Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (19)

Осемнайсета глава

По тоя възклик Заглоба и пани Маковецка отгатнаха тайната на сърцето на малкия рицар и когато той скочи внезапно и напусна стаята, те се гледаха някое време смаяни и безпокоили, докато накрай пани Маковецка каза:

— За Бога! Отиди, ваша милост, подир него, говори му, утеши го — ако не, ще отида аз.

— Не прави това, ваша милост пани — отговори Заглоба. — Никой от нас не е потребен там, а Кшиша; но щом това е невъзможно, по-добре е да го оставим сам, защото ненавременната утеха довежда до още по-голямо отчаяние.

— Сега вече като на длан виждам, че той е искал Кшиша. Гледай ти, ваша милост. Аз знаех, че той я много обичаше и с радост търсеше нейната компания, но никога не ми е хрумвало в главата, че се е така влюбил в нея.

— Трябва да е пристигнал тук с готово решение, в което е виждал своето щастие, а не щеш ли, сякаш гръм го удари.

— Но защо тогава не е споменал нищо на никого, нито на мене, нито на ваша милост, нито на самата Кшиша? Може би тогава девойката нямаше да се обрече на Бога…

— Странно нещо — отговори Заглоба. — С мене той е много откровен и вярва на моя ум повече, отколкото на своя, но не само че нищо не ми е признал за това си чувство, ами веднъж дори ми рече, то е амициция^[1] и нищо повече.

— Той винаги е бил скрит!

— Ти, ваша милост пани, си му сестра, но като че ли не го познаваш. Сърцето у него е като очите на охлюв, съвсем отвън. Не съм срещал по-откровен човек. Но признавам, че сега е постъпил другояче. А ти, ваша милост пани, уверена ли си, че той не е говорил нищо и с Кшиша?

— Всемогъщи Боже! Кшиша е господар на своята воля, защото мъжът ми като неин настойник й е казал така: „Стига човекът да е достоен и да е от благородна кръв, можеш да не обръщаш внимание на имотното му състояние.“ Ако Михал беше говорил с нея преди заминаването си, тя щеше да му отговори с „Да!“ или „Не!“ — и той би знаел какво да чака.

— Вярно, че това го удари изневиделица. Твоите, ваша милост пани, основания като жена са съвсем правилни.

— Какво от това, че са правилни! Тук трябва да помогнем!

— Нека вземе Баша!

— Ами като се вижда, че иска другата… Ех! Да бях се поне досетила!

— Жалко, че не си се досетила, ваша милост.

— Как може да се досетя, когато и такъв Соломон като ваша милост не се е досетил?

— А откъде знаеш, ваша милост пани?

— Нали сватосваше Кетлинг.

— Аз? Бог ми е свидетел, че никого не съм сватосвал. Казвах, че той я обича — и това беше истина; казвах, че Кетлинг е достоен кавалер — това също беше и е истина; но сватлъка оставям на жените. Драга пани! Върху главата ми сега тежи половин Жечпосполита! Нима имам време да мисля за нещо друго освен de publicis? Често пъти нямам време да сложа залък в уста…

— Съветвай сега, ваша милост, в името на Бога! Нали чувам наоколо, че няма по-умна глава от тая на ваша милост.

— Непрестанно приказват за моята глава. Биха могли да ме оставят на мира. Колкото се отнася до съвет, има два изхода: или Михал да вземе Баша, или Кшиша да промени намерението си. Намерението не е обещание!

Дойде пан Маковецки и жена му веднага му разказа всичко. Шляхтичът се силно разтревожи, защото обичаше и ценеше необикновено много пан Михал, но засега не можеше да измисли нищо.

— Ако Кшиша упорства — каза той, като търкаше челото си, — как ще я разубедим от това й решение?…

— Кшиша ще упорства! — отговори пани столникова. — Кшиша винаги е била такава!

