Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (4)

Трета глава

Сряда следобед настъпи съвсем неусетно, мислеше си Дейвид Хатауей, крачейки целеустремено, стиснал тежката брезентова чанта. Имаше още много работа, а времето летеше. Застудя и шумът от трафика с настъпването на вечерта се усили, слънцето пропълзя ниско в небето, просветващо иззад небостъргачите на Сан Франциско. Беше почти четири часът. Госпожа Дилейни и внукът й щяха да дойдат само след час, за да си вземат дракона или да получат предложение за покупка. Можеше да омае госпожа Дилейни, но не и внука й.

Дейвид се поспря до ъгъла. Колебаеше се дали да не отложи посещението си и да отиде след окончателната оценка на дракона. А трябваше на всяка цена да го покаже на Джасмин. Би отишъл по-рано, но през целия ден тя не си беше вкъщи. Когато най-накрая се свърза с нея, Джасмин отказа да се срещне с него. Винаги така постъпваше. А този път беше изключително важно.

Пресече улицата, мина през портала към Китайския квартал, където от двете му страни бдяха скулпторите на стилизирани императорски пекинези. Подмина палисандровото светилище на червенолико божество, закрилящо магазин за билки. Намираше се само през няколко улици от финансовия център на Сан Франциско, а като че ли бе попаднал в друг град, толкова различни бяха тук обкръжението и атмосферата. Сви в тясна странична уличка, после прекоси рибарската улица, където въздухът беше просмукан с миризмата на риба и скариди, наложени в каци със сол, мина по Рос Стрийт, някогашното комарджийско средище, и покрай пекарната за китайски специалитети, където жените все още работеха.

Това не беше неговият Китайски квартал, тази туристическа атракция, където животът бе организиран според желанията на туристите или на самите жители на Сан Франциско, които идваха тук, за да почувстват Изтока в самото сърце на родния си град. Неговият Китайски квартал беше на друг континент, всред улиците на Шанхай.

Дейвид се отдалечи от търговския център и навлезе в жилищен квартал, където сградите бяха така нагъсто, както и обитателите на малките апартаменти с тесни стаички. Жилището на Джасмин се намираше в края на улицата. Той се изкачи по задните стълби, които водеха от градината към нейния апартамент. Почука три пъти и зачака.

За миг помисли, че тя няма да отвори. Почувства се неловко и не знаеше как да се държи. Не, Джасмин щеше да отвори. Щеше да го покани, винаги така беше постъпвала. Обичаше го така, както никой не го беше обичал. Беше му казала, че винаги ще го обича.

Не се беше отнасял добре с нея. Знаеше за тъмната страна на душата си и не искаше да надниква в тази бездна. Там бяха натрупани твърде много мъчителни преживявания и чувства, които скриваше. Понякога му се искаше да се промени, но както казваше Джасмин, по-лесно е да преместиш планина, отколкото да промениш характера на човек. Беше късно за съжаления. В ръката си държеше нещо неповторимо. Потръпна от възбуда, когато се замисли за възможностите.

Вратата бавно се отвори. Джасмин застана на прага, изглеждаше много по-възрастна от своите четирийсет и осем години. Носеше черна роба, малко по-различна от обичайните й черни панталони. Дейвид си спомни времето, когато се обличаше в цветове, ярки като на платната й, а лицето й сияеше от радост и почуда. Сега цялата беше помръкнала — очите й, лицето й, гласът й, жилището й. Тежкият дъх на тамян го задушаваше. Понякога се питаше за какво жалее, но предчувстваше, че знае отговора. Така че не задаваше въпроси, а тя на свой ред си мълчеше.

— Не трябваше да идваш, помолих те — изрече тя някак дрезгаво. Дейвид се запита дали Джасмин изобщо говори. Като че ли беше отвикнала. От това ли гласът й бе станал дрезгав? В душата му трепна угризение. Нима той й бе причинил това? Ако не се бяха срещнали, така ли щеше да е ощетена?

