Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (8)

Седма глава

Панна Баша обаче склони Володиовски да я учи на фехтовка, а той не отказа, защото след няколко дни, макар винаги да предпочиташе Дрогойовска, обикна и Башка, па и мъчно беше да не я обикне човек.

И така една сутрин започна първият урок, предизвикан главно от самохвалството на Башка и от уверенията й, че вече владее доста добре това изкуство и не всеки би могъл да издържи срещу нея.

— Стари войници, каквито се намират у нас, са ме учили — казваше тя, — а пък знае се, че няма по-добри фехтовчици от нашите… О, то още не се знае дали и вие, ваши милости, няма да си намерите равни на вас.

— Какво говориш, ваша милост панно — възкликна Заглоба. — Ние нямаме равни по целия свят!

— Бих искала да покажа, че и аз съм ви равна. Не разчитам, че ще мога, но бих искала!

— На стрелба с бандолетче^[1] и аз бих се опитала — каза пани Маковецка, като се смееше.

— За Бога! Навярно амазонки живеят в Латичовско! — каза Заглоба и после попита Дрогойовска:

— А ти, ваша милост панно, какво оръжие владееш най-добре?

— Никакво — отговори Кшиша.

— Ами! Никакво! — викаше Башка. — И започна да пее, като имитираше Кшиша:

Рицари, помнете —

нито щит помага,

нито пък спасява здрава броня!

През стомана даже

впиват се в сърцето

острите стрели на Купидона.

— Ето такова оръжие владее тя, не бойте се! — добави Башка, като се обърна към Володиовски и Заглоба. — Тя е опасен фехтовчик!

— Хайде, ваша милост панно! — каза пан Михал в желанието си да скрие лекото си смущение.

— Ех, Боже, дано да излезе така, както аз мисля! — извика Баша и се зачерви от радост.

Веднага след това зае позиция, като държеше в дясната си ръка лека полска сабичка, а лявата сложи зад гърба си и с издадена напред гръд, с вдигната глава и разширени ноздри беше толкова хубава и така розова, че Заглоба прошепна на пани столникова:

— Гледката на никаква дамаджана, дори със стогодишно унгарско вино, не би ми създала такова удоволствие!

— Внимавай, ваша милост панно — каза Володиовски, — аз само ще се отбранявам, нито веднъж няма да ударя, ваша милост атакувай, както ти харесва.

— Добре. А когато ваша милост поискаш да спра, кажи ми само една дума.

— Стига да поискам и така би могло да се свърши!

— Как?

— Ами на такъв фехтовчик лесно бих избил сабичката от ръката.

— Ще видим!

— Няма да видим, защото от учтивост не ще сторя това.

— Тук не бива да има никаква учтивост! Направи го, ваша милост, ако можеш. Аз зная, че не съм толкова опитна, колкото ваша милост, но чак това не ще се оставя да ми сториш!

— Значи позволяваш, ваша милост?

— Позволявам!

— Я недей, сладкото ми хайдуче! — каза Заглоба. — Той е правил това с най-големите майстори.

— Ще видим! — повтори Баша.

— Да започваме — каза Володиовски, позагубил търпение от хвалбите на девойката.

Започнаха.

Баша нападна страшно и подскачаше като скакалец.

А Володиовски стоеше на едно място и по обичая си правеше съвсем леки движения със сабята си, без дори да обръща особено внимание на атаките.

— Ти, ваша милост, се браниш от мене като от досадна муха! — извика Баша раздразнена.

— Аз не се фехтовам с ваша милост, а те уча! — отвърна малкият рицар. — Така е добре! Като за жена никак не е лошо! По-спокойно с китката на ръката!

— Като за жена ли? Ето ти като за жена, ваша милост! Ето! Ето!

Но при все че Баша употреби най-изкусните си удари, пан Михал не беше засегнат никак. Напротив, умишлено почна да разговаря със Заглоба, за да покаже колко малко го е еня от ударите на Баша.

— Отмести се, ваша милост, от прозореца, че на панна Баша й е тъмно, а макар че сабята е по-голяма от иглата, панна Баша има по-малка експериенция със сабята, отколкото с иглата.

Ноздрите на Баша се издуха още повече, а косата й съвсем падна върху светналите очички.

— Ти подценяваш ли ме, ваша милост? — попита тя, силно задъхана.

— Не като човек, пази Боже!

— Аз не мога да те търпя, ваша милост пане Михале!

