Хедър Греъм
Смътна заплаха (11)

Единадесета глава

Манди така и не разбра защо Шон реши да отиде с тях на вечеря. Ресторантът беше прекрасен, храната — също, но той й се видя скован, неловък. Запита се дали и тя не изглежда също толкова скована.

Само Питър се забавляваше от сърце. Умря да се смее, когато чу как Хулио и съучастниците му взели Манди за негова жена, и все повтаряше на Шон:

— Боже господи! Отдавна не ме бяха ласкали така.

После двамата обсъдиха как стоят нещата с бащата на Хулио.

Манди съсредоточи вниманието си върху коктейла с раци. Всичко бе тъй необичайно. Предишната нощ бе парализирана от ужас и се питаше как ще успее Шон да излезе сам срещу два пистолета. Хвърли един поглед на пръстите на ръката си и потрепери. После вдигна очи и срещна погледа на Шон. Той се усмихна. Тя бързо отклони поглед, да не би Питър да забележи нещо.

— А, Манди! Забравих да ти кажа. Обади се екипът от Колорадо. Канят да участваш в новите им разкопки.

— Наистина? Колко се радвам — промърмори тя.

— Разкопки ли? — учуди се Шон.

— Да — гордо отвърна Питър. — Манди е палеонтолог.

Шон вдигна изумено вежди.

— Динозаври?

Манди не се сдържа и се усмихна.

— Всъщност се занимаваме с кости, лейтенанте.

— Преподавателка е в един щатски колеж, та сега е моментът да си вземе малко отпуска. Може дори да успееш да покараш ски в Колорадо.

— Да, може и да успея.

Ски. Толкова обичаше да кара ски. Но в момента тази перспектива нищо не означаваше. Затвори за миг очи. Разкопките. Разкопките ще й се отразят добре. Прецизният процес на изследването, чудото на откривателството. Сложното съчетаване на разнородни останки, за да се получи пълната картина. Също като пъзълите. Ще замине надалеч, недосегаема за всички, ще може да забрави Хулио, Роберто… и Шон Рамиро.

Поднесоха им основното ядене, ухаещо вкусно, но Манди не можа да вкуси от тропическата риба на скара. Болезнено усещаше погледа на Шон върху себе си. Идеше й да закрещи. Искаше да му поиска обяснение какво се опитва да направи тук, пред бащата на Пол.

— Имаш ли семейство, лейтенанте? — попита Питър.

Шон се усмихна, преглътна парче риба и чак тогава отговори:

— Всеки има някакво семейство, сенаторе. Дали съм женен ли? Не, не съм, нямам и деца. Баща ми почина, майка ми живее в Маями Шорс, нямам братя и сестри.

— Разведен? — продължи да разпитва Питър и Манди се учуди много. Никога не бе проявявал такова открито, любопитство.

— Не, сър. Никога не съм се женил.

— И не си бил на прага на женитбата?

— Бях. Веднъж.

Любопитството на Питър бе потушено от тона на този отговор. Шон даде да се разбере, че няма да допусне други подобни въпроси.

Отказаха десерта и си поръчаха питиета. Манди още веднъж си помисли с учудване, че до снощи бе облечена в мръсни, окъсани дрехи и спеше в съборетина, а ето че днес бе заобиколена от разкош. Богати кадифета на тапицериите, ярки кристални полилеи, мрамор и сребро. Колко бързо може да се мени светът!

Също като Шон Рамиро.

Излязоха от ресторанта и тръгнаха към казиното. Питър си избра рулетката, Шон седна да играе на двайсет и едно. Притеснена и желаеща да се прибере час по-скоро, Манди предпочете едноръките бандити.

Звънчето на машината й обаче звънна почти веднага, за да оповести спечелването на двеста долара и в улея тутакси се изсипаха куп сребърни монети.

Тя се загледа в тях, после изведнъж се стресна. Шон беше спрял да играе и се бе облегнал небрежно на машината й, загледан подигравателно в нея, притворил клепачи. Беше чувствен и толкова красив въпреки небрежната поза.

Докосна една от къдриците й, освободила се от прическата.

— Изглежда всичко, до което се докосваш, се превръща в злато.

Тя се отдръпна рязко при допира му.

— Това са сребърни долари, господин Рамиро, а косата ми е пепеляворуса.

— Все пак не бих казал, че всичко, до което се докосваш, става на пепел.

— Аз се ровя в пепелта. Изравянето на кости го изисква.

— Интересно защо не стана изобщо дума за професията ти в нашите разговори.

— Та ние не сме разговаряли.

— Което си е вярно… Бяхме доста напрегнати. Искаш ли да ти помогна да прибереш парите?

— Не, благодаря. Просто ще играя с тях.

Той се приближи още по-плътно. Тъмнокосата му глава се наведе.

— Може ли да погледам?

— Не може. Какво целиш?

— Какви ги приказваш?

— Питър е тук!

Той изви цинично вежда.

— Така Ли? Значи щом Питър е тук, ще се правиш, че не ме познаваш? Странно, сенаторът не ми се вижда сноб.

— Не е… И аз не съм. Просто се махни, моля те. Виж, всичко свърши. Аз така и не те разбрах, ти не можа да ме разбереш. Нещо ти тежи и то много. Но аз и без това си имам купища…

— Предразсъдъци?

— Не, по дяволите! Проблеми!

— И какви са те, госпожо Блейн?

