Ванда фон Захер-Мазох
Живот с първия мазохист (3)

* * *

Ще кажа само, че тази случка ми се стори щастливо предзнаменование за осъществяването на моите мечти.

Веднъж, приблизително по същото време, дойде една жена, която на външен вид изглеждаше като съпруга на занаятчия, и помоли, да разговаря с господин доктора. Заведох я в стаята на Леополд, където се забави доста дълго; после Леополд извика и мене. Заварих ги смутени. След дълги увъртания най-накрая ми съобщиха, че тази жена, която пристига от Клагенфурт, е възпитателка на детето, което Леополд имал от артистката Клермон. Тя щяла да се откаже да гледа повече малката Лина, тъй като й плащали мизерна сума. Трябваше да се измисли нещо.

— Е, нека да я доведат при нас, все ще се намери място за нея — казах аз.

Те ме погледнаха безкрайно учудени. Много добре разбрах, че тази жена просто искаше да се възползва от деликатната ситуация и да изнуди Леополд, затова изражението й беше заплашително. А сега вече беше обезоръжена, тъй като аз бързо разреших проблема. След като платих дължимото, реших, че още на другия ден майка ми ще замине за Кдагенфурт и ще доведе малката Лина.

Леополд обаче изпитваше съмнения как ще се държа с момичето и, когато останахме сами, попита:

— Не възнамеряваш, надявам се, да оставиш детето тук?

— А защо не?

— Но нали ти самата ще имаш дете?

— Едно повече или по-малко — има ли значение?

Той ми благодари и каза, че съм го избавила от големи грижи.

От възпитателката разбрахме, че детето няма никакви дрехи. На бърза ръка уших бельо и рокличка. На следващия ден майка ми ги занесе в Клагенфурт, откъдето се върна с детето. Момиченцето имаше окаян вид. Доктор Шмит я прегледа и каза, че мащехата е виновна за недохранването, лошия въздух и другите неприятности. Аз погледнах объркания и смутен Леополд. Момиченцето приличаше на баща си, то беше красиво, въпреки бледото зеленикаво личице. Гледаше със сериозни, огромни, изплашени очи към непознатия, който искаше да го нарича „татко“.

* * *

Аз родих на седми септември, а след два дни докараха у нас свекър ми, почти умиращ. Агонията на стареца продължи до сутринта. После издъхна. Там завършва животът на старото поколение, тук се ражда нов млад живот — плът от плътта му. И това е всичко, което знаем за безсмъртието!

* * *

За мене бъдещето беше изпълнено с тежки грижи. Парите не достигаха, а се натрупаха и много дългове. Това ме безпокоеше. Мъжът ми очакваше да получи хиляда гулдена, с които временно щяхме да скърпим положението. За съжаление вместо пари от Виена пристигнаха няколко колета с тоалети от една от най-известните модистки. Леополд бе решил да ме изненада и това беше истински сюрприз. Какви чудесни бяха роклите! Само тази от черно кадифе струваше цели четиристотин гулдена!

Освен нея имаше още няколко поразително красиви и изящни неща. Стъписана, аз безмълвно разглеждах целия този разкош. Трябваше да премеря всички тоалети. Ако исках да доставя на Леополд голямо удоволствие, трябваше незабавно да се разходя издокарана по улиците, за да ме види тълпата. Той беше толкова щастлив от безумно скъпия подарък, че не ми стигна смелост да изразя гласно мнението си.

Разбира се, слуховете за разкошните тоалети моментално плъзнаха из града и нашите кредитори вежливо, но достатъчно настойчиво поискаха да заплатим дълговете си. Аз с удоволствие бих върнала обратно всички вещи, но това беше невъзможно. Леополд би се почувствал твърде огорчен. А така повече не можеше да продължава. Ние прогресивно затъвахме в дългове и краят на безпаричието не се виждаше. Парите буквално се топяха в ръцете на мъжа ми. Той не само безсмислено ги пилееше, но често взимаше кредити и по този начин стопяваше дори онова, което му предстоеше, да получи. Замислих се дали не бих могла отново да се заема с писане, за да припечелвам нещо допълнително, но скоро се отказах от това намерение.

