Хедър Греъм
Смътна заплаха (9)

Девета глава

Когато Шон се събуди, едва се развиделяваше и само слаби розовеещи отблясъци проникваха в стаята. Различи в полумрака свитата на кълбо Манди, сгушена тъй доверчиво до него, с леко разтворени устни, дишаща равномерно, с мигли, засенчили страните й, и коси, покриващи раменете й… и неговите.

Отмести се и внимателно я покри със завивката. Искаше му се да я прегърне, да усети отново цялото великолепие на тялото й, но нощта си бе отишла и той съзнаваше с цялото си същество, че е била негова само поради прикритието на тъмата.

Стана безшумно и обу джинсите си. Имаше нужда да остане сам. Излезе на пръсти и затвори вратата след себе си.

Хулио, изтегнат върху постелка пред вратата на стаята, беше буден, с неизменния „Магнум“ до себе си.

— Ще се разходя до плажа — каза Шон.

Хулио кимна и се отпусна пак върху постелката. Шон излезе навън. Още никой не бе станал. Никой, освен него.

Изпитваше радостно чувство. Няма по-прекрасен миг от пукването на зората. Няма друг момент, когато небето да е с по-лазурен цвят, отколкото когато триумфално настъпващото слънце целува нежно пясъка. Лек бриз раздвижваше короните на дърветата и вълнуваше водата.

Стигна до меките очертания на дюните и продължи към морето. Заслуша се в кроткия шепот на прилива. Не можеше да откъсне поглед от водните пръски, искрящи на изгряващото слънце. И отново осъзна иронията на положението. Тук, в този рай, те бяха пленници, а би трябвало островът да е пристан на свободата. Никакво престъпление не биваше да хвърля сянка върху този романтичен бряг, само смях, нежност… и страст.

Би трябвало да се любят под звездите, а не върху опърпан дюшек в примитивно скована къщичка, под прикритието на мрака. Това място се отличаваше с девствена красота и трябваше да остане неосквернено.

Шон седна на пясъка и прегърна колене.

Толкова много неща в живота му бяха красиви, каза си той.

Хавана беше красива. Някога фантастичен град, игрална зала за богатите и прочутите. Имало е танци и музика, красиви жени, поети и музиканти, артисти и учени. Топлият карибски вятър е галел вътрешните дворове на къщите и нощните клубове, полюшвал е палмите, а въздухът е ухаел опияняващо.

Някога…

Беше едва шестгодишен, когато видя Хавана, но до края на живота си щеше да помни онази нощ.

Дъхът на революцията отдавна вече витаеше във въздуха. Старците говореха за нея по кафенетата, младите крещяха лозунги на висок глас. Батиста бе диктатор и, което си е вярно, бедните страдаха неимоверно под неговото потисничество. Да, революцията назряваше. Просто баща му бе прозрял хода на събитията.

Шон обожаваше и двамата си родители. Бяха се запознали в Ню Йорк, където майка му била фотомодел, а баща му търгувал с хавански пури. И двамата имали огнени темпераменти, но коренно различен произход, рожби на диаметрално противоположни култури. Спойката помежду им била любовта. Затова се налагало да научат колкото се може повече за културата и бита на другия, за да се разбират по-добре. В резултат на това Шон се родил в Дъблин, под благосклонния и добронамерен поглед на родителите на майка си.

За нещастие, бяха се озовали в Хавана, когато започна стрелбата.

Толкова ясно си спомняше всичко. Беше месец декември, гореща нощ. Баща му бе долу в оградения вътрешен двор и разговаряше с приятели. Майка му беше в кухнята, тананикаше си, приготвяше пунш с ром за гостите. Шон седеше на кухненската маса и старателно се учеше да пише.

И тогава се започна. Пукотевицата долетя някъде надолу от улицата, толкова далече, че отначало не й обърнаха внимание. Но след малко я последваха писъци и баща му, тъй хубав с искрящите си черни очи и стройната висока фигура, дотърча нагоре по стълбите.

Изкрещя, че трябва да се махат и да се опитат да стигнат до летището. Шон си спомняше как майка му избухна в сълзи, когато разбра, че баща му няма да ги придружи.

