Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rules of the Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni(2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012 г.)

Издание:

Виктор О’Райли. Правилата на лова

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-270-9

История

  1. —Добавяне

9.

Районна болница в Конимара, 1 февруари

Фицдуейн погледна с обич своя посетител. Той беше много привързан към бернския детектив.

Мечката беше отслабнал малко, след като беше срещнал Катя — първата му жена беше загинала при пътна катастрофа — но сега беше възстановил обичайната си форма. Фицдуейн изпита облекчение. Катя беше прекрасна жена и имаше добри намерения, но Мечката по природа не беше предопределен да бъде слаб и лош, нито пък да вечеря с боб. Той си беше едър — е, по-скоро масивен — закръглен и грубоват, но имаше златно сърце. И беше добър приятел. Фицдуейн ценеше приятелите.

Мечката го прегърна — съвсем нежно. Фицдуейн не беше облечен в тениската със скунксовете, а превръзките му предупреждаваха за внимание. Но дори „нежната“ прегръдка на Мечката го накара да премигне леко от болка. Всичко дойде от раменния кобур на Мечката. Той съдържаше доста голямо парче метал.

— Мъжете в Ирландия не се прегръщат — каза Фицдуейн, който се наслаждаваше на контраста в културите на Швейцария и Ирландия. — Не сме много чувствителна нация. Сигурно е свързано с църквата и секса и чувството за вина. Какво е желязото?

Мечката извади най-големия автоматичен пистолет, който Фицдуейн беше виждал някога.

— В Европа се носят деветмилиметровите, защото това се използва от всички. Амунициите са сравнително евтини поради намалените размери. Куршумът лесно се изстрелва, защото има добър обсег и хубава, равна траектория и не те рита като тъща ти. Можеш да заредиш пълнител с петнайсет или повече куршума, следователно можеш да произведеш доста сериозен обстрел. Всички са доволни. Но проблемът с деветмилиметровия е — продължи той — че му липсва възпираща сила. Анализът на действителните престрелки в САЩ показва, че попадение в жизненоважна точка изважда жертвата от строя само в петнайсет процента от случаите срещу деветдесет и пет процента при използването на четирийсет и пет милиметров.

Фицдуейн започваше да смята, че разговорът е малко нетактичен. Спомни си, че беше прострелян съвсем наскоро. Но темата, изглежда, действаше добре на Мечката.

— Така че използвай четирийсет и пет милиметров — подсказа му той.

— Аха! — триумфиращо каза Мечката. — Така би решил човек. Но… — замълча.

— Но? — попита Фицдуейн.

— Но… — каза Мечката и отново замълча.

Фицдуейн се почувства като в забавен мач по тенис, в който трябва да върти насам-натам глава, за да наблюдава ударите.

— Но? — каза отново той. Не можа да се въздържи.

— Какъв беше онзи английски израз за значението на детайла?

На Фицдуейн му мина през ум, че ако някоя нация познава добре детайлите, то това е швейцарската.

— Дяволът е в детайла — каза той.

— Точно така — Мечката вдигна демонстративно огромния си автоматичен пистолет.

Влезе една сестра с бъбрековидно легенче, в което имаше нещо неприятно. Фицдуейн вече изпитваше истинско отвращение към този вид легенчета. Или повръщаше в такова, или в него носеха спринцовка, предназначена за някоя част от неговата анатомия. Изобщо мразеше иглите. А бъбрековидните легенчета се използваха, така му бяха казвали, за да отнесат онова, което са отрязали от теб. Тези мисли никак не бяха приятни.

Сестрата изпищя и изпусна таблата. Мечката не й обърна внимание.

— Проблемът при четирийсет и пет милиметровия е, че няма обсега или пробивната сила. Куршумите му са с голяма ударна сила, но нямат нужната скорост.

Вратата се отвори с трясък и един рейнджър застана в нея с автомат в ръце. Мечката и на него не обърна внимание.

Фицдуейн изведнъж забеляза, че е на линията на обстрела. Щеше да бъде нелепо някакъв идиот да го убие с благородното намерение да спаси живота му. Освен това вече беше достатъчно прострелян за тази година.

Недей стреля, за Бога! — изкрещя той.

За Бога, защо не? — отвърна в същия стил рейнджърът.

