Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (6)

Пета глава

Пеги намери майка си в чакалнята на четвъртия етаж на болницата „Света Богородица“. До Виктория седяха най-добрата й приятелка Джоан Бенет, около шейсетгодишна дама, също от хайлайфа, и нейният син Мартин, за когото вече стана дума. Беше висок и слаб, около трийсет и пет годишен, с идеално оформена руса коса, с тъмносив костюм „Армани“. Безукорният му вид и маниери понякога я дразнеха, но сега я успокоиха. Щом Мартин бе така спокоен, положението сигурно не бе чак толкова тежко.

Той стана да я посрещне и я прегърна:

— Всичко ще се оправи, Пеги.

Искаше й се да остане така. Беше хубаво да усеща топлината на съчувствието, но знаеше, че в прегръдките на Мартин не може да се скрие. Трябваше да погледне майка си в очите, тогава щеше да разбере истината.

Отдръпна се и се обърна към нея:

— Мамо?

Виктория беше пребледняла. Около очите и устните й личаха бръчици. Беше без грим и беше обула обувки на бос крак. Носеше синя пола и жълт пуловер, които никак не си подхождаха, не бе обърнала внимание на подробностите, което не беше характерно за нея. Положението бе лошо, навярно много лошо.

— Как е татко? — с усилие промълви Пеги.

— Още не се знае. В безсъзнание е. Има дълбока рана на главата и вероятно черепна фрактура — отговори Виктория сподавено.

— Но той ще се оправи! Ще се възстанови, нали?

— Сигурна съм, че ще оздравее — отговори майка й, но личеше, че се страхува. — Лекарят каза, че след малко ще ни осведоми по-подробно.

— Не разбирам какво се е случило. Ограбен ли е? Какво е търсил в Китайския квартал? — питаше Пеги.

— Открили ли са кой го е нападнал?

— Пеги, поспри малко — мило я прекъсна Джоан.

— Има време да разберем всичко.

— Има време! Сигурна ли си, че има време? — попита тя, без да откъсва очи от майка си.

— Надявам се — промълви Виктория.

— Това е личен разговор. Разбирате ли?

Пеги се обърна и видя Мартин да се нахвърля върху Райли, който благоразумно стоеше настрана. Беше забравила за него и че той я докара дотук.

— От пресата ли сте?

— Той ме доведе — отговори Пеги и ги представи един на друг. — Райли Макалистър, Мартин Бенет. — После се обърна към майка си, без повече да се интересува от тях: — Обади ли се в полицията?

— Само преди няколко минути. Не знаят нищо. Някакъв човек открил баща ти в една странична алея в Китайския квартал. — Виктория подпря главата си с ръка. — Господи, като си помисля само, че на някаква тъмна уличка…

При думите на майка си Пеги си представи беззащитността на баща си, вика му за помощ, може би беше викал тях — неговото семейство. Прилоша й.

— Не мога да разбера как е възможно…

— Пеги, зная, че си ужасена и че търсиш отговор — прекъсна я Джоан със състрадателна усмивка, — но майка ти също е потресена и не знае нищо повече от това, което вече ти каза.

— Освен защо е бил там — изрече с горчивина Виктория и двете приятелки се спогледаха. — Навярно заради онази проклета жена.

— Татко е ходил при някаква жена! — Пеги се олюля.

Райли я хвана за ръката, тя се отпусна на гърдите му и той я прихвана през талията.

— Дръж се — каза и я поведе да седне. Пеги се отпусна на стола, а той притисна главата й между коленете й: — Дишай дълбоко!

— Добре съм — изправи се тя. — Добре съм — повтори. — Само ми се зави свят.

— Какво мога да направя за теб? — попита Мартин и всички се обърнаха към него.

Не знаеше как да му отговори. Нима някой можеше да помогне, освен ако беше по силите му да върне баща й жив и здрав. Но Мартин беше искрен в желанието си да помогне.

— Моля за чаша вода.

— Веднага ще ти донеса.

Райли приклекна пред нея, щом Мартин се отдалечи по коридора. Взе ръката й и я стисна:

— Най-мъчително е очакването.

— Говориш така, сякаш имаш опит.

— Случвало ми се е.