— Ето ти, даскале, за уроците! — отговори малкият рицар. После пак се обърна към Заглоба:

— За Бога, като че ли сняг започва да вали.

— Ето ти един сняг, сняг, сняг! — заповтаря Башка, като нападаше.

— Башка, стига! Едва дишаш вече! — намеси се пани столникова.

— Е, дръж сега хубаво сабята, ваша милост, че ще я избия.

— Ще видим!

— Ето!

И сабичката изхвръкна като птица от ръцете на Баша и падна със звън чак при печката.

— Това го направих аз сама! Без да искам! Не ваша милост! — викаше девойката със сълзи в гласа, грабна в миг сабичката и отново нападна.

— Опитай се сега, ваша милост…

— Ето! — повтори пан Михал.

И сабичката отново се намери при печката. А пан Михал каза:

— За днес е достатъчно!

Пани столникова започна да трепери и да пищи по-високо от обикновено, а Баша стоеше насред стаята объркана, замаяна, силно задъхана, като хапеше устни и задържаше сълзите си, които буйно напираха в очите й; тя знаеше, че ако избухне в плач, ще й се смеят още повече, та на всяка цена искаше да се овладее, но като видя, че не ще може, внезапно изтича от стаята.

— За Бога! — извика пани столникова. — Сигурно избяга в конюшнята, а е толкова загрята… току-виж, че настинала. Ще трябва да отида подире й!… Кшиша, не излизай!

След тия думи тя скочи, грабна от трема една топла шубичка и се затече в конюшнята, а подир нея — Заглоба, неспокоен за своето хайдуче.

Дрогойовска също поиска да изтича, но малкият рицар я хвана за ръката.

— Чу ли забраната, ваша милост панно? Няма да пусна тая ръка, докато не се върнат.

И наистина не я пускаше. А това беше сякаш атлазена ръка, мека; на пан Михал му се стори, че някаква топла струя протича от тия тънки пръсти към неговите кости и му създава необикновена наслада, затова ги държеше все по-здраво.

Лека руменина обагри мургавото лице на Кшиша.

— Виждам, че съм пленница, взета в робство! — каза тя.

— Който би взел такава робиня, не ще има за какво да завижда на султана, а и султанът с готовност би дал половината си държава за такава пленница.

— Но ти, ваша милост, нали не би ме продал на поганците?

— Както душата си не бих продал на дявола!

Тук пан Михал си даде сметка, че моментното увлечение го отведе твърде далече, и се поправи:

— Както не бих продал сестра си.

Дрогойовска каза сериозно:

— Сполучил си, ваша милост. Аз съм сестра по чувства на пани столникова, ще бъда и на ваша милост.

— От сърце благодаря — каза пан Михал, като й целуна ръка, — защото страшно се нуждая от утеха!

— Зная, зная! — повтори девойката. — И аз съм сираче!

Сега малка сълза се търкулна от клепачите й и заседна върху лекия мъх над устата.

А Володиовски гледаше сълзата, гледаше леко засенчената уста, най-сетне каза:

— Ти, ваша милост панно, си добра като ангел! Вече ми олекна!

Кшиша се усмихна мило:

— Дай, Боже, ваша милост!

— Кълна се в Бога!

При това малкият рицар чувстваше, че ако втори път целуне ръката й, ще му стане още по-леко. Но в тоя миг влезе пани Маковецка.

— Башка взе шубичката — каза тя, — но е толкова засрамена, че за нищо на света не иска да дойде. Пан Заглоба тича подире й по цялата конюшня.

И наистина, без да пести утешения и увещания, Заглоба не само че тичаше подир Башка по цялата конюшня, но най-сетне я измъкна навън с надежда, че там по-лесно ще я склони да се прибере в топлата стая.

Тя бягаше от него и повтаряше:

— Няма да се прибера! Нека да замръзна! Няма да се прибера! Няма!…

Най-сетне видя вече при къщата една възправена дървена стълба, скочи като катеричка на нея и спря едва при ръба на покрива. Там седна, обърна се към пан Заглоба и полузасмяна извика:

— Добре, ще се прибера, ако ваша милост се изкачиш тук при мене!

— Аз да не съм котарак, хайдучето ми, че да се влача подире ти по покривите? Така ли ми се отплащаш, задето те обичам?

— И аз те обичам, ваша милост, но от покрива!

— Дядото си знае своето, бабата — своето! Я да слизаш веднага!

— Няма да сляза!