Фицдуейн го гледаше слисано. Не можеше да измисли подходящ отговор на минутата. Смешно беше да се дискутират такива неща. Той изгледа гневно рейнджъра и после се отпусна. Мъжът се хилеше. Това беше Грейди, който познаваше Мечката.

— И така — тържествено каза Мечката, — търсех патрони, които да комбинират преимуществата на деветмилиметровите и четирийсет и пет милиметровите без техните недостатъци. Исках възпираща сила, равна траектория, добра пробивност, обсег и хубав, голям пълнител.

Той изкара пълнителя от пистолета си.

— Това е десетмилиметров „Пустинен орел“. Довери се на израелците за избора на оръжие.

Чак тогава забеляза кобура, закопчан за леглото на Фицдуейн.

— Какво е това?

Фицдуейн му показа.

— А калибърът? — попита Мечката.

— Не искам да ти крада чудесията — отвърна Фицдуейн и не сдържа усмивката си. — Десетмилиметров.

— О! — каза Мечката малко натъжен.

 

 

Изтощена от нощната смяна и преживяния шок, Катлийн беше задрямала, когато се чу звънецът на входната врата.

Тя се стресна и отново изпита старото гадене и объркване, но свърза познатия звук с някаква помощ, добри новини или положително развитие на нещата. В тяхното семейство винаги се отбиваха хора. Съседите по всяко време бяха добре дошли на чаша чай. Традиционното ирландско гостоприемство не беше забравено заради телевизията. Всъщност те нямаха телевизор. Това не се дължеше на някакво вкоренено убеждение, а на простия факт, че близките планини правеха невъзможно качественото приемане на телевизионните сигнали.

Столът, на който седеше, и килимът бяха подгизнали и лепкави от засъхнала кръв. Полузакритото с вестник тяло на пода беше баща й. Тя отново изпадна в шок и започна да повръща.

— Затваряй си устата, краво, ако разбираш кое е добро за теб — каза терористът до прозореца.

Откъм коридора се дочуваше оживен разговор, който продължи няколко минути. После вратата се отвори и влезе водачът — Пади. Той се отдръпна настрана и направи знак на останалите да влизат.

Последваха го други двама, а след тях и една фигура, която изглеждаше съвсем не на място. За разлика от останалите, облечени в обикновени дрехи и ирландци поне на вид, мъжът на прага беше изискано облечен в тъмен костюм, бяла риза и клубна вратовръзка. Обувките му бяха лъснати до блясък. Беше азиатец — китаец или японец.

— Това ли е сестрата? — каза той.

— Самата тя — отвърна Макгонигъл.

— Доволни ли сте от нейната информация? — попита японецът. Акцентът беше неизбежен, но говореше много ясно.

Макгонигъл се усмихна.

— О, да. Девойчето се оказа разумно — той посегна и сграбчи майката на Катлийн, а ножът отново проблесна в ръката му. — А има и още една роднина за довършване — Катлийн сподави писъка си. — Каза ни всичко, нали?

Тя едва кимна.

— А разговорът по телефона? — попита японецът.

— Тя се обади — каза Макгонигъл, — но аз слушах до нея. Беше старшата сестра, която я питаше дали би могла да вземе дневна смяна през следващата седмица.

Катлийн преглътна злобата си и заговори плахо:

— Работим на ротативния принцип. Но понякога някой се разболява или има нужда от отпуск и тогава старшата сестра урежда нещата.

Японецът продължи да я наблюдава известно време, преди да заговори отново. Нещо в този телефонен разговор го безпокоеше.

— По кое време беше обаждането?

— Девет и двайсет, там някъде — отвърна Макгонигъл. — Защо? Аз чух целия разговор. Нямаше нищо особено. Беше точно както каза момичето.

Японецът продължаваше да се взира напрегнато в Катлийн.

Той щеше да реши дали да даде ход на операцията или не, но този път щеше да придружава наказателната група. Не искаше да излага живота си, ако нещо се провалеше. Но в същото време задачата трябваше да бъде изпълнена. Беше въпрос на дълг.

— Това е малка болница, а жената току-що се е върнала от нощна смяна — каза японецът. — Старшата сестра би трябвало да знае това и да предполага, че по това време тя вече е заспала — той удари силно Катлийн по лицето. — Не е ли така? Защо се обади тя?