— Трябваше да дойда — настойчиво изрече той, опитвайки се да не мисли за нищо друго, освен за предмета, който носеше.

— Преди рождения ден на Елизабет постъпваш по един и същи начин. Тогава винаги ме откриваш. Но аз повече не мога да те успокоявам. Не е справедливо да го искаш.

Думите й прободоха като с остър кинжал и без друго кървящото му сърце:

— Този път не е заради Елизабет.

— Винаги е заради Елизабет. Върви си!

Дейвид не обърна внимание на гнева й:

— Нося дракон, който много прилича на онзи от една твоя картина, Джасмин.

Очите й се разшириха:

— Какво каза?

— Чу ме.

— Той не съществува. Ти поне знаеш. Виждам го само насън.

— Мисля, че съществува. Нека да вляза и да ти го покажа.

Джасмин се поколеба:

— Ако не търсиш повод…

— Не, не търся.

Той хвърли поглед над рамото й, но никого не съзря, а имаше чувството, че някой ги наблюдава. Зад дебелите завеси на близките прозорци имаше много очи.

— Остави ме да вляза, преди да са ме видели.

— Но само за малко — отдръпна се тя, за да му направи път. — После веднага си тръгваш, преди Алиша да е дошла.

Последният човек, когото искаше да види, беше Алиша.

— Ще си тръгна — обеща, — веднага щом погледнеш това.

Извади дракона от брезентовата чанта и зачака реакцията й.

Тя ахна невярваща и това му беше достатъчно.

* * *

Райли Макалистър натискаше педалите, тъй като улицата пред него беше под невъзможен наклон. Дори колите бяха паркирани хоризонтално, за да не тръгнат случайно сами. Повечето хора обичаха да се разхождат с велосипеди покрай брега или през парка „Голдън Гейт“, но той предпочиташе хълмовете, върху които беше разположен Сан Франциско.

Усети как мускулите на прасците му пламнаха от усилието да върти педалите, тъй като стръмнината го затрудняваше. Смени скоростите на планинския си бегач, но и това не помогна. Вината не беше в колелото, а у него. Нямаше значение, че се беше справил с този хълм преди седмица. Трябваше пак да го изкачи. Трябваше да си докаже, че не е било случайно.

Задъха се, а беше на половината път до върха. Изправи се, като с все сила продължи да върти педалите. Имаше чувството, че пълзи едва-едва. Една кола го задмина и от прозореца се показа хлапе, което се провикна:

— Ей, тъпанар, що не си вземеш кола?

Райли добре щеше да му отговори, но пестеше скъпоценния си дъх. А и не можеше да престане да върти педалите, защото щеше да се озове в подножието на хълма много по-бързо, отколкото се бе изкачил. Удвои усилията си, като си помисли, че всичко при него е така — да изпитва границите на възможностите си, безкомпромисно да се стреми към крайния резултат, да постига невъзможното. Оставаха само няколко метра до върха.

По дяволите, беше страшно изморен. Чувстваше се замаян, почти не разсъждаваше. Но нямаше да отстъпи. И по-страшни неща бе виждал. Не, нямаше да се предаде. Да отстъпи, така щеше да го посъветва майка му. Безброй пъти му беше казвала: „Ако не можеш да се справиш, просто се откажи, Райли. Не си чак толкова способен. Не си умен. Не си артистичен. Не си особено музикален, но ти не си виновен. Приличаш на баща си“. Който и да беше той, по дяволите! Освен името — Пол Макалистър, Райли не знаеше абсолютно нищо за баща си. Най-странното беше, че колкото повече майка му му повтаряше, че е некадърен, толкова повече той се изпълваше с желание да й докаже, че греши. Това чувство го преведе през битките в морската пехота, водеше го и до днес. А навярно беше ужасно глупав, подобно на баба си да вярва, че майка му би се развълнувала от това дали е изкачил днес с бегача си най-стръмния хълм на Сан Франциско или не.

