полицейския павилион не гледаше към мястото, където според замисъла щяха да осъществят нападението.

Сержант Ога беше опитен полицай на около четиридесет години, който дори бе преминал обучение по охрана на личността преди около десет години. Тъй като Токио беше безопасен град, когато придружаваше някоя известна личност, пристигнала на посещение в града, обикновено не считаше лицето за потенциално застрашено. През цялата си практика никой от поверените му за охрана хора не бе бил обект на сериозна заплаха, ако се изключеха един-двама политици, които получаваха сръгвания с лакът от тълпата. Но всъщност май беше полезно от време на време да накараш тези корумпирани копелета да се поизпотят.

Беше чул, че срещу този гайджин, Фицдуейн-сан, вече е имало опит за покушение в Ирландия, но отдаваше този акт на ИРА. Всеки знаеше за ИРА, а също и че Ирландия се намираше в състояние на гражданска война. Прекалено често бе гледал телевизионни репортажи, отразяващи престрелки и експлозии. Както изглежда, те продължаваха повече от двадесет години, което бе малко налудничав начин за управлението на една страна. Но Ирландия беше на шест хиляди мили разстояние, а и в Токио нямаше ИРА. Дори малцината японски терористи понастоящем се намираха в Близкия изток или поне така се говореше. Истината бе, че в Япония полицията държеше под контрол престъпниците, населението й сътрудничеше и като се изключеха организираните якудза, които поне спазваха устава на своите организации, съблюдаваше законите на страната. И така трябваше да бъде. Нима някой искаше улиците да се напълнят с въоръжени престъпници, както бе в Америка?! Та тяхното не беше живот.

Сержантът не беше във възторг, когато полковник Фицдуейн беше дал да се разбере, че възнамерява да излезе и да се разходи, защото беше по-лесно и по-безопасно да охраняват чужденеца в хотел „Феърмонт“, но после си даде сметка, че не разсъждава реалистично. Всъщност не съществуваше реална заплаха, а и никой не можеше да издържи затворен в хотелска стая цял един ден. Човек изпитваше необходимост да се поразтъпче. Сержантът също обичаше да се разхожда по улиците и ненавиждаше да се затваря в кабинета. Но за съжаление времето днес беше отвратително. По-добре би било, ако чужденецът бе дошъл през пролетта, когато черешовите дървета са покрити с цвят, а времето е топло и тихо. Който го бе посъветвал да посети Япония през този сезон, му бе направил лоша услуга. Сега беше горещо, влажно и кално и времето по-скоро щеше да се влошава, а не да се оправя. Запита се колко ли дълго ще остане чужденецът. Беше почти поносим за чужденец и притежаваше чувствителност, каквато бе присъща на японците. Приятен човек наистина.

Сержантът с ужас видя как някакъв човек пред него внезапно извади меч изпод връхната си дреха, как го вдигна високо над главата си и след това се втурна към Фицдуейн. Всичко бе така неочаквано, като в сън, че изминаха две-три секунди, преди да успее да отреагира, а после вече бе много късно. Хвърли поглед към детектив Рейдо, който вървеше след него, и веднага разбра, че той също бе сварен неподготвен за случилото се. Двамата се спогледаха ужасени и след това едновременно извадиха полицейските си револвери. Сержантът осъзна, че продължава да стиска чадъра си и докато тичаше напред, го захвърли зад себе си.

Фицдуейн се обърна в мига, когато нападателят му се втурна към него, и посрещна удара с чадъра, едновременно измъквайки меча, скрит в дръжката. Тънкото острие беше като рапира — оръжието, което той предпочиташе при отбрана, въпреки че беше малко по-леко и не осигуряваше добра защита на китката.

Миками остана изненадан при рязкото извръщане на гайджина, но очакваше, че острието на меча ще разсече с лекота тънкия плат на чадъра и ще се вреже в тялото на жертвата. Остана смаян, когато острието отскочи при съприкосновението с чадъра.

Фицдуейн изказа мислено благодарствена молитва към Дю Пон, изобретателя на Кевлар, и проумя, че сега можеше да разреши една загадка, над която си блъскаше ума години наред. Той колекционираше оръжия и беше притежавал няколко много изящни катани в колекцията си, но нерядко бе поставял под въпрос предимствата на превъзходно изработените японски мечове, предназначени предимно за разсичащи удари, и качествата на изработените в Европа оръжия, отличаващи се с тънко острие и предназначени да убиват чрез прободен удар. Често беше обсъждал този въпрос с Кристиан де Гевен.