На ръцете ми лежаха домакинство, съпруг и деца — сериозни задължения, които отнемаха цялото ми внимание и стопляха душата ми. Жалките пари, които бих могла да изкарвам, нямаше да компенсират занемарените семейни грижи. Освен това лекотата, с която напуснах писателското поприще, потвърждаваше липсата на истински талант.

Когато отмина първото приятно впечатление от разкошните тоалети, аз поговорих с мъжа си за нашето положение. Постарах се да му обясня, че интересите на децата ни налагат да приведем в изправност финансовите си дела, в противен случай няма да можем дори да ги възпитаме прилично. Освен това постоянното безпаричие можеше да навреди на писателската му репутация. Той трябваше да се оправи с дълговете, което при неговите доходи нямаше да е трудно. Нужно беше само едно — да въведе малко ред в харченето на парите.

Леополд се съгласи напълно и ми предложи да поема касата. Да съхранявам парите и да му давам само толкова, колкото е необходимо за покриване на неизплатените дългове. Настояваше обаче от време на време да ми купува от любимите му кожи.

Сключихме договор: той да се погрижи за дълговете, а аз да направя такъв семеен бюджет, че да остават пари и за кожи. Леополд каза, че е много доволен от нашето решение, защото не обича да се занимава с парични въпроси, а и намира, че е чудесно да бъде напълно зависим от мене. Той настояваше на всяка цена да подпишем договор, според който аз ще имам право да се разпореждам с целия му доход. Засмях се, но Леополд говореше съвсем сериозно и ме увещаваше незабавно да сключим този договор. Като прецених ползата за домакинството, аз дадох съгласието си. Седнах на бюрото, а той ми донесе лист дебела канцеларска хартия.

— Но ти непременно трябва да се облечеш в някаква кожена дреха, за да почувствам твоята власт!

Наметнах едно кожено палто и написах договора. Той стоеше до мене и ме гледаше с възторг и страхопочитание. След като съставих документа, той го подписа и каза:

— Пази го. Сега си моя повелителка, а аз съм твой роб. Отсега нататък ще те наричам „господарка“. Заповядай ми и аз безпрекословно ще ти се подчинявам.

За ознаменуване на новата ера в живота ни реших да прекратя всякакво безразсъдно пилеене на пари. Известих доставчиците да не ни изпращат нищо, без лично да съм го поръчала. От първите получени пари се разплатих с всички дребни кредитори. След известно време се издължих и на по-едрите и дори съумях да отделя нещо за всеки случай.

* * *

Две статии ме хвърлиха в размисъл. Първата беше отпечатана в „Les Debats“ и принадлежеше на перото на литературния критик на този вестник Ашер. Втората се появи някъде в Германия, но не помня нито автора, нито изданието, в което бе поместена.

Критиката в „Les Debats“ беше толкова ласкателна, че Леополд изпадна във възторг. Ашер пишеше, че в парижкия литературен свят се наблюдава необичайно явление: млад автор, по рождение славянин, който досега е бил непознат във Франция, за кратко време спечелил с разказите си такава популярност, че за него непрекъснато се говори във всички литературни салони.

Казаното беше достатъчно, за да извиси Леополд до седмото небе. Отзивът в немския вестник не звучеше така приповдигнато, но затова пък беше по-съдържателен и свидетелстваше за искрено и добро отношение на критика към таланта на Захер-Мазох. Той изразяваше становище, до което самата аз отдавна се бях домогнала, но не рискувах да го споделя с мъжа си — че героините в неговите произведения станаха твърде еднообразни въпреки тяхната необикновеност. Това съвпадение на мненията ме накара да се замисля. Наложително беше да се откаже от този тип жена, да я изхвърли от „своя живот“, по някакъв начин да се освободи от нея и повече да не я допуска в разказите си.