Райли й се усмихна топло и я разоръжи напълно. Това същият човек ли бе, който вчера се държа така грубо в кабинета й? Който я бе преследвал през целия Сан Франциско и обвини нея и семейството й в лъжа и кражба! Поведението му в този момент бе съвсем различно. Сега се държеше по-скоро като приятел. А не бяха приятели и едва ли щяха да станат. Беше я докарал, защото ръцете й така се разтрепериха, че не успя да отключи мерцедеса, и той настоя да я докара. Защо трябваше да настоява? Може би, за да разбере дали драконът не се е появил.

— Не е необходимо да оставаш, мога и сама да се прибера — каза Пеги.

— Не е удобно да оставам тук, така ли?

— Случилото се засяга само близките — прошепна Пеги. — Щом майка ми дойде на себе си, ще се ужаси, че си бил свидетел на толкова интимен момент. А точно сега трябва да й го спестим. — Видя, че той се колебае и побърза да уточни: — Щом разбера какво се е случило с дракона, ще ти се обадя.

— Пеги…

— Зная, че подозираш баща ми и затова се залепи за мен.

— Това отчасти е вярно, освен това надявам се баща ти да е добре.

— Аз също — въздъхна тя. — Не е най-добрият баща, но е моят баща.

Райли още веднъж стисна ръката й:

— Не губи вяра!

Думите му й напомниха последния път, когато чу същото нещо — вечерта преди Елизабет да умре. Беше само на шест години, но думите завинаги се врязаха в паметта й. Може би защото, макар и да вярваше, страшното все пак се случи. И сега отново се случваше. Защо? Защо? Въпросите напираха у нея. Нападението случайно ли е било? Обикновен грабеж с тежки последствия ли? А може би нещо съвсем различно?

Бил е в Китайския квартал — навярно при някаква жена. Дали не е някаква любовна връзка? Господи, нищо не искаше да знае.

— Заповядай — подаде й Мартин водата.

— Благодаря.

— Приятел на Пеги ли сте? — попита той Райли, когато се изправи.

— Драконът, който ни интересува, е на баба му — заобяснява Пеги, докато двамата мъже се измерваха с погледи. „Като нощта и деня са“ — помисли си тя. Райли беше с черна като нощта коса, маслинена кожа и светлосини очи.

Мартин — като слънчев ден, рус, елегантен, с една дума — чудо момче. И двамата бяха хубави мъже, но, изглежда, никак не се харесаха. Смръщени един срещу друг, излъчваха предпазливост, недоверие и като че ли съперничество. Което беше идиотско, тъй като Райли беше клиент, а Мартин беше — е, добре, Пеги не знаеше какъв по-точно е той, но тази демонстрация на мъжественост бе крайно неуместна.

— Райли тъкмо си тръгваше — прибави тя, като сложи край на напрегнатата сцена.

— Точно така. Утре ще ти се обадя, Пеги — кимна той учтиво и закрачи уверено по коридора.

— Какво правиш с този човек, Пеги? Минава десет. — Мартин седна до нея. Беше ядосан.

— Дълго е за обяснение.

— Имаме време.

Тя въздъхна. Понякога Мартин приличаше на куче, което не си дава кокала.

— Не съм била на среща с него, ако това имаш предвид. Истината е, че драконът на господин Макалистър липсва. Предполагам, че татко го е изнесъл от магазина.

Той се изненада:

— Цялата работа изглежда безсмислена.

— Да, така изглежда, но точно сега това е най-малката ми грижа.

— А би трябвало да е.

— Къде е дядо? — прекъсна го тя безцеремонно. — Той знае ли?

— Да, разбира се. При главния лекар доктор Хевънхърст. Ще осигурят най-добрия лекарски екип. Всеки момент ще дойде.

Пеги беше нетърпелива:

— Какво обсъждат толкова дълго? По дяволите, мразя очакването. А от полицията къде са? Трябваше да са тук и да ни информират какво се е случило.

— Един детектив разпитваше майка ти, когато пристигнахме. Каза, че веднага ще ни съобщи, щом научи нещо. В момента изследват местопрестъплението.

— В Китайския квартал ли? Какво е правил из тъмните улички на Китайския квартал? — Не й хареса начинът, по който Мартин избягваше погледа й. — Знаеш ли? Ако знаеш, трябва да ми кажеш. Майка ми спомена някаква жена. — Тя заговори тихичко, за да не я чуят, но Виктория и Джоан бяха погълнати от разговора си. — Да знаеш нещо по въпроса?

