Хедър Греъм
Смътна заплаха (4)

Четвърта глава

Обядът се състоеше от салата и arroz con polio — пиле с ориз, поднесено горе на палубата враждебно на Манди и с усмивка на Мигел от Мария и от още една жена.

Манди бе направила всичко по силите си да запамети кое къде е разположено в платнохода по време на бързото прекосяване на коридора до стъпалата, водещи нагоре. Нямаше много за запомняне. Платноходът беше стар, поне четиридесетгодишен, износен, но добре поддържан. Имаше още две спални каюти след банята с тоалетната, след това доста неугледен салон и корабна кухня. Отсреща, в най-далечния ъгъл, беше капитанската каюта. По-възрастната жена изпроводи Манди със зле прикривано неодобрение в погледа, докато двамата с Мигел прекосяваха кухнята. Манди не й обърна внимание, но не можеше да не обърне внимание на миризмите, които бяха подлудяващо апетитни, а тя умираше от глад.

Палубата на моторизирания двумачтов платноход беше обградена от двете страни с дървени седалки и именно натам я поведе Мигел. Манди си държа устата затворена известно време, докато оглеждаше къде се намира, и сбирщината от типове, които я бяха отвлекли.

Ето го Гарсия, наричан Хулио от останалите, младото момиче — Мария, по-възрастната жена и още двама мъже, единият набит, с мустаци, а другият мършав, с вид на вечно гладен и ненаситен. Зъл по характер, веднага го определи Манди, много различен от Гарсия, който, колкото и да бе странно, имаше вид на поет.

Всички се смееха и разговаряха на бързорек испански, пиеха бира направо от шишетата и се хранеха от хартиени чинии, сякаш бяха излезли на излет в морето.

Включително и Мигел. Смееше се и бъбреше заедно с останалите, като само по едно време видимо се напрегна, явно когато чу някакво цинично подмятане по неин адрес или от страна на мустакатия — Хуан, доколкото разбра името му, — или от Роберто, както се казваше мършавият с похотливите очи.

Ако Мигел наистина беше на нейна страна, то поне умееше да се забавлява в промеждутъците. Хранеше се със здрав мъжки апетит, като ръсеше комплименти за готварското умение на двете жени. Манди успяваше да улови тук-таме по някоя дума от разговора, но жестовете и интонацията бяха универсални на всички езици и затова никак не й беше трудно да забележи, че Мигел се вписваше доста добре в компанията. Имаше една-единствена разлика между него и другите мъже — последните имаха огромни пистолети в кобури под мишниците.

Мигел беше все още бос, гологръд, обут само с отрязаните джинси, които не оставяха съмнение, че никъде не крие оръжие.

Манди обърна поглед към океана, който се плискаше от всички страни, и се запита какво ли разстояние са изминали, в коя ли посока се движеха. Мигел спомена, че според него се намират някъде около Кат Кей, в акваторията на Бахамските острови. Не видя нищо наоколо обаче, освен море и небе и сърцето й се сви от отчаяние. Може никога да не я открият, никога да не я спасят! Нищо чудно наоколо да има стотици необитаеми островчета в тази част на необхватния океан. Бяха я откарали първо с малка моторница, а сега се намираше на стар платноход. Полицията — ако изобщо започнат да я търсят, след като вече бяха извън пределите на американските териториални води — нямаше да знае дори какво да дири в океана.

Полицията!

Извърна леко глава и се втренчи в Мигел, разположил се тъй свойски до нея, хванал небрежно бирата и заливащ се от смях на една от шегите на Роберто. Дали наистина беше ченге? Толкова трудно й бе да повярва в този момент. Беше по-висок, по-силен, по-як от другите трима, мускулест, но строен, слаб и заплашителен. Ако беше ченге, защо, по дяволите, не бе направил нещо досега?

Упрекна се, че никакви мускули не могат да противостоят на стоманен куршум, че може би прави всичко възможно, за да запази живота и на двамата. Но й беше трудно да го оправдае в себе си, макар да съзнаваше, че до голяма степен това се дължеше на неприязненото й чувство, задето бе предположил, че е съпруга на Питър и че, бидейки доста по-млада от него, го е оплела в мрежите си заради материални облаги.