Когато възторгът от отзива в „Les Debats“ малко позатихна, попитах Леополд какво мисли за немската критика. След като я прочете повторно, той се замисли и каза:

— Всичко, което казва критикът, е истина. Той обаче се заблуждава в едно и то е най-същественото: ако подобна жена играе роля в моя живот, тя не би фигурирала в творчеството ми. Тя попада там само защото мислите ми са заети с нея. Щом започна да изграждам женски образ, тя незабавно се появява върху хартията; чувствам се длъжен да я описвам непрестанно, въпреки волята си. А щом като се заема с нея, обхваща ме някакво опиянение и не съм в състояние да се спра, преди да съм я обрисувал в цялата й дяволска красота. И аз самият често си мисля, че мога да стана скучен на читателите, но какво да сторя?

— Но нали си имал в живота си подобни жени?

— Ти говориш за госпожа П.?

— За нея и за другите…

— Всички те биха желали да бъдат „тя“, но не бяха достатъчно силни.

— Това е нормално. Как е възможно да срещнеш в живота същество, което напълно да се покрива с образа — плод на твоята фантазия? Ти искаш твърде много. Не трябва да рискуваш литературната си репутация. Немският критик те предупреждава. Съобрази се с него и се постарай да не получиш подобен упрек и във Франция. Ти високо цениш мнението на французите, виждаш бъдещето си във Франция. Помисли си колко много рискуваш — реши се и се откажи веднъж завинаги от своя зъл идеал.

Той ме погледна сериозно.

— Права си. Трябва да се откажа. И ти би могла много да ми помогнеш.

— По какъв начин?

— Трябва да носиш кожи и да държиш камшик.

— Та аз и сега се обличам в кожи!

— Но ти не искаш и да чуеш за камшика. Цялото наше бъдеще се гради върху риска; той ти е толкова близък, колкото и на мене. Ако аз съм готов на жертва, същото можеш да направиш и ти. За мен е истинска наслада да бъда бит от собствената си жена. Бий ме и аз ти се кълна във всичко свято, давам ти честната си дума, че от този ден в моите произведения няма да има повече жестоки жени. Съгласна ли си?

Нямах право да се колебая повече. Ако той изпълнеше своето обещание, в което напълно вярвах, всичко щеше да тръгне добре.

От този момент нямаше ден, в който да не биех мъжа, си като доказателство, че стриктно изпълнявам нашата уговорка. Първоначално чувствах силно отвращение. Постепенно обаче свикнах, макар че винаги вършех това против волята си — като задължение.

Като се убеди, че изпълнявам неговите изисквания, той се изхитри и започна да ги усложнява. По негова поръчка му изработиха няколко различни камшика, между които имаше и бич с вплетени остри гвоздеи.

Леополд обаче спази дадената дума и в произведенията му повече не се срещаха кожи и изтезания.

* * *

През същата зима Захер-Мазох получи писмо от Женева с молба на една млада девойка, Екатерина Щребингер, да й разреши да преведе някои негови разкази. Тя пишеше, че е дъщеря на пастор от Морж, но че живее в Женева, където Рошфор^[1] й е препоръчал неговите съчинения. Прочела всичко преведено от госпожа Бентсон в „Revue des deux Mondes“ и желаела да превежда при същите условия. При същите условия! Ама че изгодно!?

Леополд, разбира се, се съгласи като пожела да получава половината от нейния хонорар. Заедно с писмото той й изпрати един разказ. Наскоро след това на страниците на „Revue des deux Mondes“ действително се появи това произведение, а изпратеният от преводачката половин хонорар превишаваше сумата, която Леополд получаваше за нов разказ в Австрия или Германия.

* * *

През зимата Щауденхайм най-сетне се върна в Брюк. Вечер, когато Леополд пишеше, ние отново играехме шах. Между другото мъжът ми демонстрираше страхотна фантазия в стремежа си да ми измисля тоалети, които ме хвърляха в отчаяние, но аз криех това от него. Същата зима например той ме издокара със светлозелена пола и червен жакет с черни ревери, а на главата ме накара да си сложа черна драгунска фуражка, гарнирана с хермелин.

Когато за първи път се появих на улицата в този ужасен вид, Щауденхайм, който вероятно ме беше видял през прозореца, ме попита:

— От кое модно списание сте взели днешния си тоалет?

— Идеята е на мъжа ми.

— Нали е великолепен? — попита Леополд.