„Забрави я.“ И сега звучеше в главата му гласът на дядо му: „Не става въпрос за майка ти, а за теб. Твоята битка си е твоя битка, никой не може да те отмени. Най-накрая сами решаваме. И когато дойде твоето време, вдигни чело, гледай всеки право в очите и бъди уверен, че си готов да отвърнеш на предизвикателството“.

Думите го пресрещнаха на върха на хълма.

Размаха юмруци във въздуха и се спусна по инерция по обратния път. Пред него се разкри най-красивият изглед в света — заливът на Сан Франциско и мостът „Голдън Гейт“. Забелязваше платноходките, подскачащи върху вълните. В далечината се виждаха Алкатраз и фериботът, който свързваше сушата с прословутия стар затвор. Отвъд бе Ейнджъл Айланд и крайморските курорти на Северна Калифорния. Светът беше буквално в нозете му. Поне онази малка част, която бе негова. Беше прекрасно. Дяволски прекрасно.

Полетя към следващия хълм, наслаждавайки се на вятъра. Страните му се разхладиха, сърцето му успокои ритъма си и дишането му се успокои. Това би трябвало да е най-хубавата част от преживяването. Но в действителност най-хубави бяха онези няколко секунди преди върха, мигът, когато не знаеше дали ще го достигне. Но сега знаеше. Знаеше също, че тържествуващото чувство щеше да го владее само до другия ден. И тогава ще е принуден да търси друг връх, който да изкатери.

Въздъхна и щом се озова на равното, натисна педалите. Бърз поглед към часовника му напомни, че е време да отиде на работа, да скастри, когото трябва, после да мине да вземе баба си, за да се срещнат с Хатауей. Трябваше да си признае, че гори от любопитство да узнае колко струва драконът. Да откриеш съкровище в куп боклуци изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина. Но ако не бе ценен, той се съмняваше, че Хатауей, както и всички други търговци, щяха да се надпреварват кой да сложи ръка на статуетката. В такъв случай драконът на баба му можеше да опропасти удобството на циничното му отношение към живота.

След четирийсет минути влезе в сградата, където се помещаваше фирмата му, и реши, че е заслужил да се изкачи с асансьора до четвъртия етаж, а не по стълбите както обикновено.

Усмихна се на секретарките във фоайето и тръгна по коридора към своя кабинет. Неговата секретарка Кери Милър беше на бюрото си. Миришеше на лак за нокти и усмивката му изчезна от лицето, а когато видя босите й крака с тампони между пръстите върху бюрото, съвсем се вкисна.

— Надявам се, че не те прекъсвам — хапливо рече.

Тя вдигна рамене:

— Никак даже. Гот ли ти беше с колелото? Трябваше да се отбиеш у вас и да вземеш душ. Нямаше да миришеш на глиган.

— Бре да му се не види. Та като стана дума за миризми, защо не се разкараш оттук с твоите лакове.

— Ако ми плащаше прилично, щях да отида на педикюр.

— Ако работеше усърдно, щеше да заслужиш по-голяма заплата.

Той влезе в кабинета си. След минутка Кери се появи, като стъпваше на пети много внимателно, за да не повреди лака си в килима.

— И така, свърши ли нещо полезно, като изключим идеалния педикюр? — попита я той.

— А ти свърши ли нещо полезно, като изключим, че едва не си докара сърдечна криза?

— Малко гимнастика и на теб няма да се отрази зле. Трябва да опиташ някой ден.

— Гледай ти! Ако ще се изтощавам, предпочитам да е в спалнята — усмихна му се тя игриво. — Не си ли спомняш?

— Спомням си как се хвърли на гърба ми.

— Стана така, защото ти сгреши, беше в седма поза, а аз в шеста. В книгата е обяснено, че редът трябва да се спазва.

— Така и не разбрах защо изобщо ти се вързах да опитвам каквото и да е от тази книга.