Той пристъпи от крак на крак, подръпна вратовръзката си. Никога не го бе виждала смутен.

— Не зная, а няма значение. Онова, което в момента има значение, е здравето на баща ти. — Взе ръцете й в своите.

Бяха по-студени, отколкото на Райли. По-скоро угнетяваха, отколкото успокояваха. Може би защото Пеги подразбра, че той крие нещо от нея, което нямаше да й хареса. Това бе един от проблемите в тяхната връзка; тя смяташе, че Мартин не я уважава, а може би я заблуждаваше неговата преданост към родителите й и към дядо й преди всичко друго.

— Извинявай, Пеги — каза той с истинска загриженост. — Съжалявам за всичко. Ако зависеше от мен, щях да те предпазя.

А сега тя съжаляваше, че е изпитала такава досада от него. Беше добър човек. Пристигнал в болницата веднага, щом научил за случилото се.

— И аз се извинявам. На края на силите си съм. — Пеги отдръпна ръката си и стана. — Не мога да седя повече тук. Ще се поразходя и ще потърся някой, който знае нещо. След малко се връщам. Ще се погрижиш за мама, нали?

— Разбира се — отвърна Мартин. — И за теб също, ако ми разрешиш.

Обсъждането на този въпрос тя спести за някой друг път.

* * *

Райли взе асансьора и откри детектива. Нисък, набит, мускулест мъж с гъста кестенява коса и черни нагли очи, Тони Пелети бе италианец — трето поколение заселници в Сан Франциско, ветеран в градската полиция. Райли познаваше Тони, тъй като се бе случвало да работят заедно във връзка с охранителни системи.

— Здрасти — кимна Райли. — Ти ли работиш по случая Хатауей?

— Знаеш ли нещо по въпроса? — Детективът отстъпи встрани, за да направи път на човек в инвалиден стол, бутан от двама санитари.

— Бях с Пеги Хатауей, когато тя научи за баща си. Ограбили ли са го?

— Изглежда като грабеж. Липсват портфейлът, парите, кредитните карти. Струва ми се, че Хатауей се е озовал на кофти място.

— Нещо друго намерено ли е на местопрестъплението?

— Какво например?

Райли се подвоуми, знаеше, че е по-добре да си мълчи, но реши, че тайната ще бъде повече в полза на Хатауей, отколкото на баба му:

— Статуетка на дракон случайно да е открита?

Тони присви очи:

— Не, но я по-добре изплюй камъчето — защо питаш?

— Като си разчистваше тавана, баба ми намери там старинна статуетка. Трябваше да я оценят в къщата „Хатауей“.

— И ти смяташ, че тази статуетка е била у него ли?

— Може би.

— Това чудо много ли е скъпо?

— Сигурно доста, но още не знаем точно колко.

Детективът измъкна от джоба си бележник и си отбеляза нещо.

— Съмнявам се да има случайно съвпадение при тези обстоятелства. Ще говоря с госпожа Хатауей. Искам да разбера дали знае защо съпругът й е бил в Китайския квартал и при кого би отишъл там. Бързо ми трябват свидетели. Кметът вече ми се обади. Семейство Хатауей са на особена почит в града. Искат злосторниците вече да са зад решетките, ако се сещаш какво ти казвам.

Райли кимна, беше му ясно, че ще притискат ченгетата да разрешат случая възможно най-бързо. А и сутрешните вестници щяха да разнищят случая.

Пеги се появи иззад ъгъла на коридора и внезапната й поява го сепна. Тя също изглеждаше изненадана да го види, че разговаря с полицая.

— Вие ли разследвате случая на баща ми? — попита тя Тони.

— А вие сте?…

— Аз съм Пеги Хатауей, дъщеря му.

— Съжалявам за баща ви, госпожице Хатауей.

— Благодаря. Можете ли да ми кажете нещо повече за злополуката?

— Страхувам се, че не. Все още оглеждаме местопрестъплението. Знаете ли по каква работа баща ви е бил в Китайския квартал?

— Нямам представа.

— Има ли приятели там? Или някакви търговски връзки?