А може би неприязънта й се дължеше на най-обикновено отчаяние и безпомощност. Божичко, физически бе тъй хубав! Със стегнат плосък стомах, дълги мускулести, но стройни крака, рамене като на титана Атлас.

И тази тъмна коса, тези искрящи очи, смарагдени на слънчевата светлина, това хубаво лице с високи скули и извити тъмни вежди, и бисернобелите зъби зад чувствената извика на устните… Дори тъмната сянка на небръсната брада не разсейваше впечатлението за невероятната му мъжка хубост. Като истинска канара от сила и воля… А не си помръдваше пръста за нея! Само си бъбреше на испански и си пиеше бирата.

Мария прибра празната му чиния и той обгърна Манди със свободната си ръка. Тя се опита да не се напряга. Жестът му бе непринуден и затова реши, че по-добре той, отколкото да се остави уязвима на неприкрито похотливото опипване с очи от страна на Роберто.

Мария доста грубо взе и чинията на Манди, като не пропусна да я изгледа злобно, и за голямо учудване на самата Манди, тя й отвърна със същия поглед и се сгуши още по-близо до Мигел.

— Манди — заговори той тихо и тя подскочи, после се обърна и го погледна. — Искаш ли нещо за пиене?

Акцентът отново присъстваше в английския му.

— А, да. Диетична пепси-кола, ако може.

Той избухна в смях.

— Това да не ти е бар в скъп хотел? Имат само бира, вода, сок от гуава и кока-кола. Не диетична, ако не се лъжа.

Тя разпозна сухата подигравка в гласа му и едва се удържа да не избухне.

— Кока-кола — рече рязко.

Той се зае да превежда молбата й на Мария, но момичето не по-рязко отсече на английски:

— Чух!

След което изчезна долу по стълбите.

Върна се с кока-колата, седна и загледа Манди втренчено. По-възрастната жена й каза нещо, но Мария не й обърна внимание. Сетне Хулио изрече нещо със стържещ глас и двете жени, заедно с Роберто, както Манди не пропусна да отбележи с облекчение, слязоха долу. Манди отпи от кока-колата си, като си мислеше, че никога преди не й се беше струвала толкова вкусна. Отново започна да се оглежда наоколо и се напрегна, като зърна някакво островче на хоризонта с малка яхта за морски разходки, привързана до брега.

Колко ли далече е островчето, запита се тя с копнеж. На три морски мили оттук? Или може би пет? И има ли това значение? Ако се наложеше, би могла да преплува пет мили…

— И така, senora Блейн, вие се примирихте с необходимостта от нашата компания, si?

Манди се стресна и осъзна, че необичайно любезният Хулио Гарсия я наблюдава.

— Да съм се примирила? — царствено попита тя, като се постара да не обръща внимание на пръстите на Мигел, впили се в рамото й. — Ни най-малко. Може би — добави иронично — ще имате любезността да ми обясните какво точно целите, та евентуално да се… примиря.

Хулио погледна Мигел с любопитство, след което обърна тъмните си морни очи към нея.

— Мигел не ви ли е обяснил?

— Не ми даде възможност тази жена! — Мигел я придърпа по-плътно към себе си и я вбеси, като разроши игриво косата й. Тя се стегна, но хватката му беше желязна, колкото и любвеобилна да бе на вид, та не й остана друго, освен да се усмихне мрачно на Хулио Гарсия.

— Нямам и елементарна представа какво става тук.

Хулио сви рамене и направи гримаса.

— Вашият съпруг ме подведе, госпожо Блейн. Той се закле, че ще освободи баща ми. Празни обещания.

Моят съпруг е мъртъв, помисли си тя с мимолетна болка, и никога никого не е подвеждал през целия си живот.

— Моят све… съпруг — побърза да се поправи — е сенатор, а не шеф на затвор. Какви ги приказвате?

