Виктор О’Райли
Правилата на лова (14)

13.

Островът на Фицдуейн, Ирландия, 5 юни

На другата сутрин Йошокава и Паяка си тръгнаха в помрачено от новината за Дьо Гевен настроение.

Чифуне остана и в продължение на цяла седмица запознаваше Фицдуейн с донесените от нея материали и го подготвяше най-подробно.

През първите два дни Фицдуейн беше много напрегнат, но после се отърси от депресията си и възвърна характерната си уравновесеност.

Той съвсем не беше забравил начина, по който беше загинал Кристиан дьо Гевен, но пред другите предпочиташе да се спира на спомените за своя приятел от по-добрите времена. Така би искал и самият Кристиан, мислеше си Фицдуейн. Въпреки усилията му да я потиска, мъката го връхлиташе на талази, но все пак успяваше да я прикрие. Вътрешно той планираше, и то доста интензивно, подходящо възмездие.

След като приключиха с основната работа по подготовката, Фицдуейн и Чифуне отлетяха за Дъблин с хеликоптера, а оттам взеха самолет за Хийтроу, Лондон, където отидоха на международния терминал и се качиха на самолет за Токио. Полетът през Хелзинки и Санкт Петербург щеше да продължи повече от дванайсет часа.

На дванайсет хиляди метра височина, някъде над Сибир, повечето от пасажерите вече спяха, включително и Чифуне, която дишаше дълбоко и равномерно. Стюардът беше донесъл одеяла и Фицдуейн беше завил спящата си спътничка. Загледа се в нея малко по-продължително. Тя беше дребна, крехка, елегантна и много красива, но съвсем не по западняшките критерии. В сравнение с дългокраката Итън или чувствената Катлийн, Чифуне беше почти незабележима. И все пак, ако се погледнеше на нея непредубедено, беше направо очарователна.

Той отпусна седалката си и затвори очи. Раната на гърдите му беше вече напълно заздравяла, а и кракът му се беше възстановил. Безкрайните упражнения и тренировки си струваха заради този резултат. Сега се чувстваше в такава добра форма, на каквато не беше се радвал от години. Бог знаеше, че щеше да му е безкрайно необходима. Засега можеше да разчита само на защита от трета ръка. Щеше да е доста по-спокоен, ако носеше оръжие. Но по този въпрос Паяка се оказа неотстъпчив.

Японската антипатия към огнестрелното оръжие имаше своя история. По време на затворения период от развитието на страната шогунът организирал обществото в строга йерархия и на оръжието се гледало като на нейна антитеза.

Всеки би могъл да използва пистолет, без оглед на ранга си.

Така не можело. Затова, макар през петнайсети век огнестрелното оръжие да било широко използвано из цяла Япония, от шестнайсети век нататък то всъщност било забранено. На селяните не било позволено да носят оръжие. Само различните рангове самураи имали право да се въоръжават, и то единствено с мечове, лъкове и копия. Кой казва, че човек не може да върне техническото развитие назад? Японското отрицание на огнестрелното оръжие важало почти триста години.

Фицдуейн беше добре осведомен относно триъгълника Ходама — Намака — Яибо. Бяха му дали едно обемисто досие, което включваше и подробно резюме на полицейското разследване до сегашния момент. Файлът съдържаше също и снимки на главните фигури, а му бяха показали и тайни полицейски видеозаписи. Чувстваше, че започва да опознава противника. Дори беше започнал да развива теории по отношение на онова, което ставаше.

Умът на Фицдуейн се спря на „степените на раздалечаване“, тезата, че всеки човек, дори в един петмилиарден свят, е само на няколко познати души разстояние от всеки друг. Човек винаги познава някого, който познава някого, който познава някого.

Например преглеждането на файла му разкри, че той споделя интересите на Кей Намака към средновековното оръжие. Намака дори беше написал няколко статии за японското оръжие за Дружеството на средновековния воин, в което Фицдуейн също членуваше.

Освен това Йошокава и Намака, като отявлени бизнесмени, бяха свързани посредством Кейданрен, могъщата японска асоциация на работодателите. Кейданрен беше основен източник на финанси за ЛПД — партията, чиито конци беше дърпал Ходама, преди да го сполети доста неприятният му край.