— Ти също си американец! Американски гражданин! Това не е твоята…

— Американец съм, но съм и кубинец. Моля те, Шивон, тръгвай веднага, заради нашия син! Ще се срещнем в Щатите. Обещавам!

И те побягнаха. Един приятел на баща му, Ксавие, ги преведе по улици, осеяни тук-таме с трупове. Улици, пълни с войници, с революционери. С ранени и умиращи. Улици, огласяни от злокобни изстрели.

По едно време ги спряха — оказаха се мародери. Сграбчиха майка му, докато той, малкото момче, се съпротивляваше отчаяно. Ала безуспешно. Именно тогава реши да не се предава.

С чистата ярост на дете се изтръгна от мъжа, който го държеше, и ухапа другия, нападнал майка му. Това предостави на Ксавие възможност да избие пистолета от ръката на мъжа. После Ксавие го уби и техният безумен устрем към свободата продължи.

Стигнаха посолството… и се измъкнаха от страната.

Но повече никога не видя баща си, нито Ксавие. Преселиха се с майка му в Маями и тя прекара следващите десет години в очакване да чуе някаква новина за баща му. Когато новината се получи, тя бе лоша. Бил застрелян през онази страшна нощ. Бе загинал заедно с революцията.

Трудно се приспособиха към живота в Маями. Шон говореше испански като роден език, но английският му беше с ирландски акцент и децата му се подиграваха. В Ню Йорк на никой не му пукаше как говори, защото там живееха какви ли не хора. Но не и в Маями — поне по онова време.

Кубинците започнаха да нахлуват в града на приливи, бягащи към свободата. Федералното правителство ги подпомагаше, което доведе до лоши чувства от страна на местното население. Животът на Шон стана по-труден. Никой не разбираше кубинчето на име Шон с майка ирландка.

Някъде по това време, май беше в трети клас, той си създаде свой свят. Започна да разправя на съучениците си, че баща му е испанец, че майка му се омъжила за него в Мадрид.

Когато майка му научи, пребледня като платно и заплака, сякаш разкъсваха сърцето й.

— Как можа, Шон? Как можа да се отречеш от баща си?

Той повече не го направи. Прегърна майка си и плакаха заедно. Когато си легна тази нощ, мислеше само за баща си, за неговия смях, за неговия буен нрав, за безрезервната му преданост към жена му… и сина му. Любовта му към света като цяло и към етническото наследство на собствения народ.

От този момент нататък той започна да се гордее с това, което беше. Ирландец, кубинец и американец. Преди всичко американец.

И, то се знае, времето изглади всичко. В гимназията половината му съученици бяха варианти на англосаксонската раса, другата половина бяха какви ли не латиноамериканци. Американският футбол му се удаваше, дори може да се каже, че имаше природен талант за него, и след време стана изключително популярен в училище.

Като известен футболист получи стипендия за следване в колеж в Небраска. В Небраска му хареса, но не колкото у дома. И макар да завърши право, не му се искаше да адвокатства. Искаше да стане полицай. Това бе мечтата му от онази нощ в Хавана, когато научи цената на реда и законността.

Щом се завърна у дома, той се влюби. Тя се казваше Сандра Джонсън и беше много красива. Руса, синеока, със синя кръв по всички линии. Запознаха се в нощен клуб и се влюбиха под звуците на мелодия, изпълнявана от Джон Денвър. Танцуваха бавно под въртящите се цветни светлини. Единственото, което знаеше за нея, бе, че работи на рецепцията в семейната компания. Друго не му и трябваше да знае… Тогава. Срещаха се всяка вечер. Любиха се по всички плажове из щата или поне така им се струваше.

Тя бе страстна, прелестна и всичко, което би пожелал.

Ала една прохладна септемврийска вечер, когато той бе на двайсет и четири и си мислеше, че светът е негов, му бе нанесен удар, който за малко да го съсипе.

Тя се срещна с него и тази нощ, притеснена до смърт, със зачервени от плач очи, напрегната и възбудена. И начаса му съобщи, че е бременна, след което зачака да види как ще реагира.