— Баща ми е още в затвора! Хорхе Гарсия — държавен мъж, поет, един от най-прекрасните, най-храбрите борци за свобода на този свят! Питър Блейн обеща да направи нещо. Каза ми да имам вяра в закона! Е, от години вече изпитвам законите му на гърба си. Откакто превозиха с лодки…

— Един момент! — прекъсна го Манди. — Нима се опитвате да ми кажете, че баща ви е бил затворник в Куба, и трябва да го оставим да си живее свободно в Съединените щати?

— Idiota! — изкрещя Хулио яростно.

— Хулио! Хулио! Тя не е наясно — опита се Мигел да го успокои.

Манди се ядоса още повече. Не можеше да повярва, че цялата тази история се разиграва заради някакъв си криминален тип!

— Да не си посмял да ме ругаеш на испански! Кажи го на английски! No hablo espanol!^[1] Тук сме в Съединените Американски Щати!

Изведнъж бронзовата ръка отново се озова върху устата й, а искрящите зелени очи се забиха в нея като тирбушон.

— Quieta! Cerra la boca^[2], Аманда! — рязко я сряза Мигел. — Искаш английски значи? Нищо не разбираш! Хулио, ще я отведа там, отпред, и ще й обясня.

Хулио отново избухна в гневна тирада, измъкна пистолета от кобура и го размаха. Манди си пое дълбоко дъх, силно шокирана, когато Мигел я изправи рязко на крака, запушил устата й с ръка, и я помъкна към няколкото квадратни метра свободно пространство около главната мачта.

— Проклета бъди! — напрегнато изръмжа той и най-сетне махна ръка от устата й, но само за да я сграбчи за раменете и да загледа гръмовержно очите й. — Искаш да убият и двама ни ли?

Тя отметна глава назад.

— Той е луд! Няма да…

— Да, той е луд! И крайно време е точно това да пробие в дебелата ти глава! Толкова ли не си чувала за тази история с кубинците? Мъжът ти никога ли не ти е говорил?

Мъжът й? А, Питър…

Да, Питър й беше говорил. Но тя бе ангажирана със собствените си дела и от известно време дори не го беше виждала.

— Не знам нищо — поклати тя сковано глава. — Ако Питър е отказал на някои убийци да се разхождат свободно по улиците, тогава…

Той си пое дълбоко, огорчено дъх.

— За твое сведение, госпожо Блейн… госпожо „Расов Предразсъдък“! Не всеки, който пристига с лодките от Куба, е убиец!

— Нямам предразсъдъци! Но не смей да ме убеждаваш, че Кастро не си изпразни затворите у нас, в Щатите!

— Браво! Значи всеки кубинец е…

— Не съм казала такова нещо!

— Но го мислиш.

— Не е вярно!

— Ти да не си председателка на дружеството за „Чистота на бялата раса“? Да не би безупречното ти потекло да може да се проследи до първите заселници, пристигнали на кораба „Мейфеър“?

— Ако искаш да знаеш — хладно отбеляза Манди, — те наистина са пристигнали с „Мейфеър“.

Изведнъж усети, че ще избухне в плач. Не беше искала да го оскърби, но и нямаше да допусне да я държат отговорна за пускането на един престъпник — бил той ирландец, немец, испанец или чист американец — на свобода.

Клепките се спуснаха над очите й. Тя не проумяваше как стана така, че между тях двамата изригна това ужасно противопоставяне… Той бе спасителното й въже, макар и доста хлъзгаво. Беше чисто и просто ужасена, но се опита да запази самообладание.

Изплашена, но решена да бъде силна. Ала в бронята й имаше толкова пробойни.

Той беше все още ядосан, но се сдържаше. Заговори монотонно, без да пуска раменете й, а гласът му сякаш идваше изпод земята:

— Хорхе Гарсия не е убиец, изнасилвач, нито дори крадец. Бил е политически затворник, а скалъпените срещу него обвинения са можели да го изпратят на разстрел. Някога е бил личност. Богат филантроп, юрист, учен. При режима на Кастро все още имал няколко високопоставени приятели, но въпреки това враговете му успели да го изкарат опасно луд. Бил изпратен с лодките в Америка и впоследствие се оказал в един кюп с десетки други случаи, чакащи решение от имиграционните власти.