— За Бога, смешно е така да си туряш на сърце, че си се изложила. Не само с тебе, невестулке огорчена, е сторил Володиовски това; същото направи и с Кмичиц, който минаваше за майстор на майсторите — и то не на шега, а при дуел. На него най-знаменитите италиански, немски и шведски фехтовчици не можеха да дадат отпор, докато преброиш до сто, а тук едно бръмбарче така ще взема присърце случилото се. Тюх! Засрами се! Слизай, слизай! Нали тепърва се учиш!

— Но пан Михал не мога да го търпя!

— Хайде де! Дали защото е exquisitissimrus^[2] в онова, което искаш да научиш? За това трябва да го обичаш още повече!

Пан Заглоба не се лъжеше. Въпреки излагането й, възхищението на Баша от малкия рицар се беше засилило, но тя отвърна:

— Нека да го обича Кшиша!

— Слизай, слизай!

— Няма да сляза!

— Добре, седи си тогава; ще ти кажа само, че е дори неприлично девойка да седи на стълба, защото може да даде на света забавна гледка!

— Ами, не е вярно! — каза Баша и загърна с ръце тубичката.

— Аз съм стар, няма да вдигна око, но веднага ще повикам всички, нека се нагледат.

— Слизам вече, слизам! — викаше Баша. Изведнъж Заглоба се полуобърна към къщата.

— Я виж, някой идва!

И наистина иззад ъгъла се показа младият пан Нововейски, който беше пристигнал на кон, вързал коня си при страничната портичка и сега обикаляше къщата, за да влезе през главния вход.

Щом го видя, Баша с два скока се намери на земята, но за зла чест беше вече късно. Пан Нововейски я видя при скачането й от стълбата, та се спря смутен, смаян, облян в руменина като момиче; Баша стоеше пред него също така объркана и изчервена. Докато внезапно викна:

— Второ излагане!

Пан Заглоба, много развеселен, попремига някое време със здравото си око, накрай каза:

— Пан Нововейски, приятел и подчинен на нашия Михал, а това е панна Стълбовска — тю! — Йежорковска, исках да кажа.

Нововейски се опомни бързо, а понеже беше войник с бистър ум, макар и млад, поклони се и като вдигна очи към чудното видение, каза:

— За Бога! Рози цъфтят на снега в Кетлинговата градина!

А Баша направи реверанс и измърмори на себе си:

— За друг нос, не за твоя!

После каза най-любезно:

— Моля в покоите!

И сама тръгна напред, втурна се бързо в стаята, където пан Михал седеше с останалата компания, и извика, като загатваше за червения контош на пан Нововейски:

— Червенушка долетя!

После седна на столче, слепи ръце длан до длан и се окуми, както приличаше на скромна и добре възпитана девойка.

Пан Михал представи своя млад приятел на сестра си и на Кшиша Дрогойовска, а той, като видя другата девойка, също така изключително красива, макар със съвсем различна хубост, за втори път се смути; това обаче прикри с поклон и за да си придаде по-внушителен вид, посегна към мустаците си, които не бяха още поникнали.

Тогава завъртя пръсти над устната си, обърна се към Володиовски и му обясни целта на идването си. Великият хетман искал незабавно да се види с малкия рицар. Доколкото пан Нововейски разбирал, ставало въпрос за някаква военна функция, защото хетманът току-що получил няколко писма, а именно от пан Вилчковски, пан Шилницки, полковник Пиво и от други коменданти, пръснати из Украйна и Подолието, с донесения за кримските събития, чието развитие не се очертавало като благоприятно.

— Самият хан и султан Галга, който преговаряше с нас в Подгайци — продължаваше пан Нововейски, — искат да изпълняват договорите; но Буджак вече шуми като кошер при роене; белгородската орда също се вълнува; те не щат да слушат нито хана, нито Галга…

— Пан Собески вече ми довери това и ме питаше за съвет — рече Заглоба. — Какво приказват сега там за пролетта?

— Разправят, че с първата трева тая паплач сигурно ще се размърда и отново ще трябва да я смачкаме — отговори пан Нововейски.

При тия думи той си придаде страхотно войнствен израз на лицето и започна така да суче мустаци, та горната му устна чак се зачерви.

Баша, която го гледаше внимателно, веднага забеляза това, отдръпна се малко назад, за да не я вижда пан Нововейски, и също започна да суче мустаци по примера на рицаря.

Пани столникова веднага я скастри с поглед, но в същото време се затресе, като едва сдържаше смеха си; пан Михал също хапеше устни, а Дрогойовска така сведе очи, та дългите ресници хвърляха сянка чак върху бузите й.