Райли седна в коженото кресло зад бюрото си, което дълги години беше служило на дядо му.

Кери се настани на стола точно срещу него:

— Купих си друга книга. Ще се шашнеш от някои много интересни неща в нея. Трябва да я прочетеш.

— Ще почакам да я гледам на кино.

С доволна усмивка той хвърли поглед на купчината документи върху бюрото си, на недопитата чаша кафе и на спортната страница в следобедния вестник. Кабинетът на дядо му заприличваше на него — тук всичко бе под негов контрол. Измъкна от чекмеджето малка пластмасова баскетболна топка и я метна към обръча на срещуположната страна.

— Някакви съобщения?

— Не, нямаше нищо, което да ме стресне. — Кери налапа голямо парче дъвка.

— Налага ли се да дъвчеш сега?

— То е, за да не пуша. Знаеш, че се опитвам да откажа цигарите.

Кери прехвърли крак през страничната облегалка на креслото. Бивша стриптийзьорка, бивша пушачка, бивша алкохоличка и бивше гадже, сега тя беше неговата дясна ръка, което я превръщаше в истинска жена. И макар че съвсем не е била особено добра като стриптийзьорка, пушачка, алкохоличка или гадже, като помощничка беше страхотна.

— Нещо друго да е станало?

— Както ме помоли, събрах туй-онуй за Пеги Хатауей. — Тя потупа папката, която държеше.

— И какво научи?

— Ами то е ужасно… — Жената наклони глава. — Не мога да се сетя думата. О, да, сетих се. Отегчително. То е ужасно отегчително.

— Моля?

— Отегчително, тъпо четиво, от което заспиваш. Мога да ти го разкажа. Пеги Хатауей е израснала в Пасифик Хайтс с родителите си Виктория и Дейвид Хатауей и с дядо си Уолас Хатауей. Както изглежда, баба й е умряла, преди тя да се роди. Имението се обслужвало от цяла армия икономи, прислужници, слугини, градинари, шофьори, които с години работели там, но очевидно добре им било плащано, защото никой не е казал и една лоша дума. — Тя направи балонче с дъвката. — Пеги се е преместила оттам преди няколко години. Живее в един от онези небостъргачи в апартамент с изглед към залива. Дейвид прекарва повечето си време в Китай. А Виктория и старецът прекарват своето в магазина.

Райли отвори папката, която Кери му подаде, и прегледа фактите, които тя току-що му издекламира.

— Друго? — попита, като я погледна.

— Семейството е стълб на обществото. Поддържат много благотворителни организации, особено свързани с изкуството. След няколко седмици ще откриват изложба на китайското изкуство в Музея за азиатско изкуство. На първо място са в списъците за приеми. О, я погледни, Пеги била дебютантка. Представяш ли си, те все още се представят официално в обществото, играят си на дебютантки. Освен това тя не е хубава. Има и снимка в папката. — Кери го погледна хитро. — Но ти вече го знаеш, нали?

— Тя не е мой тип.

— Наистина не е — съгласи се секретарката.

Думите й го подразниха:

— Защо, аз да не съм пролетарий със син работен комбинезон?

— Да, точно това си. Тъй като Пеги Хатауей няма нищо общо със сините работнически одежди, а със синята кръв. Ако в Сан Франциско имаше кралска династия, тя щеше да е принцеса.

— А какво научи за другите от семейството?

— Виктория Хатауей е кралицата. Тя е финансовият гений на компанията. Уолас Хатауей, старикът, не изпуска контрола на финансите, въпреки че е надхвърлил осемдесетте. Както изглежда, той все още ходи всяка сутрин в магазина, за да преглежда приходите и разходите или изненадващо да инспектира нищо неподозиращите служители. Дейвид Хатауей е главният купувач. Нещо като куче следотърсач е. Повечето си време прекарва в Китай, тук почти не се задържа. Изглежда, Пеги съвсем отскоро работи в компанията. Урежда приеми. Не съм сигурна дали прави нещо друго. Това са главните действащи лица. Въпреки че… — подвоуми се тя. — Не съм сигурна дали точно това ще те заинтересува, но има една пикантерия в клюкарската хроника, която твърди, че Пеги е сгодена с Мартин Бенет. Той е вицепрезидент на къщата „Хатауей“ и е още един със синя кръв. Годежният купон е бил в „Тифани“, нали не се съмняваш?