— По всяка вероятност има и приятели, и търговски връзки — замислено отговори тя. — Баща ми е специалист в търговията с азиатско изкуство. Познава много хора от китайската колония.

— Изглежда, ще трябва да разширим разследването. Ще ви помоля с нечия помощ да изготвите списък с имена. Но точно сега бих искал да говоря с майка ви. Дали е тук?

— В чакалнята е.

Преди Тони да отговори, вратата на асансьора се отвори и един униформен полицай излезе оттам. Детективът тръгна към него, поздрави го и двамата заговориха шепнешком.

— Според теб за какво говорят? — попита Пеги Райли.

— Вероятно за баща ти.

— Надявам се, че ще хванат копелето.

Той видя как лицето й пламна и разбра, че тя иска справедливост.

— Ако не са го хванали, ще го хванат — окуражи я.

— Хладно е тук, как ти се струва? — разтрепери се тя.

Той не трябваше да я прегръща. Разбра го едва когато гърдите й го докоснаха. Но тогава вече беше късно. Бе притиснала главата си към гърдите му, косата й гъделичкаше брадичката му, а ръцете й го обгръщаха, държеше се здраво за него с отчаяние, което му напомняше по-скоро страх. Искаше му се да намери прилично извинение и да я отблъсне.

— Извинявай. — Пеги се отдръпна, както му се стори твърде бързо. — Не разбирам какво ми стана. Обикновено не се хвърлям така в ръцете на хората.

— Няма нищо.

— Госпожице Хатауей — приближи се Тони към тях. — Виждали ли сте тази гривна. — И той й показа една златна гривна.

Тя поклати глава:

— Никога не съм я виждала. Къде я намерихте?

— Намерена е до баща ви. Възможно е да няма нищо общо с него, но от вътрешната страна има гравирано посвещение.

— Какво пише?

— „На Джасмин — моята любима.“

— Джасмин — повтори Пеги смутено. — Не познавам никоя Джасмин. Поне така ми се струва.

На Райли му се стори, че името говори нещо на Пеги. Но какво?

— Тогава ще попитам майка ви. — Тони прибра гривната.

— Почакайте — притесни се тя.

— Нещо против ли имате?

— Не, не, нямам.

— Доколкото разбрах, майка ти е силна жена — каза Райли тихо, докато двамата гледаха отдалечаващия се детектив.

Пеги погледна нерешително Райли:

— Прав си. Тази Джасмин сигурно няма нищо общо с баща ми.

— Но името ти е познато, нали?

Тя неохотно призна:

— Да, има такава художничка китайка — Джасмин Чен. Купихме няколко нейни картини. Но това съвсем не означава, че тя и баща ми… Той не би постъпил така. Не е лош човек. Поне за мен не е. — Притисна с пръсти слепоочието си и стана още по-бледа. — Истината е, че не зная що за човек е баща ми, и мисълта, че няма да имам възможност да разбера, ме ужасява. И тогава? Господи, не трябваше да го казвам.

— Не се упреквай. Човешко същество си. Може да ти мине някоя противна мисъл.

— В семейство Хатауей не е прието да се изричат каквито и да било мисли. Особено ако някой слуша.

— Още преди да е съмнало, вестниците ще разнищят историята. Това ти е добре известно, нали?

— Разбира се, че ми е известно. Ще му мисля, като му дойде времето. А дотогава ще е по-добре да се върна при майка ми. Може би има нужда от мен. — Тя замълча, после се усмихна някак много тъжно. — Как ми хрумна? Намерила съм кого да съжалявам! Тя няма нужда от мен. Дори мисля, че и от баща ми не е имала нужда. Само допреди няколко минути вярвах, че от никого няма нужда.

Пеги като че ли говореше на себе си, а Райли не я прекъсна по няколко причини. Едната бе, че успя да разбере някои неща за семейство Хатауей, които можеха да му бъдат от полза. Другата беше, че не искаше да смути Пеги, на която нямаше да се хареса, че без да иска му е разрешила да чуе интимните й мисли.

Пеги се сепна, очите й се разшириха:

— На глас ли говорех?

— Нищо не съм чул — излъга той.

Тя го загледа втренчено:

— Току-виж съм ти повярвала.

— Току-виж — повтори той.

— Ще си поговорим после — замислено изрече Пеги.

