Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (57)

Петдесет и шеста глава

А когато премина тая щастлива нощ, пълна с изгледи за победа, настана денят 26 август, който щеше да се окаже решителен в историята на оная война. В замъка очакваха някакъв голям напор от турска страна. И наистина при изгрев-слънце отново се чу дълбаене от лявата страна на замъка, и то толкова шумно и силно, както никога досега. Явно беше, че турците с голяма бързина правеха прокоп за нова мина, най-силна от всичките. Големи войскови части пазеха наоколо тая работа. Мравунякът в окопите се раздвижи. От множеството пъстри санджаци^[1], от които като че цветя цъфнаха по полето откъм Длужко, се разбра, че самият везир пристига, за да ръководи атаката. Еничарите изтегляха нови оръдия по окопите; освен това неизброими тълпи от тях покриха новия замък, като се криеха в неговите ровове и развалини, за да бъдат готови за ръкопашен бой.

Както се каза, замъкът пръв започна оръдейния разговор, и то толкова успешно, че в окопите настана временна уплаха. Но бинбашиите мигновено възстановиха реда между еничарите и в същото време се обадиха всички турски оръдия. Хвърчаха гюллета, гранати, картечи; над главите на бранителите хвърчаха отломъци от камъни, тухли, мазилка; пушекът се смеси с праха, горещината на огъня — със слънчевата жега. На гърдите липсваше въздух, на очите — гледка; грохотът на оръдията, пръскането на гранатите, звънтенето на гюллетата по камъните, турските крясъци, възгласите на защитниците образуваха страховит оркестър, съпровождан от ехото на скалите. Обсипваха със снаряди замъка, обсипваха града, всичките порти, всичките кули. Но замъкът се отбраняваше упорито, с гръмотевици отговаряше на гръмотевиците, тресеше се, светеше, димеше, ехтеше, бълваше огън, смърт и унищожение, сякаш в него се беше запалил гневът на Зевс, сякаш се беше забравил всред пламъците, сякаш искаше да заглуши турските гръмотевици и да потъне в земята или да победи.

В бъркотията, всред полетелите гюллета, всред огъня, праха и пушека малкият рицар се хвърляше от оръдие към оръдие, от едни стени към други, от ъгъл към ъгъл, сам заприличал на унищожителен огън. Той сякаш се двоеше и троеше; беше навсякъде, насърчаваше, викаше; където паднеше топчия, там го заместваше той — и като влееше бодрост в гърдите, отново тичаше някъде другаде. Неговото въодушевление се отрази на войниците. Те повярваха, че това е последната атака, след която ще дойдат спокойствие и слава — вярата в победата преизпълваше гърдите им, сърцата станаха твърди и упорити, боен ентусиазъм овладя умовете. Възгласи и предизвикателни думи непрекъснато се изтръгваха от гърлата им. Някои ги обземаше такава ярост, че се прокрадваха извън стените, та отблизо да се заловят гуша за гуша с еничарите.

Те на два пъти под прикритието на пушеците тръгнаха в плътна маса към отвора и два пъти се оттеглиха панически, като настлаха земята с трупове. Към обед им пратиха на помощ маса от опълчение и джамак, но тия по-слабо обучени тълпи, макар и тласкани отзад с копия, само виеха с ужасни гласове и не искаха да вървят срещу замъка. Пристигна каймакаминът — нищо не помогна! Всеки момент имаше опасност да избухне паника, граничеща с умопобъркване, затова накрай оттеглиха хората и само оръдията продължиха да действат без отдих, като бълваха гръм след гръм, светкавица подир светкавица.

Така протичаха цели часове, слънцето вече беше слязло от зенита си и поглеждаше към сражението без лъчи, червено, задимено, сякаш закрито от лека мъгла.

