Джеймс Елрой
Защото нощта… (6)

6

Седемдесет и два часа работа по случая в магазина за алкохол; над две хиляди човекочаса, използвани за проверка на всеки възможен подход. Резултат: нула. Обширни проверки на живота на трите жертви: нула, умножена по тишината на случайния фактор — нормални хора, попаднали не където трябва и не когато трябва, обичащи и молещи Господа кой знае защо; разнищване на нищожни факти, водещи доникъде. Докладът за отпечатъците беше една каша от мацаници и цапаници; следите от обувки и тъкани, намерени на местопрестъплението, принадлежаха на жертвите. Докладите на доносниците, които достигнаха до полицаите от Холивудския отдел, бяха доста преувеличени и не съответстваха на представата на Лойд за убиеца като много умен, много хладнокръвен и ни най-малко нежадуващ за популярност вследствие на майсторлъка си. Ако и запитванията, отправени за издирване на откраднати револвери калибър 41, не дадяха отговор, единствената оставаща възможност щеше да бъде да се започне общонационално издирване на оръжието и да се ангажира екип от компютърни жокеи и проницателни детективи, които да се ровят в бумащината на над триста хиляди автомобилни регистрации на жълти японски коли, като ги съпоставят с данни за престъпници и техните съучастници и търсят пресечни точки. Ако нищо с нищо не се върже, а издирването на оръжието не даде резултати, случаят щеше да потъне в забрава.

Лойд се сви от ужас при мисълта, че нямаше вече никакво време. Той седеше на бюрото на Дъч Пелц, наслаждаваше се на тишината на районното с настъпването на залеза и преглеждаше ксерокопия на доклади за разпити на терен, събрани от целия град. През нощта на 23 април са били спрени за нарушения на правилника или подозрително поведение единадесет жълти японски коли. Четири от спрените и глобени са били жени, петима — негри от гетото, двама — без криминални досиета, трима — с досиета за нарушаване на обществения ред, притежаване на наркотици и неизплащане на детски издръжки. Останалите двама бели мъже бяха един адвокат, спрян и впоследствие задържан за шофиране в пияно състояние, и един тийнейджър, хванат да кормува под влияние на наркотик, за който полицаят предположил, че е ацетоново лепило. Нищо не се връзваше.

Лойд изкрещя „По дяволите!“ и затараши из импровизирания си команден пост за лист и химикал. Най-отгоре на библиотеката намери пачка жълта хартия и няколко молива и написа:

„Холандец, нямаме време. Из хотелите долу в града върлуват банди крадци и сигурно скоро ще получа задача да разследвам някой обир. Докладите от разпитите на терен и сведенията на доносниците са кръгла нула. Би ли ми направил следните услуги?

1. Накарай още един екип униформени полицаи да разпитат всички в радиус от шест до осем преки около магазина. Нека да питат за:

А. Жълти японски коли, които напоследък са се мяркали в района (регистрационни номера).

Б. Непознати, мотаещи се наоколо в последно време.

В. Скорошни разговори с тримата убити. И трите жертви са живели наблизо. Те самите споменавали ли са за нещо подозрително?

Г. Накарай полицаите да проверят докладите на патрулите, които са разпитвали из района в нощта на убийството. Накарай ги да проверят жилищата на хората, които не са били вкъщи тази нощ.

Д. Кажи им, че отдел «Кражби и Убийства» разполага с неограничени средства за заплащане на извънреден труд по този случай — те ще получат парите си на следващата заплата.

2. Прегледай всички доклади за последните шест месеца, в които се споменава за жълти японски коли.

Отдели и всички пристигащи, в които става въпрос за същото, както и тези от отдел «Кражби Убийства».

3. Re: Хързог. Имам някакво странно чувство — дори ако не се смята това, че Дж. Х. е откраднал досието ми. Искам да поработим върху него, преди да го обявим за изчезнал. Клюката донесе ли нещо за шестимата полицаи? Все още ли липсват тези досиета? Смятам да спя в жилището на Дж. Х. през следващите няколко нощи — (886–3317) да видя дали нещо ще се случи — и освен това, ако от моя отдел не могат да ме намерят, не могат да ми дадат друга задача.