— Опитваш се да ми кажеш, че бащата на Хулио не е просто добър човек, ами направо велика личност?

— Доколкото знам, да.

Тя поклати глава, а гневът й нарасна.

— Значи ние сме виновни! Американците са виновни, а Хулио няма вина, задето се опита да убие Питър, а мен отвлече!

— Не съм казвал, че постъпката му търпи оправдание! Хулио явно не е издържал на напрежението. Просто е откачил в един момент. Явно е отчаян до смърт. Аз само се опитвам да обясня поведението му. Ти нищо не можеш да направиш и мъжът ти вероятно нищо не би могъл да направи, колкото и да се старае. Най-много да ускори някои бюрократични процедури.

— Тогава защо ми крещиш?

— Не ти крещя!

— Крещиш ми и още как!

Той рязко пусна раменете й.

— Извинете, госпожо „Борец за расова чистота“. Вината за това е в латиноамериканския ми темперамент.

— Ти наблягаш на расовия признак, не аз! — рязко го сряза Манди.

— На нищо не наблягам, само се опитвам да измъкна и двама ни от тази история. Аз съм ченге, а не законодател, нито съм политик. Дори сам не зная какви ги върша тук! Но много ще моля, госпожо, ако имате намерение да продължавате да живеете, да не влизате в морални спорове с Хулио Гарсия!

Тя го загледа, после отметна рязко глава. С крайчеца на окото си зърна острова, който бе забелязала преди време… и туристическата яхта, пуснала котва пред него.

— Ъ-ъ-ъ… Добре, няма вече да споря с Гарсия — обеща тя разсеяно.

— Чудесно. Не мисля, че има намерение да причини някому зло. Аз…

Прекъсна изречението си и се намръщи, дочул откъм палубата възбудени крясъци.

Яхтата не беше много далече. Най-много три мили, прецени Манди. А тя беше наистина превъзходен плувец. Тези, които я бяха пленили, бяха тъй увлечени в нещо, което се случваше на собствения им съд, че като нищо би могла да преполови разстоянието до яхтата, преди някой да се усети, че я няма.

Поколеба само секунда, мислейки си за Мигел. Не искаше да се тревожи за него, но ето че се безпокоеше. Хранеше смътно подозрение, че присъствието му я бе отървало от сексуален тормоз от страна на похотливия Роберто и не й се искаше да пострада заради нея.

Ала той бе съумял да стане един от тях. Нямаше да го убият. Поне в този момент се опита да убеди сама себе си, че няма да го направят. А пък ако наистина е ченге, ще знае как да се погрижи за себе си. Сега й се предоставяше възможност да избяга и не смееше да рискува да я загуби.

Най-сетне се реши да действа, загледана пред себе си. Всички бяха там и двете жени, и Роберто, и Хуан, и Хулио… и Мигел.

— Кървава баня… — стори й се, че достигна до слуха й. Но всъщност не слушаше, нито се замисляше.

Безшумно се приближи към левия борд, прекрачи парапета и се гмурна в морето.

Гмуркането й бе безупречно. Сивият халат се изду около тялото й, но тя бе спокойна. За да получи удостоверение за пригодност за оцеляване във вода, каквото се изисква за всеки, плаващ редовно с яхта или друг съд във Флорида, всяка година й се налагаше да преплува една миля, както е облечена, че и с обувки, така че халатът съвсем не беше пречка. Пък и винаги би могла да го изхлузи… И да се появи чисто гола на яхта, пълна с непознати? Ама че мисъл й минава в такъв момент! Плувай…

Изплува на повърхността, пое си дълбоко въздух и загреба плавно, съзнавайки, че трябва да поддържа равномерност, за да покрие разстоянието. Замах, въздух, замах, въздух… Слънцето бе високо в небето, топло и приличащо, водната температура се доближаваше до слънчевата и бе наситено синя тук, в дълбокото. Тъй приятно бе да плува, да усеща солта по лицето си, да предвкусва обещанието за свобода…

Отметна глава на една страна, вдиша, замахна и чу викове някъде зад себе си. Стисна зъби от изненада, защото се бе надявала да покрие доста по-голямо разстояние, преди да открият липсата й.