— Не се съмнявам.

Виж ти, Пеги била сгодена! Доколкото си спомняше, тя не носеше годежен пръстен. Може би не са намерили достатъчно голям диамант. Захвърли папката на бюрото. Ще дочете другото после, ако изобщо си даде този труд. Ако Хатауей направеха на баба му солидно предложение, щеше да я насърчи да приеме и да приключат с тази история.

— Обади ли се на баба ми, че ще отида да я взема?

— Каза ми, че не може да излиза, и да отидеш сам. Има ти пълно доверие, че ще сключиш сделката по възможно най-успешния начин вместо нея.

— Какво? — изненада се той. — Защо не иска да дойде? Да не е болна?

— Онова, което ми обясни, няма да ти хареса.

— По-добре ми го кажи.

— Разказа ми, че телефонът звъннал, вдигнала слушалката, но никой не се обадил, чувало се само дишане, после някой се изкашлял и тя си помислила, че трябва да е жена.

— Сериозно!

— Каза още, че сигурно е била майка ти.

— Не ме интересува. Всеки път, когато някой набере погрешно, се повтаря едно и също. Вече минаха петнайсет години, откакто видяхме майка ми за последен път да излиза от къщи. Сигурно е умряла.

Райли стана и неспокойно отиде до прозореца. Кери също стана:

— Какво искаш да направя?

— Обади се на баба ми и й кажи, че ще дойде с мен. Тя е законната собственичка на дракона и тя има право да го продава.

— И какво…

— Предупреди я, че след двайсет минути съм при нея, и ще е най-добре да е готова.

Райли с облекчение чу вратата да се затваря. Усети болка в гърдите си, но този път спортът нямаше нищо общо, а само споменът за миналото.

Знаеше, че не се е обаждала майка му. Беше сигурен в това. Но въпреки твърдото си убеждение някъде дълбоко в душата си все още се питаше къде е тя и дали някога ще се завърне.

* * *

Час по-късно Райли почти беше забравил майка си. Повече се безпокоеше кога Дейвид Хатауей ще се появи с дракона на баба му. Вече двайсет минути киснеха във фоайето на администрацията в къщата „Хатауей“, но до този миг от Дейвид и от дъщеря му Пеги нямаше ни вест, ни кост.

— Това е безобразие — възмущаваше се той.

Не беше особено търпелив и ненавиждаше да чака за нещо, което по право му принадлежи. Нан спокойно плетеше. Без съмнение на рождения си ден щеше да обогати гардероба си с още един нов пуловер.

— Спокойно, Райли — каза тя, — сигурна съм, че всеки момент ще дойдат.

— Минава пет часът. Мисля, че трябва да си вземем дракона и да се чупим. Купувачи колкото щеш. Хатауей да си гледат работата.

— И защо да не почакаме, и да видим какво ще ни кажат? Вчера така ни посрещнаха, с тази прелестна церемония, а Пеги е толкова сладка. И е хубава, не мислиш ли?

Внукът й се намръщи и изпъна дългите си крака:

— Не забелязах.

— Освен че си глух, сега пък и ослепя — закачи го тя.

Райли не й обърна внимание и скочи на крака, тъй като секретарката се обърна към тях:

— Госпожица Хатауей ви очаква.

Пеги ги посрещна на вратата на кабинета си. Беше облечена със синьо сако и коварно прозрачна блузка, през която прозираха гърдите й толкова, колкото да го влуди. Но той не искаше да се влудява, и то точно днес, и от личност, с която повече не смяташе никога да се среща.

