Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (5)

Четвърта глава

След няколко дни конвокационният сейм беше открит и както Кетлинг предвиждаше, за маршал бе избран пан Храповицки, по онова време смоленски подкоможи^[1], а по-късно витебски воевода. Понеже сеймът трябваше само да определи датата за избор на нов крал и да избере върховен каптур, а по такива въпроси интригите на разните партии не можеха да намерят поле за дейност, конвокацията се очертаваше доста спокойна, освен дето в самото начало я посмути въпросът за ругите. Защото, когато представителят Кетлинг подложи под съмнение законността на избора на пан белския писар и на колегата му княз Богуслав Радживил, веднага някакъв мощен глас измежду арбитрите викна: „Предател! Заема пост в чужда страна!“ Тоя глас беше последван и от други; към тях се присъединиха и някои представители и неочаквано сеймът се разцепи на две групи, едната от които искаше белските представители да бъдат касирани, а другата — да се потвърди изборът им. Най-сетне се съгласиха въпросът да бъде разгледан от съд, който смекчи цялата история и призна избора. Все пак това беше твърде болезнен удар за княза конюши, защото дори самият факт, че се постави на обсъждане въпросът дали князът е достоен да заседава в сейма, че coram publico^[2] бяха припомнени всичките му предателства и своеволия през шведската война — го опозори отново в очите на Жечпосполита и из основи подкопа всичките му амбициозни намерения.

Защото той разчиташе, че докато кондейската, нойбургската, лотарингската и другите по-малки партии^[3] се борят помежду си, изборът лесно може да се спре на местен кандидат.

А неговата собствена гордост, както и ласкателите му говореха, че ако стане така, тоя местен кандидат не би могъл да бъде друг, освен оня пан, който е надарен с най-голям гений, който е най-могъщ и от най-знаменит род, с други думи — именно той.

Затова, като държеше до време работата в тайна, той вече бе прострял предварително мрежите си в Литва, а тъкмо бе започнал да ги залага и във Варшава, когато внезапно видя, че още в началото му ги скъсаха и направиха в тях толкова голяма дупка, та всички риби лесно можеха да избягат през нея. И той скърцаше със зъби през цялото време, докато заседаваше съдът, а понеже не можеше да си отмъсти на Кетлинг, обяви между придворните си награда, ако някой му посочи оня арбитър, който след предложението на Кетлинг пръв бе викнал: „Предател и продажник!“

Пан Заглоба беше твърде много известен, та името му не можеше да остане скрито. Пък той и съвсем не се криеше. А князът кипна още повече, но и доста се смути, когато узна, че насреща му застава толкова популярен мъж, срещу когото е опасно да се излиза.

Пан Заглоба също познаваше тая си сила, та когато в началото започнаха да се подхвърлят разни заплахи, той заяви на едно голямо шляхтичко събрание:

— Не зная дали един тук ще се чувства в безопасност, ако дори един косъм падне от главата ми. Изборът наближава, а тогава, като се съберат сто хиляди шляхтички саби, лесно ще го насекат на късове…

Тия думи стигнаха до княза, който само прехапа устни и се усмихна, но в себе си помисли, че пан Заглоба има право.

И на другия ден явно промени намеренията си относно стария рицар, та когато на пир у княза крайчи някой спомена за него, Богуслав каза:

— Тоя шляхтич, както чувам, е много враждебно настроен към мене, но аз съм така влюбен в истинските рицари, че ще го обичам винаги, дори ако не престане да ми пречи.

А една седмица по-късно повтори същото пред самия пан Заглоба, когато се срещнаха у пан великия хетман Собески.

При все че пан Заглоба остана наглед спокоен и изпълнен с добро настроение, сърцето му се разтупа в гърдите при вида на княза, защото все пак това беше пан с много дълги ръце и людоед, от когото се страхуваха всички. Но князът се обърна към него през цялата трапеза:

— Ваша милост, пане Заглоба, до ушите ми стигна, че макар да не си представител, искал си мене, невинния, да ме изхвърлиш от сейма, но аз ти прощавам това по християнски и ако ти стане някога нужда от помощ, няма да ти я откажа.

— Аз само защитавах закона, което трябва да прави един шляхтич — отговори Заглоба: — qoud attinet^[4] до покровителството, на моята възраст като че ли ми е най-необходимо божието, защото вече наближавам деветдесет години.

— Прекрасна възраст, ако животът е бил толкова добродетелен, колкото дълъг, в което впрочем никак не искам да се съмнявам.

— Служих на отечеството и на своя владетел, без да търся чужди богове.

Князът се понамръщи:

— Ти, ваша милост, си служил и против мене, зная това. Но нека вече да настъпи съгласие между нас. Всичко е забравено, дори и това, че ти подпомагаше чуждата завист contra me^[5]. С оня мой преследвач аз още имам някои сметки за уреждане, но към ваша милост протягам ръка и ти предлагам приятелство.

— Аз съм само един бедняк и тази амициция^[6] е много висока за мене. Би трябвало да се катеря или да подскачам за нея, а на старини това е вече трудно. Но ако ваше княжеско височество говориш за уреждане на сметки с моя приятел пан Кмичиц, от сърце те съветвам да се откажеш от тая аритметика.

— Моля, защо? — попита князът.

— Защото в аритметиката има четири действия. И макар че пан Кмичиц притежава значително богатство, все пак то е нищо в сравнение с това на ваше княжеско височество; ето защо пан Кмичиц няма да се съгласи да се дели неговото: за умножаването му сам се грижи; да се извади нещо от него няма да позволи; навярно би могъл само да добави нещо, но не зная дали ваше княжеско височество ще се полакоми и за такова нещо.