Катлийн изплю кръв. Ясно беше, че този мръсник никога не бе работил в болница и не разбираше неотложните изисквания, задължението да изпълниш нещо веднага. Ясно беше, че не познаваше старшата сестра. Тя се усмихна вътрешно. Той беше умна гадина, но беше на грешен път.

— Да губиш от съня си, е съвсем нормално нещо в нашата професия — каза Катлийн. — Хората не се разболяват само защото са работили от девет до пет.

— Онази се извини, като се обади — поясни Макгонигъл. — Каза, че всъщност се обажда да остави съобщение на майка й. Нашата дама тук… — той посочи Катлийн — … говори много малко. Само „няма значение“ и „да“ и още две-три такива фрази. Разбира се, че говореше уморено, но това си беше нормално, нали? Тъкмо се беше прибрала след дежурство и игрички с нейния любим.

Сасада се разкъсваше между логиката на казаното и инстинкта си. Наистина нямаше нищо по-нормално от един кратък телефонен разговор за промяна в графика, но все пак би се чувствал много по-спокоен, ако тази жена изобщо не беше допусната до телефона. Въпреки че я бяха малтретирали и бяха убили баща й пред очите й, въпреки явния шок, получен от всичко това, в очите й предизвикателно проблясваше искрица непокорство. Тя беше силна и съобразителна жена. Дали бе успяла да предупреди болницата по някакъв начин?

— Защо позволихте на това лице — той посочи Катлийн — да говори по телефона? — нужно му беше време да помисли.

Макгонигъл вдигна рамене.

— Занимавал съм се със заложници и преди. Основното е нещата поне отвън да запазят възможно най-нормален вид. Всеки, който познава тези хора, би очаквал слушалката да бъде вдигната. Не исках някоя съседка да се отбие, защото не е могла да се свърже по телефона — той погледна прямо японеца. — Във всеки случай, човече, и моят живот е изложен на риск и ти казвам: тя не спомена нищо. Нямаше нито ключова дума, нито парола, нито някаква необичайна фраза. Сигурен съм в това — северняшкият му акцент стана по-изявен. Напрежението в стаята видимо нарасна.

— Защо не използвахте майката? — каза Сасада и посочи Мери Флеминг, която седеше, безжизнено отпусната на дивана, с празен поглед.

— Божичко, Сасада, само я погледни. Тя щеше да звучи ужасно по телефона. Нямаше начин да се съвземе и да говори нормално.

Най-сетне Сасада беше убеден от доводите на Макгонигъл. В действителност хората на ПИРА бяха далеч по-опитни в тези неща от него. Последната вълна от насилие на ИРА беше продължила да бушува безотказно през по-голямата част от живота на едно поколение. По-младите й членове бяха отрасли и възпитани в обстановка на насилие. Не познаваха нищо друго. Научаваха за терористичните техники по същия начин, както младите в едно нормално общество се учеха да карат кола.

Той извади от сакото си някакъв нож. Острието му беше съвсем леко извито и отрязано под ъгъл на върха. Формата, макар и умалена, напомняше много на японски меч.

„Ще ме убие, помисли си Катлийн. Сасада — аз знам името му, знам как изглежда. Мога да ги разпозная всичките. Няма начин да ни оставят живи.“ Обхвана я страшна мъка и съжаление, толкова силно, че забрави страха си. Сети се за всички неща, които искаше, а не беше направила през живота си. Сети се за Фицдуейн и неговата усмивка, за раненото му тяло, което толкова искаше да обича. Помисли и за майка си, която сега повече от всякога имаше нужда от нея. Помисли за болката да умреш в ръцете на тези гадни хора и изведнъж отмаля от ужас. Затвори очи да прикрие страха си. Ако ще умира, то трябваше да стане с достойнство.

Катлийн усети ножа на гърлото си, а после топлата струйка от собствената си кръв.

 

 

Докато изучаваше някаква карта в една от празните стаи в частното крило, Килмара премисляше отново своите възможности и псуваше наум англичаните и техните грехове в пътното строителство през миналите векове. Повечето от проклетите им шосета бяха тесни, криволичещи и прекалено нагъсто, за да бъдат блокирани.

