Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (21)

Двайсета глава

— Чичо ми Ги Фонг от години води клас по калиграфия, часовете са всяка събота вечер — каза Бен, когато се качиха на втория етаж. — Ако урокът не е свършил, трябва да пазим тишина. Чичо Ги не разрешава да го прекъсват.

Пеги кимна и той отвори вратата. Както им беше казал, около масата в трапезарията седяха трима ученици, които съсредоточено изписваха китайски йероглифи с изящни дълги четчици.

Приближиха се, за да видят как го правят децата. Пеги се изненада от точността на ръкописното изображение, от вниманието към детайлите, на вглъбеността на учениците, които едва ли имаха четиринайсет години и които със сигурност можеха да се забавляват и с нещо друго в събота вечер. Чичото на Бен стоеше до масата — нисичък човек с квадратно лице и гъста черна коса. Наблюдаваше строго децата. Преценявайки възрастта му, Пеги реши, че е около петдесет и пет години, но не беше сигурна. Може би необичайното за съвременния свят занимание го състаряваше.

Времето очевидно течеше по-бавно тук, където се преподаваше едно старинно изкуство в забързания век на видеоигрите. Беше нещо изключително, че вместо да играят със скейтборд или на компютър, те рисуваха йероглифи. Виждаше се, че господин Фонг държи на традициите. Пеги уважаваше подобно отношение към живота. Беше хубаво да види как духовните ценности се пазят и предават от поколение на поколение. Днес това толкова рядко се срещаше.

Също така започна да се досеща откъде идва у баща й страстта към Китай и към всичко китайско. Той почиташе всичко старинно, изконните традиции, ритуалите, установения ред. Не беше роден за това време. Може би хора като баща й и господин Фонг бяха призвани да пазят и предават непреходните ценности.

След няколко минути децата оставиха четчиците и напрежението в стаята спадна, щом господин Фонг погледна с одобрение работата на всяко дете. Каза нещо на кантонски, което Пеги не разбра. Лицата на децата засияха в усмивки, когато учителят им също се усмихна. Той взе от една фруктиера три лъскави портокала и даде по един на всяко дете.

— За благополучие и късмет — отговори Алиша на неизречения въпрос на Пеги. — За дълъг и плодотворен живот.

— Чичо — обърна се Бен към господин Фонг, — това са моите приятели, за които ти разправях. Помниш Алиша Чен, нали?

— Алиша. — Ги й се поклони. — Как е семейството ти? Дядо ти и баба ти добре ли са?

— Да, благодаря.

Бен представи Пеги и Райли и господин Фонг ги поздрави с добре дошли и с поклон. Отказаха предложението му да си отпочинат и се настаниха в дневната.

— Както ти казах по телефона — започна Бен, — моите приятели търсят сведения за произведение на изкуството, което представлява два дракона, така съединени, че да отварят кутия, в която предполагаме, че някога се е пазела флейта.

— Ето. — Господин Фонг взе една папка от масата. — Преснимах статията, която намерих.

Бен кимна към Пеги и той й я подаде. Тя разтвори папката с чувството, че ще види нещо много важно. Предчувствието й се оказа вярно. На снимката пред очите й имаше два дракона — единият отляво, другият отдясно — съединени в средата върху капака на старинна продълговата кутия.

— Ето ги — прошепна Пеги. Райли и Алиша се надвесиха над нея, докато тя четеше бележката под снимката: — „Старинен китайски бронз, открит в погребален комплекс през 1903 година, днес изложен в Националния дворцов музей“. — Обърна се към господин Фонг: — Откъде я намерихте?

— От една моя много стара книга върху китайското изкуство.

Пеги погледна Райли, който съсредоточено разглеждаше фотографията:

— Какво мислиш?

— Мисля, че драконът на баба ми е този отляво.

— И аз така мисля, но не си го спомням много ясно.

— Много прилича на дракона от картината на майка ми — допълни Алиша.

— Щом е бил в музей, какво се е случило? — попита Пеги.

— Експонатите от музея са били изнесени от там по време на Втората световна война — отговори господин Фонг. — Повече от трийсет хиляди предмета на изкуството са били разпратени на различни места в Китай, за да се спасят от нахлуващите неприятелски войски. След войната са били необходими шестнайсет години, за да се възстанови музеят. Някои от предметите междувременно са се изгубили, както и комплекта с драконите.

— Знаете ли какво се е случило по-нататък? — попита Райли. — Има ли някакви документи дали изчезналите предмети са се появявали на аукциони или в частни колекции?

— Някои смятат, че кутията с драконите е била донесена в Съединените щати заедно с други предмети и са били дискретно продадени на частни лица.