— Ти, ваша милост, си млад човек, но опитен воин! — каза Заглоба.

— На двайсет и две години съм, но вече седем служа на отечеството, защото петнайсетгодишен избягах от манастира на бойното поле! — отговори младежът.

— И степта познава, и из тревата умее да се движи, и да връхлита върху татарите като усорлица на яребици — добави пан Володиовски. — Той е голям преследвач! Пред него татарин не може да се спотаи в степта!

Пан Нововейски пламна от задоволство, че толкова славна уста го хвали пред девойките.

При това той беше не само степен ястреб, но и красив момък, възчерен, позагорял от ветровете. На лицето си имаше белег от ухото чак до носа, който от удара беше по-тънък от едната страна, отколкото от другата. Очите му бяха зорки, привикнали да гледат надалече, над тях гъсти черни вежди, сключени над носа, та образуваха нещо като татарски лък. На бръснатата глава стърчеше черна разрошена кика. На Баша той се понрави и с говора си, и със стойката, но въпреки това тя не престана да го имитира.

— О, моля! — каза Заглоба. — Приятно е на старец като мене да види, че расте достойно за нас поколение.

— Още не е достойно! — отвърна Нововейски.

— Хвала и модестия^[3]! Скоро ще видим как ще почнат да поверяват на ваша милост и по-малки команди.

— Как така! — извика пан Михал. — Той вече е бивал командир и сам е водил боеве.

Пан Нововейски така започна да суче мустаци, че за малко не откъсна устната си.

А Баша, без да снема от него очи, също вдигна двете си ръце до лицето и го имитираше във всичко.

Но досетливият войник скоро забеляза, че погледите на цялата компания се насочват встрани, там, където малко зад него седи оная девойка, която беше видял на стълбата, и веднага се догади, че тя трябва да прави нещо закачливо срещу него.

И уж без да обръща внимание, продължи да разговаря и все така да търси мустаците си, докато най-сетне намери удобен момент и се обърна толкова бързо, че Баша нямаше време нито очите си да отвърне от него, нито да снеме ръце от лицето.

Тогава тя се изчерви страшно и без сама да разбира какво прави, стана от стола. Всички се смутиха леко и настана кратко мълчание.

Внезапно Баша се плесна с ръце по роклята.

— Трето излагане! — възкликна тя със сребърното си гласче.

— Ваша милост панно! — каза живо пан Нововейски. — Аз веднага забелязах, че зад мене се прави някаква смешка. Признавам, че копнея за мустаци, но ако не ги дочакам, това ще бъде, защото ще съм загинал за отечеството; в такъв случай надявам се, че то ще възбуди у ваша милост по-скоро сълзи, а не смях.

Баша стоеше с наведена глава, още по-засрамена от искрените думи на рицаря.

— Трябва да й простиш, ваша милост — каза пан Заглоба. — Тя е палава, защото е млада, но има златно сърце!

А тя, сякаш за да потвърди думите на пан Заглоба, веднага зашепна тихо:

— Извинявам се, ваша милост пане… много се извинявам…

— За Бога! Не го вземай присърце, ваша милост панно! Ами че да не съм някакъв варварин! Аз трябва да се извиня пред ваша милост, дето посмях да ти разваля развлечението. Ние, войниците, също обичаме шегите! Mea culpa!^[4] Още веднъж ще целуна тия ръчички и ако трябва да ги целувам, докато ваша милост не ми простиш, тогава — кълна се в Бога — не ми прощавай дори до довечера.

— Ах, какъв любезен кавалер! Виждаш ли, Баша! — каза пани Маковецка.

— Виждам! — отговори Баша.

— Добре тогава! — извика пан Нововейски.

При тия думи той се изправи и посегна по навик с голям замах към мустаците си, но веднага се опомни и избухна в искрен смях; Баша след него, другите след Баша. Веселост обзе всички. Заглоба веднага поръча да донесат една-две бутилки от избата на Кетлинг и настроението се повиши. Пан Нововейски чукаше шпора в шпора, разрошваше киката си с пръсти и все по-пламенно поглеждаше към Баша. Тя му беше много харесала и той стана крайно красноречив, а понеже служеше при хетмана, та живееше във висшия свят, имаше какво да приказва.

И той разказваше за сейма convocationis, за неговия завършек и как печката в сенаторската зала се срутила под тежестта на любопитните арбитри. Най-сетне си замина чак след вечеря с очи и душа, пълни с Баша.