Щауденхайм го погледна накриво:

— Така е, но според мен би подхождал повече на някоя циркова ездачка.

Очаквал похвала, Леополд мълчаливо преглътна обидата и се оттегли в кабинета си. Тогава Щауденхайм за първи път ми заговори за мен.

— Дали не ви обидих със забележката за вашия тоалет?

— Не.

— Защо рискувате да ви се присмеят?

— Това доставя удоволствие на мъжа ми.

Той внимателно ме погледна в очите и каза:

— Знаете ли с какво най-много печелите моето възхищение?

Аз му направих знак да замълчи, но той продължи:

— Не, вие спокойно можете да изслушате онова, което ще ви кажа — и Леополд също. Възхищава ме най-много това, че сте чудесен другар на своя съпруг. Предполагам, че тъкмо в това е тайната на щастливите бракове. С каква готовност приемате всички негови приумици. Друга жена не би се съгласила… По този начин вие винаги ще го имате… Само едно не ми е ясно, защо ви нарича „господарка“, а себе си „роб“.

* * *

Ти му подаваш пръст да го спасиш, а той ти грабва цялата ръка. Същото стана и с мене от момента, в който от уважение към литературната слава на Леополд се съгласих на компромис и започнах да изпълнявам неговите прищевки. Сега започна да ме моли да му изневерявам. Първоначално категорично отказвах, но съпругът ми изобрети начин да победи моето упорство.

Леополд изслуша с мълчание отказа ми, без да изрази някакво недоволство, но от този ден напълно престана да пише. Минаваха седмици, месеци, и вече очаквах деня, в който щяхме да останем без всякакви средства. Споделих с него тревогата си.

Той като че ли само това чакаше.

— Ти навярно смяташ, че на мен ми е така лесно да пиша книги, както на теб да плетеш чорапи. За да работя, имам нужда от настроение и поощрение. Ти знаеш какво искам да кажа. Ако искаш от мен да печеля за теб и децата ти, то и ти трябва да дадеш своята лепта. Човек може да си помисли, че искам от теб нещо невероятно. Приемаш като най-тежка жертва това, което може да ти достави удоволствие.

Не ми оставаше нищо друго, освен да отстъпя.

Аз отново очаквах дете. Заедно с Лина щяха да станат три. Колкото и икономично да живеехме, парите вечно не достигаха, тъй като постоянно се появяваха непредвидени разходи — ту ни заплашваха, че ще ни съдят заради неизплатени дългове, ту от издателството или от вестника не ни изпращаха хонорар. Накратко, моите скромни спестявания неизбежно се топяха. А и когато Леополд пожелаеше да купи нещо скъпо, аз не смеех да му се противопоставя, защото парите всъщност си бяха негови.

Но имаше и нещо друго. Откакто живеех със Захер-Мазох аз неизменно бях или бременна, или кърмех дете и тези задължения ми се струваха далеч по-важни отколкото удовлетворяването на неговите желания. Ако отстъпех, не беше изключено да забременея. Между другото, в семейството ни вече имаше дете, чиято майка не бях аз. Бях убедена, че не трябва да се допусне раждането на дете, чийто баща да не е той. С ужас отхвърлях тези противни и опасни за нашето щастие мисли. Бях обаче объркана и не се решавах да му кажа категорично: Не!

Леополд не разчиташе повече на Щауденхайм, затова се зае да ми намери друг любовник, но много скоро се убеди, че в Брюк нямаше голям избор. Наложи се да замина за Грац и там да потърся своя „Грък“, както Леополд наричаше любовника. В романа му „Венера в кожи“ любовникът е грък и моят бъдещ прелъстител трябваше да играе същата роля в предстоящата драма. Аз много исках, ако е възможно, да съкратя моето пребиваване в Грац, за което ми помогна една случайност. Очаквахме да получим пари, които бяхме предназначили за предстоящото пътуване. Сумата дойде, но бе по-малка и не позволяваше да се прекара в хотел повече от седмица. Бях благодарна на обикновено неблагосклонната към мен съдба.

