Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (35)

Трийсет и четвърта глава

На другия ден всички спаха до късно освен войниците от караула и малкия рицар, който никога за никакво удоволствие не беше занемарявал службата си.

Младият пан Нововейски също стана много рано, защото Зоша Боска му беше по-мила от почивката. Той се облече още от сутринта с хубави дрехи и отиде в оная зала, където вчера бяха танцували, за да подслушва дали в съседните стаи за жените вече не е започнало движение и суетня.

В стаята, заета от пани Боска, вече се чуваше някакво движение, но нетърпеливият младеж толкова бързаше да види Зоша, че хвана кинжала си и започна да кърти с него мъха и пръстта между гредите, та поне през дупчица с едно око да надзърне у Зоша.

При това занимание го свари пан Заглоба, който дойде с броеницата си за молитва, и като разбра веднага какво става, приближи се на пръсти и почна да налага гърба на рицаря с броеницата от сандалово дърво.

Пан Нововейски бягаше, измъкваше се и уж се смееше, но беше много смутен, а старецът го гонеше, биеше и повтаряше:

— Ах ти, турчин такъв, ах ти, татарино, на ти, на ти! Exorciso te!^[1] А къде ти е приличието? Жените ще подглеждаш, а? На ти! На ти!

— Ваша милост благодетелю! — викаше пан Нововейски. — Не е редно от светата броеница да се прави камшик! Оставете ме, защото аз нямах грешни намерения!

— Не е редно, казваш, да бия със светата броеница? Не е вярно! Палмата също е свещена на Цветница, а пък бият с нея. Това някога е било поганска броеница и е била собственост на Субагази, но аз му я взех при Збараж, а после апостолският нунций я освети. Гледай, истинско сандалово дърво!

— Ако е истинско сандалово дърво, трябва да мирише.

— На мене ми мирише броеницата, а на тебе момичето. Ще трябва още доста да ти отупам гърба, защото дяволът най-добре се прогонва от тялото със свещените броеничени зърна!

— Кълна се, че нямах грешни намерения!…

— Само от набожност дълбаеше дупката, нали?

— Не от набожност, а от любов, и то толкова изключителна, че не зная дали няма да ме пръсне като граната! Какво ще му хвърлям прах в очите, когато си е така! Бръмбарите не жилят така конете лете, както мене ме жилят чувствата!

— Гледай това да не бъдат грешни желания, че когато влязох тук, ти не можеше да се успокоиш, само блъскаше пета в пета, сякаш стоеше върху разпалени въглени.

— Кълна се в Бога, че не видях нищо, защото току-що бях започнал да дълбая дупчицата!

— Ха! Младост!… Кръвта не е вода!… И аз понякога дори досега трябва да се овладявам, защото в мене все още живее leo, qui querit quem devoret!^[2] Щом имаш чисти намерения, значи мислиш за женитба?

— Дали мисля за женитба? Боже всемогъщи! А за какво друго бих могъл да мисля? Не само мисля, но се чувствам, като че ли някой ме боде с шило! Ти, ваша милост, не знаеш ли, че аз още вчера поисках ръката й от пани Боска и вече имам позволение от баща си?

— Мъж от сяра и барут! Дай да те целуна, разбойнико! Щом е така, тогава работата е друга, но казвай как стана това.

— Вчера пани Боска отиде в стаята си да донесе шал за Зошка, а аз подир нея! Тя се обръща: „Кой е там?“ А аз бух в краката й! „Бийте ме, майко, но Зошка ми дайте, моето щастие, моята любов.“ А пани Боска се съвзе и рече така: „Всички хвалят ваша милост и те смятат за достоен рицар; моят мъж е в робство, а Зошка без опека на тоя свят; все пак аз няма да дам днес отговор, нито пък утре, а по-късно, но и ти, ваша милост, се нуждаеш от бащино позволение.“ След тия думи тя си тръгна, защото смяташе, че аз правя това в пияно състояние. Вярно, че бях направил глава…

— Няма нищо! Всички бяха направили глави! Видя ли как най-сетне и островърхите шапки на Навираг и анардратите се килнаха настрани?

— Не видях, защото тогава вече се питах в себе си как най-лесно да получа позволение от баща си.

— И мъчно ли се уреди?

— На разсъмване двамата се прибрахме в стаята си, а понеже желязото трябва да се кове, докато е горещо, веднага си помислих, че ще е добре, ако поне отдалеко поразузная как тате ще посрещне тая работа. И му казвам: „Слушай, татко, искам веднага да се оженя за Зоша и ми трябва позволение, но ако не ми го дадеш, чак при венецианците ще отида да служа и толкова вече ще ме видите.“ А той като скочи разярен срещу мене: „Ой ти, ама син! — казва. — Ти знаеш и без позволение да я караш! Върви при венецианците или вземи момичето, само те предупреждавам, че грош няма да ти дам не само от моето, но и от майчиното ти наследство, защото всичко това е мое!“

Пан Заглоба издаде напред долната си устна:

— Ой, лошо!

— Чакай, ваша милост. Като чух това, веднага му казвам така: „Но нима аз моля за пари или се нуждая от тях? Благословия ми трябва, нищо друго, защото това поганско богатство, което се падна на моята сабя, ми стига за една добра аренда, дори да купя някое по-бедно село! Което е от майка ми, нека остане за зестра на Ева, а аз ще прибавя и една-две шепи тюркоази, па и по топче атлаз и ламе, а дойде ли лоша година, тогава и на тебе ще помогна с налични пари.“

Тогава баща ми стана страшно любопитен:

— Ти толкова ли си богат? — пита. — За Бога! Откъде? От плячка? Защото ти замина беден като черковна мишка…

— Ех ти, тате! — отговарям аз. — Ами аз вече единайсет години размахвам тоя пестник и, както казват, не много лошо, как тогава да не посъбера! Бях при атакуването на разбунтуваните крепости, в които паплачта и татарите бяха натрупали цели купища най-скъпа плячка; бих мурзи и разбойнически банди, а плячка идеше ли, идеше. Вземах само това, което ми се даваше — без да онеправдавам когото и да било, — но богатството ми растеше и ако човек не гуляеше, щях да имам за две имения като твоето.