Поспря за миг и се задържа на повърхността, за да види какво става. И с ужас откри, че всички я наблюдават — не сърдито, а пребледнели като призраци.

— Спри, Аманда! Спри!

Бе гласът на Мигел. Тя се обърна, за да заплува отново още по-силно, като ругаеше наум. Проклет да е! Каза, че е на нейна страна, а именно той стоеше до парапета, готов да се гмурне във водата и да я върне на платнохода.

Солта щипеше очите й и направо й се доплака, когато чу плясъкът на тялото му, гмурнало се във водата. Идваше след нея. Тя засили темпото, като се надяваше да му се изплъзне. Беше добра плувкиня, напомни си отново. Много добра…

Той също. Пък беше и по-силен физически. След секунди беше зад нея, до краката й.

— Аманда! Върни се!

Ръката му обхвана глезена й и менгемето на хватката му рязко я придърпа назад под водата, право в ръцете му. Тя се задави и изскочи на повърхността досами гърдите му, като плюеше вода и поемаше спазматично въздух.

— Мръсник такъв! — изкрещя веднага, бясна, на ръба на истерията. Щеше да успее, ако не беше той! — Дано вечно гориш в ада! Кучи син такъв! Ти…

Той беше все тъй блед и тревожен. Само я разтърси.

— Върни се назад! Веднага!

И силно я бутна към платнохода. Халатът се омота около нея, спирайки всяко движение. Не можеше да плува, не можеше да освободи ръцете си…

А Хуан и Хулио вече се бяха спуснали в малка безмоторна лодка. Хванаха отчаяно греблата и яростно загребаха към тях. Мигел отново я побутна.

— Не мога!

Той задърпа халата й. Тя се опита да се вкопчи в подгизналия хавлиен плат и в същото време да се задържи на повърхността.

— Съблечи го!

Никога не бе чувала по-трескава заповед. След миг халатът изчезна във водата.

— Плувай! — изрева той и я забута.

Но не й се наложи да плува, защото лодката се оказа точно зад нея, а Хуан и Хулио вече се навеждаха и я сграбчваха за ръцете. Гола и унизена, тя бе издърпана от водата и метната върху прогнилите дъски на дъното на малката лодка.

Инстинктът я накара да вдигне колене към гърдите и да ги обгърне с ръце, но чак тогава забеляза, че мъжете не й обръщат никакво внимание. Бързаха да изтеглят Мигел в лодката веднага след нея. Той се прекатури почти отгоре й. От него капеше вода. Лодката беше толкова маломерна, че нямаше къде да помръднат, а когато тя се опита да се свие на топка, той отвори очи и ги впери в нея с такава мрачна ярост, че ако пускаха огън, щяха да я изпепелят.

Мигел задъхано си поемаше въздух, но въпреки това намери сили да метне хавлиения халат на гърба й, като клатеше гневно глава.

— Глупава жена! — чу го да мърмори.

Хулио каза нещо на Хуан, като посочи с ръка и рязко си пое въздух. Чак тогава Манди разбра на каква огромна опасност се бе изложила. Около малката лодка кръжаха поне пет перки… Перки на акули.

Те затваряха кръга, пореха водата и заплашваха да преобърнат лодката.

— Седнете долу! — рязко заповяда Мигел и двамата мъже тутакси се подчиниха.

Манди трепереше злощастно до него, докато той се пресегна към греблата и бавно, предпазливо загреба към платнохода.

