Хедър Греъм
Смътна заплаха (8)

Осма глава

В един момент Роберто бе отгоре й, в следващия вече не.

Светлина, нахлуваща през вратата, къпеше стаята в сюрреалистични сенки. Манди си пое спазматично дъх, притисна скъсаната фланелка към гърдите си и скочи на крака.

Абаносово гъстият мрак се разсея. До слуха й достигнаха тъпи звуци на юмруци в съприкосновение с плът.

Чу се гръмък трясък. Роберто и Шон връхлетяха вкопчени към нея и се приземиха върху пода, и двамата яростни, разкървавени, в смъртна схватка. Потресена, Манди ги последва. Хулио нещо викаше, Шон крещеше, senora Гарсия разтреперана наблюдаваше биещите се с пребледняло лице.

Тогава проехтя изстрел. Манди отново изпищя, но този път никой не я чу. Шон и Роберто застинаха при звука на изстрела и се извиха настрани да погледнат Хулио.

Манди не разбра какво стана след това. Всички говореха на испански. Роберто ругаеше яростно, Шон до него спореше разпалено. Senora Гарсия се опита да каже нещо, Мария също заговори, изгледа Манди и се изплю на пода.

Хулио изкрещя някаква заповед, на която никой не обърна внимание. Тогава той стреля повторно в тавана, което най-сетне му осигури тишината, която се мъчеше да въдвори.

Когато всички млъкнаха, той заговори — отначало на Роберто, после се обърна към Шон. Накрая млъкна, изгледа втренчено Манди, която стоеше, отворила широко очи, с пепелявосиво лице, на прага на стаята си. Хулио отново се обърна към двамата мъже. Роберто взе да протестира.

Въпросът, какъвто и да бе той, явно бе решен. Шон и Роберто се изправиха и мрачно се насочиха към входната врата. Senora Гарсия се прекръсти и влезе във втората спалня, като хлопна вратата след себе си. Хулио последва двамата навън.

— Какво става? — най-после изкрещя Манди, стиснала юмруци до бедрата си.

Мария, само по лека нощница, която изкарваше на показ всичките й прелести, дари Манди с поредния си презрителен поглед и заговори:

— Ти си проблемът! Заради теб ще се избият!

— Какво? — стреснато промълви Манди.

— Ти си виновна за всичко.

Мария явно не възнамеряваше да каже нищо повече, а друг наоколо нямаше. Манди решително се втурна към нея в пристъп на внезапна ярост и я сграбчи за тъмната лъскава коса.

— Веднага ми кажи какво става!

— Ох! Пусни ме! — изпищя момичето, опитвайки се да освободи косата си. — Хулио каза, че няма нищо против да се бият за теб. А Роберто е убиец, мръснице! Заради теб Мигел ще бъде убит!

— Хулио няма да допусне да се избият! — сряза я Манди.

— Роберто ще строши врата на Мигел! И всичко заради теб!

— Той се опита да ме изнасили, глупава вещице!

— Трябваше да му се насладиш…

— Да се насладя? На изнасилване? Като толкова го харесваш, пикло, заповядай, отстъпвам ти го! А сега се разкарай от пътя ми!

Манди бутна Мария настрани и се запита що ли за убиец е Роберто. Всеки може да се прави на герой с пистолет в ръка, а явно в оръжието бе силата на Роберто. Опита се да се ободри с мисълта, че е само въздух под налягане и че Шон ще може да се погрижи за себе си.

Но беше изплашена. Много изплашена. Ако нещо наистина му се случеше, нямаше да може да си прости цял живот.

Ако имаше живот пред себе си, подсети се мрачно, защото щеше да се съпротивлява на Роберто до последния си дъх в буквалния смисъл на думата.

Манди отвори рязко външната врата. Прохладният океански бриз докосна страните й, но тя не усети успокоение, докато се взираше в звездната нощ. Различи три силуета долу край брега.

Хулио още държеше пистолета си в ръка. Шон и Роберто се биеха в пясъка, ту се отскубваха един от друг и се дебнеха, ту се вкопчваха и започваха да се търкалят в пясъка.

Манди изтича до Хулио. Той наблюдаваше схватката с очевидна липса на вълнение.