Л. Х.“

На вратата се почука, после някой се прокашля. Лойд сложи записката си под кварцовата подпора за книги на Дъч и извика:

— Влез!

Лейтенант Уолт Пъркинс влезе и затвори вратата след себе си. Запристъпва нервно, а Лойд каза:

— Мен ли търсиш, или Дъч, Уолт?

— Вас — каза Пъркинс.

Лойд посочи един стол. Пъркинс остана прав.

— Проверих в бригадата. Хързог винаги е работил сам. Много хора са искали да работят с него заради репутацията му, но Джак винаги е отказвал. Все се шегувал, че деветдесет и пет процента от хората в Нравствената полиция са алкохолици. Той… — Пъркинс се поколеба, а Лойд настръхна от напрежение. — Сламенорусият мъж не е полицай.

Пъркинс отново запристъпва нервно, като очертаваше осмици по пода.

— Лойд, не искам Отделът за вътрешен контрол да си пъха носа в бригадата.

— Защо? — попита Лойд. — Най-много да получиш порицание. Шефовете на отдела са плащали на Хързог извън ведомостите с години. Това е общоизвестно.

— Не е затова.

— Тогава за какво?

Пъркинс престана да рисува осмици и се насили да погледне Лойд в очите.

— Заради вас. Знам всичко, което се е случило с вас миналата година. Разказа ми го лично заместник-шефът. Възхищавам ви се за това, което сте направил, не е там работата. Просто знам, че комисията за повишаване в чинове има нареждане изобщо да не повишава нито вас, нито Дъч и аз…

На Лойд му, притъмня пред очите. Преглътна, за да не повиши глас, и каза:

— И ти искаш да се примиря с това? Когато е убит един офицер и колега?

Като поклати глава и сведе поглед, Пъркинс прошепна:

— Не. Подкупих един служител в „Личен състав“. Той ще задържи доклада за изчезването на Хързог още около седмица и едва тогава ще го предаде. Ще има разследване.

Лойд ритна едно метално кошче за боклук, като изсипа цял куп смачкани хартии по крачолите на Пъркинс. Лейтенантът отскочи назад към вратата и вдигна поглед.

— Пуяците от Вътрешния отдел ви имат зъб, Хопкинс. Особено Гафани. Вие сте велико ченге, но не давате пет пари за другите полицаи и затова хората около вас се засягат. Вижте какво направихте с Дъч Пелц. Виновен ли съм за това, че искам да си подсигуря гърба?

Лойд отпусна пръстите на ръцете си, които беше свил в юмруци.

— Всичко е въпрос на разбирания. Вие сте администратор, аз съм ченге. Вие сте добре поставен висш офицер, което значи, че хората, които командвате, се разправят с проститутки-минетчийки, пребъркват пласьори на наркотици, за да им намерят говната, и разливат безплатна пиячка из целия Холивуд. Мен не ме харесват чак толкова и понякога имам странни, дори страшни идеи. Но аз съм съгласен да платя цената, а вие не. Така че не ме съдете. И не ми се пречкайте, ако не искате да пострадате, защото имам намерение да разнищя тая работа.

Лойд се престори, че подрежда бумагите по бюрото на Дъч. В момента, в който отмести поглед, Пъркинс се измъкна през вратата.

 

 

Час по-късно, когато и последните светлинки на здрача се стопиха в нощта, Лойд отиде в бар Jackie Ds. Барманът, с който беше говорил преди две вечери, беше на смяна, а барът беше все още празен. Барманът имаше същия нещастен вид и автоматично постави салфетка, щом Лойд зае място на бара, като клатеше глава, мърморейки „Няма милост. Бираджиите винаги се връщат. Няма милост“.

— Този път от какво се оплакваш? — попита Лойд.