На това столникът отвърна:

— Какво е мислил Михал, та не се е осигурил преди заминаването? Ами че могло е да се случи нещо още по-лошо; през това време някой друг е могъл да спечели сърцето на момичето…

— Тогава тя нямаше да отива в манастир — отговори пани столникова. — Нали е свободна.

— Вярно! — каза столникът.

Но в главата на Заглоба вече взе да се прояснява. Ако тайната на Кшиша и Володиовски му беше известна, всичко щеше да му бъде ясно веднага, но понеже не я знаеше, наистина беше мъчно да разбере каквото и да било.

Все пак проницателният ум на пан Заглоба започна да пробива мъглата и да отгатва истинските причини и намерения на Кшиша, както и отчаянието на Володиовски.

След малко той беше вече уверен, че за случилото се има намеса Кетлинг. На тия негови предположения липсваше само сигурност, затова той реши да отиде при Михал и да го разпита в интимен разговор.

По пътя го обзе безпокойство, защото си мислеше така:

„И аз имам доста пръст в цялата тая работа. Исках да пийна медовина на Башината и Михаловата сватба, но не зная дали вместо медовина не съм забъркал кисела каша, защото току-виж, че Михал се върнал на старото си решение и надянал расото по примера на Кшиша…“

Тук чак студени тръпки побиха пан Заглоба, та той ускори крачки и след малко беше в стаята на пан Михал.

Малкият рицар се разхождаше по стаята като див звяр в клетка. Челото му беше страшно набръчкано, очите стъклени — страдаше безкрайно. Щом видя пан Заглоба, застана пред него, скръсти ръце върху гърдите и викна:

— Кажи ми, ваша милост, какво значи всичко това?

— Михале! — отговори Заглоба. — Помисли колко момичета влизат всяка година в манастирите. Обикновено нещо. Има такива, които отиват против волята на родителите си, защото вярват, че господ Иисус Христос ще бъде на тяхна страна, а какво остава за девойка, която е свободна…

— Няма защо повече да крия! — извика пан Михал. — Тя не е свободна, защото преди заминаването ми обеща и чувствата си, и ръката си!

— Ха! — каза Заглоба. — Това не знаех!

— Така е! — повтори малкият рицар.

— Може би тогава ще послуша увещанията?

— Тя не мисли вече за мене! Не поиска да ме види! — извика Володиовски с дълбока скръб. — Аз бързах насам денем и нощем, а тя вече не иска и да ме види! Какво съм й сторил аз?! Какви грехове тежат върху мене, та ме преследва божият гняв, та ме брули вятърът като изсъхнал лист?! Една умря, другата отива в манастир, и двете сам Бог ми отне, защото, изглежда, че съм прокълнат, защото за всекиго има милост, за всекиго благоволение, само не за мене!…

Пан Заглоба затрепера в душата си, защото малкият рицар, увлечен в своята скръб, отново почна да богохулства, както някога след смъртта на Ануша Борзобогата, и поради това, за да отклони мисълта му в друга посока, каза:

— Михале, не се съмнявай, че Божието милосърдие стои и над тебе, защото това е грях, а ти не можеш да знаеш какво те чака утре. Може би и самата Кшиша ще си спомни твоето сиротство, ще промени намеренията си и ще си удържи думата. Освен това, слушай ме, Михале, кой знае дали не е утеха, че сам Бог, нашият милостив отец, ти взема тия гълъби, а не някой мъж, който ходи по земята? Кажи сам, това би ли било по-добре?

При тия думи малкият рицар замърда заплашително мустачки, зъбите му скръцнаха и той викна със сподавен и прекъслечен глас:

— Ако това беше жив човек! О!… Само да се намери такъв!… По-добре!… Ще остане отмъщението…

— А така остава молитвата! — каза Заглоба. — Слушай ме, стари приятелю, защото никой няма да ти даде по-добър съвет… Може би пък Бог ще обърне всичко на добро. Ти знаеш… аз самият ти пожелавах друга, но като виждам болката ти, страдам заедно с тебе и заедно с тебе ще моля Бога да те утеши и отново да наклони към тебе сърцето на тая упорита панна.