Намираше се в отдалечена болница, в отдалечена част на страната и имаше набелязана за убийство жертва, която не можеше да се движи, а и да можеше, нямаше безопасно място наблизо, където да бъде отведена. Отбраната му разполагаше с ограничен брой хора, особено ако от сметката се изключеха невъоръжените полицаи. Имаше прекалено много шосета и черни пътища, за да може да ги блокира. Не знаеше кога и как щеше да нападне врагът.

В действителност не знаеше нищо. Подозираше много. В антитерористичната дейност човек се справяше предимно с откъслечни данни. Рядко имаше удоволствието да работи с пълна информация. Ако се провалиш, е — просто се проваляш и толкова. Хората умираха, но светът продължаваше да съществува. Човек трябва да бъде философ. Избиването на хората помежду им не представляваше глобална заплаха като разрушаването на озоновия слой, а нещо напълно естествено, макар и не съвсем приятно за замесените страни.

Килмара не искаше да безпокои Фицдуейн, който трябваше да почива и да се възстановява от сериозното раняване, но не можеше да се отрече, че той беше специално заинтересован от изхода на това, което ставаше сега. Освен това Хюго имаше отличен тактически нюх. Беше водил свои войни и беше отразявал много други в продължение на двайсет години. Беше видял и добро, и лошо през това време и беше насъбрал много от този опит по начин, по който малко хора го правеха.

Като влезе в стаята на Фицдуейн, Килмара погледна часовника си. Беше десет и няколко минути. Един лекар и две сестри преглеждаха Фицдуейн и генералът на рейнджърите беше помолен с категоричен тон да изчака навън. След десет минути лекарят излезе.

Килмара се опита да влезе, но отново беше отпъден от сестрите. Най-после и те излязоха. Едната държеше полузакрито бъбрековидно легенче, в което се забелязваше нещо кърваво. В ръцете на другата имаше подобно легенче, съдържащо спринцовка.

Мина му през ума, че макар и да се възстановяваше, Фицдуейн все още беше доста болен. Поколеба се пред вратата. После изведнъж реши, че приятелят му може да се превърне в мъртвец, ако по-скоро не измислят нещо.

Фицдуейн беше подпрян с възглавници в удивително изрядно легло, но беше затворил очи и изглеждаше тревожно блед. Изглеждаше много по-добре преди последната визитация. От друга страна, леглото му беше идеално оправено: Ъгълчетата бяха истинска радост за окото. Чаршафите миришеха на белина. Изпънати, подпъхнати под дюшека и без една гънка или петно, одеялата бяха гледка, която би накарала горната устна на някой флотски инспектор да затрепери от завист.

Фицдуейн отвори очи. Вече нямаше вид на мъртвец, което беше окуражаващо.

— Нещо ново?

— Имаме някои нови сведения — Килмара се поколеба.

— Искаш ли да ми кажеш за тях?

— Не нося добри новини — каза Килмара. — Имаш страхотен шанс да умреш в разцвета на живота си.

— Искаш да кажеш да бъда убит? — попита Фицдуейн с бегла усмивка. — Тези хора са маниакални.

— Предполагам, че това е намерението им. Бих искал да те преместя, но къде?

— Казвай всичко — в гласа на Фицдуейн вече не се долавяха шеговити нотки.

— Преди ден-два чухме, че ПИРА са в района. Много важно, макар тези хора да са наистина отвратителни. Рано тази сутрин полицаите спипали двама от местните им симпатизанти със скенер. Още не са проговорили, но у тях са намерили списък на пароли — представяш си останалото. Към това прибавяме и Катлийн. Обичайна практика е да се обработи някой вътрешен — ИРА го прави от години — затова наредих на всички от персонала, които се занимават с теб, да се обаждат с парола, когато се прибират вкъщи и преди да идват на дежурство. Катлийн не се обади тази сутрин.

— Не си ми казвал за това.

— Предполага се, че не трябва да те тревожа. Това е една процедура, нищо повече. Не исках да се притесняваш за неща, за които не можеш нищо да направиш.

— Катлийн може да е забравила — каза Фицдуейн.