— Накарай ги да спрат!

— Не мога. Никой не може.

— Нали имаш пистолет…

— Мигел каза, че сте негова, само негова. А Роберто — че не сте вода ненапита, та да ви връща недокосната. Щом сте имала един любовник, той също си иска своето.

— Нали не си ме отвлякъл за развлечение на този лешояд, Хулио! Хайде, помисли! Ти си главният тук, нали така? Постъпи лошо, но все пак си човек с принципи. Ти…

— Не съм сам! Ако Роберто загуби, то си е за негова сметка!

— Ами ако не загуби? Хулио! Не мога да повярвам, че постъпваш така! — Тя млъкна и преглътна, защото хубавото му лице остана непроницаемо. — Хулио! Аз не съм военна плячка! И ти го знаеш!

— Роберто не може да застреля Мигел. Силите им са еднакви, не са въоръжени и двамата. Борбата е честна и това е единственото, което мога да направя.

Честна… Манди млъкна, ужасена, защото двамата мъже отново бяха скочили на крака и предпазливо се въртяха в кръг.

Дъхът й секна. Рамото на Шон беше одрано и в десния край на устата му се стичаше кръв, но се държеше. В присвитите му очи проблясваше войнствена ярост и явно беше готов да се бие докрай.

Роберто изглеждаше по-зле. Беше жилав и силен, но нямаше мощните рамене и ръце на Шон. Едното му око вече беше насинено и подпухваше, челюстта му също бе подута. Ала в очите му просветваше кръвожадността на човек, който знае какво върши. Беше решен да спечели.

Шон внезапно наведе глава и се метна напред към Роберто. Повали го на пясъка и двамата се затъркаляха, после се разделиха. Този път Роберто поизгуби от самоувереността си, но се усмихна подло, бръкна в джоба си и извади сгъваем нож.

— Внимавай! — изпищя Манди.

Шон видя ножа. Острието изсвистя, но той ловко го избегна. Роберто разсече само въздуха. Сцената се повтори. Шон все успяваше да избегне намушкването в последния момент.

Манди се извъртя към Хулио.

— Нали каза, че не били въоръжени! Че ще се бият честно! Каза…

— Не мога да се намеся! Толкова ли не разбирате? Той трябва да победи Роберто, иначе Роберто няма да миряса.

Манди не беше убедена, че Роберто някога ще се примири. Както и да свършеше тази история, той все щеше да се опита да наръга смъртоносно Шон — или когото и да било — в гърба, стига това да бъде в негова изгода.

Тя понечи да тръгне към тях, но Хулио я улови за раменете.

— Какво правите?

— Роберто има нож. И Мигел трябва да има!

— Върнете се! Или искате вас да пронижат накрая?

— По-добре да ме убият — яростно изрече Манди, — отколкото да ме връчват на този или онзи като трофей!

— Не! — просъска Хулио, но тя се изтръгна от него и не погледна дори към пистолета му, сякаш не съществуваше. Не вярваше, че ще стреля.

Шон я видя и изкрещя:

— Махай се, Манди!

Роберто се засмя, явно доволен, че противникът му се разсея. Хвърли се напред с ножа в ръка, но Шон се извъртя в последния момент. Манди инстинктивно се наведе, загреба шепа пясък и го хвърли в очите на Роберто.

Но отчаяната й намеса не реши нищо, тъй като в същия миг Шон ритна ръката на Роберто и ножът изхвърча в тъмнината.

Шон се хвърли напред. Събори врага си по гръб и се стовари отгоре му. После го преобърна, изви му ръката назад и го възседна.

Манди въздъхна облекчено и се отпусна на пясъка. Наблюдаваше отстрани как Хулио се приближава до двамата мъже и нещо им казва гневно на испански, сякаш издаваше заповеди.

Тя зарови пръсти в пясъка. И изведнъж осъзна, че напипва някакъв метал. Очите й проследиха пръстите и тя видя, че държи ножа. Стисна го в ръка и докато мъжете се изправяха, успя да го пусне в джоба на джинсите си.

Хулио продължи да говори сърдито на Роберто, докато Шон се надигна. Той прокара пръсти през косата си, усмихна й се широко и й подаде ръка да се изправи.