— В съседния бар има състезание за „Мис мокра тениска“. Първо трябваше да се конкурирам с безплатната пиячка, а сега с безплатни цици. Чувам, че собственикът на тая дупка се готви да вкара женска борба в кал или женско бръснене, или женско мерене на курове — ще направи куп пари и ще се прехвърли на по-стабилен бизнес, като например продажба на хероин. Няма милост!

— Не му ли е отнето и на него разрешителното за продажба на алкохол?

— Да, обаче той е млад и има пипе да мисли на едро и да внася новости. Примерно, да кажем, четиридесететажна сграда във формата на кур с подземен гараж. Влизаш вътре с колата и един електрически лъч ти стрелва оргазъмче. Няма милост!

— Има милост. Тук съм, за да ти го докажа.

Барманът сипа бира на Лойд.

— Ченгетата не раздават милост, те раздават мъка.

Лойд извади от джоба на сакото си един книжен плик.

— Помниш ли мъжа, за който те питах оная вечер? Каза, че си го виждал тук с още един мъж, сламенорус, в началото на трийсетте?

— Да, помня.

— Добре. Ще нарисуваме една картинка на тоя тип. Ти ще си художникът. Ела от тая страна на бара.

Лойд разположи нещата си на плота.

— Това се казва комплект за съставяне на портрет по описание. Съставни части на лицето, които сглобяваме според описанието на свидетеля. Започваме с челото и продължаваме надолу. Имаме повече от четиридесет вида носове и т.н. Виждаш ли как се напасват частите?

Барманът попипа с пръсти картонените вежди, бради и уста и каза:

— Да. Просто нареждам тия парчета едно до друго, докато заприлича на оня тип, така ли?

— Точно така. После аз го довършвам с молив. Разбра ли?

— Приличам ли ти на толкова тъп?

— Приличаш на Рембранд.

— Тоя пък кой е?

— Един барман, който рисувал картини в свободното си време.

Половин час барманът подрежда, премества, сравнява, одобрява и отхвърля парчетиите, докато накрая сглоби портрета. Лойд го погледна и каза:

— Не е лошо. Изглежда красавец, но има някаква жилка злоба. Съгласен ли си?

— Да — каза барманът. — Сега като го каза, той наистина изглеждаше някак си злобен.

— Добре. Сега ми покажи какво още липсва.

Лойд извади един молив и го вдигна над картинката. Барманът огледа направения от него портрет от различни ъгли, после грабна молива и сам се залови за работа — постави малко сенки на бузите, уголеми носа и прибави тънка злобна линия на устните. Като свърши, той каза ентусиазирано:

— Така! Това е мръсникът, от плът и кръв.

Като вдигна картона към светлината, Лойд видя едно живо, слабовато лице с тънки устни, които придаваха студенина на красотата му. Той се усмихна и усети, че барманът го дърпа за ръкава.

— А какво стана със скапаната милост, за която ми говореше?

Лойд мушна портрета в джоба си.

— Обади се на службата за разрешителни утре в десет. Те ще ти кажат, че обвиненията срещу теб са оттеглени и ти се връща разрешителното за продажба на алкохол.

— Такива ли връзки имаш?

— Да.

— Милост! Милостта побеждава!

 

 

Докато караше към апартамента на Джак Хързог, Лойд си мислеше: само упоритото търсене побеждава. Проследи всички връзки напред и назад във времето и ще откриеш, че си точно там, където си бил преди четири или осем, или шестнайсет години — в преследване на вампири, които са прекалено извратени, за да се наричат човеци, и прекалено тъжни, за да се наричат по някакъв друг начин, в наблюдение на образци на омраза и страх, в налагане на морално нееднозначна справедливост, в препускане с главата напред към божества, които са толкова променливи, колкото неизменна е твоята нужда да ги опознаеш. Това, че преследването се осъществява винаги на фона на един и същи пейзаж, е най-сигурният знак за постоянство. Областта на Лос Анджелис се състоеше от хиляди мили покриви, неонови светлини, хълмове, обрасли с храсталаци и шубраци, пътни артерии, които се преплитаха напред и назад, и всичко това предизвикваше движение на човешки същества, които неминуемо в крайна сметка се сблъскваха и избухваха в кръв, като опетняваха топографията и хем я променяха, хем я оставяха същата.