В Япония не беше прието да търсиш пряк контакт с високопоставена личност. Нужно беше представяне от общ приятел или делова среща на подходящо пиво. В Япония всичко и всички имаха някакъв ранг или категория. Йошокава-сан щеше да осигури нужното представяне. Той познаваше братята Намака съвсем бегло, но като президент на „Йошокава Електроникс“ и като член на Кейданрен беше съвсем подходящ за това.

Общо взето, нещата по един или друг начин се оказваха свързани. На Фицдуейн все повече му се струваше, че светът се бе превърнал в едно много малко място. Много малко и много опасно.

Той се замисли за Катлийн и Боти, и за всичко, което беше оставил зад себе си, после се насочи към онова, което му предстоеше да прави.

Много време мина, преди да заспи.

 

 

Токио, Япония, 6 юни

Униформеният му шофьор беше в първата редица на посрещаните зад пропуска за пристигащи и държеше високо вдигната табелка с надпис „Намака Индъстриз“ и фирмен знак на корпорацията.

Самият завеждащ сигурността, Тоширо Китано, стоеше доста по-отзад. Тъй като заемаше висок пост, беше съвсем нормално да изпрати човек с по-нисък ранг да посреща някого на летището, но този посетител беше особено важен. Той беше президент на една японска финансова институция със седалище в Лондон и според починалия Ходама имаше творчески подход към арбитража и борсовите манипулации. Братята Намака държаха да обменят опит с него и го ухажваха от няколко месеца. Ако искаха преговорите да протекат успешно, трябваше да спазват формалностите съвсем точно.

Китано гледаше на чакането на летището като на нещо, което не го засягаше. Можеше да разчита на шофьора си да следи за съответния поток пристигащи, затова си мечтаеше разсеяно. Без малко да получи сърдечен пристъп, когато един висок, широкоплещест гайджин, когото забеляза отдалеч, се преобрази в човек, когото смяташе за полумъртъв в Ирландия. Сърцето му заблъска толкова силно, че му се струваше, че всички хора около него го чуват. Устата му пресъхна. Някакъв мускул в гърлото му започна да трепка.

Тази работа с премахването на Фицдуейн отначало изглеждаше лесна, а ето че този незначителен гайджин се бе появил в Токио, и то в такава добра форма, каквато не му се полагаше за възрастта. Беше смразяващо! Беше направо непростимо. Щеше да го изложи по най-ужасния начин.

Гостът, когото Китано беше дошъл да посреща, си проправяше път към него, воден от шофьора. Като приближи директора от корпорацията „Намака Индъстриз“, той очакваше Китано да го разпознае, да изрази радост от пристигането му след дългото пътуване и да се поклони дълбоко. Това бяха най-дребните любезности, които би могъл да очаква.

Но вместо това Китано, дори и след като шофьорът му напомни с необходимото уважение какво да прави, стоеше и се блещеше като идиот.

Лицето на госта се вкамени.

Трябва да убия този варварин, преди някой да разбере, че е тук, мислеше си Китано. Сега, сред всички тези хора, е невъзможно. Трябва да открия къде отива, къде ще отседне. Той се затича към изхода тъкмо навреме, за да забележи как чужденецът се качва в една кола и трескаво зарови в джобовете си за писалка, с която да запише номера й.

 

 

Единственото нещо, което Фицдуейн знаеше за Токийското летище, беше, че само човек, решил да тегли втора ипотека, взема такси оттам за центъра. По-опитните в пътуванията използват лимузината, която струва много по-малко и в действителност представлява малък автобус.

Не се наложи да го ползват. Йошокава-сан ги посрещна с широка усмивка още в терминала и ги поведе към чакащата ги кола. Небето беше схлупено и притъмняло и валеше дъжд. Фицдуейн очакваше цъфнали черешови градини и слънце. Помисли си, че е направо смешно да пропътуваш половината свят и да попаднеш на същото отвратително време като в Ирландия. Дори по-лошо — това тук беше горещо и влажно.

Йошокава улови погледа му към небето и се засмя.

— Съжалявам. Сега е дъждовният сезон. Наричаме го „сливов дъжд“.

— А в Ирландия му викаме „меко и хубаво време“, но пак става въпрос за дъжд. Кога свършва този сезон?

