Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (21)

Двайсета глава

Кетлинг беше толкова смутен, че едва успя да се поклони ниско пред дамите, после застана неподвижно, с шапка на гърдите, с притворени очи, като някаква чудесна картина; а Володиовски прегърна пътем сестра си и се приближи до Кшиша.

Лицето на девойката беше бяло като платно, та чак лекият мъх над устата й изглеждаше по-тъмен от обикновено; гърдите й се издигаха и отпускаха буйно, но Володиовски хвана внимателно ръката й и я притисна до устата си; после мърда известно време мустачки, сякаш си събираше мислите, накрай заговори с дълбока тъга, но и много спокойно:

— Ваша милост, панно, или по-добре: моя любима Кшишо! Изслушай ме без страх, защото аз не съм някакъв скит, нито татарин, нито дивак, а приятел, който, макар да не е много щастлив, все пак желае твоето щастие. Стана вече съвсем явно, че вие с Кетлинг се обичате. Панна Баша ми тръсна това право в очите при своя основателен гняв, а аз не отричам, че изскочих от тая къща разярен и се спуснах да отмъстя на Кетлинг… Който загуби всичко, той лесно се хвърля да отмъщава, а аз, кълна се в Бога, така силно те обичах, и то не само както момък девойка… Защото ако бях вече женен и ако Господ-Бог ме беше дарил само с едно момче или момиче, а после ми го вземеше, може би и тях нямаше да ги жаля така, както жаля за тебе…

Тук гласът на пан Михал пресекна за миг, но той веднага се овладя и като мръдна няколко пъти мустачки, продължи:

— Ех, жалбата си е жалба, но няма какво да се прави. Нищо чудно, че Кетлинг те е обикнал! Кой не би те обикнал?! А че и ти си го обикнала, такава ми била съдбата, — но и на това няма какво да се чудим, защото къде мога да се меря аз с Кетлинг! Наистина на бойното поле — нека той сам да потвърди — аз не съм по-лош; но то е нещо друго, то е нещо друго!… Господ-Бог е дал хубост на едного, а другиму грозота, но го е наградил с разсъдък. Така и мене; щом вятърът ме обвея по пътя и първата ярост ми мина, веднага съвестта ми каза: за какво ще ги наказваш ти? Защо ще проливаш тая приятелска кръв? Били се обикнали — това е воля Божия. Най-стари хора казват, че нищо не можеш да направиш срещу сърцето и срещу хетманска заповед. Воля Божия, че са се обикнали, но чест им прави, че не са те измамили… Защото, ако Кетлинг поне е знаел, че си ми обещала, можех да му викна: „Смърт!“ Но той и това не е знаел. Какво е виновен? Нищо! А ти какво си виновна? Нищо! Той искаше да замине, а ти искаше да се отдадеш на Бога… Виновна е моята съдба, никой друг, изглежда, че тук е намесен Божи пръст, за да си остана самотник. И аз се овладях! Овладях се!

Гласът на пан Михал пресекна отново и той започна да диша бързо като човек, който след дълго гмуркане под водата се е показал на повърхността, после взе ръката на Кшиша.

— Не е изкуство да обичаш така — каза той, — че да искаш всичко за себе си. Сърцата и на трима ни се късат — помислих аз, — по-добре нека да изстрада едно, но да създаде радост на другите. Да ти даде Бог, Кшишо, щастие с Кетлинг… Амин… Да ти даде Бог, Кшишо, щастие с Кетлинг!… Мене малко ме боли, но няма нищо… Да ти даде Бог… За Бога, няма нищо!… Овладях се!…

Казваше клетият воин: „Нищо!“ — но чак стисна зъби и започна да съска, а от другия край на стаята се чу хълцането на Баша.

— Кетлинг, ела тук, братко! — викна Володиовски. Кетлинг се приближи, коленичи, разпери ръце и в мълчание, с най-голяма почит и обич прегърна коленете на Кшиша. А Володиовски заговори с прекъслечен глас:

— Прегърни му главата! И той се настрада, горкият… Бог да ви благослови!… Няма да отидеш в манастир… По-добре да ме благославяте, а не да ме проклинате… Господ-Бог е над мене, при все че ми е тежко сега…

Баша не можа да издържи повече и изскочи от стаята, а пан Володиовски, като забеляза това, обърна се към столника и сестра си:

— Минете в друга стая — каза той, — а тях ги оставете… Аз също ще отида някъде да коленича и да се помоля на Господ Иисус Христос…

И излезе.

На половината път по коридорчето той срещна при стъпалата Баша на същото място, където тя в гнева си му откри тайната на Кшиша и Кетлинг, но сега Баша стоеше облегната на стената, задавена от плач.

При тая гледка пан Михал се разчувства над собствената си съдба; досега той се владееше, както можеше, но в тоя миг бентът на мъката се пропука и сълзите потекоха като потоци от очите му.