Лойд погледна през прозореца, за да види по указателните знаци точно къде се намира. Напрегна поглед, за да види Рей Векърс Тропик — един бар, в който беше работил като офицер в Нравствената полиция преди петнадесет години. Нямаше го. Целият квартал е бил разрушен. Тропикът сега беше обществена пералня, а на мястото на бензиностанцията на ъгъла имаше корейска църква. Мина му една мисъл. Ако градът станеше неузнаваем и кървавите взривове станеха единственият знак за постоянство, щеше ли да полудее?

Входът на сградата, в която живееше Хързог, беше пълен с тийнейджъри, които играеха на пакман. Лойд мина покрай тях, влезе в асансьора и отиде до четвъртия етаж. Коридорът пак беше празен, а иззад затворените врати дънеше всевъзможна музика. Отиде до вратата на апартамент 423 и се ослуша. Вътре цареше пълна тишина и той натисна бравата и влезе.

Запали лампата и пред него отново се откри същият стерилен апартамент, само че осветен, като единствената разлика беше новата купчина поща и последни предупреждения от телефонната и енергийната компания. Лойд знаеше, че в спалнята и кухнята нищо не се е променило и затова седна на дивана и се замисли.

Мозъкът му правеше раз-два-три, когато телефонът иззвъня. Лойд вдигна слушалката и измърмори:

— Ало?

— Тук Дъч, Лойд.

— Майната ти.

— Очакваше някой друг ли?

— Не точно. Бях забравил, че съм ти оставил номера.

— Нещо ново за Хързог?

— Едно добро портретче на мъжа, с който е бил Хързог. Това е всичко.

— Получих някаква информация за тези досиета. Имаш ли молив?

Лойд измъкна от джоба си един химикал и едно тефтерче.

— Давай.

— Добре — каза Дъч. — Първо на първо, всички досиета все още липсват. Второ, те не са изисквани от никой вътре в самия отдел. Трето, и шестимата офицери са се ползвали с добро име в от…

Лойд го прекъсна.

— Имат ли нещо общо? Аз съм единственият с чин, по-нисък от лейтенант. Имаш ли…

— Тъкмо щях да стигна до това. Да, шест досиета. Първо, ти, считан за най-добрия специалист по убийствата в ПУЛА. Второ, Джони Роландо. Чувал си за него — бил е технически съветник на поне половин дузина телевизионни предавания. И двамата попадате в това, което може да се нарече категорията на легендарните полицаи. Сега останалите четирима — Тъкър, Мъри, Кристи и Кайзер са просто трудолюбиви ченгета с по повече от двадесет години стаж. Какво…

Лойд го прекъсна:

— Това ли е всичко, което си открил?

Дъч въздъхна.

— Просто ме изслушай, става ли? Останалите четирима имат една обща черта: чешити, които работят на лунна светлина като шефове на охраната на големи индустриални предприятия. Знаеш какъв е номерът — заводи, които наемат много евтина работна ръка, много наркомани и бивши пандизчии, много кражби, много химикали, които биха могли да се използват за производство на наркотици, така че нещата трябва да се държат под контрол — да не се оставят работниците да ти се качат на главата — изобщо от тоя сорт.

Зъбчатите колелета в мозъка на Лойд зацепиха.

— Откъде изкопа тая информация, Дъч?

— Чрез един приятел — федерален агент. Той ми каза, че четирите фирми — Авоноко Файбърглас, Джуниър Мис Козметикс, Яхелка Ауто Кинг и Сърфърдон Пластикс — са нещо като полулегални. Охраната се състои от лайнари, от които полицаи не стават, събират се досиета с много мръсотии за работниците, за да могат да се използват като палки, в случай че те се разбеснеят от смъркане на прекалени дози разредител за боя. Тлъсти досиета за работниците в Авоноко — работата им има втора категория секретност. Произвеждат заключалки за космическата програма във военновъздушната база Андрюс и на всички, които не са от управата, се плаща минимална заплата. Как ти харесва?