— А няма ли някаква следа, че този комплект още съществува? — попита Пеги.

— Преди господин Макалистър да открие дракона на тавана на баба си, нямаше — отговори господин Фонг. — Бен ми разказа какво е станало. Чудя се как се е озовал на тавана на баба ви.

— И аз се чудя — обади се Райли. — Имате ли нещо против да задържа снимката?

— Моля, вземете я.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — каза Пеги, когато всички станаха, за да си вървят. — Само от любопитство ще ви попитам, господин Фонг. Ако някой търси този дракон или другия тук в Китайския квартал на Сан Франциско, къде предполагате, че би отишъл?

— Ще следва логиката. Драконите и кутията вървят заедно. Ако дядото на господин Макалистър е притежавал единия дракон, у кого мислите, че ще е другият?

„Уолас Хатауей или Ли Чен“ — Тази беше връзката, осъзна Пеги. Но те отричаха, че знаят нещо за драконите. Някой от двамата лъжеше.

* * *

Виктория вдигна ръка, за да почука на вратата на спалнята на Дейвид в късния съботен следобед, със съзнанието, че е отлагала достатъчно дълго това посещение. След като прибра съпруга си преди обяд от болницата, повече не го видя. Обясни, че иска да го остави на спокойствие, но всъщност го избягваше. Случилото се с него я беше изплашило повече, отколкото би признала. Въпреки че всеки от тях отдавна си имаше свой живот, тя не искаше Дейвид да умре. Изправена пред тази възможност, беше потресена колко силно е желанието й той да живее. Беше се молила за още един шанс и сега, когато й се предостави, не знаеше как да постъпи.

Повече не можеха да се преструват, че Джасмин и Алиша не съществуват. Джасмин сигурно щеше да остане в сянка и Пеги нямаше да има нищо против, но Алиша едва ли щеше да запази тайната. Пеги също нямаше да се престори, че сестра й не съществува. Виктория трябваше сама да се оправя с Алиша и да й даде ясно да разбере, че никога няма да бъде допусната в семейство Хатауей. Ужасяваше се от мисълта, че дъщерята на любовницата на мъжа й ще се възползва от онова, което тя бе постигнала с тежък труд за себе си и за собственото си дете.

Някой от прислугата се зададе по коридора. За да избегне клюките, че не смее да влезе при мъжа си, тя почука и без да чака разрешение, влезе. Дейвид не беше се преоблякъл. Лежеше, обграден с книги върху изкуството и древността.

— Какво правиш? Трябва да си почиваш.

Той я погледна замаяно, като че ли недоумяваше какво прави тя в спалнята му:

— Чета.

Виктория взе една от книгите и видя илюстрация на някакъв дракон. Въздъхна:

— Дракони и пак дракони. Този същият ли е?

— Не.

— Останах с убеждението, че не си спомняш статуетката.

— Помолих Мартин да ми донесе копие от видеозаписа, така че видях въпросната статуетка, която ме е накарала да отида в Китайския квартал.

Не му повярва веднага. Толкова много беше лъгал и винаги убедително:

— А може би си отишъл там просто за да ги видиш. И то не за пръв път. И двамата го знаем.

Дейвид свали очилата си за четене:

— Точно сега ли трябва да говорим за това?

— Пеги знае за твоята незаконородена дъщеря. Този противен специалист по охранителни системи, с когото се сприятели, се рови в частния ни живот.

— Но ти си знаела за Алиша, нали?

— Аз зная всичко, Дейвид.

Виктория можеше да приседне на фотьойла до леглото, но предпочете да остане права, като че ли така владееше по-сигурно положението.

— А защо никога нищо не си ми казвала?

— Нямаше значение, докато тя стоеше настрана.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Да й платя, разбира се.

— Разбира се — повтори изтощено той. — И няма значение, че е моя дъщеря.

— А ти държал ли си се като баща? Аз не мисля така — допълни тя, като видя смущението му. Познаваше този мъж много добре, може би по-добре, отколкото той познаваше себе си. Знаеше какво го прави силен и какво слаб. Познаваше страховете му, границите на смелостта му, а едно време и той донякъде я познаваше. Но беше забравил или тя се беше променила, а може би и от двете по малко.

— Тя е млада. Няма да ни навреди — каза Дейвид.

— Не желая да говорят за нас.

— Не се тревожи, Вики, можеш да изиграеш ролята на съпруга мъченица и да спечелиш още по-голяма известност.

— Поне да се беше пазил. Къде ти е бил умът? Остави, не искам да знам. Онова, което искам да знам, е дали няма да се пръкне отнякъде още някое дете.

— Няма — кратко отговори той.

— Господи, благодаря.