— Защо плачеш, ваша милост панно? — извика той жално. Баша повдигна главичката си и като пъхаше подобно на дете ту едното, ту другото пестниче в очите си, като се унасяше в плач и едва поемаше въздух с отворена уста, отговори му през сълзи:

— Толкова ми е жал!… За Бога! О, Иисусе!… Ти, пане Михале, си толкова благороден, толкова добър!… О, за Бога!…

Тогава той грабна ръцете й и започна да ги целува от благодарност и вълнение.

— Бог да те възнагради! Бог да те възнагради за доброто сърце! — каза той. — Тихо, не плачи!

Но Баша се разрида още по-силно. Всяка жилка у нея се тресеше от жал, тя започна да диша все по-бързо, накрай затропа с крачета от възбуда и завика толкова високо, че се чуваше по целия коридор:

— Глупава Кшиша! Аз бих предпочела един пан Михал пред десет кетлинговци! Аз обичам пан Михал с цялото си сърце… повече, отколкото леля, повече… отколкото вуйчо… повече, отколкото Кшиша!…

— За Бога! Баша! — извика малкият рицар.

И в желанието си да въздържи нейното увлечение пан Володиовски я прегърна, а тя се притисна с всички сили към гърдите му, така че той усети сърцето й, което туптеше като на изморена птица, и тогава я прегърна още по-крепко и стояха така.

Настана дълго мълчание.

— Баша! Ти искаш ли ме? — обади се малкият рицар.

— Да! Да! Да! — отговори Баша.

Тоя отговор сега увлече него, той притисна устни към нейните розови момичешки устнички и дълго стояха така.

В това време затрополи бричка и пан Заглоба се втурна в трема, а после в столовата, в която седяха столникът и жена му.

— Михал го няма! — викна той на един дъх. — Търсих го навсякъде! Пан Кшицки казва, че ги видял с Кетлинг. Сигурно са се били!

— Михал е тук! — отговори пани столникова. — Докара Кетлинг и му даде Кшиша!

Стълбът сол, в който е била превърната жената на Лот, надали е имал толкова слисан израз, колкото пан Заглоба в тоя миг. Някое време цареше пълно мълчание, после старият шляхтич потърка очи и попита:

— Я?

— Кшиша и Кетлинг са в съседната стая, а Михал отиде да се моли — отговори столникът.

Пан Заглоба влезе без никакво колебание в стаята и макар че вече знаеше всичко, повторно се смая, като видя Кетлинг и Кшиша седнали един до друг. Те скочиха силно смутени и не можеха да кажат нито дума, особено защото след пан Заглоба влезе и пан столникът с жена си.

— Целият живот няма да ми стигне да се отблагодаря на Михал! — каза най-сетне Кетлинг. — Негово дело е нашето щастие!

— Бог да ви даде щастие! — каза столникът. — Ние няма да се противопоставяме на Михал!

Кшиша се отпусна в прегръдките на пани столникова и двете се разплакаха. Пан Заглоба беше като зашеметен, Кетлинг се наведе към коленете на пан столника като син пред баща, но той го вдигна и — дали поради наплива на мислите или от стеснение — каза:

— А пан Дейма съсече пан Убиш! На Михал благодари, не на мене!

И след малко попита:

— Жено, а как й беше името на оная жена?

Но пани столникова нямаше време за отговор, защото в тоя момент се втурна Баша, по-задъхана от обикновено, по-зачервена от обикновено, с коса, паднала над очите й повече от обикновено, изтича при Кетлинг и Кшиша, приближи пръстче до очите ту на него, ту на нея и се развика:

— Аха! Добре! Въздишайте, обичайте се! Женете се! Да не мислите, че пан Михал ще остане сам на тоя свят?! Няма, защото аз ще му пристана, защото го обичам и сама му казах това. Първа му казах това, а той ме попита дали го искам, а аз му казах, че го искам повече от десет години, защото го обичам, и ще бъда най-добрата жена, и няма да го оставя никога, и ще воюваме заедно! Аз го обичах отдавна, при все че не казвах нищо, защото той ми е най-благородният, най-добрият, любимият… Сега вие си се женете, а аз ще пристана на пан Михал, дори утре… защото…

Тук Баша се задъха.

Всички я гледаха и не разбираха дали е полудяла, или говори истината; после почнаха да се споглеждат помежду си, но ето че на вратата зад Баша се появи Володиовски.

— Михале! — попита столникът, когато се съвзе и гласът му се възвърна. — Вярно ли е това, което чуваме?

На това малкият рицар отговори най-сериозно:

— Бог направи чудо и това е моята утеха, моята обич, моето най-голямо съкровище!

След тия думи Баша отново скочи към него като сърна.

И ето че маската на изумление падна от лицето на пан Заглоба, а вместо това бялата му брада се затресе, той разпери широко ръце и каза:

— За Бога, ще се разрева!… Хайдучето ми, Михале, елате тук!…