Макар че Богуслав беше обигран в словесния двубой, все пак той така се смая — дали от думите на пан Заглоба или от неговата дързост, че си глътна езика. Коремите на присъстващите се затресоха от смях, а пан Собески се засмя с цяло гърло и каза:

— Това е стар збаражец!^[7] Умее да сече със сабя, но и с езика е добър фехтовчик! По-добре е да го оставите на мира.

Богуслав видя, че е попаднал на непримирим противник, и повече не се опита да спечели Заглоба, а като започна разговор с другиго, от време на време хвърляше през масата сърдити погледи към стария рицар.

Но пан хетман Собески се бе развеселил, та продължи:

— Вие сте майстор, пане брате, истински майстор. Намерили ли сте равен на себе си в Жечпосполита?

— По сабя — отговори Заглоба, доволен от похвалата — Володиовски ме настигна. А и Кмичиц понаучих доста добре.

След тия думи той погледна към Богуслав, но князът се престори, че не чува, и разговаряше увлечено със съседа си.

— О! — каза хетманът. — Аз съм виждал много пъти Володиовски как воюва и бих гарантирал за него, дори ако се отнасяше до съдбата на цялото християнство. Жалко, че сякаш гръм удари такъв воин.

— Какво му се случи! — попита Сарбевски, чехановецки мечник^[8].

— Любимата му умря в Ченстохова при пътуване — отговори Заглоба. — А най-лошото е, че отникъде не мога да узная къде се намира сега.

— За Бога! — възкликна на това пан Варшицки, краковски кастелан. — Аз го срещнах по пътя, като идвах към Варшава. Той също пътуваше за насам и ми призна, че се е отвратил от тоя свят и неговите vanitates^[9], та тръгнал за Monsregius^[10], за да доизживее там живота си в молитви и размисъл.

Заглоба се хвана за остатъка от косата си.

— Камедула^[11] значи е станал, Господи Боже! — извика той безкрайно отчаян.

Съобщението на пан кастелана направи силно впечатление на всички. Пан Собески, който обичаше тоя воин, а и сам най-добре знаеше колко отечеството се нуждае от такива войници, се разтревожи силно и след малко каза:

— Не можем да се противим на свободната човешка воля и на божията слава, но е жалко и трудно мога да скрия от ваши милости, че ми е мъчно. Той беше воин от школата на княз Йереми, бележит срещу всякакъв неприятел, а против ордите и паплачта — несравним. В степите има само неколцина такива преследвачи, например пан Пиво между казаците и пан Рушчиц в компута^[12]; но и те не могат да се сравняват с Володиовски.

— Цяло щастие, че времената са някак по-спокойни — отговори чехановецкият мечник — и че поганците се придържат вярно към подгаецките договори, наложени от непобедимия меч на моя благодетел.

Тук мечникът се поклони на пан Собески, а той се зарадва в себе си от публичната похвала и отговори:

— На първо място божията доброта ми даде тогава възможност да залегна на прага на Жечпосполита и да понажиля неприятеля, а на второ — готовата за всичко решителност на добрите ми войници. Зная аз, че ханът е готов да изпълнява договорите, но в самия Крим има вълнения срещу него, а белгородската орда изобщо не го слуша. Току-що получих съобщение, че на молдавската граница пак се трупат облаци и че могат да нахълтат вражески части. Затова заповядах да се следи зорко по пътищата, но войниците ми са малко. Прехвърля ли на едно място, на друго се образува дупка. Особено ми липсват опитни воини, които знаят татарските начини на воюване, и затова толкова съжалявам за Володиовски.

В отговор Заглоба свали от слепите си очи дланите, с които си стискаше главата, и викна:

— Но той няма да остане камедула, дори ако трябва да нападна Montem regium и да го взема насила! За Бога! Още утре ще отида при него. Може би ще се вслуша в увещанията ми — ако ли не, ще отида при примаса, при генерала^[13] на камедулите! Дори и в Рим ще отида, ако потрябва. Не искам да обиждам Бога, но какъв ти камедула ще бъде той, когато и косми не му растат на брадата. Колкото по дланта ми! Така си е! Той и на литургия не ще може да запее, а ако запее, плъховете ще изпобягат от манастира, защото ще помислят, че котарак на котешка сватба мяучи. Простете, ваша милост панове, че приказвам каквото от мъка ми дойде на езика. Ако имах син, нямаше да го обичам така, както съм обичал тоя мъж. Бог да му е на помощ! Бог да му е на помощ! Да беше станал поне бернардинец — но камедула! От това нищо няма да излезе, заклевам ви се! Още утре ще похлопам у примаса да ми даде писмо до игумена.

— Той не е могъл още да поеме всичките обети — намеси се пан маршалът, — но ти, ваша милост, не го притискай много, че да не се запъне, а и трябва да разбереш дали в неговото намерение не се е проявила божията воля.

— Божията воля? Божията воля не иде изведнъж. Нали и старата пословица казва: „Бързо ли е, псета го яли!“ Ако щеше да е божията воля, аз отдавна бих забелязал такава инклинация^[14] у него, а той беше не калугер, ами драгун. Нищо нямаше да река, ако беше взел такова решение при пълен разум, в спокойствие и след размисъл; но Божията воля не връхлита върху човека при отчаяние като ястреб върху дива патица. Няма да го притискам. Преди да отида при него, хубаво ще обмисля какво да му кажа, че да не се измъкне хитро; но да се надяваме на Бога! Той винаги е вярвал повече на моя ум, отколкото на своя; мисля, че и сега ще бъде така — освен ако съвсем се е променил.