Тя се приближи до прозореца и се загледа към красивата ливада, плувния басейн и малкия павилион до него. Този прелестен кът от имението, където живееше, мигновено я успокои.

— Толкова си студена, Виктория, толкова самоуверена, толкова ли много вярваш, че си безгрешна? Едва не умрях тази седмица, а ти мислиш само за своята репутация.

— Пострада, защото отиде при онази жена — яростно се обърна тя към него. — Как мислиш, че се почувствах, когато разбрах, че си бил нападнат почти до нейното жилище. Какво мислиш, че ме питаха журналистите цяла седмица? „Къде е ходил съпругът ви? Каква работа е имал в Китайския квартал?“ Щастлива съм, че успях да скрия връзката ти с онази жена. Благодарение на нашия добър приятел, шефа на полицията, не изтече информация за разпита на Джасмин и че си бил при нея преди инцидента.

— Искаш да кажеш твоя добър приятел, нали? Не само аз имам приятелства на неподходящи места, може и да си се измъкнала от бедняшкия квартал, но бедняшкият квартал се спотайва у теб.

— Как се осмеляваш?!

— Ти как се осмеляваш? — повтори той. — Не си ми казала нито една топла дума, откакто погребахме Елизабет, откакто реши да ме обвиняваш за нейната смърт. Моя била вината, че се разболя от рак. Моя била вината, че лекарите не я спасиха. За всичко аз съм бил виновен.

— Да, ти беше виновен — изсъска тя. — Ти беше виновен, че когато научих диагнозата, бях сама, защото както обикновено теб те нямаше. Ти беше виновен, че не заведохме на преглед Елизабет при онзи специалист в Европа, тъй като я остави вкъщи, което според теб най-много й се искало. Може би той щеше да я спаси.

— Щеше да й причини още страдания. Тя умираше, Виктория. Знаеш го и аз го зная. Не можехме да го предотвратим, дори ти — супержената, не би успяла, а за мен и дума не може да става, тъй като според теб аз не съм способен за нищо, освен да се оженя за теб. А това го направих както трябва, нали? Не мен искаше ти. Искаше имението ми, къщата ми, бизнеса ми, родителите ми. Някога влизал ли съм в сметката? Кажи ми истината поне веднъж в живота си.

Влизал ли е някога в сметките й? Тя го забеляза и направи всичко възможно да се запознаят. Научи всичко за него, какво харесва, какво — не, към какво се стреми, от какво се страхува и превърна себе си в идеалната бъдеща съпруга. Той сам се предаде. Нямаше да се извинява. Била му е безупречна съпруга. Роди му деца, управляваше дома му, пое работата му във фирмата, улесни живота му.

— Беше както трябва, Дейвид. Няма от какво да се оплакваш. Получи онова, от което се нуждаеше.

— Не получих любов.

Тя поклати глава, спомняйки си същите тези думи, повтаряни от вечно пияната й майка.

— И какво е любов? Тя не плаща сметки. Не ти помага да живееш, не премахва грижите. Трябва да се бориш, за да постигнеш нещо. Трябва сам да се погрижиш за себе си. — Върна се до леглото му. — Не си ли го проумял още?

— Проумях, че не мога да разчитам на теб, освен да поддържаме илюзията, че сме женени. Ами приятелството? Близостта, загрижеността, сърдечността?

— Това ли ти даде тя?

— Някога ми го даваше.

Погледът му беше ясен и искрен. Виктория се почувства неловко, а това бе недопустимо. Лошата не беше тя. Той беше лошият. Тогава защо изпитваше необходимост да обяснява или да оправдава поведението си?

— Не измествай разговора!

— Това ли правя?

— Никога не съм те зарязвала. Никога не съм те мамила.

— Никога не си искала друго, освен магазина. Друга страст не си имала, ето защо не си ме мамила. Затова си ми била вярна и защото със зъби и нокти се вкопчи в своето положение в обществото. То е твоята единствена любов, твоето положение в обществото — само това обичаш.

— Това е лъжа — не успя да сдържи вълнението си тя, нещо, което почти не й се случваше. — Обичам Пеги. Обичах Елизабет. Някога обичах и теб, по дяволите! Това ли искаше да чуеш? Е, добре, чу го. Когато се оженихме, се мислех за най-щастливата жена на света, не защото ти имаше всичко, което желаех, ти беше всичко, което желаех — забавен, страстен, очарователен. Но когато ни стана тежко, повече не можех да разчитам на теб. И тук си прав — искам от живота нещо повече от мъж, който се мярка само от време на време и духом живее на друг континент. И ако съм била студена, то е защото нашето легло беше истински ледник.