Той не беше на себе си от радост. Дом и семейство! Беше готов и за двете. Дете, което да държи в ръце и да обича, да възпитава, да му предостави света, както неговите родители бяха сторили за него. Америка с нейните многолики преплитащи се култури.

Той я притисна нежно към себе си и те започнаха да кроят планове за бъдещия си живот. Канеха се да огледат хубавите нови къщи на Милър Роуд. Щяха да се оженят на Деня на Света Тереза. Заплатата му не беше голяма, но щеше да им стига.

Очите на Сандра светнаха като звезди, тя бе щастлива като чучулига. Решиха, то се знае, да запознаят родителите си. Шон знаеше, че майка му ще обикне Сандра. И не виждаше причина, поради която семейство Джонсън да не го одобрят.

Пристигна в дома им издокаран с нов костюм. Беше изненадан от огромното имение на брега на морето, но и той не идваше от бедняшко семейство. Майка му беше известна модистка, а всички инвестиции на баща му бяха в Щатите. Майка му имаше прекрасна стара къща в Маями Шорс и ако някой притежаваше „класа“, това несъмнено бе Шивон Рамиро.

Но не и за семейство Джонсън.

Когато прислужницата го покани в елегантната приемна, от Сандра нямаше и следа. Вътре завари само майка й и баща й, които го посрещнаха учтиво, но го осведомиха, че Сандра е заминала. „Къде?“ — попита объркано Шон.

И тогава всичко излезе наяве. Много съжалявали, но той би трябвало да разбере, че те са Локуд Джонсън, а не кои да е Джонсън. Просто и дума не може да става тяхната дъщеря да се омъжи за… един… емигрант.

И двамата Локуд Джонсън хладнокръвно го уведомиха, че вече са взели мерки за бебето.

Той, полицаят, бе арестуван онази нощ. Неговият темперамент — ирландски, кубински или чисто американски — се възпламени до степен, че пред очите му причерня и той се нахвърли срещу семейство Локуд Джонсън с цялата ярост, която бе придобил на футболното игрище.

Джонсън, бащата, изглежда очакваше нещо подобно. Той изсвири със свирка и тутакси дотърчаха четирима от охраната. Но дори на тях им трябваха петнайсет минути, за да го усмирят.

Още си спомняше как госпожа Джонсън промърмори нещо за „емигрантски боклуци“, но всъщност най-добре запомни събуждането си в затвора.

Единственото, за което бе в състояние да мисли, беше, че всъщност Джонсънови трябва да са в затвора. Те бяха убили неговото дете, те бяха отнели част от сърцето му.

Много добре си даваше сметка, че те са всъщност представители на едно крайно мнение в обществото. Неговите приятели, най-близките му познати и всички колеги бяха със смесено потекло. Повечето кубински момичета, които познаваше, се бяха омъжили за англосаксонци и обратното. Разбира се, културните различия си оставаха. Имаше хора, които презираха испаноговорещите, докато други бяха убедени, че е полезно да се знаят два езика. Нещата не се променяха бързо. Но хората са си хора и приятелствата изникваха там, където имаше почва за тях, също като любовта… Когато й позволяваха да съществува.

Оттогава той реши повече да не се влюбва. Особено в блондинка.

Затова какво, по дяволите, правеше сега? Това бе нелепо, невъзможно! Трябва да се държи колкото се може по-надалеч от госпожа Аманда-англо-Блейн…

Стисна очи и пак ги отвори срещу просветляващото небе. Изведнъж осъзна, че е стиснал юмруци с такава сила, щото ноктите се бяха впили в дланите му.

Не съм влюбен, каза си гневно. Всичко в тази история е плод на обстоятелствата. Познаваше я само от няколко дни, а тя се бе обърнала към него само защото бе изплашена до смърт и сама. Беше се обърнала към него в тъмното, но едва ли би се осмелила на дневна светлина.

Той изправи рамене. Господи! Веднъж само да се махнат от този проклет остров!