Тя прие помощта му, после го огледа загрижено.

— Как си? Добре ли си?

Усмивката му стана по-широка. Той сви рамене и отговори като малък разбойник:

— Да, „мамо“, виж само на какво го направих!

Тя му се усмихна в отговор. Шон я прегърна през кръста и двамата се прибраха заедно в къщата.

Мария чакаше в кухнята. Като видя Шон, тя нададе радостен вик и се хвърли към него, без да обръща внимание на Манди, облегна се на рамото му и зацелува драскотините, без да престава да говори възбудено на испански.

Аманда я изгледа търпеливо и снизходително; повдигна вежда към Шон и се отдалечи малко.

Той отстрани Мария, като й каза нещо кротко, но твърдо. Тя отново докосна рамото му.

— Сега ще се погрижа за това…

— Не е необходимо, Мария. Само драскотини. Аз… — Той млъкна, после придърпа Манди към себе си. — Ние си лягаме.

И тръгна напред, като поведе Манди. Тя хвърли един поглед назад към Мария и въпреки всичко усети жал към момичето.

Двамата с Шон явно споделяха едно и също мнение за нея — въпреки прекрасното си лице и сластна фигура, тя все още бе дете, което се опитва да играе в света на големите.

Бих могла да ревнувам, каза си Манди и тази мисъл я разтревожи. Все пак такива са… обстоятелствата, напомни си тя. Но имаше и нещо повече от обстоятелства и тя го знаеше. Времето, което бяха прекарали заедно, беше твърде ограничено, но крайно напрегнато. Имаше чувството, че го познава по-добре от много други, които познаваше от години. Той я изнервяше, но провокираше любопитството й. Изцяло бе пленил въображението й…

Вратата на втората спалня се отвори, преди да стигнат тяхната. Senora Гарсия, все още с мъртвешки бледо лице, излезе отвътре и заговори тихо на Шон. Той й отговори нещо. Накрая тя се усмихна, кимна и се върна в спалнята, която споделяше с Мария.

Манди отново хвърли поглед през рамо. Хулио и Роберто взе още не бяха се върнали. Мария обаче не беше помръднала от мястото си, вперила очи след тях. Следеше ги с трагичен поглед, като една нова Скарлет О’Хара, която проследява как Ашли Уилкс отива в спалнята с неговата Мелани.

Шон я побутна да влезе и запали фенера, преди да затвори вратата.

Манди стоеше смутено, донякъде притеснена и объркана от развоя на събитията.

Шон остави фенера до леглото и чак тогава забеляза, че тя не е помръднала.

— Какво ти става?

— Благодаря ти.

— За какво?

— Задето отново ми спаси живота.

Той сви рамене и се излегна върху дюшека. Сключи пръсти зад тила си и я изгледа с лека насмешка.

— Не съм ти спасил живота. Той нямаше намерение да те убива.

— Но аз щях да предпочета да умра — тихо изрече тя. — Пък и… можеше да те убие.

— Да не дава Господ — изсумтя Шон.

Манди пристъпи към дюшека и се свлече на колене до Шон, после прекара леко пръсти около драскотините на рамото му.

— Не трябва ли да ги промиеш?

Той изскърца със зъби и сграбчи ръката й.

— Нищо ми няма. Просто не ги докосвай.

Тя отдръпна ръка и се изчерви. Той обаче не забеляза. Седна и взе да оправя разкъсаната й фланелка, да се опитва да я нагласи така, че да не пада.

— Няма нищо. Остави я!

Шон отдръпна ръка и се намръщи.

— Ако утре вземеш да се развяваш наоколо в този вид, пак ще си имаме неприятности. Впрочем, ако и днес не го беше правила, всичко това можеше да ни се размине.

— Какви ги приказваш? — ядоса се Манди.

— Ами ти… във водата. Тези твои идиотски дрехи те правеха да изглеждаш като от плакат на „Плейбой“.

— Тези идиотски дрехи не са мои! Никой не ме предупреди да се облека подходящо за отвличане! А и не бих казала, че Мария ми даде най-подходящото от гардероба си.

— Тогава да не беше влизала във водата!