Към три часа след пладне оръдейният грохот стана толкова силен, че на стените не можеха да се чуят и най-силно крещяните в ушите думи. Въздухът в замъка се сгорещи като в пещ. Водата, с която поливаха нажежените оръдия, веднага се превръщаше в пара, смесваше се с пушка и закриваше изгледа, но оръдията гърмяха непрекъснато.

Веднага след три часа бяха разбити двете най-големи турски оръдия. Няколко минути по-късно се пропука една мортира близо до тях, улучена с гюлле. Топчиите гинеха като мухи. Всеки миг ставаше по-очевидно, че неукротимият пъклен замък взема връх в боя, че ще надкрещи турските гърмежи и че той ще изрече последната дума… на победата.

Турският огън постепенно започна да отслабва.

— Краят наближава! — викна с всички сили Володиовски в ухото на Кетлинг, за да може той да го чуе всред тоя ехтеж.

— И аз така мисля! — отговори Кетлинг. — Дали до утре или за по-дълго?

— Може и за по-дълго. Днес победата е на наша страна!

— И благодарение на нас!

— Ще трябва да помислим за новата мина. Турският огън отслабваше още повече.

— Да продължаваме да бием с оръдията! — извика Володиовски.

И се затече между топчиите.

— Огън, момчета — викна той, — докато и последното турско оръдие не престане да действа! За славата на Бога и на пресветата Дева! За славата на Жечпосполита! Огън!

А войниците, като видяха, че и тази атака е вече към края си, се обадиха с гръмък, радостен възклик и с още по-голямо въодушевление започнаха да стрелят към турските окопи.

— Вечерен намаз ще ви засвирим, кучета такива, намаз — викаха многобройни гласове.

Внезапно стана нещо странно. Ето че всички турски оръдия замлъкнаха изведнъж, сякаш някой ги преряза с нож. Замлъкна също така и стрелбата на еничарките от новия замък. Старият замък гърмя още някое време, но накрай офицерите взеха да се споглеждат и да се питат един друг:

— Какво е това? Какво стана?

Кетлинг, поразтревожен, също спря стрелбата. Тогава един от офицерите се обади високо:

— Навярно под нас има мина и ще я запалят сега!…

Володиовски го прониза със страшен поглед.

— Мината не е готова, а и да беше готова, от нея ще хвръкне във въздуха само лявата стена на замъка — и ние ще се отбраняваме от развалините, докато дишаме — разбираш ли, ваша милост?

После настана тишина. Не я смути нито един гърмеж, нито от града, нито от окопите. След грохота, който тресеше стените и земята, в тая тишина имаше нещо тържествено, но едновременно и зловещо. Очите на всички се напрягаха към окопите, но зад облаците дим не се виждаше нищо.

Внезапно от лявата страна се чуха отмерени удари с кирки.

— Казвах аз, че едва сега дълбаят, за да слагат мина! — обади се Володиовски.

Сега той се обърна към Люшня:

— Вахмистър! Ще вземеш двайсет души и ще надникнеш в новия замък.

Люшня изпълни бързо заповедта, взе двайсет души и след миг изчезна заедно с тях оттатък отвора.

Отново настана мълчание, прекъсвано само от хъркането или хълцането тук-таме на недоумрелите, а също така от ударите на кирките.

Чакаха доста дълго, най-сетне вахмистърът се върна.

— Пане командир — каза той, — в новия замък няма жива душа.

Володиовски погледна смаяно Кетлинг.

— Дали вече са се отказали от обсадата, а? От тия пушеци нищо не може да се види!

Но духани от вятъра, пушеците се разредяваха и най-сетне тая димна завеса се прекъсна над града. В същия миг някакъв страшен и уплашен глас извика от кулата:

— Над портите бели знамена! Предаваме се!

Като чуха това, войниците и офицерите се обърнаха към града. Страхотно изумление се изписа по лицата, думите на всички замряха на устата и те гледаха към града през ивиците пушек.

А в града, на украинската и ляхската порта наистина се развяваха знамена, а по-нататък се виждаше още едно от кулата на Батори.