О, Господи! Тя почти се бе врязала в пасаж от акули! Десет пъти по-добре да бъде застреляна, отколкото да я застигне такава ужасна смърт. А този мъж се бе гмурнал заради нея, беше се изложил на същата опасност…

— Изправи се много внимателно — нареди й той, когато стигнаха платнохода. Хулио и Хуан се изкачиха първи по въжената стълба. Хулио беше посивял като мъртвец и тя си помисли, че може и да отвлича хора, но поне не искаше да я види мъртва… Не и от такава смърт. — Качвай се!

Сама не помнеше как докопа мокрите въжета на стълбата, как се вкопчи отчаяно в нея. Имаше чувството, че и последните й сили я напускат.

Той я следваше плътно, използваше силата на тялото си, за да я предпази от собствената й слабост. Манди затвори очи, преборвайки се с виенето на свят.

Продължаваше да чува плясъка на мятащите се във водата акули. Обърна се назад и застина. Водата бе червена. Кървавочервена. Кръвожадните риби се бяха нахвърлили върху свой събрат и сега го разкъсваха с масивните си челюсти и зъби-бръсначи.

— Давай, Аманда!

Единият крак, после другият… Отново и отново. Хулио я чакаше, за да я изтегли през парапета. Тя заметни подадената й роба около треперещото си тяло и се просна върху палубата, останала без капка сила, все още в шоково състояние.

Видя слънцето над себе си, бавно потъващо на запад. Усети прохладата на вечерния бриз. Небето порозовяваше, поаленяваше, пламваше в красиво златно зарево, а луната, бледа, но пълна, бе изгряла, преди да дочака залеза.

Двайсет и четири часа… Вече цял ден, прокрадна се в парализираното й съзнание. Цял ден, откакто бе отвлечена, ала изведнъж всичко, освен ужаса от последните няколко минути, изгуби значение. Винаги си бе мислила, че няма да се побои от смъртта, а ето, че я беше страх. И щеше със сигурност да умре. С безумното си бягство щеше така да разбуни водите, че безмозъчните кръвожадни акули неминуемо щяха да я открият… Ако не беше той.

Смътно осъзнаваше, че и той се е качил на корабчето, замъгленият й мозък едва долавяше напрегнатата испанска реч, която изригваха около нея.

Отвори очи. Мария, чиито огромни бадемовидни очи бълваха огън и жупел, я следеше неотлъчно. Изплю се на палубата и отново заговори.

Puta. Една от испанските думи, които Манди знаеше. Наричаше я курва. Мария изкрещя думата, защото Мигел бе рискувал живота си, за да спаси своята англоговореща курва. За нея Манди бе боклук, който не си струваше усилието.

Хулио каза нещо рязко, Мария отново отвори уста, но той я зашлеви.

Манди разбра, че си е спечелила сериозен враг. Но дори това не бе в състояние да я трогне. Беше напълно изтощена и трепереше конвулсивно, без да е в състояние да се овладее.

Отвори отново очи и установи, че някой се е надвесил над нея и я обгръща със силните си ръце.

Срещна пламтящи зелени смарагди. Очите на Мигел. Беше прекалено омотана в робата, за да се съпротивлява, но дори и не си го помисли. Изгледа го, неспособна да намери подходящи думи, за да му се извини, неспособна да изрече дори елементарна благодарност с треперещите си устни.

Около нея отново избухна испанска реч, но тя вече не се притесняваше. Изтощена до несвяст, облегна глава на рамото му и отново затвори очи.

— Ще я сваля долу — решително заяви Мигел, преминавайки на английски.

— Si. Направи го, amigo — отвърна Хулио.

— Madre de Dios!^[3] — изруга Хуан.

— Ако умре от пневмония, няма да ни бъде от никаква полза! — прекъсна го Хулио.

Мигел мина покрай тях и Манди отвори очи малко преди да заслизат по стълбите.

Нощта навлизаше във владенията си тъй бързо тук, сред морето. Само проблясъци на алено и златно се мяркаха на фона на вечната вода и вечното небе. И изведнъж, сякаш бе зрителна измама, и тези цветове се стопиха в тъмата.

Минаха през кухничката, през салона и тръгнаха по коридора. Той отвори вратата с крак, положи я върху тясната койка и я уви в одеялото с непроницаеми очи. Само пулсът на шията му издаваше колко е развълнуван.