— Хората не забравят такива неща. Въпросът е на живот и смърт и аз знам как да им го втълпя. Освен това им напомнят всеки път, щом свършват дежурство. Във всеки случай обадихме се да проверим. Тя беше много потисната и… никаква парола.

— Значи така сте разбрали.

Килмара кимна.

— Е, все още не знаем. Изразът е силно подозираме.

— По дяволите! — изруга Фицдуейн.

— ПИРА има ли ти зъб за нещо?

— Доколкото ми е известно — не. Никога и по никой начин не съм се сблъсквал с тях преди, а и стоя надалеч от Севера.

Килмара му подаде лист от факс.

— Преди час изпратих факс в Дъблин и получих ето това.

На факса се виждаше японец, който влиза в такси пред някакъв познат хотел в Дъблин.

— Нищо не схващам — каза Фицдуейн.

— Това е малка страна на малък остров, с малко и хомогенно население и терористки проблем точно пред вратата ни. Ето защо службите за сигурност могат и наистина наблюдават отблизо кой от нашите посетители идва и кой си отива, а ние следим внимателно големите хотели.

Фицдуейн кимна. Тероризмът обикновено се свързваше с идеологията, но беше изненадващо колко често парите влизаха в играта. Много терористи желаеха да живеят добре, като се обосноваваха, че щом рискуват кожата си, заслужават добър стандарт на живот. За оправдание, че отсядат в големи и скъпи хотели им служеше и предполагаемата им анонимност. Всъщност това поведение позволяваше на службите за сигурност да се съсредоточат близо до такива често посещавани места.

Луксозните хотели се наблюдават лесно. Те искат да са в добри отношения с властите. Стаите могат да се подслушват, телефоните — също, а относително лесно могат да се поставят и телевизионни камери. И накрая — човек бързо може да се споразумее с персонала на рецепцията. А хората от персонала забелязват много неща. На това са обучени. Така откликват моментално на нуждите на госта и освен това си осигуряват добър бакшиш. А за точна информация службите за сигурност дават още по-голям бакшиш.

— Човек със северняшки акцент попитал на рецепцията в „Бърлингтън“ за един от гостите им, някакъв японец. Акцентът привлякъл вниманието, а комбинацията била достатъчно необичайна, за да накара службите за сигурност да фотографират азиатеца. Севернякът впоследствие бил разпознат като Пади Макгонигъл, водача на ПИРА. Японецът нарича себе си Сасада. В действителност той е член на… познай кои? Нашите стари приятели — Яибо.

Фицдуейн мълчеше и се опитваше да възприеме новото развитие на събитията. Мисълта за положението, в което се намира Катлийн, го караше да се чувства безпомощен и виновен. Физически се чувстваше по-слаб от обикновено. Лекарят му беше изнесъл лекция да не се притеснява и беше останал недоволен от натоварения режим, който Фицдуейн сам си беше наложил.

— Някакви новини от Мечката? — отново се обърна той към Килмара.

— Нищо. Нямаме и радиовръзка заради тези хълмове. Взел е един въоръжен детектив и двама невъоръжени полицаи. Ще отиде да разузнае. Ако е ситуация със заложници, няма да може да направи нищо, освен да задържи развитието, докато пристигнат подкрепления. За жалост това ще се проточи доста.

— Колко?

— Поне два-три часа, а може и повече. И то само след като се уверим, че са нужни. Проблемът се състои в това, че сериозни престъпници са започнали някаква операция и най-близкото военно поделение е заето с претърсване на границата. Там снощи е имало стрелба. Не сме от първите в списъка от нуждаещи се. Само подозираме. Те се занимават с вече започнала операция.

Недостатъчният брой хора беше постоянен проблем за ирландските служби за сигурност. Невъоръжената в по-голямата си част полиция заедно с армията възлизаше на не повече от двайсет хиляди, а само съвсем малък процент от тях бяха екипирани за борба с тежковъоръжени терористи. Естествено те бяха струпани в големите населени центрове и други будещи тревога места като границата. Жалкото състояние на пътната мрежа възпрепятстваше бързото придвижване. Хеликоптерите, най-доброто разрешение на проблема, бяха прекалено малко. При целия този недостиг те често биваха монополизирани от политици, посещаващи избирателните си райони. В реалния свят преследването на избирателни гласове обикновено беше по-важно от преследването на терористи.