— А старият какво каза? — попита Заглоба развеселен.

— Баща ми се слиса, защото не беше очаквал това, и веднага започна да ме кори за моето пилеене; „Имотът ни, казва, щеше да се увеличи, но такъв развейпрах, такъв фукльо, който само знае да се надува и да се представя за магнат, всичко ще пропилее, нищо няма да задържи.“ После любопитството му надделя и той започна да разпитва подробно какво имам, а аз, като видях, че така по-лесно ще измоля своето, не само че не скрих нищо, но и поизлъгах малко, макар че обикновено не обичам да преувеличавам, понеже смятам, че истината е овес, а лъжата — плява. Баща ми се хвана за главата и започна: „Това и това би се купило още, казва, това и това начинание бихме могли да продължим; щяхме да живеем в съседство, а в твое отсъствие бих надзиравал всичко.“ И добрият ми баща се разплака: „Адаме — казва, — това момиче страшно ми хареса за тебе, а понеже се намира под покровителството на хетмана и от това може да има някаква ползица… Адаме — казва, — само че ти да се отнасяш добре към дъщеря ми и да не ми я разсипеш, защото и в смъртния си час няма да ти простя.“ А аз, ваша милост благодетелю, при самото споменаване, че мога да сторя нещо лошо на Зоша, се разревах! Тогава паднахме с баща ми в прегръдките един на друг и плакахме чак до първи петли!

— Дявол е старецът! — измърмори Заглоба. После добави високо:

— Е! Значи скоро може да имаме сватба и ново веселие в Хрептъов, особено защото сега са месопустни Заговезни!

— Още утре щеше да бъде, ако зависеше от мене — възкликна Нововейски разпалено, — но ето какво, благодетелю! На мене отпуската ми се свършва скоро, а службата си е служба и трябва да се връщам в Рашков. Ех! Пан Рушчиц ще ми даде втора отпуска, зная! Но не съм сигурен дали жените няма да забавят работата. Защото майката казва: „Мъжът ми е в робство“ — дъщерята дума: „Тате е в робство.“ А какво значи това? Да не би аз да държа в робство тоя татко или какво? Страшно се боя от такива пречки, а ако не бяха те, щях да хвана свещеник Камински за расото и нямаше да го пусна, докато не ни свърже със Зошка. Но втълпят ли си нещо жените, с клещи не можеш да го извадиш от главите им. Последния си грош бих дал, сам бих отишъл за тоя татко, но няма как! Защото никой не знае къде е той, а може и да е умрял — и ето ти работа! Ако ми кажат да го чакам, ще го чакам до Страшния съд!

— Двамата Пьотровичи тръгват утре на път заедно с Навираг и анардратите; вест ще дойде скоро.

— Господи, спаси ме! Аз значи ще трябва да чакам вестта. Преди настъпването на пролетта не би могло да се постигне нищо, а през това време ще изсъхна, кълна се в Бога! Благодетелю! Всички вярват във вашия разум и опит, избийте това чакане от главите на тия жени! Благодетелю, напролет ще има война! Бог знае какво ще стане; ами че аз искам да се оженя за Зошка, а не за баща й, защо ще трябва да въздишам по него?

— Увещай жените да дойдат в Рашков и да останат там. Там и за новини е по-лесно, а ако Пьотрович намери Боски, ще му е по-близо до вас. Второ: аз ще направя каквото мога, но ти помоли и пани Башка да се застъпи за тебе.

— Няма да изпусна, няма да изпусна и това, защото мене дяволите…

Изведнъж вратата изскърца и влезе пани Боска. Но докато пан Заглоба успее да се огледа, младият Нововейски вече се строполи в краката й и като зае огромно пространство от пода с грамадното си тяло, започна да вика:

— Имам бащино позволение! Майко, давайте ми Зошка! Давайте ми, майко, Зошка! Давайте ми, майко, Зошка!

— Давайте, майко, Зошка! — заприглася Заглоба басово. Тоя шум привлече хората от съседните стаи; влезе Башка, пан Михал излезе от канцеларията си, а след малко се появи и Зоша. На момичето не приличаше да се досеща каква е работата, но веднага се обля в руменина и като скръсти бързо ръце и сви устни, застана край стената с наведени очи. Баша веднага подкрепи молбата на юнака, а пан Михал изтича за стария пан Нововейски. Той дойде и силно се огорчи, че синът му не беше поверил тая задача на него и не бе оставил това на неговото красноречие, но въпреки това се присъедини към молбите.

Пани Боска, която наистина си нямаше каквато и да било по-близка опека, най-сетне се разплака и се съгласи както с молбата на пан Адам, така и да замине заедно с Пьотрович и хората му за Рашков и там да чака мъжа си. Едва тогава, цяла в сълзи, тя се обърна към дъщеря си.

— Зошка — каза, — а на тебе по сърце ли са намеренията на пановете Нововейски?

Всички очи се обърнаха към Зоша, а тя, застанала до стената, държеше според обичая очите си впити в пода и след кратко мълчание, цяла пламнала, изрече с едва чуто гласче:

— Искам в Рашков!…

— Моя прекрасна! — викна пан Адам, скочи към нея и я грабна в прегръдките си.

А после така започна да крещи, та чак стените трепереха:

— Зошка е вече моя, моя, моя!…