— О, така ли? Защо теб не те заключим часове наред самичък в тясна стая, пък да видим дали няма да откачиш!

Той не намери какво да отговори. Затвори очи, отпусна се назад и въздъхна.

— Аз и така полудявам — заговори монотонно. — Щях да полудея и ако ти бях правил компания в стаята. Защото нищо нямаше да науча.

Манди се поколеба.

— Сега какво научи?

— Не е кой знае какво — призна Шон. — Хуан вече е трябвало да се върне, но още го няма.

— И Хулио се притеснява?

— Засега не. Но утре вечер вече няма да е на себе си. Дано имаме късмет дотогава да ни открие Бреговата охрана.

Манди навлажни устни.

— Ами ако Хуан изобщо не се появи? Тогава Хулио какво ще прави?

— Нищо.

— Как така нищо?

— Хайде, стига си се вълнувала! В скоро време нещо ще се случи.

Тя нищо не каза.

— За бога, легни си най-сетне! Почини малко. Ако нещата наистина се развият според предвижданията, трябва да имаш сили.

Тя легна до него, без да го докосва, макар болезнено да усещаше присъствието му. Той мълчеше.

— Заплаши, че ще отреже един от пръстите ми — проговори тя най-сетне. — Хулио. За да го изпрати на Питър.

Дочу лека въздишка до себе си.

— Само заплашва, нищо повече.

— Звучеше ми като напълно реална заплаха.

— Че каква е ползата от заплахата, ако не звучи като реална?

Той стана и се наклони настрани, за да изгаси фенера.

— Но…

— Манди, престани! Имай ми доверие. Всичко ще се уреди. Хайде, моля те, заспивай.

И той се отпусна пак назад и абаносово плътния мрак ги погълна.

Манди долови в гласа му досада, долови и острите нотки на надигащото се раздразнение. Запратена за кой ли път във водовъртежа от чувства, тя се притаи и се помъчи да диша равномерно.

Не беше честно! Той я обвиняваше за неща, които бяха извън нейния контрол. Тя се опита да му благодари, задето бе рискувал живота си, но дори това го подразни.

— Не съм молила да бъда тук! — сопна се тя и се извъртя с лице към него, макар изобщо да не можеше да го види.

— Не съм твърдял, че си молила.

— Имаш някакво странно отношение към всичко, което става. Аз бях длъжна да ти благодаря, защото нямаше да мога да се справя сама с онзи гад. Но не е моя вината, че той е такъв боклук и че ми дадоха подобни парцали!

— Аз…

— Млъкни за малко! Не смей да ме обвиняваш за нищо! Не съм те карала да идваш — изборът беше твой!

Гневните й думи бяха последвани от гробовно мълчание. Той не помръдна и тя се запита каква ли ще е реакцията на нейното избухване.

— Шон?

Той се засмя тихичко и този звук прозвуча като ласка в мрака.

— Каза ли всичко?

— Да!

— Чудесно. За нищо не те виня… Като изключим невъзможността да заспя.

— Съжалявам — сковано отвърна тя.

— Лягай.

— Пак започваш.

— Нищо подобно. — Тя не виждаше усмивката му, но я усещаше. — Не ти казах да се съблечеш, а само да легнеш.

— Ти…

— Шт! — Движението, с което запуши устата й с длан бе толкова бързо, че я стресна. — Querida^[1], опитай се да заспиш.

Тя покорно се отпусна пак на дюшека. Допирът, гласът му я превърнаха в тресяща се развалина. Querida…

Беше произнесъл думата, тъй нежно. Querida… Мила, скъпа, любима… Не беше просто смисълът, а начинът, по който я произнесе — на испански, сякаш тя не съществуваше в английския или нямаше точен еквивалент.

Той се сви, с гръб към нея. Тя отново се опита да диша равномерно, броейки издишванията си. Вече не бе раздразнена, нито дори обидена, но объркването й не изчезна — не само от близостта му, но и от нейните чувства. А също и от копнежа, който изпитваше в мрака.

Опита се да заспи, но имаше чувството, че е попаднала в окото на ураган. Сама го бе предизвикала, но това не го правеше по-малко истински. Чуваше биенето на сърцето си, всяко свое вдишване и издишване. И всяко негово… Имаше чувството, че въпреки разстоянието, което бе оставил помежду им, чува сърцето му.