Райли се загледа във високомерната й походка, скована и резервирана, без съмнение в най-чист стил Хатауей. Надяваше се баща й съвсем скоро да се оправи, но се съмняваше, че Дейвид Хатауей ще успее да даде смислено обяснение. Виктория Хатауей нямаше вид на жена, която би дала втори шанс на някой мъж. Освен ако гривната с любовното посвещение нямаше нищо общо с Дейвид, но Райли подозираше, че е точно обратното.

Джасмин Чен. Художничка от Китайския квартал. Едва ли щеше да се затрудни да я открие.

* * *

Джасмин се мяташе в съня си, обладана от кошмара, който я владееше и измъчваше нощ след нощ — изгарящи зеленикави пламъци, струящи от две очи, олтар със запалени свещи, а отвън се чуваше пукот от фойерверки. После всичко потъваше в непрогледен мрак, нещо шибаше лицето й, сковаваше я страх от безизходица, чуваше писък, ужасяващ писък на жена, някой грубо стискаше ръката й, мъчителната болка…

Пробуди се рязко, капчици пот се стичаха по лицето й, дишаше учестено. Винаги започваше и свършваше по един и същи начин. Но днес бе най-злокобно, защото сънят се превърна в действителност.

Драконът от кошмарите й съществуваше. Не беше плод на въображението й, както твърдеше майка й през всичките тези години. Беше истински. Дейвид й го показа. Беше същият от съня й, същият, който бе рисувала безброй пъти в опит да прозре тайната на повтарящите се натрапчиви видения. Следователно трябваше да има смисъл и причина подсъзнанието й постоянно да възпроизвежда едни и същи образи при едни и същи обстоятелства. Какво е трябвало да научи? И защо не можа да го научи, защо не разбра какво е то?

Измъкна се от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Студеният въздух охлади трескавото й тяло и превъзбудения й ум, но тя продължи да се чувства изтерзана. Беше близко до развръзката. Сърцето й го нашепваше, сърце, което живееше повече с миналото, отколкото с настоящето. Беше любов, която споделяше с Дейвид, любов към историята, към Китай, към народ и земя, и магически, и реални, като че ли някога бе живяла там. А тя не бе стъпвала в онази страна. Родителите й бяха от Китай, но тя бе родена в Китайския квартал, само през няколко улици оттук, в апартамент, където израсна с тримата си братя и по-малката си сестра. Как би могла да знае за събития, разиграли се на далечен континент преди векове. Това само плод на нейното въображение ли беше, или тя беше мъдра стара душа, минала през много прераждания, както някога й каза една гадателка?

Остана пред отворения прозорец, макар че трепереше от студ. Не отстъпи пред студа, както не отстъпваше пред нищо в живота си. Приемаше го такъв, какъвто е. Опитваше се да не обръща внимание на онова, което я заобикаляше, тъй като то нямаше нищо общо с представите й за живота. Вместо това гледаше към небесата, живееше с мечтите си, със стремежите си. Беше глупачка и го осъзнаваше. Кръгла глупачка, която вярваше в чудеса. Животът й бе белязан от мига, когато се бе родила с липсващ показалец на лявата ръка, знак колко непригодна е и щеше да си остане. Беше разочаровала толкова много хора. Тогава защо беше тук, на тази земя? Какво трябваше да допринесе с живота си? Какъв бе смисълът на съществуването й?

Въпросите бяха свързани и с дракона. Знаеше го със сигурност, която не можеше да обясни. Дейвид също го знаеше. И той като нея бе голям мечтател. Повтарящите й се сънища възбуждаха любопитството му. Бяха търсили в различни приказки нещо сходно с нейния сън. Откриха само една, в която драконът бе като в съня й, но в нея се разказваше за два дракона, свързани един с друг. Джасмин никога не бе сънувала два дракона, винаги само един. Освен ако са били съвсем еднакви, или са се преливали един в друг в сънищата й? Спомни си, че беше разглеждала груба скица на тези дракони в книга с китайски приказки и беше забелязала известна прилика, но нито единият, нито другият бяха като дракона от сънищата й. Тогава беше решила, че отново е попаднала в задънена улица. Но днес, когато опипа линията, където двата дракона са били съединени, разбра истината.

И ако са били два…

Къде беше другият?