— Ако са хванали Катлийн — каза Фицдуейн, — ще я накарат да проговори. Това означава, че ще знаят къде да ударят, мястото и броя на постовете, въоръжението — в основни линии всичко, което им трябва.

— Ще знаят всичко, което Катлийн е видяла — каза Килмара, — което не е същото. Има и някои други предпазни мерки, които един лаик не би забелязал.

— Ще знаят най-важното — трескаво мислеше Фицдуейн — и ще действат бързо. Предполагам, че ще си проправят път с взривове. Работата не е за снаряд през прозореца. Ще искат да са сигурни, а тежкият обстрел е в стила на ПИРА.

Килмара беше ужасен. В Северна Ирландия обикновено взимаха заложник най-малко половин ден преди операция и той беше разработвал действията си в тази насока. Сега осъзна, че Фицдуейн можеше да се окаже прав. Като се отчетеше времето за принуждаване на Катлийн да говори, обсъждането на план, базиран на нейните сведения, пътуване и разузнаване, нападението ставаше вероятно във всеки момент. Но сигурно щяха да почакат да свърши смяната на лекарите. От друга страна, ако това щеше да бъде щурм — бързо влизане и излизане — едва ли щяха да искат да им се пречкат посетители, значи щеше да стане преди часовете за свиждане.

Вероятно имаха само един час за подготовка, и то в най-добрия случай.

Килмара обсеби ума на Фицдуейн за още няколко минути, а после събра на инструктаж малкото сили, с които разполагаше. Извършени бяха известни промени. Самият Фицдуейн беше преместен от стая номер 2 от лявата страна на коридора в номер 4 — стаята в ъгъла отдясно.

Килмара не желаеше престрелка в болницата, но нямаше къде другаде да премести Фицдуейн на безопасно място. В частното крило поне нямаше други пациенти. Би предпочел да посрещне нападателите долу, на паркинга, или някъде далеч от болницата, но нямаше достатъчно хора за такъв вариант, а и винаги беше доста оживено в района на болницата и имаше вероятност за жертви сред населението.

Нападателите можеха да избират времето, броя на хората и силата на оръжието си, но Килмара беше избрал терена. Дойде му наум, че един известен ирландец, херцог Уелингтън, беше усъвършенствал тази тактика. Той никога не бе водил битка на терен, който не е разузнал предварително, и никога не бе губил. Понякога обаче беше давал страшно много жертви.

Килмара беше уверен, че неговата бойна единица щеше да преживее този щурм, но не знаеше на каква цена.

 

 

Четирийсет и пет минути Сасада продължи да разпитва Катлийн с нож в ръка.

Той задаваше едни и същи въпроси отново и отново, докато предизвикателната искрица в очите й помръкна. Чак тогава Сасада реши, че му е казала всичко, което знае.

Когато най-сетне разпитът приключи, Катлийн беше обляна в кръв и изпаднала в шок. Сасада беше завършвал въпросите с малки заплашителни бодвания с ножа. Острието беше толкова остро, че самото пробождане не болеше отначало, но рукналата кръв и ужасът, който то внушаваше, заличаваха всякаква надежда от съзнанието й.

Макгонигъл беше наблюдавал всичко това с нарастващо раздразнение. Той действаше далеч от родна земя и се чувстваше неспокоен при тези обстоятелства. Беше от Северна Ирландия и познаваше навиците и методите на Британската армия и Кралската полиция в Ълстър. Гардата, полицията на Ирландската република и Ирландската армия му бяха малко познати.

Когато Сасада приключи, нареди да вържат двете жени и да им запушат устите, след което ги бутнаха безцеремонно на пода в предната стая. После издърпаха една разтегателна маса, около която седнаха, и разработиха подробен план за нападение.

Макгонигъл ръководеше обсъждането. Това, че все още беше жив, беше показателно за неговия професионализъм. Всяко нападение се разработваше безупречно, но той беше привикнал хората си да импровизират, ако нещо се объркаше. Държеше най-много на точното разчитане на времето и на дисциплината. Той повтори правилата за стрелба и движение, които осигуряваха всеки да напредва, прикриван от своите. По ирония на съдбата Макгонигъл беше служил като млад в Британската армия. След това обучението му беше продължило в Либия, където беше станал експерт по оръжията от съветския блок.