След тия думи пан Заглоба започна да бърше сълзите си, а това бяха сълзи на искрено приятелство и съчувствие. Ако беше по неговите сили, пан Заглоба веднага би отменил всичко, което беше извършил за отстраняването на Кшиша, и пръв би я хвърлил в прегръдките на Володиовски.

— Слушай! — каза той след малко. — Поговори още веднъж с Кшиша, разкажи й своята мъка, непоносимата си болка и дано те Бог благослови. Тя трябва да има каменно сърце, за да не се смили над тебе. Но вярвам, че няма да стори това. Расото е похвално нещо, но не когато е ушито от несправедливост към човека. Кажи й това. Ще видиш… Ей, Михале! Днес плачеш, а може би утре ще пием на годежа ти. Уверен съм, че ще бъде така! Девойчето се е натъжило и затова му се е доискало расо. Тя ще отиде в манастир, но в такъв, в който ти ще биеш камбаните за кръщаване… Може би тя наистина да е малко болнава, а на нас приказва за расо, за да ни замаже очите. Нали ти не си чул това от нейните уста и дано даде Бог да не чуеш. Ха! Уговорили сте се да пазите тайна, тя не е искала да я издаде и — прах в очите! Прах в очите! Дума да не става, това не е нищо друго освен женска хитрост?

Думите на пан Заглоба подействаха като балсам върху загриженото сърце на малкия рицар; надеждата го овладя отново, очите му се напълниха със сълзи, той дълго не можа да каже нищо; едва когато овладя сълзите си, хвърли се в прегръдките на пан Заглоба и рече:

— Дано такива приятели да се раждат и по камъните! Но дали ще стане така, както казваш, ваша милост?

— Звезди бих ти свалил от небето! Така ще стане! Ти помниш ли някога да съм бил лъжлив пророк, нима не вярваш на моята експериенция и на ума ми?…

— Защото ти, ваша милост, дори не можеш да си представиш колко обичам аз тая девойка. Не че съм забравил моята любима покойница — всеки ден се моля за нея! Но сърцето ми се срасна и към тая като гъба към дърво. Ах ти, любима моя! Колко много съм мислил аз за нея, горкичката, там в степта — и сутрин, и вечер, и по пладне! Накрай вече започнах да приказвам сам на себе си, защото нямах никакъв довереник. Кълна се в Бога, че когато се случеше да гоня татари в степите, дори и тогава мислех за нея.

— Вярвам, на мене от плач по една девойка на младини ми изтече окото, е, не изтече напълно, но се покри с перде.

— Не се чуди, ваша милост; пристигам, едва мога да си поема дъх, а тук първата дума: манастир. Но все пак аз вярвам в увещанията и в нейното сърце и дума. Как го каза ти, ваша милост? „Расото е добро нещо“… но защо?

— Но не и да се стори зло на човека…

— Отлично казано! Как аз никога не мога да създам нито една максима! В станицата това би било чудесно развлечение. Безпокойството продължава да ме мъчи, но ти ме разтуши, ваша милост. С нея ние наистина бяхме решили работата да остане в тайна, затова много вероятно е, че момичето е говорило за расо само за да прикрие истината… Ти ми приведе още един съществен аргумент, но не мога да си го припомня… Много ми олекна!

— Тогава ела при мене или да поръчам тук да донесат дамаджана. Докато я изпием, ще намислим нещо!…

Отидоха и пиха много до късно.

На другия ден пан Володиовски премени тялото си с чудесни дрехи, а лицето си със сериозност, въоръжи се с всички аргументи, които му хрумнаха на него самия, и с ония, които му изтъкна пан Заглоба, и така въоръжен слезе в столовата, където обикновено се събираха всички на закуска. От цялата компания липсваше само Кшиша, но и нея не чака дълго — малкият рицар едва бе успял да сръбне две лъжици супа, когато през отворената врата се чу шумолене на рокля и девойката влезе в стаята.