Тогава лицето на малкия рицар стана бяло като тия знамена, които се люлееха от вятъра.

— Кетлинг, виждаш ли? — прошепна той, като се обърна към приятеля си.

Лицето на Кетлинг също беше побледняло.

— Виждам — каза той.

И двамата някое време се гледаха в очите и си казваха с тях всичко, което можеха да кажат такива двама войници без петно на страх, които никога през живота си не бяха нарушили дадена дума и които се бяха заклели пред олтара по-скоро да загинат, отколкото да предадат замъка. И ето че сега, след такава отбрана, след такова сражение, което напомняше отбраната на Збараж, след отблъснатата атака и след победата, им се заповядваше да нарушат клетвата, да предадат замъка и да живеят!

Както неотдавна зловещи гюллета прелитаха над замъка, така сега рояци зловещи мисли прелитаха през главите им. И просто бездънна мъка стискаше сърцата им, мъка за две любими същества и мъка за живота и щастието; затова те се споглеждаха като замаяни, като мъртви, а понякога обръщаха пълен с отчаяние поглед към града, сякаш искаха да се убедят дали очите им не ги лъжат и дали наистина е ударил часът.

А в това време конски копита затропаха откъм града и след малко пристигна Хораим, млад адютант на подолския пан генерал.

— Заповед за командира! — викна той, като спираше жребеца си.

Володиовски взе заповедта, прочете я мълчаливо и след малко всред гробна тишина се обърна към офицерите:

— Ваша милост панове! Комисари са преминали с лодка реката и вече са заминали за Длужко, за да подпишат споразумение. След малко ще се върнат оттук… До вечерта ще трябва да изведем войската от замъка, а незабавно да забучим бяло знаме…

Никой не каза нито дума. Чуваше се само ускорено дишане и сумтене.

Най-сетне се обади Квашиброцки:

— Ще трябва да забучим знаме. Веднага ще събера хората!…

Незабавно тук-таме се чуха команди. Войниците започнаха да се строяват в редици и да вземат оръжието си на рамо. Дрънкането на мускетите и отмерените стъпки отекваха в смълчания замък.

Кетлинг се приближи до Володиовски.

— Време ли е? — попита той.

— Чакай комисарите, да узнаем условията… Най-сетне аз сам ще сляза там.

— Не! Аз ще сляза, аз по-добре познавам подземието и знам кое къде се намира.

По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласове, които викаха:

— Комисарите се връщат! Комисарите се връщат!

И наистина след малко тримата нещастни пратеници се появиха в замъка. Това бяха подолският съдия Грушецки, столникът Жевуски и черниговският хоронжи пан Мишлишевски. Те вървяха мрачни, с наведени глави. На гърбовете им лъщяха сърмени кафтани, получени в дар от везира.

Володиовски ги чакаше, облегнат на едно още топло и димящо оръдие, насочено към Длужко. И тримата го поздравиха мълчаливо, а той попита:

— Какви са условията?

— Градът няма да бъде грабен, животът и имотът на жителите е осигурен. Всеки, който не желае да остане, има право да напусне и да отиде, където му харесва.

— А Каменец и Подолието? Комисарите наведоха глави:

— На султана… на веки веков!…

После комисарите си тръгнаха, но не към моста, защото там вече тълпи от населението бяха задръстили пътя, а отстрани през южната порта. Като слязоха долу, те седнаха в една лодка, с която щяха да стигнат до ляхската порта. В низината между скалите покрай реката вече започнаха да се показват еничари. От града прииждаха все по-големи вълни народ и заеха площада срещу стария мост. Мнозина искаха да бягат в замъка, но полкове, които излизаха, ги спряха по заповед на малкия рицар.

Той строи войската, повика пан Мушалски и му каза:

— Стари приятелю, направи ми една услуга: иди веднага при жена ми и й кажи от мое име…

Тук гласът на малкия рицар пресекна за миг в гърлото.