Опита се да се вземе в ръце, ала ядът го изпълваше. Напомни си, че в никакъв случай не може да подложи живота й на риск, а въпреки това бе готов да се нахвърли още сега срещу Роберто, за да сложи край на всичко.

Снощи позна екстаза, тази сутрин — ада.

— Шон!

Обърна се и я видя, застанала зад гърба му. Руса и красива. Тънка, гъвкава, пищна и толкова англосаксонка, че му идеше да закрещи. Лицето й бе тъй безупречно, златистите й очи пълни с живот над англосаксонските скули. Не различи изражението й, но му се видя бледа под загара. Държеше две чаши кафе и му подаде едната.

Той прие и се улови, че гледа краката й. Дълги, стройни увити около него… Отново му се зави свят.

Господи, как я желаеше! С жар и страст, разяждащи го отвътре. Направо тук, на пясъка. Искаше Хулио и Роберто й дори мама Гарсия и Мария да се провалят вдън земя. Желаеше я гола под себе си върху белия пясък, далеч от всички хора. Далеч от кошмара, където едно неродено дете може да бъде убито заради наследената си кръв.

Тя се засмя тихо, леко притеснено.

— Няма ли да ме поканиш да седна?

— Няма. Благодаря за кафето. Върви си. Какво правиш тук?

Той се намръщи и се втренчи във водата. Усети как тя се напряга, но знаеше, че така е по-добре. Не му беше трудно да се сприятелява с красиви англосаксонки, да ги кани на срещи, да спи с тях. Но не и да се влюбва.

— Просто излязох с кафето. Никой не ме спря.

— Ами върви някъде другаде.

По лицето й прочете какво да направи със себе си. Тя се обърна кръгом и се отдалечи.

Къде, по дяволите, беше проклетото ФБР? Едно никакво отвличане, а от тях вече толкова време ни следа, ни знак. И имат наглостта да се присмиват на ченгетата!

Тя тръгна, но не обратно към къщата, а покрай брега. Той имаше чувството, че част от сърцето му се е вледенила.

Извърна глава. Роберто също бе излязъл навън, приклекнал до вратата, насочил проклетия си „Магнум“ към Аманда.

Шон погледна към нея. Беше изпила кафето си и сега се къпеше в морето.

Дълго седя така и я наблюдаваше как плува. По едно време се изправи и изстиска дългите си коси. Гърбът й бе гол, лъскав от водата. Беше пооправила по някакъв начин скъсаната фланелка и тя прилепваше към гърдите й като втора кожа. Отрязаните джинси също очертаваха бедрата й.

Шон се изви леко и видя, че Роберто не откъсва очи от нея. Затова стана и тръгна по плажа. Без да мисли за нищо, усети как отново побеснява. Нагази във водата, приближи се към нея, сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Пусни ме! — изсъска тя. Хубавите й златисти очи бяха зачервени. От солената вода? Или беше плакала?

Той поомекна.

— Казах ти! Махни си от мен мръсните ръце!

Шон я пусна.

— Снощи нямаше нищо против мръсните ми ръце.

— То беше за снощи.

— Чудесно. Защото, както я караш, скоро няма да са моите мръсни ръце, а на Роберто. И ако си въобразяваш, че пак ще се бия заради теб, много се заблуждаваш.

Шон се извърна и понечи да се отдалечи.

Докато наближаваше къщата, от нея излязоха senora Гарсия и Мария. Мария си беше сложила миниатюрни бикини, които й стояха прекрасно. Съучастница в отвличане или не, момичето умееше да се облича. Шон я проследи с поглед, докато тя се запъти към морето.

В този момент усети, че му се говори на испански. Забеляза, че Аманда е легнала по корем на пясъка, далеч от всички останали. Върна се към брега. Мария бе още дете, но в този момент му се играеха детски игри.

 

 

Това бе най-дългия ден в живота на Манди.

Когато се събуди, зарадва я самотата, която той й бе предоставил. Макар и омотана в завивките, тя остро усещаше голотата си. Голотата и тялото си. Мускулите, ненапрягани от дълго време, приятно я наболяваха. Усети вина, усети и срам, но в същото време се чувстваше като котка, милвана и обичана.