— Току-що започна.

— Фицдуейн-сан — каза Чифуне, — опасявам се, че сте прекарали твърде много време в четене на нашите файлове, а не сте прегледали никакви пътеводители. Обяснихме ли ви за земетресенията?

— Не — отвърна Фицдуейн.

— Токио е в земетръсна зона — каза Чифуне, като се усмихваше меко — и слабите трусове са обичайно явление. През хиляда деветстотин двайсет и трета тук е имало земетресение, в което загинали сто и четирийсет хиляди души.

— Кога се очаква следващото?

— Доста скоро, но аз не бих се притеснявала. Смятам, че има разни източници на далеч по-непосредствена заплаха.

— Танабу-сан — каза Фицдуейн, — вие сте един непресъхващ извор на утеха.

 

 

Старши инспектор Адачи се чувстваше малко потиснат от проточилото се с месеци разследване на случая с Ходама, затова си позволи удоволствието да прекара една сутрин далеч от общата работна стая и да се отдаде на сериозно мислене.

В момента той закусваше, чистеше оръжието си и изобщо се мотаеше из апартамента си в хубавото си домашно кимоно.

Щабът на полицията беше място за действия и работа и в още по-голяма степен — за привидна работа. А точно сега на него му трябваше перспектива. Нужно му беше да се откъсне за малко. От толкова време беше залегнал над воденичния камък, че накрая и носът му беше смлян. А не това беше целта. Преследваше група убийци. Не биваше да умира от претоварване, макар това да беше често явление в Япония. Целта беше да разнищи тази плетеница и да постави злодеите зад решетките. Вършеше всичко, каквото трябваше, според правилата в учебника, а не стигаше доникъде.

Адачи седеше удобно на колене върху застлания с татами под. Пред него бяха закуската му, пистолетът и няколко пръснати в безпорядък папки. Дъждът чукаше върху прозореца на покрива.

Той мушна една маринована чушка в устата си и докато дъвчеше, довърши почистването на пистолета си. Започваше да свиква да го носи и ставаше все по-добър в стрелбата. Напоследък беше започнал да тренира с него поне по два пъти седмично.

Беше започнал да изпитва известна параноя и имаше чувството, че от време на време го следяха. Сигурен беше, че апартаментът му бе претърсван. Инстинктите му подсказваха, че е част от по-обширен дневен ред. Имаше гадното усещане, че някъде в полицейското управление или дори в канцеларията на прокурора изтича информация. Наистина нямаше никакви улики, но застоят в разследването беше малко неестествен.

Братята Намака бяха отвратителна двойка, но пък бяха последните, които биха искали да видят Ходама мъртъв. Въпреки това всеки път, щом разследването започваше да губи скорост, се появяваше нова улика срещу тях.

Нито една от тях обаче не беше достатъчно убедителна. Сякаш наистина липсваха решаващи доказателства, но някой подхвърляше по нещо, колкото да насочи вниманието към Намака. И успяваше. Братята бяха единствените заподозрени. Бяха под денонощно полицейско наблюдение и бяха довеждани за разпит от прокурора поне пет-шест пъти. Примката около Намака непрекъснато се затягаше, но на базата единствено на косвени доказателства, както и на липсата на друга алтернатива. Адачи беше неспокоен. Той беше полицай. Можеше да преценява хората. Вярваше на инстинктите си. Братята Намака бяха виновни за какво ли не, дори за убийство, но не непременно за това на Ходама. Вътрешното чувство му подсказваше, че някой иска да ги натопи. Естествено не можеше да се случи на по-подходящи хора.

Преди няколко седмици беше започнал собствено разследване, независимо от екипа си и без да казва на никого. Помагаха му двама стари колеги от полицейската академия, които изпрати в различни префектури, след като ги беше заклел да пазят тайна. Информацията беше започнала да се стича капка по капка, но в същото време беше започнал да забелязва, че го следят.

Имаше само един твърд елемент в отговорите. На практика всички хора, които допринасяха за раздуване на делото срещу братята Намака, след подробно разследване се оказваха свързани с Корея.

Адачи отпи от чая с лед. Може би беше просто съвпадение. Той оправи безпорядъка в стаята, изкъпа се и се облече. После наниза кобура с пистолета на колана си и взе метрото до Кабучо — квартала, където се намираше борсата — за да се срещне със Змиорката.