Не можеше да заспи. Не можеше дори да държи очите си затворени. Усещаше тревожна енергия, която отправяше предизвикателство към нощта, а ако задържеше очите си затворени прекалено дълго, започваше да си представя Роберто. Спомняше си как се събужда, как нищо не вижда и въпреки това знае, че той е до нея. Спомняше си усещането за опипващите му ръце, спомняше си отново ужаса, че не успява да се пребори с него…

Пое си дълбоко дъх, после издиша. Шон искаше да спи, но може би щеше да се съгласи тя да остане на запален фенер в другия край на стаята. Може би няма да протестира.

Шон… Отново усети вълни на свръхвъзбуда и не можа да си обясни състоянието си. Би могла обаче да изброи хиляди причини, поради които не би искала да има нищо общо с него. Би могла да зарови глава в мъката си или дори в болката като щраус в пясъка. Ала нито една от тези причини нямаше значение, поне тази нощ.

Всъщност дори не изпитваше необходимост от светлина. Искаше го, буден. Да й шепне, да й говори, да й вдъхва сигурност. Искаше да прокара пръсти по загорелите му от слънцето гърди, да целува леко кожата му, да вкусва солта на морето от неговата плът…

Беше тъмно, но тя цялата пламтеше. Как е възможно да я спохождат подобни мисли? Подобни чувства?

Седна рязко на дюшека, решена да се пресегне внимателно към фенера и кибрита. Ще го отнесе в ъгъла и ще почете от книгата си. Това можеше да я разсее от мислите, които всяваха такова объркване в съзнанието й.

Но когато се пресегна през него, закръглеността на гърдите й опря в ръката му, а голият й стомах влезе в съприкосновение с гърдите му. Късите къдрави косъмчета безмилостно я загъделичкаха. Допирът на телата им бе непоносимо мъчителен, горещи, въпреки прохладата на нощта, излъчващи такава енергия. Тя затаи дъх.

Той улови ръката й и я закова на място.

— Какво правите, госпожо Блейн?

— Ами аз… просто…

— Госпожо Блейн, ще ви помоля да не ме докосвате, ако нямате сериозни намерения.

Каза го игриво, закачливо, но Аманда знаеше, че не се шегува.

— Няма… — започна тя, ала думите замръзнаха на устните й. „Не ме докосвайте, ако нямате сериозни намерения.“ А тя имаше най-сериозни намерения, извиращи от дълбините на душата й, на цялото й същество… тази нощ.

Среднощната чернота сякаш напусна стаята, отплава в небитието, в миналото или в бъдещето… Манди знаеше само едно — че го иска. Иска да го докосне. Да бъде докосвана. Да отпътува натам, накъдето щеше да ги отведе това мимолетно съприкосновение.

Надвеси се над него и притисна устни към мишницата му, задържа ги там една трескава секунда, после с връхчето на езика си опита вкуса на кожата му. Затвори очи, когато усети солта. Задържа този бягащ като пясък между пръстите трептящ миг, който избухна и я изпълни с танцуваща звездност. Вдиша въздуха, изпуснат от рязкото му издишане, и пое трепета, разтърсил тялото му.

— Ей!

Той рязко я сграбчи за раменете и я издигна над себе си. Дори в нощта тя видя блясъка на очите му. Мускулите му бяха напрегнати, шепотът му — остър.

— Казах вече… — Той преглътна мъчително и продължи през стиснати устни: — … да не ме докосваш, освен ако…

— Намеренията ми са сериозни — прекъсна го тя с не по-малко дрезгав глас. Не желаеше да говори за това, не желаеше да я предупреждава. Искаше да я притисне в прегръдките си. Да я люби. Да усеща светът да кръжи около нея, да се извива и чезне в чувствено изкушаващо великолепие.

А той продължаваше само да я стиска за раменете.

Тя се опита да му прошепне нещо, но от гърлото й не излезе нито звук.

Миг по-късно нищо от това нямаше значение, защото той я спусна над себе си — бавно, докато телата им се докоснаха и притиснаха, по цялата си дължина, с преплетени крака, гърдите й горещи до неговите, устните им на милиметри разстояние…

После трепетно се докоснаха с ръце.