— Много… много се извинявам… — започна Манди.

— Кълна ти се — прекъсна я той, — че съм полицай. Ако ми се довериш, ще те измъкна оттук.

Тя знаеше, че е в пълното си право да я вини. Беше заложил на карта живота си — заради нея. Тръпки разтърсиха отново цялото й тяло, когато си помисли, че никога не би посмяла да се гмурне във водите, ако подозираше за съществуването на акули.

Изведнъж на вратата се потропа. Мигел бързо стана и отвори.

По-възрастната жена застана на прага с дървен поднос в ръце. Заговори тихо на испански и погледна Манди почти със съчувствие.

После подаде подноса на Мигел.

— Gracias, gracias — благодари той, а тя го попита нещо. Мигел й отговори и отстъпи встрани, за да й стори място да влезе в стаята. Тя седна до Манди, докосна челото й, усмихна се вяло и размаха укорително пръст под носа й, гълчейки я майчински. Отново докосна бузата й, потрепери и излезе.

— Какво… — започна Манди, насилвайки се да седне.

Мигел пъхна в скованите й пръсти малка стъклена чаша, пълна с кехлибарена течност.

— Изпий го. Това е ром. Ще спреш да трепериш.

Тя не бе в състояние да пие.

— Мигел…

— Senora Гарсия — започна той, докато вземаше в ръка втората чаша — не е никак доволна, че синът й те е отвлякъл. Намерението е било да отвлекат съпруга ти. Изпий го.

— Мигел…

— Аманда, намерението им е утре да се доберат до някакъв отдалечен, необитаем остров, на който имат малка къща. След това Хуан ще се върне в Маями да отнесе бележката с искането на Хулио. Мъжът ти всъщност не би могъл, няма властта да удовлетвори искането на семейство Гарсия, но може да започне преговори. Междувременно те ще са с един човек по-малко. Не желаят да те наранят. Ако имаш поне малко доверие в мен и ми дадеш някакво време, аз бих опитал да уредя въпроса, без да рискувам живота ти.

— Мигел…

— Изпий рома!

Тя поднесе чашката към устата си с треперещи ръце, но се задави от силния алкохол и се закашля. Той седна до нея и я потупа по гърба. После пак поднесе ръката с чашата съм устата й.

— До дъно!

Този път успя да пресуши чашата. Той я взе от нея, докато тя си поемаше въздух. Изпи своя ром, без да прави гримаси, постави двете чаши върху подноса и пак се обърна към нея.

— Добре. Малко по малко идваш на себе си.

Манди наведе глава, а ръцете й зачоплиха края на одеялото.

— Извинявай. Трябваше да опитам. — Навлажни устни и пак го погледна. — Благодаря ти — прошепна сковано. — Спаси ми живота.

— Влиза ми в задълженията — каза той, загледан в ръката й. После я улови и заразглежда кървавите отоци около китките. — Боли ли?

Тя поклати глава. Нищо не й пречеше да излъже.

Вратата внезапно се разтвори широко и на прага застана Хулио Гарсия. Той даде някаква кратка заповед на Мигел, който яростно заклати глава. Тръпки на страх полазиха отново Манди. Тя разбра, се спорят във връзка с нея. Мигел изведнъж вдигна китките й и почти ги навря в лицето на Хулио. Той се поколеба, после изрече нещо. Мигел я погледна някак особено и кимна. Хулио си тръгна, като преди да излезе, рязко изгаси осветлението в каютата.

Обгърна ги мрак. Манди още трепереше. Знаеше, че той продължава да се взира в нея въпреки тъмнината.

— Какво… За какво стана дума? — попита тя немощно.

— Иска от мен пак да те вържа.

— Ти ли беше вързал онези възли?

— Да. Трябваше да ги направя яки.

Тя подсмръкна в мрака.

— За яки, яки бяха.

Той помълча. После рече простичко:

— Отмести се.

— Какво?

— Отмести се, казах. Трябва или да те вържа, или да остана да спя при теб.