 

 

Змиорката седеше в един тих ъгъл на любимия си ресторант пред чиния с любимото си ядене, което беше станало причина да му излезе този прякор. За по-удобно беше собственик на ресторанта.

Той беше кръглолик и весел човек в началото на петдесетте. Дълги години беше работил като финансов журналист, но беше изгонен от пресклуба си заради отказ послушно да отрази някаква история съгласно официалната линия. Това беше сериозно нарушение, защото новините в Япония се разпространяваха само чрез пресклубове, от чиито членове се изискваше да говорят в благоприятна светлина, ако искат да им бъде подавана информация. Гайджгин не се допускаха. Прес клубовете представляваха фин начин за контролиране на информацията.

Змиорката беше изгубил работата си, след като го бяха изгонили от финансовия пресклуб. Това би могло да бъде катастрофално събитие в нечий живот, но Змиорката беше проницателен и хитър, както и финансово обигран. Стоковата борса процъфтяваше. Той започна да издава финансова брошура. Беше изключително добре информиран и начинанието му преуспя.

Говореше се, че натрупал повечето си пари не от онова, което публикувал, а от онова, което премълчавал. Адачи не се съмняваше в това. Змиорката действаше под благосклонното покровителство на една от основните банди на якудза. Той беше длъжник на Адачи от времето, когато някаква съперничеща организация беше решила, че за тях Змиорката ще бъде по-удобен издател, ако изгуби част от теглото си. Имаха предвид двете му ръце, а може би и някои други израстъци. Адачи беше осуетил намеренията им, отбивайки се в ресторанта на Змиорката за малка закуска. Беше взел „назаем“ меча на един от нападателите и го беше използвал съвсем пълноценно. Дори през ум не му беше минало да извади пистолета си.

Змиорката се изправи, като го видя, и се опита да се поклони, докато го поздравяваше. Това беше трудно упражнение при неговия обем и тясното пространство между пейката, на която седеше, и масата. Освен това ядеше. Беше истинско мъчение.

Адачи се настани удобно и си поръча бира. Той харесваше Змиорката. Човекът беше интелигентен и доста добра компания. Адачи признаваше, че предпочита злодеи, които има какво да кажат. Немите гангстери бяха прекалено досадни и отнемаха по цял работен ден.

— Адачи-сан — каза Змиорката. Истинското му име беше Орига. Не беше хубаво да го нарича Змиорката в очите, макар той самият да се гордееше с прякора си. Змиорките обикновено се свързваха със сила и енергия, а освен това загатваха нещо еротично или свързано с финансите. Когато на стоковата борса цареше оживление, дилърите хукваха да се подкрепят със змиорки. — Адачи-сан, правилно ли е да се каже, че не сте особено добър във финансовите операции?

— Вероятно — усмихна се Адачи. — Орига-сан, вие от години се опитвате да ме заинтригувате с вашите финансови машинации. Още не съм захапал въдицата. Това би трябвало да ви говори нещо. Не се интересувам от борсата.

Змиорката прокара език по зъбите си.

— Братята Намака ли, старши инспекторе? По-добре да ви дам малко основни данни — тонът му беше реторичен.

Адачи кимна окуражително.

— Токийската стокова борса не е като останалите, Адачи-сан. На пръв поглед наличието на двайсет и три милиона акционери олицетворява акционерната демокрация. След по-внимателна проверка може да се установи, че седемдесет и три процента от акциите са в ръцете на корпорации и че само шест големи кейрецу — корпоративни холдингови групировки — притежават една четвърт от пазара. Отделните индивиди държат двайсет и два процента.

— Не съм сигурен дали разбирам значението на всичко това — каза Адачи.

— Токийската стокова борса трябва да бъде свободна и открита, но не е. Повечето акции — над три-четвърти — никога не се търгуват. Държат ги корпорации и банки на взаимноизгодна основа. Онези, които се търгуват, служат за разни манипулации. В занаята властват шепа дилъри. Цените са фиксирани. Вътрешният човек получава знак, после идват корпоративните организации, а накрая индивидът, акционерът, който ще плати евентуалната цена. Привилегированите вътрешни хора не могат да загубят. Дилърът им дава гаранция. Срещу определени услуги някои политици стават привилегировани вътрешни лица. Ходама-сан сигурно е бил един от тях.