— И кажи и от мое име: няма нищо! — добави той бързо. Лъконосецът се отдалечи. След него войската излизаше бавно. Володиовски яхна коня си и следеше похода. Замъкът се опразваше, но полека, понеже развалините пречеха на движението.

Кетлинг се приближи до малкия рицар.

— Слизам! — каза той със стиснати зъби.

— Върви, само че почакай, докато войската излезе… Върви!…

Сега двамата се прегърнаха и доста време стояха така. Очите им светеха с необикновена светлина… Най-сетне Кетлинг се затече към подземията…

А Володиовски свали шлема от главата си; погледа още тая развалини, това поле на своята слава, руините, труповете, съборените стени, насипа и оръдията, после вдигна очи нагоре и започна да се моли…

Последните му думи бяха:

— Дай й, Господи, сили да понесе това търпеливо, дай й спокойствие!…

Ах!… Кетлинг избърза, без да изчака дори излизането на полковете, защото в тоя миг бастионите се разлюляха, страхотен гръм разтърси въздуха: амбразури, кули, стени, хора, коне, оръдия, живи и мъртви, маси пръст — всичко това, избухнало нагоре като пламък, размесено, сбито сякаш в един страхотен заряд, хвръкна във въздуха…

Така загина Володиовски, Каменецкия Хектор, първият воин на Жечпосполита.

Насред съборната черква в Станиславов стоеше висока погребална подставка, обилно обградена със свещи, а върху нея в два ковчега, оловен и дървен, лежеше пан Володиовски. Капаците бяха вече заковани и в тоя момент ставаше погребението. Сърдечно желание на вдовицата беше тялото да бъде погребано в Хрептьов, но понеже цялото Подолие се намираше в неприятелски ръце, временно щеше да бъде погребано в Станиславов, защото в тоя град бяха изпратили под турски конвой каменецките exules^[2] и тук предадени в ръцете на хетманските войски.

Всички камбани на черквата биеха. Храмът беше препълнен с шляхтичи и войници, които искаха да хвърлят за последен път поглед към ковчега на Каменецкия Хектор и пръв рицар на Жечпосполита. Шепнеше се, че самият хетман ще пристигне за погребението, но понеже досега не се виждаше, а всеки момент можеше да налети татарски чамбул, реши се церемонията да не се бави повече.

Старите войници, приятели или подчинени на покойника, застанаха като венец около ковчега. Между тях бяха: лъконосецът пан Мушалски, пан Мотовидло, пан Снитко, пан Громика, пан Ненашинец, пан Нововейски и много други, предишни офицери от станицата. По странна случайност не липсваше почти никой от ония, които някога сядаха вечер на пейки край хрептьовското огнище; всички бяха излезли здрави и читави от тая война, само тоя, който им беше вожд и образец, добрият и справедлив рицар, страшен за неприятелите, мил за своите, само тоя фехтовчик над фехтовчиците със сърце на гълъб лежеше сега високо, всред светлини, при безкрайна слава, но в тишината на смъртта.

Закоравелите от войната сърца се късаха от скръб при тая гледка; жълтите светлини на свещите осветяваха суровите, опечалени лица на бойците и се отразяваха като бляскави искри в потеклите от очите сълзи. В средата на войнишкия кръг лежеше Баша, просната върху пода, а до нея старият, недъгав, сломен и цял разтреперан пан Заглоба. Тя беше дошла тук пеш от Каменец подир колата, която караше най-скъпия й ковчег, но сега бе настъпил моментът да предаде тоя ковчег на земята. И през целия път, когато вървеше замаяна и сякаш откъсната от тоя свят, и сега, при погребалната подставка, тя повтаряше несъзнателно: „Няма нищо!“ — повтаряше, защото така й беше поръчал любимият, защото това бяха последните думи, които й бе изпратил; но и в това повтаряне, и в тия думи имаше само звуци без съдържание, без истина, без значение и утеха. То не беше „няма нищо“ — а само скръб, мрак, отчаяние, мъртвота, само непоправимо нещастие, само убит и сломен живот, само побъркано съзнание, че за нея вече няма нито милост, нито надежда, а само пустош и ще бъде все пустош, която може да запълни единствено Бог, когато изпрати смъртта.