Влезе много бързо, по-скоро се втурна. Бузите й горяха, клепачите бяха спуснати, лицето й изразяваше смущение, принуденост и боязън.

Тя се приближи до Володиовски, подаде му двете си ръце, но никак не повдигна към него очи и когато той започна да целува разпалено ръцете й, тя веднага силно побледня; при това не намери сили за нито една приветствена дума.

А неговото сърце веднага се препълни с любов, безпокойство и възхищение при вида на това нежно лице, което блестеше като чудотворна икона; при вида на тази стройна и любима фигура, от която още лъхаше топлината от неотдавнашния сън; развълнува го дори нейното смущение и боязънта, която се отразяваше по лицето й.

„Мое цветенце скъпо! — помисли той в душата си. — От какво се страхуваш? Ами че аз бих дал живота и кръвта си за тебе…“

Но не каза това на глас, само притискаше островърхите си мустаци толкова дълго и силно към нейните атлазени ръце, та чак червени следи остави по тях.

Като гледаше всичко това, Баша нарочно спусна напред русата си коса, за да не забележи никой вълнението й, но в тоя момент никой не й обръщаше внимание; всички гледаха оная двойка и настана неприятно мълчание.

Пръв го прекъсна пан Михал.

— Нощта ми мина в тъга и тревога — каза той, — защото вчера видях всички освен ваша милост, панно, и такива ужасни вести ми казаха за тебе, че повече ми се искаше да плача, а не да спя.

Като чу тия искрени думи, Кшиша побледня още повече и Володиовски за миг помисли, че тя ще припадне, затова каза бързо:

— Ние ще трябва да си поговорим по тоя въпрос, но сега няма да питам нищо повече, за да се успокоиш, ваша милост панно, и да можеш да дойдеш на себе си. Ами че аз не съм никакъв варварин, нито вълк, а Бог вижда колко добри чувства имам към ваша милост.

— Благодаря! — прошепна Кшиша.

Пан Заглоба, столникът и жена му почнаха непрекъснато да разменят погледи помежду си, сякаш се подканваха да подхванат обикновен разговор, но дълго време никой не можа да добие смелост за това, докато най-после пан Заглоба не се реши.

— Трябва — каза той, като се обърна към събраните — да заминем днес за града. Там вече кипи преди избора като в котел, понеже всеки препоръчва своя кандидат. По пътя ще кажа на ваши милости за кого според мене трябва да дадем гласа си.

Никой не се обади, тогава пан Заглоба плъзна посърнал поглед наоколо, накрай се обърна към Баша:

— А ти, бръмбарче, ще дойдеш ли с нас?

— Ще дойда дори в Рус! — отговори Баша рязко.

И отново настана мълчание. В такива опити за поддържане на разговора, който не искаше да върви, мина цялата закуска.

Най-сетне всички станаха. Тогава Володиовски се приближи веднага до Кшиша и каза:

— Ще трябва да поговоря насаме с ваша милост. После й подаде ръка и я изведе в съседната стая, в същата онази, която беше свидетелка на първата им целувка.

След като настани Кшиша на софата, пан Михал седна до нея и взе да я милва с ръка по косата, както би милвал малко дете.

— Кшиша! — изрече най-сетне той с мек глас. — Мина ли ти вече смущението? Ще можеш ли да ми отговаряш спокойно и с пълно съзнание?

Смущението й беше минало, освен това тя се трогна от неговата доброта, затова за пръв път вдигна към него за малко очи.

— Мога — каза тихо.

— Вярно ли е, че ти си искала да отидеш в манастир? При тия думи Кшиша сложи молитвено ръце и започна да шепне умолително:

— Не ми се сърди, ваша милост, за това, не ме проклинай, но е така!