— Братята Намака? — попита Адачи.

Змиорката, чието лице беше лъснало от пот, мушна в уста парче умаки — змиорка на грил, увита в пържено яйце — и започна да дъвчи. Той определено засия, когато храната стигна до стомаха му.

— Ето, там е работата. Пазарът се покачва. Всъщност всички акции се вдигат, а тези на „Намака Индъстриз“ се бавят.

— Падат ли? — попита Адачи.

Змиорката поклати глава.

— Не. Покачват се по-бавно. Не в крак с пазара.

— Може би са показали лоши резултати.

— По документи — което не означава нищо — изглеждат отлично. Така или иначе печалбите не са толкова важни. Дивидентите са слаби. Номерът е в цената на акцията. Ето така японският акционер прави парите си. Акциите тук се продават от шейсет до осемдесет пъти по-скъпо, понякога и повече. В Америка по-обичайно е от десет до двайсет пъти.

— И така, какво става с братята Намака?

— Съвсем тихичко ги изгониха от клуба — каза Змиорката.

— Кой стои зад това?

Змиорката се усмихна.

— Не беше лесно да се открие.

Адачи взе една клечка за ядене и като я хвана в две ръце като меч, замахна бързо в посичащо движение. Змиорката преглътна с усилие.

— Уземон. Холдингова компания. Сега квит ли сме?

Адачи се ухили.

— Нима животът, който спасих, струва толкова малко?

Змиорката се усмихна едва-едва.

— Кажи ми нещо за Уземон. Кой стои зад тях?

Змиорката пребледня и се наведе напред.

— Якудза — прошепна той, — корейска якудза.

— Кой точно? — настоя Адачи.

— Кацуда-сан — едва промълви Змиорката. — Човекът, когото никой никога не вижда. Онзи с отвратителното лице.

Изведнъж Адачи осъзна значението на корейската връзка сред свидетелите и че основният мотив за смъртта на Ходама можеше да се търси не сред настоящите събития, а сред нещо, случило се преди десетилетия, в хаоса и объркването на следвоенна Япония.

От един стар кореняк, който му беше наставник, беше чувал да разказва нещо за войни между бандите по време на американската окупация. Подробностите бяха неясни, но поне знаеше към кого да се обърне.

Остана още един важен въпрос. Ако убийството на Ходама беше, както вече подозираше, само отмъщение за нещо, случило се по време на окупацията, защо нападателите бяха чакали досега? Защо при цялата си власт и влияние Ходама беше изгубил своите протекции?

Наистина кой беше истинският източник на тези протекции? Япония, Корея и следвоенният период. Имаше само един сериозен претендент, но много разногласия относно него.

Започваше вече да си изяснява нещата.

 

 

Фицдуейн бе мислил много за най-добрата тактика, която да използва, когато има работа с братята Намака, и беше обсъждал въпроса надълго и широко с Йошокава, Паяка и Чифуне. Освен това имаше свой, по-смъртоносен план, който не обсъди с никого, освен с Килмара.

Съгласуваната с японските колеги цел беше да предизвика реакция от страна на братята Намака, която да изкара разследването от задънената улица, като ги свърже с Яибо и доведе до арестуването им. Най-добрият метод не беше толкова очевиден. Тактиката беше изпитаното полицейско „разтърсване на клетката на заподозрения“, но въпросът беше как да се извърши. Накрая беше решено, че първата стъпка ще бъде среща с братята Намака и Йошокава ще извърши представянето.

Привидният повод щеше да бъде от светски характер. Фицдуейн беше в Япония и просто искаше да поднесе почитанията си. Разследването показа, че компаниите, в които Фицдуейн беше инвестирал, бяха имали общ бизнес с корпорацията на братята Намака — нищо чудно, като се имаше предвид, че японските стоки бяха всепроникващи — така че можеше да се смята, че бяха имали общи интереси. Можеше да се приеме за далеч по-значим факт, че той и Кей Намака споделяха едно и също хоби — Дружеството на средновековния воин. За да възбуди още повече интереса на Намака, той му беше донесъл подарък — едно много точно ръчно изработено копие на традиционно ирландско оръжие.