Почувства как го изпълва студена ярост. Острието на противниковия меч разсече въздуха със зловещо свистете при втория удар, предназначен да помете чадъра и да проникне в тялото на жертвата.

Фицдуейн отстъпи надолу по улицата, опрял гръб в парапета. Когато вторият удар го застигна, той пусна чадъра.

Миками, очаквайки, че ударът ще отстрани чадъра и ще бъде смъртоносен за Фицдуейн, беше съсредоточил цялата си сила в него. Но в последния миг се оказа, че оръжието не срещна никаква съпротива и той политна напред, загубил равновесие.

Фицдуейн отби удара със замах от горе на долу и със същото движение заби върха на рапирата в тялото на нападателя. Миками изцъкли поглед от болката и втренчи слисано очи във Фицдуейн, когато той изтегли рапирата назад и от раната бликна кръв. От устните му се процеди тънка кървава струйка и мъжът се строполи. Вадичките дъждовна вода, стичащи се по паважа, почервеняха.

Втори мъж, стиснал меч в ръце, се втурна към Фицдуейн от посоката на първия нападател, държейки оръжието насочено напред, сякаш възнамеряваше да промуши мишената си. Фицдуейн протегна напред рапира и нападателят спря рязко. Други двама мъже, същите, които го бяха изпреварили, осъзна Фицдуейн, също се приближиха към него. Сега тримата образуваха полукръг около Фицдуейн, докато той стоеше в изчакване, опрял гръб на парапета.

Гайджинът направи финт, отблъсна удара и атакува с рапирата, съзнавайки, че мъжът в средата щеше да забави евентуалното нападение от страна на онзи най-вляво. Набелязаната от него жертва отстъпи назад при вида на проблясващото острие на рапирата, предоставяйки по този начин достатъчно време на Фицдуейн, за да освободи автоматичния нож, прикрепен над китката на ръката, но не и достатъчно пространство, за да може да го хвърли. Сега очакваше нападателите си с по едно острие във всяка ръка. Това представляваше стил на сражение, което за неговите предци от шестнадесети век вероятно би изглеждало като детинска игра.

Мъжът в средата нададе вик и се втурна решително напред. Фицдуейн пристъпи напред, привидно за да посрещне удара, като едновременно се извърна и отклони проблясващото стоманено острие така, че то се стовари с оглушителен звън върху парапета и от удара изхвърчаха искри. Шок, последван от пронизваща болка, се изписаха върху лицето на якудза, докато се свличаше тежко край преградата, а от гърба му стърчеше ножът на Фицдуейн, забил се в бъбреците на нападателя.

Фицдуейн замахна с оръжието към якудза вляво от него и мъжът, стъписан от ожесточението и изкусността на нанесения от човека-мишена удар, се олюля назад с разсечена буза, подхлъзна се по мокрия тротоар и падна тежко по гръб, а мечът излетя от ръката му и падна със звън на земята. Якудза се обърна на една страна и протегна ръка, за да го вземе, когато Фицдуейн пристъпи бързо напред и без да се колебае дори миг, заби острието на рапирата в гърлото на нападателя и го завъртя на сто и осемдесет градуса. Якудза изхърка и предаде богу дух. Съвсем наблизо някакъв минувач, парализиран от страх, започна да пищи пронизително.

Оябунът остана слисан, когато видя как мъжете, които бе взел за обикновени граждани, извадиха огнестрелни оръжия. Веднага направи логическата връзка и се ядоса на себе си, че не беше предвидил възможността за присъствието на телохранители. Почти веднага извика на кобуна и на двамата якудза, които се бяха втурнали към полицаите в гръб.

Оябунът, съзнаващ всички последствия от убийството на полицейски служител, беше повалил своята жертва с удар на приклада по тила. За нещастие кобунът явно не разсъждаваше и детектив Рейдо лежеше на мокрия тротоар с изцъклени очи и разцепена глава. Едната му ръка, която продължаваше да стиска револвера, лежеше на няколко крачки разстояние от тялото. Беше се извърнал при шума на тичащи стъпки и ръката му бе поела цялата сила на нанесения от кобуна удар.