— Болницата е малка — каза той, като посочи плановете, донесени от Сасада — и правоъгълна по форма. Входът е в средата, а регистрацията отляво. Точно срещу входа има стълбище за горните етажи. На всеки етаж има отделения и от лявата, и от дясната му страна. Отделението, което ни трябва — наричат го „частното крило“ — е на третия етаж отляво. Третият етаж е последен, макар стълбището да продължава до една междинна площадка, където има тоалетни и складови помещения.

Макгонигъл използваше кука за плетене вместо показалка. Беше я намерил в кошничката за плетиво и тя му напомни за убитата му майка. Заблуден куршум, изстрелян от британски парашутисти, я беше застигнал с плетка в ръка.

— Сестрата казва, че след пристигането на нашата жертва обикновено има един невъоръжен гард или понякога въоръжен детектив долу, във фоайето. Той наблюдава кой се качва нагоре и съобщава на друг човек на третия етаж. Униформеното ченге не е въоръжено, но все пак има радиопредавател.

Чернокосият терорист Джим го прекъсна:

— Човекът на третия етаж?

— Третият етаж — частното крило отляво — се пази изцяло от рейнджъри. Инсталирали са така наречената контролна зона. Има един рейнджър отвън, после два комплекта нарочно поставени бронирани врати. Външният те проверява и пуска през едната врата. В междинното пространство има метален детектор. Ако си чист, минаваш през втората врата, където пази втори рейнджър. Вратите никога не се отварят едновременно. Всъщност смятам, че изобщо не е възможно. Имат някаква вградена електроника.

— Има ли видеонаблюдение? — попита друг терорист.

Макгонигъл кимна.

— Има камера на стената, която обхваща пространството след втората врата — целия коридор чак до горния край на стълбището. Там имаше аварийни врати, но са махнати от рейнджърите. Всеки, който се изкачи по стълбището или излезе от асансьора до него, е в обсега на камерата от момента, когато стъпи на третия етаж.

В стаята настъпи мълчание. Всеки преценяваше чутото досега. Премахването на полицая при регистратурата нямаше да представлява проблем, но изкачването на три етажа по стълбите, без да привлечеш вниманието на въоръжения рейнджър най-отгоре, нямаше да бъде толкова лесно. Но както винаги, Макгонигъл имаше идея. В това беше добър.

— Пожарна стълба? — попита Джим.

Той трудно разчиташе строителни планове и би предпочел някаква снимка или начертана на ръка скица. Освен това хранеше подозрения относно старите планове. Не беше съвсем по ирландски да бъдеш изряден с архивите. Независимо от законите, сградите непрекъснато биваха променяни и подобрявани, без новите планове да влизат в папките. Това не бяха оригиналите, но все пак бяха на четирийсет години. Питаше се доколко са надеждни.

Макгонигъл кимна.

— Има по една от двата края на коридора. И двете извеждат на плоския покрив. Обаче смятам, че е по-безопасно да приемем, че рейнджърите са направили нещо с тази от тяхната страна.

Обсъждането на плана продължи. Завързана на пода и временно забравена в ъгъла, Катлийн слушаше сценария на нападението, което й беше невъзможно да спре. Тя се отчая, когато от брезентовите пътни чанти терористите извадиха оръжието и онова, което бяха сглобили. Нямаше само автомати. Тези хора имаха реактивни гранатомети — съкрушителна огнева мощ.

Тя си повтаряше само едно. Беше казала на терористите всичко, освен верния номер на стаята на Фицдуейн. Това беше лъжа, към която се беше придържала докрай; лъжа, която самата тя вече беше приела за истина, за да не се издаде пред тези мръсници. Фицдуейн беше в стая номер 2. Тя ги беше убедила, че всъщност е в стая номер 4. Това беше всичко, което можеше да направи. Беше ужасно малко за съжаление.

Скоро след това терористите тръгнаха заедно със Сасада, като оставиха само един човек да ги пази, в случай че бъдат необходими заложници. Ако нападението протечеше по план, щеше да последва телефонно обаждане, след което Катлийн и майка й щяха да бъдат убити, както лежаха така безпомощно на земята. От тях вече не биха имали полза, а и биха могли да идентифицират своите похитители. Сасада искаше да ги убие по-рано, но Макгонигъл го убеди да изчака още час и нещо.