Леополд ми заръча всекидневно да ходя на театър, повече да се разхождам и да търся запознанства в хотела, тъй като жена, която е сама, винаги може да завърже интересни контакти.

Наложи се обаче, както кожите и разкошните тоалети в моя куфар, така и съветите му да върна чисти и недокоснати. Щом пристигнах в Грац, писах на Леополд, че по пътя са ме заболели зъбите и че ако не ми минат, веднага се връщам у дома. Получих бърз отговор: „Върни се, тъй като изгарям от желание да те видя“.

Ние действително не можехме да живеем дълго разделени; аз тъгувах за децата, а той така свикна да бъде постоянно с мене, че не можеше да се оправи сам.

* * *

Горещото ми желание да имам неприличащо на баща си русокосо и прекрасно дете се изпълни. Може би именно заради това мъжът ми прие детето просто с обожание. Аз обаче знаех, че това чувство може бързо да премине, така както на времето се случи с Лина: той едва не измъчи детето с любовта си; а сега тя почти беше престанала да съществува за него. Когато от сърцето му изчезне любовта, той няма да чувства никакво задължение към детето, тъй като у него любовта й дългът съвпадаха.

Изведнъж с ужас разбрах, че всичките ми надежди се градят върху заблуждение. Такава заблуда беше страстната му любов към мен, към децата, към дома. Ако фантазията му го тласне в друга посока, нищо не би могло да го спре. Той ми казваше:

— Знаеш ли, Ванда, ужасявам се от мисълта, какво ще стане с мен, ако те загубя! Аз съм решил — ако ти умреш, да убия себе си и децата.

При тези думи той пребледняваше, лицето му помръкваше, а погледът му замираше от страх. В тази минута не лъжеше: той просто се заблуждаваше.

* * *

Вече споменах, че отново бях бременна. Този път не се радвах, струваше ми се несправедливо. Имам ли право в моето положение да създавам деца. Нима на моите рожби е съдено, както и на мен, да имат детство, изпълнено с нужди и лишения? Със сълзи в очите мислех за тяхното бъдеще. Аз можех да пожертвам живота си за избрания човек, но имах ли право да завлека в ямата и децата си?

А мъжът ми задълбаваше мъката:

— Ако искаш, ти можеш да имаш и цяла дузина деца, само не забравяй, че за мен, освен Саша, никой друг няма да съществува. Саша — това е чудо на красотата и ума и ние сме длъжни да го дарим с цялата си любов, на която сме способни. И макар че моята любов към тебе има съвсем друг характер, ми се струва, че като те обичам, аз го лишавам от чувствата си.

Следователно бащата отхвърляше нероденото още дете. Само веднъж в живота си Захер-Мазох удържа на думата си и това беше този случай.

* * *

На 25 ноември 1875 година аз отново родих син.

На другия ден, изтощена и равнодушна към всичко, от леглото чух мъжа ми да говори на младата и хубавка акушерка:

— Вие, навярно, сте много силна, госпожице Цюбризехер?

— Това е наложително при моята професия.

— Как мислите, по-силна ли сте от мене?

— Може би, господин докторе, вие сте по-силен, но нямате необходимия опит.

— Искате ли да си премерим силите?

— Добре — отговори със смях акушерката.

— Само че облечете някоя кожена дреха на жена ми…

— А тя няма ли да се разсърди?

— Не, това само ще я позабавлява. Впрочем, тя сега спи.

Той й помогна да облече коженото ми палто и двамата влязоха в неговата стая. Аз чувах шума от боричкането, учестеното дишане, приглушения смях и атаките им. Разгорещени от борбата, те влязоха при мене. Аз ги погледнах.

— Не спиш ли? Ние ли те събудихме? Представи си, аз исках да си премерим силите с госпожица Цюбризехер и тя ме събори.

— Аз мислех, господин докторе, че сте по-силен от мене.

— Честно казано, така е, ала не е удобно да се бориш с жена — не знаеш как да я хванеш.

— О, с мен, господин докторе, можете да се борите като с мъж — на мен ми е безразлично.

— Отлично! Още утре ще проверим. Ще ви покажа аз какво мога… Ти нали нямаш нищо против, Вандичке?