Нещо в нея се разбунтува. Идеше й да му каже, че предпочита да я върже, че предпочита да страда от болки цяла нощ, отколкото той да лежи до нея.

Но замълча. Не искаше никога вече да изпитва паническото чувство, че е като дивеч, хванат в капан. Не искаше въжето да се врязва в разранената й плът. Освен това се чувстваше смъртно уморена и изтощена.

Отдръпна се колкото можеше по-плътно към шперплатовата ламперия на койката, болезнено усещаща топлината на тялото му, докато се вмъкваше в постелята. Той не отрони и дума. След време очите й свикнаха с тъмнината и тя почувства, че той лежи скован, с мокра от морската вода коса, в профил, забил поглед в тавана.

— Мигел… — тихо се обади тя.

— Какво?

— Наистина съжалявам. Но просто трябваше да опитам… Не че толкова ти нямам доверие, а по-скоро, защото ми се предостави възможност. Благодаря ти. Искрено ти благодаря. И много съжалявам, че те изложих на опасност.

Усети как той свива рамене. Тясната койка едва побираше един човек. Двама неминуемо щяха да усещат и най-малкото движение на другия.

— Няма нищо — отговори той в мрака. И пак млъкна.

— Знам, че се сърдиш…

— Не се сърдя. — Той се извъртя към нея и докосна страната й в тъмното. Едва-едва, като мимолетен полъх. После се отдръпна рязко, сякаш си припомни нещо.

— Знам какво е да се спасяваш с бягство, Аманда. Да търсиш спасение с цената на всичко. Заспивай. Ще трябва да си отпочинала и бодра, в случай че ти се предостави втора възможност.

Тя кимна и преглътна, но знаеше, че няма да може да заспи. Бягство… Свобода. Сега й звучаха като кухо, изпразнено от съдържание ехо. Той познавал това чувство…

Отчаяно пожела да не е до нея. И въпреки това отчаяно се радваше, че е тъй близо. Радваше на неговата топлина и сила.

Може и да го мразеше заради някои от думите и постъпките му, но той бе на нейна страна. Трябваше да го повярва. И макар да се боеше малко от него, дълбоко някъде в сърцето си, все пак не можеше да не му се възхищава и да не му вярва.

Само глупак… или много храбър мъж би се гмурнал във води, гъмжащи от акули, за да спаси една жена, която с нищо не бе заслужила подобна жертва.

Бе изключено да заспи. Аманда лежеше там нещастна час подир час, несмееща да помръдне, несмееща да се докосне до него.

Спомените се редуваха в изтерзаното й съзнание, кои приятни, кои болезнени, някои от далечното минало, други съвсем пресни. Не можеше да разбере дали мъжът до нея спи, или продължава да се взира втренчено в мрака, затънал в лабиринта на собствените си мисли.

Някъде късно, след полунощ, физическото и нервно изтощение си казаха думата и тя потъна в неспокоен сън. Но кошмарите не й дадоха мира. Малкият ковчег на нейния син сякаш се носеше из пространството, а подир него един по-голям — на Пол. Изведнъж ковчезите започнаха да променят формите си, мракът и сенките заиграха зловещо, станаха червени, кървавочервени, а въздухът се изпълни с тракащи челюсти на акули…

— Спокойно, спокойно… Всичко свърши. Аз съм до теб… Всичко е наред.

Тя се скова, несъзнаваща, че е извикала, и прехапа долната си устна.

— Хайде, Манди, спи. Успокой се…

Ръката му галеше косата й, тялото му бе като нажежен камък до нейното. Гласът му успокояващо мълвеше с шепота на океанския бриз.

И може би защото още бе затънала в полусенките на сънищата, тя се остави да бъде успокоявана от този глас и от плахите му ласки.

Аманда въздъхна дълбоко.

— Всичко е наред — повтори той. — Било е само сън. Напрежението постепенно изчезна и тя заспа. Този път никакви кошмари не я преследваха, усещаше само приятното спокойствие, че е на сигурно място, в силни ръце.