Оябунът се взираше в мъртвото тяло на полицая в продължение на около петнадесет секунди. Беше в състояние да сглоби в едно неговите части. Обратът на събитията беше ужасяващ. Когато някой от служителите на Столичното управление на вътрешните работи бъдеше убит, полицията ставаше безмилостна. Животът за якудза, за всички якудза щеше да се превърне в истински ад, докато убиецът и неговите съучастници не бъдеха заловени и наказани. А това означаваше смъртно наказание. Оябунът си даде сметка, че вече няма какво да губи. Ако искаше да има някаква позиция, от която да преговаря с боса на „Инсуджи-гуми“, трябваше на всяка цена да завърши успешно сегашната си мисия. Извади пистолета си. Гайджинът все още беше на крака, очевидно без никакви наранявания.

Фицдуейн погледна към горната част на склона и с изненада установи, че и двамата му телохранители лежат неподвижно на земята. Сега трябваше да се изправи сам срещу трима нападатели. Единият беше съвсем близо, а от другите двама го деляха около двадесет метра. Дъждът се бе усилил и образуваше водна завеса. Въпреки нея Фицдуейн веднага забеляза така познатото движение, когато оябунът извади автоматичния пистолет. И това било държава, в която престъпниците не носели огнестрелно оръжие! По дяволите! Извади втория автоматичен нож и го запрати с все сила към най-близкия от нападателите. Острието пропусна целта, но мъжът се подхлъзна и падна на коляно в желанието си да избегне срещата с острието.

Фицдуейн се обърна и с всички сили се втурна към полицейския павилион, отстоящ на петдесетина метра надолу по улицата. Чуха се две изпращявания и парченца от настилката непосредствено пред краката му полетяха във въздуха. Продължи да тича, като непрекъснато се снишаваше и криволичеше по хлъзгавата настилка. Във въздуха изтрещяваше изстрел, който дъждът веднага заглушаваше. Небето бе покрито с тъмни облаци.

Спря пред входа на полицейския павилион и вдигнал високо дясната си ръка, се извърна бързо с лице към полицая вътре. Младият мъж в изрядна униформа изглеждаше така, сякаш току-що бе слязъл от рекламен плакат на полицейската академия. В кобура на единия му хълбок висеше излъскан пистолет. Въпреки че младокът бе самото въплъщение на загрижеността на столичната полиция за сигурността на обществото, беше повече от ясно, че нямаше да успее да отреагира достатъчно бързо. Неопитността и недоумението, които изразяваше лицето му, потвърждаваха категорично това заключение. Щеше да постъпи, както повеляваше уставът, а Фицдуейн щеше да умре.

— Мамка му! — изруга Фицдуейн, представяйки си последствията от тази своя постъпка още докато я осъществяваше.

Удари силно полицая в стомаха, а след това нанесе страничен удар по долната челюст.

Полицаят издаде някакъв странен звук, докато се свличаше на земята, а Фицдуейн междувременно се пресегна и взе револвера. Отвори капака на барабана, за да се убеди, че е зареден, след което се обърна точно навреме, за да стреля два пъти в оябуна почти от упор. Носът и челото на мъжа хлътнаха към задната черепна стена и той политна назад към тротоара и после към улицата, където изчезна под колелата на един туристически автобус.

Когато Фицдуейн насочи револвер към другите двама якудза, те останаха така, сякаш бяха вкаменени на местата си, с високо вдигнати над главите мечове. Тъкмо се чудеше кого от двамата да простреля пръв, когато откъм гърба му прозвуча глас, който каза на английски с американски акцент:

— Фицдуейн-сан, предполагам? Моля, хвърлете оръжието.

Фицдуейн продължи да държи револвера насочен към якудзата. С периферното си зрение забеляза униформен сержант, чийто вид създаваше впечатление, че добре разбира какво върши — да държи под прицел двамата якудза.

— Малко по-нагоре по хълма има двама от вашите, които се нуждаят от помощ — каза Фицдуейн, — и то спешно. Повикайте линейка. Връщам се там да видя дали мога да помогна с нещо.

Адачи остана безмълвен около минута. После вдигна телефонната слушалка. Няколко минути по-късно завари Фицдуейн, коленичил, да преглежда сержант Ога. Изглежда, ирландецът разбираше какво трябва да се направи.