— Не зная. Какво се цели с всичко това? Да се наемат законни ченгета като фигуранти, които да строяват лайнарите и да служат за посредници, ако се случи нещо с някой работник?

Дъч се прозя.

— В общи линии да, май че е такава работата.

— Има ли някаква кофти информация за самите полицаи?

— Всъщност не. Джони Роландо чука телевизионни звезди; Кристи, който работи за Авоноко, е известен като закоравял комарджия и се е подлагал на психиатрично лечение; изобщо каймакът на Лос Анджелис.

Лойд не знаеше дали да се засмее или да се обиди от забележката. Внезапно усети как в него се надига съжаление за стореното и промълви насила:

— Ще се извиня на Пъркинс.

— Добре. Дължиш му го. Ще придвижа задачите по бележката ти, свързани с магазина за алкохол, и ще ти дам още четиридесет и осем часа за Хързог. След това ще го обявя за изчезнал. Бащата на Хързог е стар човек, Лойд. Дължим му истината.

— Да. От какво се страхува Пъркинс, Дъч?

— Нищо от това, което си мислиш. Той управлява една от най-добрите бригади на „Нравствения“ в града.

— Тогава какво?

— Ти. Едно четиридесет и две годишно взискателно ченге, което няма какво да губи, е дяволски страшно нещо. Понякога дори и мен ме плашиш.

Съжалението на Лойд заседна като буца в гърдите му.

— Лека нощ, Дъч.

— Лека нощ, момчето ми.

Лойд остави слушалката и веднага започна да обмисля нови варианти по случая. Мислите му се въртяха около изнудвачеството, но очите му оставаха приковани към телефона. Да се обади ли на Джанис и момичетата в Сан Франциско? Да им каже, че къщата е оставена непокътната така, както когато си заминаха, и че е използвал само дневната и кухнята, а останалите стаи са запазени като свидетелство за това, което са имали и което пак биха могли да имат? Телефонните му разговори с Джанис поне бяха преодолели официалния тон. Беше ли дошло времето да настоява за възстановяването на семейното огнище?

Служебните му проблеми сами по себе си казваха — не. Офицерите, които щяха да поемат официалното разследване на изчезването на Хързог, щяха да проверят телефонните му разговори и да открият междуградския разговор. Мерзавецът, който беше любовник на Джанис и от време на време живееше при нея, едва ли щеше да приеме разговор за тяхна сметка. Отново го прееба фактът, че беше полицай.

Като се опъна на дивана, Лойд се отдаде на стабилна дажба умствена гимнастика. Вече половин час стоеше така, като разиграваше различни варианти на тема изнудване, когато на вратата се почука и се чу мек женски глас:

— Джак? Джак, вкъщи ли си?

Лойд отиде до вратата и я отвори. В рамката се очерта фигурата на висока руса жена. Погледът й беше замъглен, а блузата и джинсите й бяха омачкани. Тя вдигна поглед към него и попита:

— Вие Марти Берген ли сте? Джак тук ли е?

Лойд покани жената да влезе, като открито я оглеждаше. В началото на тридесетте, нито твърдо, нито мекушаво лице, излъчващо интелигентност. Крехко тяло, грациозно излъчващо обзелия го ужас. Пипай леко!

Когато жената застана до дивана, той каза:

— Казвам се Хопкинс. Полицай съм. Джак Хързог не е стъпвал и на двете си работни места от близо месец. Аз го търся.

Жената машинално се отдръпна назад, блъсна се в дивана и седна на него. Вдигна ръце към лицето си, после стисна бедрата си. Лойд видя как пръстите й побеляха. Седна до нея и я попита:

— Как се казвате?

Жената отпусна ръце, потри очи и втренчи поглед в него.

— Мег Барнс.