Може би той още не вярваше, може би имаше основания за това. Продължи да я стиска за раменете, само допря устните й и пак се отдръпна. После отново притисна своите, някак с любопитство, въпросително. После ги опита на вкус, езикът му като четка на художник, се плъзна по тях. Обрисува извивката на устата й, после премести устни на голото й рамо.

А сетне сякаш се отказа от всеки проблясък на разум. На здравомислие. На минало. На бъдеще…

Ръцете му я обгърнаха трескаво и бурно, устните му размазаха нейните, почти ги разраниха във внезапен изблик на страст. Езикът му нахлу дълбоко, изиска пълен достъп, пълна капитулация, прекърши нощното вълшебство, в което тънеше тялото й, и го подчини на волята си, запрати сърцето й в луд бяг, накъдето го отвее случайността.

Претърколи се заедно с нея, притисна я под себе си и вълшебството отново изплува. Тялото му, прилепено към нейното, бе тъй приятно на допир, тъй на място, сякаш не бяха случайни познати, а мъж и жена, създадени един за друг. Плътта му сякаш се разтопи и сля с нейната, сливане на жежък плам и огън. Изпуснаха искри, като кремък ударен в камък, после отново… докато се възпламениха. Помитаща огнена стихия, която едва ли някога ще изтлее.

Той зарови пръсти в косата й и закова лицето й, за да посрещне целувката му. Замилва главата й, за да се наслади на великолепието на косата й. Тя галеше тила му, после плъзна пръсти по гърба, по гръбнака, одраска го с нокти. И затръпна от натиска на бедрата му о нейните, от нескритото му желание да я има.

Той прекъсна целувката и се отдръпна от нея, изпепелен от желанието да я види в този миг. Да се опиянява от цвета на косите й. Да я гледа как го докосва, да я разсъблича… бавно, опивайки се от всеки нов сантиметър плът, разкрил се пред взора му.

Притисна се към нея и прокара тръпнещи пръсти по овала на лицето й, после я целуна бавно, с наслада, като остави ръцете си да блуждаят, да изследват закръглеността на гърдите й, едновременно меки и тъй твърди, със зърна, напрегнати под тънката памучна материя. Само при мисълта за тях нещо избухна в него. Сега! Трябваше да я има веднага…

Но се насили да запази контрол над желанията си. Помилва голите й рамене, преди да потърси възлите на презрамките, да ги развърже бавно, да пусне материята да се плъзне надолу. Възбуденото му тяло отново предяви претенции към разума, горещо и неотложно, щом голите й гърди се озоваха в шепите му. Наведе надолу глава и описа сложен рисунък с език в дълбоката падинка между двете нежни полукълба, после усети как развихреното му въображение се потопи и разля в магията на случващото се, докато вкусваше плътта й с език, хапейки я нежно със зъби.

От силното желание усети лек световъртеж. Плъзна ръце надолу, пръстите му се пъхнаха под колана на отрязаните й джинси, плъзнаха се надолу по корема, после задърпаха ципа… Тя леко извика и той запуши устата й с целувка, а ръцете му нежно засмъкваха джинсите по-надолу и по-надолу.

И тогава той изстена, по-скоро изруга нетърпеливо и се отдръпна от нея, сграбчи разнищените краища и ги дръпна по прекрасните й източени бедра.

Искаше светлина. Искаше да я вижда. Искаше слънцето да играе в пшеничената й коса, да види как очите й преливат от желание, как чертите й се напрягат от страст. Да види хълмчетата на гърдите, падината на корема. Да види гърба й, извивката на облите полукълба… Да види всичко.

Понечи да се изправи от постелята и тя разбра намерението му. Възкликна тихо и стана насреща му, пресрещна раменете му и ги обхвана, зарови глава в извивката на шията му и притисна гърди към неговите.

— Недей! Моля те!

— Исках само да запаля фенера.

— Не. Не искам светлина. Нека да е тъмно. Нека е вълшебно…

Той трябваше да се противопостави. Трябваше да й каже, че и светлината искри от вълшебство. Трябваше да не се съгласява да се любят на тъмно.