Едновременно с подхода към братята Намака беше уговорено Фицдуейн да работи с групата на старши инспектор Адачи, като Чифуне му служи за преводач. За да има официален статус за работа с полицията. Фицдуейн, който беше офицер от запаса на подразделението на рейнджърите — естествено неплатен, — за известно време щеше да използва този чин и да носи съответна карта за самоличност на английски и японски. В Япония, там, където беше уместно, той щеше да бъде полковник Хюго Фицдуейн.

Фицдуейн беше пристигнал в Токио в петък, затова беше уредено да отседне при Йошокава за края на седмицата.

Госпожа Йошокава умираше от желание да се срещне с ирландеца, спасил живота на сина й при отвличане от терористи, а самият Йошокава нямаше търпение да върне гостоприемството, оказано му от Фицдуейн в Ирландия. Освен това двамата мъже си бяха допаднали много. Продължителните разговори в Ирландия бяха разрушили официалната фасада на Йошокава. У дома си той се отпусна напълно и показа своята сърдечна природа. Фицдуейн, който беше малко загрижен да не би по време на гостуването да бъде потопен във формалностите на протокола, сега се забавляваше неимоверно много. Единственият недостатък беше, че възхитителната Чифуне беше изчезнала. Двама цивилни агенти пред къщата осигуряваха спокойствието му.

Като знаеше какво е богатството на Йошокава, Фицдуейн беше очаквал да види голяма къща. Вместо това го изненада една сравнително нова и модерна къща около осемдесет квадратни метра — удобна, но не и показна. Две от стаите бяха застлани с татами, украсени в японски стил. Останалите бяха обзаведени по европейски. Семейната вечеря, дадена в чест на Фицдуейн, беше сервирана на маса с обичайната за европейците височина и се състоеше от пушена сьомга, coq au vin и превъзходен sorbet^[1] — всичко това, придружено с френско вино. Японските елементи бяха оризът, сервиран по избор към основното ястие, и изобилното количество саке. Фицдуейн се придържаше към виното. Беше разбрал, че сакето го напива съвсем неусетно.

Госпожа Йошокава беше привлекателна жена, прехвърлила петдесет години, с красиви очи и характерно лице. По време на вечерята беше облечена в бяла копринена блуза и дълга черна кадифена пола. След вечеря двамата с Йошокава се извиниха за няколко минути и след това се появиха отново в традиционните кимона, за да демонстрират чаената церемония.

Фицдуейн не изпитваше особено голям ентусиазъм да наблюдава как някой в продължение на половин час прави чай, но никога не беше виждал цялата чаена церемония. Когато тя привърши, беше и впечатлен, и дълбоко затрогнат.

Той спа добре през тази нощ на един Футон^[2] в същата стая, в която се беше състояла чаената церемония. Тя представляваше упражнение във вършенето на нещо колкото се може по-добре. Едва ли имаше практическа цел, но всяко движение беше елегантно и прецизно и превръщаше церемонията в нещо, от което не можеш да откъснеш очи. С нея се отдаваше почит на стремежа към съвършенство. Освен това беше нещо като поздрав за добре дошъл в Япония. Фицдуейн се почувства много спокоен.

Къщата на Йошокава беше в Камакура, на един час път от Токио и южно от него. В самата столица агентите на Китано претърсваха града основно, като се опитваха да открият къде е отседнал Фицдуейн. По времето, когато Фицдуейн беше въведен да наблюдава чаената церемония в стаята с татами, Китано получи отговор на въпроса. Ирландецът трябваше да се регистрира в хотел „Феърмонт“ в неделя следобед.

Неделя, разсъждаваше Китано, е добър ден за убийство. Има по-малко полицаи по улиците. Движението е по-слабо. Улиците не са толкова оживени. Бягането е по-лесно. В деня, в който Фицдуейн се регистрираше в хотела, щеше завинаги да се отпише от света. Шефът на сигурността се усмихна на малката си шегичка и се обади по телефона на няколко човека за услуги. За съжаление активните членове на Яибо бяха вън от страната. Обаче една по-малка банда от якудза, Инсуджи-гуми, му беше силно задължена. Един оябун — началник — и петима кобуни щяха да се занимаят със случая. Щяха да използват мечове. Изобщо не ставаше въпрос само за раняване на жертвата — тя щеше да бъде насечена на парчета.