Очите й се напълниха със сълзи, защото всичко бе тъй прекрасно. Защото той бе нежен и внимателен, и тъй великолепно буен, а тя бе забравила, че любенето е ярко преживяване. Това я накара отново да почувства вина. Толкова много бе обичала своя съпруг!

Ала дори тогава, насред вината и срама, тя осъзна с неочаквана сила, че той не е в състояние да изтрие миналото, да го заличи. Той бе тъй силен, тъй запленяващ, че тя се опиваше от мисълта за него така както тялото й се опиваше при спомена за ръцете му, за споделената интимност.

Бяха пленници на остров, принудени да бъдат заедно, напомни си тя. Това бе един кошмар и тя се молеше, всичко да свърши и двамата да тръгнат всеки по пътя си, да се върнат към живота, който бяха водили досега. И все пак…

Тя трябваше да го види. Да признае, че се е страхувала от светлината, но че нищо няма да отрече. Искаше отново да го докосне, да се увери, че е още тук… поне засега. Трябваше да му каже колко много държи на него, колко много цени всичко, което прави, колко много… е запленена от него.

Съвсем като истинско влюбване.

Тя се облече, но откри, че фланелката е още по-съдрана. Излезе от стаята, като я придържаше с ръце. Senora Гарсия изцъка неодобрително, после й подаде игла и конец и тя я позакърпи. После милата жена й поднесе кафе и тя забърза към плажа, изгаряща от нетърпение да види Шон.

И получи най-ужасяващата плесница, право в лицето. Той беше с Мария. Заболя я толкова много, че цялата бе залята от мъка и объркване. Единственият начин да се отърве от тях бе като се гмурне във водата.

Какво толкова бе правила? Освен любов с него?

Цяла сутрин лежа на слънцето. А той игра с Мария. Да върви по дяволите. Педофил! Но на нея какво й пука? Беше се проявила като глупачка и толкова.

Тогава защо, за бога, отчаянието я разкъсваше с нажежени щипци? Би трябвало всъщност да се притеснява за физическото си добруване. Хуан още не се бе завърнал. Кога ли ще започне Хулио да реже пръстите й един по един?

Женски глас заговори укорително на испански. Манди се претърколи и видя senora Гарсия до себе си с чиния в ръка. Поклати глава. Не беше гладна.

Senora Гарсия въздъхна, отпусна тежко пълното си тяло на пясъка до нея и я накара да вземе храната.

Манди започна да яде примирено. Обядът се състоеше от тънка пържола с ориз и черен боб, сготвени невероятно вкусно. Омете всичко, докато senora Гарсия се усмихваше добродушно.

По едно време възрастната жена изчезна, после се появи отново с чаша кока-кола. Манди й благодари и заотпива с наслада от студената напитка. Senora Гарсия си тръгна и повече не се върна.

Скучаеща, все по-тревожна и разстроена, колкото и да си внушаваше кураж, Манди отново навлезе във водата. Плува дълго, докато изведнъж не се натъкна на друго тяло. Нечии ръце я сграбчиха и тя се озова в упор с Роберто.

Той се изсмя подигравателно. Тя запляска във водата по-надалеч от него, но се натъкна на второ тяло.

Шон!

Той я придърпа към гърдите си, както беше с гръб към него, без да я погледне. Всъщност се взираше над водата към Роберто, който заплува надалеч от тях.

Шон обаче не я пусна. Водата беше хладна, ала тялото му бе горещо като пъкъл. Усещаше всяка частица от него.

Ядоса се и се опита рязко да се освободи. И в същото време усети как сърцето му тупти с нейното и превръща кръвта й в жар. Прииска й се да са стари приятели и любовници. Да могат да се смеят като деца, извършили заедно пакост, да могат под прикритието на водата да свалят джинсите си и да притиснат тела…

Роберто заплува към Мария. Senora Гарсия се беше скрила в къщата. На брега беше само Хулио, облегнат на стената на къщата.

Сцената можеше спокойно да е извадена от рекламна брошура на туристическа агенция. Ако не беше пистолетът в ръката на Хулио.