Усмихнах се и само поклатих отрицателно глава: не исках акушерката да долови неискреност в гласа ми…

Оттогава у нас всеки ден се провеждаше борба между Леополд и госпожица Цюбризехер. След два дни мъжът ми се върна запъхтян от кафенето, влезе в стаята ми, размаха вестник и радостно възкликна:

— Ванда, открих Грък! — и ми прочете една обява от „Винер Тагеблат“, в която пишеше, че млад, богат, красив и енергичен господин търси млада, елегантна и красива дама за „съвместни развлечения“.

— Трябва незабавно да му се отговори, защото подобен случай едва ли скоро ще се повтори! Красив, енергичен и богат! Тъкмо това ни трябва! Аз винаги съм мечтал Гръкът да бъде богат, понеже са ни нужни пари.

Не бях в състояние нито да му се противопоставя, нито да потърся някакво извинение. В момента се чувствах толкова слаба, че майка ми ме хранеше като малко дете. Погледнах изумена Леополд, когато каза, че трябва незабавно да отговоря на обявата — аз просто не можех да пиша. Той ме успокои:

— Ние ще те настаним така удобно в леглото, че изобщо няма да се умориш.

Той ме повдигна, подложи зад гърба ми възглавници, а на коленете ми постави дъска, върху която разположи писмените принадлежности, после хвана ръката ми и започна да я движи върху хартията. С негова помощ писмото беше готово.

Към текста беше приложен мой портрет. Още с първата поща, разбира се, до поискване, се получи отговор също с фотография голям формат. На нея беше сниман красив млад мъж, облечен в ориенталски костюм.

Леополд беше наелектризиран. Не преставаше да се любува на портрета, като непрекъснато се провикваше:

— Гръкът! Гръкът!

Писмото съдържаше адреса на подателя и беше подписано с името Николас Тайтелбаум.

Аз му отговорих по същия начин, по който бях написала първото писмо.

— За бога, оздравявай по-скоро, моя чудесна, възхитителна Вандичка, за да може час по-скоро да свършиш тази работа! О, знаех си, че ще ме дариш с най-висшето щастие в живота! Това е толкова необикновено — собствената ти жена да ти доставя такива наслаждения! О, ще видиш как ще те любя сега!

Той купи угоени пилета и скъпо вино, а майка ми трябваше цял ден да готви, за да възстановя по-бързо силите си. Между закуската и обяда ме караше да пия яйца с мляко, разбити собственоръчно от него. А кореспонденцията продължаваше. Беше решено срещата да се състои в хотел Мюрцушлаг.

Леополд, обезумял от нетърпение, се зае с моя тоалет. Малко преди това той ми поръча дълго и широко черно плюшено манто. Беше подплатено и гарнирано с кожа и беше толкова тежко, че смазваше плещите ми. С това манто трябваше да пътувам.

Дори когато бях здрава, притеснителните дрехи не ми бяха по сърце. А сега изпадах в отчаяние само при мисълта за тази тежест. Но това далеч не беше всичко. Според Леополд още, от пръв поглед трябваше да направя впечатление и той прибави към мантото високи ботуши, каквито жените носеха тогава по време на езда, както и агнешката си шапка.

— Ти ще изглеждаш очарователно и оригинално — Тайтелбаум веднага ще разбере, че има работа с необикновена жена.

Този ден след обяда Леополд излезе от къщи. Седях сама в стаята си и държах на ръце бедничкото мургаво бебе, което беше копие на баща си, но което таткото дори не погледна. Детето лежеше кротко и спокойно, като че ли чувстваше, че никой в семейството не се интересува от него. Мислех за това, че утре ще остане без мене, мислех за студа, за снежните преспи, които спъват движението на влаковете, мислех за моето пътуване и за целта му. В края на краищата се разплаках от отчаяние.

Майка ми ме завари обляна в сълзи. Бедната старица мислеше, че зет й е най-благородният човек на земята и че аз съм най-щастливата жена. Сълзите ми я поразиха.

— Какво става с тебе?

Тъй като въпреки всичко трябваше да й кажа за заминаването, обясних сълзите си с това, че ми е мъчно да оставя детето.