 

 

Камакура и Токио, Япония, 7 юни

Фицдуейн прекара съботата заедно с Йошокава в разглеждане на забележителности в Камакура. Двама въоръжени полицаи го следваха неотлъчно. Той намери това внимание за ограничаващо, но вътрешно поздрави Токийската столична полиция за това, че искаше да запази своята примамка — както красноречиво се беше изразила Чифуне веднъж — жива.

Камакура бе крайбрежен град — град според ирландските представи, тъй като имаше население, приближаващо цифрата двеста хиляди. Градът беше заобиколен от трите страни от планини, а от четвъртата — от море. По суша достъпът до него беше само през няколко прохода. Неговата защитеност го беше направила столица на Япония преди около седем столетия. Бакуфу — военното правителство, ръководено от шогуна — е било разположено там, преди в началото на седемнайсетото столетие да се премести в Едо, сега Токио.

На Фицдуейн Камакура се стори възхитително място. Беше с много дървета по улиците и имаше не по-малко от шейсет и пет будистки храма и деветнайсет Шинто-светилища. Като се разхождаше между боровете, гледайки архитектурните паметници, дело на човешката ръка, издигали се тук векове наред, той чувстваше, че се потапя в атмосферата на древна Япония. Стремежът към постигане на съвършенство и сливането на физическото с духовното бяха очевидни навсякъде в храмовете и светилищата. Много му харесваха статуите на Буда. Не можеше да гледа някоя от тях, без да му напомня Боти като бузесто бебе.

Разговорът за историята на Камакура като седалище на правителството подсказа на Фицдуейн да зададе на Йошокава въпроса, който го интересуваше от известно време.

— Йошокава-сан — започна Фицдуейн, — не съм ви питал за това досега, защото чаках подходящия момент, но имате ли някакъв пряк интерес в тези работи с Намака? Знам, че се чувствате задължен да ми помогнете, защото бях достатъчно щастлив да помогна на сина ви, но усещам, че има нещо друго. Изглеждате нещо повече от услужлив приятел.

И двамата се бяха загледали в Големия Буда — една огромна куха бронзова конструкция, която се извисяваше над храма и правеше посетителите да изглеждат като джуджета. Издигнат преди около хиляда години, той предполагаше значителен инженерен талант. Сегашният успех на Япония на световния пазар беше подготвян много столетия, мислеше си Фицдуейн.

Йошокава мълча толкова дълго, че Фицдуейн се угрижи, да не би да е обиден от въпроса му. Знаеше, че прямотата, общо взето, не се ценеше в Япония, обаче беше преценил времето на действието много внимателно, а и въпросите бяха сериозни. Времето течеше. Нуждаеше се спешно от отговор. Спомни си мига, когато тилът на Боти се отвори в кървавочервена резка, както и касапски насечения на парчета Дьо Гевен. Почувства дълбока скръб и хладна ярост. Той имаше задължението да унищожи тези хора, които заплашваха живота му и живота на онези, които обичаше. Това беше отговорност, гири, както биха казали японците, да се направи онова, което беше нужно.

Точно тогава Йошокава му разказа за обществото Гама, за групата, която беше се отдала на реформирането на японското общество и изкореняването на корупцията. Някои елементи от пъзела започнаха да идват на мястото си.

— Нашият приятел Еноке-сан, заместник-главният инспектор, член ли е на Обществото? — попита Фицдуейн.

Йошокава кимна утвърдително.

— И така, кой предложи да дойда в Япония? — отново запита Фицдуейн.

Йошокава изглеждаше смутен.

Фицдуейн се засмя.

— Йошокава-сан — каза той, — от позицията, в която се намирам, вие сте постъпили правилно. Разбира се, ако ме убият, ще си променя мнението.

Йошокава се усмихна.

— Надявам се да е така — каза той. — Това не беше лесно решение, но аз знам какво сте работили преди, а по някои въпроси се нуждаем от помощ. Не може винаги да правим нещата по японски. Трябва да се присъединим към света.

— Интернационализация — каза Фицдуейн.

— Фицдуейн-сан — засмя се Йошокава, — вие вече научавате някои неща.