На Манди й се прииска да наруши мълчанието, да каже на Шон колко го мрази, да се маха… Веднага! Ала шепотът му парна ухото й, тих, копринен, чувствен. Тъй дрезгав и галещ, че внезапно съзнанието й бе пометено от всяка следа от мисъл, с изключение на… С изключение на тази всепоглъщаща възбуда. Тя препусна по тялото й и го подчини. Изцяло.

— Не мърдай — примоли се той.

Ръцете му я прегърнаха още по-силно и той запристъпя заднешком във водата към по-дълбокото. Усети се безтегловна, краката й не докосваха дъното. Просто се носеше редом с него, а ръцете му придържаха бедрата й на равнището на неговите.

И тогава се озоваха в по-дълбоки води. Тъй прохладни, докато телата им горяха. Тя не помръдваше, не се опитваше и да каже нещо. Ръцете му бавно зашариха по нея, уловиха в шепи гърдите й, палците му загалиха зърната. В гърлото й приседна глуха въздишка, когато той притисна горещи устни към тила й.

И тогава Шон задвижи ръце тъй умело, че тя отново се преизпълни с трепетно желание — тъй осезаемо, че се пребори дори със силата на парещото слънце. Усети как ръката му се плъзва по корема й, после пръстите му се пъхнаха под колана на джинсите, преди да започнат да свалят ципа. Натискът на дланта му върху корема й я накара да задиша тежко, а сърцето й запрепуска лудешки. Помисли, че губи разсъдък, но в същия миг настигна облаците, защото мислите й срещнаха неговите. И всичко това бе постигнато от едно просто докосване, тяло о тяло. Нуждата… желанието… въпреки всичко… Имаше нещо потайно, незаконно и затова още по-изкушаващо. Би трябвало да се шокира, да го намрази, да го отблъсне, да закрещи…

А вместо това едва дочакваше да го усети вътре в себе си. Джинсите й се изхлузиха, но той ги подхвана. Тя беше гола под водата. Шон обхвана с една ръка кръста й, а с другата заигра по бедрата й. След това бързо я повдигна, докато бедрата й не се сключиха около неговите.

Нямаше сили да го гледа в очите, затова облегна глава на рамото му. Сподави един вик на възторг, който сам се надигна към устните й в мига, в който той рязко навлезе в нея, и леко заби зъби в плътта му.

— Гледай ме — нареди той прегракнало. — Смей се, все едно, че си говорим.

— Не… не мога — задъхано изрече тя.

Той я изпълваше. Тя гореше, до болка, искаше още.

— Манди… моля те. Ох, Манди!

И като отметна насила главата й назад, Шон я накара да преплете пръсти зад тила му и да го погледне в очите. И двамата осъзнаха за пореден път факта, че всеки миг другите могат да разберат какво вършат, но това правеше всяко движение още по-възбуждащо. Плясъкът на водата и чудото на неговото присъствие, караше пулсиращото напрежение да се надига бързо в нея на горещи вълни. Ах, колко прекрасно беше! Изведнъж разбра, че ще избухне и ще закрещи от радост, че всичко това се случва.

Но не закрещя. Той улови устните й в своите и животинският й вик на разтърсващо задоволство бе пленен между тях. Притисна я с все сила към себе си, направи последно силно движение и тя се отпусна, неспособна да реагира. Слава богу, че я държеше.

Водата се развълнува край тях и дори й се стори, че става по-студена.

— Трябва да си ги сложиш — дрезгаво изрече той.

— Не мога да помръдна.

— Трябва.

— Ти ги свали, ти ми ги обуй.

Тя се чувстваше морно отпусната. В отговор той се засмя гърлено. Искаше й се да забрави всичко. Искаше да остане така, облегната на рамото му, и да заспи.

— Дадено — съгласи се той развеселено.

И се гмурна под водата, след като я пусна. Но това, което започна да й прави, нямаше нищо общо с обуването на джинсите и имаше много общо с възобновената й възбуда. Тя понечи да го спре, нагълта вода, грабна от него джинсите си и започна да прави опити да ги нахлузи.