Извършено в мрака, в мекия абанос на нощта, усещането нямаше да е реално. Щеше да изчезне с настъпването на деня.

— Моля те, Шон! Моля те…

Нейният шепот, неговият горещ дъх до голата й плът разбуниха наново страстта й, близка до отчаяние. В този миг не би могъл да й откаже нищо.

Изправени на колене, те се поклащаха в бавен ритъм. Той се опиваше от допира на нейното женствено тяло, плътно прилепено към неговото. Целуваше я, милваше я, най-сетне я накара да се отпусне по корем и я притисна под тялото си.

Не виждаше, затова трябваше да я опознае. Притисна устни към тила й, към гърба й, към нежните издатини на прешлените. Похотта се разгаряше като пожар във вътрешностите му. Същинско мъчение, но тъй прекрасно!

Продължи да я целува по целия гръб, да движи ръце по бедрата й, надолу по краката, да усети формата им. Стигна най-долу, до пръстите, зацелува ги, замилва петите в отмала. Тя се заизвива, застена глухо, издавайки приглушени стонове на наслада. Господи, как жадуваше да я вижда в този миг! Усмихна се малко мрачно, малко дяволито, защото движенията на тялото й крещяха към неговото, макар тя да сподавяше възгласите си на крайна възбуда, на готовност…

Но той нямаше намерение да се даде толкова лесно.

Пръстите му оставиха стъпалата й и се плъзнаха леко, възбуждащо, по вътрешността на бедрата, принудиха ги да се разтворят, откриха, че тя няма сили да им откаже.

Преобърна я. Беше податлива и отпусната лениво като котка, страстна като тигрица, когато се пресегна към него, когато го замоли да престане, да навлезе в нея.

— Още не — прошепна той до устните й. Остана така над нея, докато пръстите му сладострастно играеха между бедрата й, а тя се задъхваше и се извиваше, притискаше го, отблъскваше го, опитваше се и тя да го докосне.

Ноктите й дращеха леко гърдите му, опипваха гърба му, опитваха се да бръкнат дълбоко в отрязаните му джинси, но, разочаровани, срещаха съпротива. Задърпа копчето и ципа с разтреперани пръсти, но отново безуспешно. Те не поддаваха. Отново се върнаха към него в болка… и екстаз.

Той я целуна и езикът му нахлу дълбоко в устата й. И тогава зашепна за чудото, което нейното тяло предизвикваше у неговото, зашепна на милиметри от устните й, докато тя не усети, че обезумява от желание.

— Шон!

— Какво?

— Свали… свали си дрехите.

— О! Казах ли ти, че рано или късно ще го поискаш? Всички жени сте еднакви!

— Шон…

— Манди, за теб ще се разсъблека по всяко време. На четири очи, разбира се.

Тя се изкикоти. Или може би изхълца.

А той си помисли, че ако изчака още, ще експлодира и някой ще трябва да събира на късове нещо, което е било мъж. След секунди вече подчинил се на нагона си, захвърли джинсите и се отпусна върху нея с цялата мощ на своето тъй недвусмислено желание.

Манди го докосна и нетърпението му премина в напрежение. Взе лицето й в шепи, разтвори бедрата й с колене, целуна я дълбоко и я прониза още по-дълбоко.

Черната сластна магия на нощта ги залюля. Отначало темпото беше бавно, после прерасна в безумие. Целувки, ласки и водовъртеж от желание ги накараха да забравят за останалия свят. Това бе дълго стаявана страст, породена от тъмата, подхранвана от страха, признателността и естествения глад. И нещо друго, неизказано…

Сигурно беше луд. Потъна, изгуби се вътре в нея. Изгуби се в жадната прегръдка на тялото й, потръпващо от сласт, каквато не бе познала преди. Да я докосва отвън и отвътре, да я преоткрива, да я гали, да стигнат заедно бленувания връх, да се прегръщат, да тънат в блажено безвремие…

Това е само плътска страст, успокои се той.

Странно… Докосна влажното си чело, когато тя се сгуши до него и извивката на гърдата й докосна неговите гърди, а стройният й крак се преметна доверчиво върху неговия…

Само плътска страст.

Но състоянието му тъй наподобяваше любов.