— Ти си заключваше вратата, за да не мога да вляза. Когато почина Елизабет, в същия ден ти се отвърна от мен. Всяка нощ през онази седмица се прибираше сама в спалнята си и всяка сутрин виждах как малко по малко се отчуждаваш от мен. Същото беше и с баща ми. Когато майка ми и сестра ми загинаха в автомобилната катастрофа, той се отчужди. Не можеше да ме обича, защото бях оцелял. Точно както ти не можеш да ме обичаш, защото Елизабет си отиде, а аз още съм тук.

Думите му я ужасиха, а тя нямаше как да ги опровергае, тъй като бяха справедливи. Почувства слабост и приседна в края на леглото му, загледана в него, като че ли за пръв път го виждаше:

— Никога не си ми казвал тези неща.

— Може би съм се надявал, че сама ще се досетиш. За всичко останало си умна и досетлива.

— Аз… аз никога не съм искала вместо нея да беше умрял ти.

— Вече няма значение, нали, Вики? Свърши се. Много отдавна всичко е свършило. Какво се опитваме да задържим? Какво ни е останало? Защо просто не ми дадеш развод и ще бъдем квит. Можеш да управляваш магазина. Ще имаш каквото пожелаеш.

— А ти какво ще пожелаеш? — попита тя. — Нея ли?

— Наранил съм Джасмин така, както теб никога не съм наранявал — отвърна Дейвид с жестока откровеност. — Възползвах се от нея, за да ме утеши и приласкае. Когато забременя, й дадох пари за аборт, които тя захвърли в лицето ми. Когато се роди Алиша, й предложих издръжка, но тя отказа. Не съм давал на Джасмин или на дъщеря ни нито пени. Най-накрая Джасмин се предаде. Имаше нужда от помощ. Семейството й се отказа от нея, тъй като роди, без да е омъжена, при това от мъж от друга раса. И така, пращах й парите, за които помоли, нито цент повече, никога не съм виждал Алиша, дори тайничко. Джасмин не искаше да обърквам детето и аз не съм я лъгал…

Дейвид потърка очите си, някак подозрително влажни.

Виктория беше съвсем замаяна от предложението му за развод, толкова искрено от негова страна и толкова неправдоподобно за нея, че едва стигна до съзнанието й. Двайсет години потискани чувства се отприщиха и усети как любовта, сдържана толкова дълго, я залива. През всичкото това време си беше внушавала, че ненавижда Дейвид, но никога не си беше задавала въпроса „защо“. Но сега вече не си спомняше. Знаеше само, че дълбоко я бе наранил, а навярно и тя него. Виждаше, че с баща му са се отчуждили, но не беше осъзнала, че това се е случило след смъртта на майка му и сестра му. Защо не е съпоставила двата факта?

Сега всичко стана ясно, дори и любовната му връзка до известна степен. Дълбоко в себе си знаеше, че причината да охладнеят един към друг е у нея, защото тя го беше отблъснала. Беше депресирана, изтощена от скръб и не искаше нищо да чувства.

— Не очаквам да ми простиш — уморено каза Дейвид. — Твърде стар съм да започвам отново, да се променям, да се надявам, че всичко ще се оправи. Ужасно стар съм.

И в този миг Виктория си спомни защо го беше намразила:

— Толкова си малодушен, Дейвид! Защо никога не се бориш, за да постигнеш онова, което искаш? Защо не си се борил за любовта на баща си, за моята любов? Защо не си се борил с Джасмин да се срещаш с дъщеря си? Защо винаги поемаш по лекия път?

— Защото никога не побеждавам, дори когато с все сили се старая.

— Не мисля, че си опитвал. Мисля, че се обвиняваш, защото очакваш да те обвинят. Мисля, че се чувстваш нещастен, защото си оживял след всичките трагедии.

— Прекалено много си ходила по психоаналитици, Вики.

— Дълго се лекувах. А сега разбирам, че не аз съм имала нужда от терапия. Трябвало е ти да се лекуваш. — Тя се изправи. — Слагаме черта, Дейвид. Ако искаш развод, ще трябва да се бориш като дявол, за да го получиш. Може би е време да откриеш какъв си. Може би е време да ми дадеш възможност да разбера достоен ли си бил за любовта ми.

Той горчиво се изсмя:

— По дяволите, Вики! Ти си полудяла. Твърдиш, че единственият начин да ме заобичаш отново е, ако те победя, ако те накарам да ми дадеш развод.

— Искам равностоен партньор, а не отрепка. Ти го предизвика. Да си призная честно, не вярвам, че си способен на нещо друго, освен да отпътуваш към Китай, за да си ближеш тайно раните. Очаквам всичко да се развива както през последните двайсет години.

— Ще видим.