Не им оставаше много време живот. Катлийн ридаеше. Пазачът Иймън, онзи плешивият, слушаше радио и от време на време поглеждаше към тях. На коленете му лежеше автомат „Калашников“, но той възнамеряваше да ги убие с нож. И преди беше убивал, но не и по този особен начин.

Беше му минало през ума да се позабавлява с медицинската сестра, но пребита и потънала в кръв, тя не беше особено примамлива за окото. И все пак това чакане беше много досадно. Би трябвало да остане в предната стая с пуснати щори, но това беше нелепо. Какво толкова, ако някой го видеше — само като фигура — отвън? Пък и кой ли би могъл в това проклето затънтено място?

Той се изправи, протегна се и отиде в кухнята да си приготви чай.

 

 

Бяха в колата на Мечката. Така беше по-малко вероятно да привлекат нечие внимание, отколкото с добре известните полицейски коли без номер. Колата на Мечката имаше лепенка „Авис“ — знак, че принадлежи на турист в тази част на света.

Безбройните малки шосета бяха тесни и криволичещи и Мечката все още свикваше с шофирането от лявата страна на пътя. Каменните мостове бяха още по-тесни. Струваше му се много вероятно да остави малко от боята на колата по местните камъни, преди да е приключил денят.

Като излизаха от един завой на около километър и половина от къщата на Катлийн, срещу тях се зададоха две коли. Мечката забеляза първата в последната минута и зави рязко, за да избегне сблъсъка.

Гумите блокираха и колата се подхлъзна в едно мочурливо място извън настилката. Той успя да спре, като внимателно използва съединителя и скоростния лост, а после се опита да излезе обратно на пътя, но напразно. Оказа се, че и вратата му беше заяла.

Мечката се почувства много глупаво и страшно се ядоса на себе си. Трябваше да остави някой от полицаите да кара. В Швейцария беше добър шофьор, но в Ирландия винаги минаваха по няколко дни, докато свикне, а и шосетата в западната част бяха най-лошите. Пътникът до него се беше измъкнал и той го последва с известно затруднение. Мечката не беше създаден за затворени пространства.

В продължение на петнайсет минути четиримата мъже се опитваха безуспешно да избутат колата обратно на шосето. Мечката се подхлъзна и падна няколко пъти в калта. Нито един от предавателите им не хващаше каквито и да било сигнали от долината.

Накрая четиримата се отправиха към къщата на Флеминг пеша. Мечката не обичаше особено много да ходи пеш, но успяваше да поддържа сравнително бързо темпо, когато се налагаше. Въоръженият детектив вървеше последен в малката група. Той беше извадил своя узи от куфарчето, където обикновено го носеше, и го беше преметнал през рамо.

След като повървяха пет минути, небето изведнъж притъмня заплашително и заплющя силен дъжд. В далечината проблясваха светкавици и боботеха гръмотевици.

От мустаците на Мечката започна да капе вода. Той подгизна от рядката си коса чак до върха на скъпите си обувки. Те бяха подарък от Катя и му придаваха по-различен от обичайния за него външен вид. Ирландският климат е абсурден, и то не за пръв път, мислеше си Мечката и се чудеше защо беше склонен да действа съвсем непредпазливо и различно от обичайното в Берн, когато беше близо до Фицдуейн. По някакъв начин този проклет ирландец предизвикваше авантюриста у него.

Мечката изправи стойка и започна да свирука някакъв швейцарски марш. Зад него двамата униформени полицаи — като местни хора те бяха проявили разум и носеха фуражки, дълги мушами и високи ботуши — се спогледаха и щом хванаха мелодията, се присъединиха към него. Зад тях детективът провери предпазителя на дулото на своя узи, поставен за по-голяма ефективност при по-тежки от обичайните за параметрите му условия, и започна да отмерва такта с ръка, удряйки по патронника.

Скоро всички вървяха маршово в крак. Като излязоха от един завой, видяха пред себе си бунгалото на семейство Флеминг.

В стаята от задната страна на къщата светеше лампа.