Гласът й беше спокоен и Лойд реши, че може да продължи с разпита.

— Трябва да ви задам доста лични въпроси.

— Задайте ги тогава — отговори Мег Барне. Лойд се усмихна.

— Кога за последен път видяхте Хързог?

— Преди около месец.

— В какво се състоеше връзката ви?

— Бяхме приятели, понякога любовници. Сексът не беше постоянен. Никой от нас не настояваше. Последния път, когато видях Джак, той ми каза, че иска да остане сам за известно време. Казах му, че ще се отбия след около месец.

— И го направихте сега?

— Да.

— Хързог свързвал ли се е с вас по някакъв начин през този месец?

— Не.

— Правехте ли секс в периода, преди да го видите за последен път?

Мег потръпна и каза:

— Не. Но какво общо има това с изчезването на Джак?

— Хързог е един изключителен човек, мис Барнс. Всички факти, които научих за него, потвърждават това. Просто се опитвам да разбера в какво душевно състояние е бил, преди да изчезне.

— Това мога да ви кажа. Джак беше или превъзбуден, или депресиран. Най-много говореше за реабилитацията на Марти Берген. Казваше, че ще разкатае фамилията на шефовете от ПУЛА за това, което са направили с него.

— Защо си помислихте, че аз съм Берген? — попита Лойд.

— Защото ние с Берген сме единствените приятели, които Джак има на света, а и вие сте едър, какъвто описваше Джак и Берген.

Лойд замълча за минута, за да събере мислите си. Накрая попита:

— Каза ли ви Хързог точно по какъв начин ще реабилитира Берген и ще разкатае фамилията на шефовете?

— Не, никога.

— Можете ли да ми дадете конкретни примери за приповдигнатото му или депресирано поведение?

Мег Барнс обмисли въпроса и каза:

— Джак или беше много мълчалив, или се смееше на всичко, независимо дали беше смешно или не. Често се смееше истерично на някого или нещо, наречено Доктор Джон Лунатика. Последния път, когато го видях, каза, че е истински уплашен и това му харесва.

Лойд извади портрета.

— Виждала ли сте този човек?

Тя поклати глава.

— Не.

— Говорят ли ви нещо имената Хауард Кристи, Джон Роландо, Дуейн Тъкър, Даниъл Мъри или Стивън Кайзер?

— Не.

— Авоноко Файбърглас, Яхелка Ауто Кинг, Сърфърдон Пластикс, Джуниър Мис Козметикс?

— Не. Какво е това?

— Няма значение. А какво ще кажете за моето име — Лойд Хопкинс?

— Не! Защо ме разпитвате за тези неща?

Лойд не отговори. Стана от дивана, хвърли тапицираната възглавничка, на която се беше облегнал, на пода и занесе масичката за кафе до стената. Когато се обърна, Мег Барнс се беше вторачила в него.

— Джак е мъртъв — каза тя.

— Да.

— Убит?

— Да.

— Ще хванете ли човека, който го е направил?

Тръпки побиха Лойд.

— Да.

Мег посочи пода.

— Там ли спите?

Приемането на факта за смъртта беше отнело стабилността на гласа й. Гласът на Лойд прозвуча глухо в собствените му уши.

— Да.

— Жена ви ви изрита?

— Нещо такова.

— Можете да дойдете у дома.

— Не мога.

— Не правя такова предложение на всеки срещнат.

— Зная.

Тя стана и тръгна към вратата. Лойд долавяше мълчаливото състезание между крачките и сълзите й. Когато докосна бравата, той попита:

— Що за човек беше Хързог?

Думите на Мег Барне се сляха със сълзите й:

— Един мил човек, който се страхуваше да бъде уязвим. Един нежен мъж, който се страхуваше от нежността си и я прикриваше зад пистолета и полицейската значка. Един мек човек.

Вратата се захлопна, тъй като сълзите правеха думите излишни. Лойд угаси лампата и се загледа през прозореца в разграфената от неонови светлини тъмнина.