— Извинете, че ви накарах да чакате… — започна тя.

Райли я прекъсна:

— Къде е драконът?

— Моля, заповядайте — покани ги тя да влязат.

Райли я последва, а баба му ситнеше след него. Надяваше се, че ще завари там Дейвид Хатауей или поне статуетката на грозния дракон, но не съзря нищо подобно. Пеги определено бе угрижена, когато застана зад бюрото си и ги покани да седнат. Нан се настани удобно.

Райли предпочете да остане прав.

— Е? — попита той.

— Баща ми закъснява.

— А къде е статуетката?

— Той всеки миг ще се върне, сигурна съм — усмихна му се тя. — Да ви предложа ли от онова силно кафе, което толкова обичате?

— Не.

— А за вас, госпожо Дилейни?

— Добре съм, мила.

Нан извади плетивото си и се облегна, нямаше нищо против да почака. Последната година беше прекарала главно в чакане на лекари, които да й съобщят каква е диагнозата на мъжа й. Не заслужаваше да я принуждават да чака и сега.

— Госпожице Хатауей — заговори той.

— Да, зная. Много съжалявам. Сигурна съм, че нямате търпение да си тръгнете. Нямам представа какво е задържало баща ми. Навярно е изгубил представа за времето. Понякога му се случва. Не би постъпил така, ако не е нещо важно. Увлича се за миг и забравя всичко останало.

— Познавам такава личност — каза Нан с тъга в гласа. — Мъчително е да се чака, нали? — обърна се към Райли, но той извърна погледа си.

Досети се, че има предвид майка му, но не желаеше да засягат тази тема.

— Това е безобразие — махна раздразнено с ръка той, като впи свиреп поглед в Пеги. — Нали вие управлявате тук.

— Да, и мога да ви уверя, че всичко ще бъде наред. Само малко ще се забавим. Дали не бихте приели да дойдете утре…

— Не зная що за мошеници сте, но аз няма да оставя тази работа така.

Тя настръхна:

— Не сме мошеници, просто баща ми закъснява.

Райли усещаше, че нещо не е наред; това усещане не го напускаше, откакто разбраха, че проклетият дракон има стойност. Той се приближи до махагоновото бюро на Пеги и удари с юмрук:

— Пет пари не давам за времето или защо баща ви закъснява за срещата ни. Искам си дракона.

— Не съм фокусник, за да го извадя от ръкава си.

— Защо не накарате някой да го донесе? Не е ли в склад, каса или в онази чиста стая? — Не му хареса начинът, по който тя не смееше да го погледне. — Не е ли някъде там?

— Изглежда, драконът не е в лабораторията. Баща ми знае къде е.

— А самият той къде е?

— Не зная, не съм сигурна.

— Нима твърдите, че баща ви е изнесъл дракона от магазина! Не си спомням да сме му давали разрешение за това.

— И аз не си спомням да съм ви казвала, че е изнесен от магазина. Просто не мога да го открия.

— Какво, по дяволите, сте намислили?

— Моля ви. Разбирам защо сте гневен, но това няма да помогне. Уверявам ви, къщата „Хатауей“ никога не е губила ценен предмет и нямаме намерение да въведем подобна практика с вашия дракон. Искрено съжалявам за безпокойството.

— Безпокойство, що за дивотия?

— Райли, не обичам, когато ругаеш — смъмри го Нан. — И престани да крещиш на госпожица Хатауей. Тя не е виновна за закъснението. Сигурна съм, че господин Хатауей има логично обяснение и ще ни го каже, когато се завърне.

— И аз съм сигурна — промълви Пеги.

Вратата се отвори. Райли се обърна; очакваше да види Дейвид, а не притеснената млада жена.

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожице Хатауей — каза тя.

— Няма нищо, Моника. Открихте ли баща ми?

— Там е въпросът. Няма го в магазина. — Тя замълча и тревожно погледна Райли. — И драконът го няма.