Когато накрая успя, той още се смееше.

— Не е честно! — възкликна Манди.

Изведнъж той я придърпа плътно към себе си, към сърцето си. Шепотът му парна ухото й.

— Извини ме. Ще ми простиш ли?

— Мисля, че току-що го сторих.

— Не, това беше секс, не прошка. Прощаваш ли ми?

Тя не можеше да отговори. Не знаеше дали му прощава, но знаеше със сигурност, че не искаше да го пусне, искаше да го задържи до себе си.

— По дяволите! Хулио пак размахва проклетия си пищов. Хайде. Трябва да вървим. Вече се стъмва.

Наистина се стъмваше. А след това последва и караница между Хулио и Роберто.

Манди нищо не разбра. Целият скандал беше на испански. Всички бяха в кухнята, когато се започна, вечеряха кренвирши и хляб. Senora Гарсия реши, че Манди не бива да присъства на караницата и бързо я отведе в стаята й, накара я да чака и след малко се върна със сапун и шампоан. Манди инстинктивно разбра, че въпреки настояването на възрастната жена тя да вземе един душ, всъщност причината е другаде. Senora Гарсия беше много разстроена.

Изплаши я и фактът, че Шон също бе разстроен от спора. Той не възрази, когато senora Гарсия отведе Манди. Остана при другите, заслушан напрегнато в спора им.

Манди взе да се разхожда нервно из стаята, заслушана в извисяващите се гласове. Накрая реши все пак да се изкъпе, поне щеше да убие малко време.

Когато се върна в стаята, Шон беше там, легнал под одеялото, с отворени очи, загледан в тавана. Бързо се обърна към нея и се усмихна на светлината на фенера.

— Какво… — започна тя.

Но той не й даде да довърши мисълта си. Скочи от дюшека и тогава тя видя, че е гол. Приближи се бързо и започна да сваля навитата около тялото й хавлия. После зацелува раменете й, гърдите, корема.

Тя го улови за раменете.

— Чакай, Шон. За какво беше всичко това? Какво става?

— По-късно — промърмори той.

Ръцете му бяха върху бедрата й, устните му притиснати към корема й. Дъхът му пареше плътта й и тялото на Манди неволно откликна на тази ласка.

Тя зарови пръсти в косата му.

— Шон…

Той раздалечи краката й и устата му се плъзна надолу, докато Манди усети, че й прималява.

Забрави въпроса, който искаше да му зададе. Забрави всичко. Пое си рязко въздух и се вкопчи в косата му, защото това бе единственият начин да се задържи на крака.

Почти заплака, толкова силно бе усещането. Загърчи се и заскимтя и му се отдаде докрай. И чак тогава той подхвана безсилното й тяло, отнесе го върху дюшека и потърси собственото си удовлетворение.

Чудната топлина на нощта обгърна Манди с такава пълнота, че островът сякаш се превърна в техен, единствено техен. Накрая, след като полежаха мълчаливо един до друг, Шон се обърна към нея и приглади назад все още влажната й коса.

— Трябва да направим нещо… утре сутринта.

Сърцето й подскочи и запрепуска, пронизвайки я като нож.

— Какво? Какво е станало?

— Хуан така и не се върна. Роберто смята, че са го заловили. Иска да вземе утре лодката и да се върне в Маями.

Манди се намръщи в мрака.

— Нищо не разбирам.

Шон дълго се колеба.

— Иска да отнесе със себе си като доказателство един от твоите… пръсти. Нарече Хулио страхливец без убеждения, каза, че баща му още дълго ще гние в затвора, ако не…

— Господи! — изхълца Манди.

Пръстите на Шон я сграбчиха болезнено за косата.

— Ти нищо няма да предприемаш! Разбираш ли? Ще стоиш тук и няма да мърдаш. Нищо да не предприемаш, чу ли? Няма да съм в състояние да изпълня намеренията си, ако трябва да се притеснявам и за теб, ясно ли е? А сега спи.

— Да спя?

— Да!

Тя никога нямаше да заспи. И тази нощ наистина не можа да склопи очи.