— Как така изведнъж реши да пътуваш? Ти си още толкова слаба, а вън е толкова студено! Нима мъжът ти те пуска? — мама недоверчиво поклати глава. — Това е невероятно! Той не знае каква опасност те застрашава! Аз ще поговоря с него.

— Мамо, моля те, недей! Налага ми се да замина.

— А бебето?

— Трябва да се постараеш да не чувства моето отсъствие.

— С помощта на краве мляко ли? Надявай се! Той и без това е толкова слабичък!

Независимо от всичко на другия ден тръгнах. Освен коженото манто, ботушите и шапката на Леополд, за по-голяма оригиналност той ми връчи един кучешки бич. Изпрати ме на гарата. Всички наши познати, които знаеха, че току-що съм родила, ни гледаха с удивление. До тръгването на влака мъжът ми даваше наставления как да се държа с Тайтелбаум. Щом влакът потегли, незабавно изхвърлих през прозореца бича. С най-голямо удоволствие бих направила същото с мантото и шапката, ако не се страхувах, че ще замръзна.

При мисълта за изпитанията, които ме очакваха, се почувствах толкова потисната, че едва не се разплаках отново. Спря ме мисълта, че би било смешно да се явя на среща със зачервени от плач очи.

Ако онзи, който ме очакваше, е порядъчен човек, ще му разкажа цялата истина и ще го помоля да ми прости и да ме пощади. Ако обаче се окажеше развратник, който очаква пикантно приключение и е готов да се възмути от моите признания — какво ще стане тогава? В хотела, аз щях да бъде напълно в негова власт. Премислях и премислих, докато влакът се носеше между снежните стени.

Когато машината спря на гара Мюрцушлаг, видях Тайтелбаум, който ме очакваше. Веднага го познах по снимката. Лицето му изразяваше доброта и това ме ободри. Чакаше ни шейна, която ни откара до хотела. По пътя Тайтелбаум ми каза, че е много ядосан, тъй като стаите ни са студени, въпреки че в тях горяха печки.

Наистина стаите бяха страшно студени. Влязохме, Тайтелбаум затвори вратата и тревогата отново ме завладя. За да дойда на себе си, аз реших веднага да започна откровен разговор, но той ме прекъсна още след първите думи.

— Извинете, че ви прекъсвам, но преди да ми кажете каквото и да било, трябва да ви призная, че зная коя сте.

В главата ми проблесна: „толкова по-добре, тогава по-лесно ще ме разбере“, но все пак неговото признание ме учуди. Той забеляза това и продължи:

— Разбрах съвсем случайно, както, става в романите. Трябва да ви кажа, че във Виена, в дома на майка ми, живее баронеса Кевец. Когато веднъж я бях посетил по молба на моята майка, видях в гостната й фотография, напълно еднаква с тази, която получих от вас. Разбира се, заинтересувах се да разбера, коя е тази дама и баронесата задоволи любопитството ми.

Тогава аз разказах всичко на Тайтелбаум. Той беше чел „Венера в кожи“ и не бяха нужни дълги обяснения. Завърших изповедта си с признанието, че само преди десет дена съм родила и сега все още не се чувствам добре. Разказах му също колко много страдания ми струва пътуването дотук и го помолих да не настоява за нищо и да не увеличава душевните ми терзания.

Тайтелбаум ме изслуша внимателно и съчувствено. Когато свърших, той ми целуна ръката и каза:

— Ценя високо вашето доверие и ви моля да ме считате за свой искрен приятел.

Обядвахме заедно. Тайтелбаум ми разказа за себе си й за своя дом, с който очевидно се гордееше. Чувствах се много зле, тъй като в гърдите ми напираше млякото и от това едва движех ръцете си. Усещах, че силите ме напускат. Като забеляза това, Тайтелбаум ми предложи да изпия чаша вино. От него ми стана малко по-добре. Но до тръгването на влака, с който трябваше да си замина, имаше още много време. Тайтелбаум беше млад, с гореща кръв, че беше в реда на нещата след няколко часа в компанията на млада жена, която се е надявал да притежава, да прояви минутна слабост. Но той мъжествено се пребори със себе си и се отнесе към мене деликатно и нежно.