Камбаните биеха; богослужението пред главния олтар беше към края си. Най-сетне прозвуча високият глас на свещеника, който викаше сякаш от бездна: „Requiescat in pace!“^[3] Трескави тръпки разтърсиха Баша, а в замаяната и глава се появи само една мисъл: „Вече ще ми го вземат!…“ Но това не беше още краят на церемонията. Рицарите бяха приготвили множество речи, които щяха да бъдат произнесени при спускането на ковчега в гроба, а засега на амвона излезе свещеник Камински, същият, който в миналото често посещаваше Хрептьов и който беше миропомазал Баша при боледуването й.

Хората в черквата започнаха да покръхват и кашлят, както обикновено пред проповед, после утихнаха и всички очи се обърнаха към амвона.

Изведнъж от амвона се чу биене на барабан.

Слушателите се смаяха. А свещеник Камински биеше барабана като за тревога; после изведнъж прекъсна и настана гробна тишина. След това биенето се зачу втори път, трети път; внезапно свещеник Камински запокити пръчките върху черковния под, вдигна нагоре двете си ръце и извика:

— Пане полковник Володиовски!

Отговори му спазматичният вик на Баша. В черквата просто стана страшно. Пан Заглоба се вдигна и заедно с пан Мушалски изнесоха навън припадналата жена.

А свещеникът продължаваше да вика:

— За Бога, пане Володиовски! Larum^[4] свирят! Война! Неприятелят е нахлул! А ти не скачаш? Не грабваш сабята? Не яхваш коня? Какво е станало с теб, войниче? Нима си забравил някогашните си добродетели, та ни оставяш сами в мъка и тревога.

Възбуниха се рицарските гърди и всеобщ плач избухна в черквата и избухваше още няколко пъти, когато свещеникът славеше добродетелите, любовта към отечеството и храбростта на покойника, а и самият проповедник се развълнува от собствените си думи. Лицето му побледня, челото му се покри с пот, гласът трепереше. Увлече го скръбта за малкия рицар, скръбта за Каменец, скръбта за погубената от почитателите на полумесеца Жечпосполита и най-сетне той завърши словото си със следната молитва:

— Черквите, о Господи, ще превърнат в джамии и корана ще четат там, където досега четяхме евангелието. Наказа ни ти, Господи, отвърна от нас лицето си и ни предаде в ръцете на развратния турчин. Неизповедими са твоите пътища, но кой, о, Господи, сега ще му се противопостави? Каква войска ще воюва с него на източните граници? Ти, за когото нищо не е скрито на тоя свят, ти знаеш най-добре, че няма по-добра от нашата конница! Коя друга, Господи, ще връхлети така, както нашата умее да връхлетява? От такива ли защитници се лишаваш ти, зад гърба на които цялото християнство можеше да слави името ти? Добри ни отче! Не ни изоставяй! Покажи твоята милост! Изпрати ни защитник! Изпрати разгромител на безсрамния Мохамед, нека дойде тук, да застане между нас, да въздигне падналите ни сърца, изпрати ни го, Господи!…

В тоя момент при вратата на черквата се вдигна шум и в храма влезе пан хетман Собески. Очите на всички се обърнаха към него, тръпки разтърсиха хората, а той вървеше със звън на шпорите си към ковчега, великолепен, с лице на император, грамаден…

Орляк от железни рицари вървеше след него…

— Salvator!^[5] — викна свещеникът в пророчески унес.

А той коленичи пред ковчега и започна да се моли за душата на Володиовски.