— Кшиша! — каза Володиовски. — Достойно ли е да се погазва човешкото щастие, както ти погазваш моето? Къде е твоята дума, къде е нашата уговорка? Аз не мога да водя война с Бога, но преди всичко ще ти кажа това, което ми каза вчера пан Заглоба: че расото не може да бъде ушито от несправедливост към човека. С несправедливостта към мене няма да умножиш Божията слава, защото Господ-Бог царува над целия свят; негови са всички народи, негови са сушите и моретата, и реките, и птиците във въздуха, и горските зверове, и слънцето, и звездите; той има всичко, което можеш да си помислиш, и още повече, а аз — само тебе едничка, любима и скъпа; ти си моето щастие, ти си целият ми имот. Нима ти можеш да допуснеш, че Господ-Бог, такъв богаташ, има нужда да изтръгва едничкото съкровище на бедния воин?… Че той в своята доброта ще се съгласи на това, че ще се зарадва, че няма да се обиди?… Виж какво му даваш — себе си! Но ти си моя, защото сама ми обеща, така че ти му даваш нещо чуждо, не твое собствено; даваш му моя плач, моята болка, може би и моята смърт. Нима имаш право на такова нещо? Обсъди това в сърцето и в ума си и най-сетне попитай своята собствена съвест… Защото ако бях те обидил, ако ти бях изневерил в любовта, ако бях те забравил или си бях позволил някакви вини и престъпления — тогава разбирам. Но аз заминах, за да следя ордите, да нападам шайките, да служа на отечеството с кръвта си, със здравето и почивката си, а тебе обичах, по цели дни и нощи мислех за тебе и тъгувах за тебе както елен за вода, както птица за въздух, както дете за майка си и както родител за детето си!… И за всичко това такова посрещане ли ми приготви, такава ли награда?… Кшиша, скъпа, приятелю мой, моя любима избраница, кажи ми, откъде дойде всичко това? Кажи ми твоите основания така искрено, така откровено, както аз ти соча моите основания и моите права; остани ми вярна, не ме оставяй сам-саменичък с нещастието. Ти сама ми даде това право — не ме прави изгнаник!…

Не знаеше клетият пан Михал, че има по-силен и по-стар закон от всички човешки закони, по силата на който сърцето трябва и върви само подир любовта, а престане ли да обича, то вече само затова си позволява и най-голямото вероломство, макар често пъти така невинно, както невинно гасне лампата, в която маслото е изгоряло.

Но Володиовски не знаеше това, та прегърна коленете на Кшиша и я молеше и настояваше, а тя му отговаряше само с потоци от сълзи, защото тъкмо със сърцето вече не можеше да отговори.

— Кшиша — каза най-сетне рицарят, като ставаше, — моето щастие може да потъне в сълзите ти, а аз не те моля за това, а за спасение!

— Не ме питай за причините, ваша милост! — отвърна Кшиша разридана. — Не ме питай за основанията ми, така трябва да бъде и другояче е невъзможно. Аз не съм достойна за такъв човек като ваша милост и никога не съм била достойна… Зная какво зло правя на ваша милост и от това толкова ужасно ме боли, че не мога да си намеря място!… Зная, че съм несправедлива… О, велики Боже, сърцето ми се къса! Прости, ваша милост, не ме напускай гневен, прости ми, не ме проклинай!

При тия думи Кшиша се хвърли на колене пред Володиовски.

— Зная, че ти правя зло, но те моля, ваша милост, за прошка и снизхождение.

Тук тъмнокосата главица на Кшиша се наведе чак до пода. Володиовски в миг вдигна насила горкото разплакало момиче и го настани отново на софата, а сам започна да се разхожда като замаян по стаята. Понякога спираше внезапно и слагаше длани до челото си, после отново почваше да се разхожда, накрай застана пред Кшиша.