На раздяла ние горещо си стиснахме ръцете.

* * *

Във вагона през цялото време си задавах въпроса: как да обясня на Леополд, че не стана така, както той желаеше?

Леополд ме чакаше на гарата. Имаше такъв възбуден вид, лицето му бе така изкривено, че се изплаших — дали не се е случило нещо лошо у дома. Оказа се, че докато ме е чакал, Леополд е преживял убийствена мъка при мисълта, че му изневерявам с Гръка. Тогава му обясних, че нищо особено не се случи, тъй като щом разбрал каква е работата, Тайтелбаум ми е казал, че никога, не би имал смелостта да приеме ролята на Гръка по отношение на такъв забележителен човек, какъвто е Захер-Мазох, пред когото той се прекланял. Бе заявил, че по-скоро би се отказал да ме притежава, отколкото да направи един велик човек смешен в собствените му очи.

Мъжът ми благополучно преглътна позлатеното хапче и дори се почувства необикновено горд от уважението, което внушава.

Вкъщи ме разпита за всички подробности и аз бях длъжна да му предам целия разговор с Тайтелбаум дума по дума. При това трябваше да внимавам за всеки израз, за да не се злепоставя. Почувствах такава физическа и душевна умора, че се страхувах да не умра от изтощение. За щастие моите мъки бяха прекратени от идването на Щауденхайм. Леополд стана да го посрещне и весело му каза, като че ли му съобщаваше приятна новина:

— Жена ми току-що пристигна от Мюрцушлаг.

— Жена ти… от Мюрцушлаг… — учудено повтаряше нищо неразбиращият Щуденхайм. — А нима тя вече става?

— Да, стана още вчера и днес предприе това пътуване.

— Но защо?

— Наложи се да замине по много важна работа.

— Навярно работата е била наистина много важна, иначе ти не би рискувал живота й.

— Тоест, какво значи рискувал?

— Това, че днес температурата е минус 24 градуса. Всички училища са затворени, децата и жените не излизат навън. За да излезеш, трябва действително да имаш неотложна причина, особено за жена, която току-що е родила и още не се е възстановила напълно.

— Да, но моята жена не бива да се сравнява с другите — това, което е вредно за тях, съвсем не й действа.

— Искаш ли да изиграем партия шах?

Тази внезапна промяна на разговора, и самият тон във въпроса на Щауденхайм дълбоко ме трогнаха. Изведнъж ми се прииска да се доближа до него, да притисна главата си до мощната му гръд и да го помоля да ме защити, да ме отведе оттук…

Преизпълнена от обида и болка, аз се строполих на пода пред леглото, заврях глава във възглавницата, както правех в детството си, и заридах…

* * *

На сутринта новороденото показа признаци на дизентерия. Бях толкова болна, че лекарят, който се опасяваше за двама ни, ми забрани да кърмя малкото. Въпреки нашите грижи обаче състоянието му непрекъснато се влошаваше. На Бъдни вечер доктор Шмид ми призна, че не е по силите му да помогне на болното и аз трябва да бъда готова за най-лошото.

Изпълнена с отчаяние, паднах върху възглавницата. Покъртен от майчината мъка, докторът каза, че все пак не трябва окончателно да губя надежда и че той ще опита радикално да промени храненето на детето. Препоръча ми да варя в продължение на няколко часа месо без тлъстини и сухожилия, нарязано на дребни парченца, заедно с ориз и получената млечнобяла отвара да давам с биберон на болното дете. Веднага се заех да приготвя бульона и след няколко часа бебето получи първата порция от него. Яде с желание, а след това заспа. Легнах си и аз.

Събудих се чак на сутринта и първата ми мисъл беше, че детето вече е мъртво. Изтичах към креватчето и видях, че спеше спокойно и дълбоко.

— Спасено е! — възкликнах с облекчение. Същото потвърди и доктор Шмид, когато по-късно ни навести. От този ден детето започна да се оправя и оздравя напълно; месният бульон направи истинско чудо.