— Дай на себе си време, а на мене някаква надежда — каза той. — Помисли, че и аз не съм от камък. Защо ме гориш с нажежено желязо без никаква милост? Дори да бях не знам колко търпелив, пак ще ме заболи, когато кожата зацвърчи… Аз дори не мога да кажа колко ме боли!… За Бога, не мога!… Аз съм, виждаш ли, прост човек и годините ми минаха във войни… О, за Бога! О, Исусе! Ето ние се бяхме обичали в същата тая стая! Кшишка! Кшишка! Мислех, че ще бъдеш моя навеки — а сега нищо, нищо? Какво е станало с тебе? Кой ти промени сърцето? Кшиша, нали аз съм все същият!… А не знаеш ли, че за мене това е по-тежък удар, отколкото за другиго, тъй като аз вече загубих една любима… Исусе, какво да й кажа, за да трогна сърцето й?… Човек само се мъчи — и толкова. Остави ми поне надежда! Не ми отнемай всичко изведнъж!…

Кшиша не отговори нищо, само все по-силно ридание я разтърсваше, а малкият рицар стоеше пред нея, като отначало въздържаше мъката си, а после страшния си гняв и когато го преодоля в себе си, повтори:

— Остави ми поне надежда! Чуваш ли?

— Не мога, не мога! — отговори Кшиша.

При тия думи пан Володиовски отиде при прозореца и долепи глава до студеното стъкло. Дълго време стоя така неподвижен, накрай се обърна, пристъпи няколко крачки към Кшиша и каза много тихо:

— Остани със здраве, ваша милост панно! Аз нямам работа тук. Дано да ти бъде толкова добре, колкото на мене ще ми бъде зле. Знай, че с уста ти прощавам веднага, а ако даде Бог, ще ти простя и със сърце… Само че имай повече милост над хорските мъки и не обещавай втори път. Няма какво, не ще намеря щастие в тоя дом!… Остани със здраве!

Той каза това, мустачките му трепнаха, поклони се и излезе. В съседната стая намери пани и пан Маковецки и Заглоба, които веднага скочиха, сякаш искаха да го питат, но той само махна с ръка.

— Нищо не излезе! — каза той. — Оставете ме на мира!… От тази стая тясно коридорче водеше към неговата; там Баша препречи път на малкия рицар при стълбището за стаята на девойките.

— Дано Бог утеши ваша милост и да промени сърцето на Кшиша! — извика тя с разтреперан от сълзи глас.

Той мина покрай нея, без дори да я погледне и без да каже нито дума. Внезапно го обзе безумен гняв, горчивина се надигна в гърдите му и тогава той се обърна, изправи се пред невинната Баша с променено и пълно с хаплива подигравка лице.

— Ти, ваша милост панно, обещай ръката си на Кетлинг — каза той хрипкаво, — накарай го да се влюби, а после стъпчи, разкъсай сърцето му и иди в манастир!

— Пане Михале! — извика Баша слисана.

— Наслади се, опитай целувките, а после върви да се каеш!… Дано чумата ви изтръшка!…

Това вече преля чашата за Баша. Само Бог знаеше колко себеотрицание имаше в пожеланието, което изказа на Володиовски: Бог да промени сърцето на Кшиша — и за всичко това той й се отплати с неоснователно обвинение, с подигравка, с обида точно в момента, когато тя беше готова да даде кръвта си, за да утеши този неблагодарник.

Нейната буйна като пламък душица се възмути веднага, бузите й пламнаха, розовите й ноздри се издуха и тя, без да мисли нито миг, разтърси русата си коса и извика:

— Знай, ваша милост, че не аз отивам заради Кетлинг в манастир!

След тия думи тя се затече по стъпалата и изчезна от очите на рицаря.

А той стоеше като каменен стълб, после почна да си търка очите като човек, който се буди от сън.

Изведнъж кръв нахлу в лицето му, той хвана сабята си и викна със страшен глас:

— Горко на изменника!

И след четвърт час така летеше към Варшава, та чак вятър виеше в ушите му и бучки пръст хвърчаха обилно изпод копитата на коня.