Как смее, ядоса се тя. Объркването се смеси с гнева в гърдите й и Манди изведнъж се уплаши да не се разреве тук, насред казиното.

Не заплака. Взе да диша дълбоко и заговори с глас, остър като бръснач:

— Никой никога няма нужда да ми обяснява колко жесток може да бъде животът, господин Рамиро. Не знам какво толкова си преживял и не ме интересува, но нищо — нищо не може да се сравни със загубата на дете!

Тя се извърна рязко и излезе от залата, като заряза монетите в машината.

Питър щеше да се разтревожи, разбира се. Щеше да се чуди какво я бе накарало така изведнъж да си тръгне. Но сега не бе в състояние да мисли дори за Питър. Трябваше да се махне и толкоз.

Безпроблемно намери такси, което я откара през моста в Насо и оттам в хотела. Щом се прибра, си каза, че трябва да остави някакво съобщение за Питър. Направи го и тръгна с наведена глава към асансьора. Не можеше да си обясни защо се почувства толкова нещастна. Сякаш миналото и настоящето се бяха сблъскали и й бяха донесли болка точно когато трябваше да е безкрайно щастлива, задето е била спасена, и бъдещето е пред нея.

Трябваше още с влизането си в стаята да усети, че нещо не е наред. Нищо подобно. Дори не си направи труда да светне лампата, прецени, че лунната светлина, която се процеждаше през тънките завеси, е предостатъчна. Само затвори вратата и превъртя ключа, метна чантата си върху скрина и се отпусна по гръб върху разкошното двойно легло.

Чак тогава долови шумоленето от нечие движение и силуетът, откроил се в мрака.

Напрегна се и понечи да извика, ала устата й бе запушена от нечия ръка.

— Тихо! Аз съм.

— Ти?! — Тя гневно се извъртя, за да се освободи от ръката му, седна на леглото и съжали, че е прекалено тъмно, за да му залепи една хубава плесница. — Изплаши ме до смърт! Какво правиш тук? Писна ми вече да се разпореждаш с мен!

— Съблечи се, Манди.

— Какво?

— Съблечи се. Явно това е единственият начин, по който сме способни да общуваме.

— Махай се! Ще извикам по…

— Полицията? Скъпа, ти вече си имаш един полицай.

— Шон…

— Да, Манди?

Ръката му се плъзна назад по косата й, до тила, обхвана главата и я придърпа към себе си, все по-близо и по-близо, докато устните й срещнаха неговите, поколебаха се само миг и се предадоха. Манди стиска зъби една кратка секунда, ала топлият натиск на езика му стопи колебанието й и с едва забележима въздишка тя се отпусна в прегръдките му.

Обстоятелствата се променят. Но не и хората. И мракът отново ги обърна.

След секунди той вече лежеше до нея. И двамата още бяха облечени, но тя имаше усещането, че го докосва — целия.

Ала не страстта го подтикваше… Поне тази нощ. Погали леко страната й и тя по-скоро усети, отколкото видя очите му — смарагди, преборващи се с мрака.

— Извини ме, Манди.

Тя не отговори, само сви рамене.

— Не мога да забравя какво се случи помежду ни.

— Никой не те кара да забравяш.

— Манди…

— Много си странен, Шон. Аз имах себе си за странна, но не мога да се сравнявам с теб. Нощем се любим, а на сутринта се държиш с мен като че ли съм досадна муха. Или си най-милият човек, или…

— Имах няколко нещастни истории и си го изкарах на теб.

— Не нося вина за цвета на косата си, нито са прадедите си.

— Чакай малко! Не започвай да се заяждаш. Ти си тази, която се правеше, че не познаваш, щом на хоризонта се зададеше някой.

— Не беше… нищо. Карай да върви. Ти просто…

— Манди!

— Какво?

— Помириса ли това легло? Докосна ли го? Ето, дай си ръката. Виж колко е меко, колко е свежо.

Тя не разбра защо се подчини, но наистина взе, че помириса леглото. И той се оказа прав, разбира се. Чаршафите ухаеха.

— Толкова е чисто — прошепна тя.

Той нежно прокара пръсти през косата й.

— Ти също.

— Ще ме прощаваш, но винаги съм си била чиста.

— Аз бях ужасен…

— Наистина? Засрамете се, лейтенант Рамиро. — Тя не можеше да скрие усмивката си в мрака. — Не допусках, че самочувствието ти е толкова под нулата. Нищо ти нямаше.

— Наистина?

— Наистина.

— Хм… Е…

— Е?

— Сега съм екстра. Искаш ли да ме опиташ? Толкова съм чист, че можеш да хапнеш от мен. Дори се избръснах, а ти и не забеляза.

— Нищо подобно. Изглеждаше страхотно с онзи костюм.

— Аха! Казах ли ти, че съм екстра?

— Със самохвалство нищо няма да спечелиш.

— Добре. Сваляй тогава дрехите. Връщаме се към животинската сила.

— Шон…

Целувката му й затвори устата и това й се стори естествено като света. Винаги така ставаше между тях двамата — подигравки и горчиви реплики, понякога смях и винаги неустоимото желание да се докосват.

Тя може би никога нямаше да разбере кое е истинското — смехът или болката. Но в мрака, просветлял от лунната светлина, това губеше значение. С него я гонеше неутолима жажда, сякаш допирът му бе вода, обливаща я като водопад, като чист извор, бълбукащ и хладен, успокояващ и носещ наслада, извисяващ я до непознати висоти.

Ръцете му се движеха по тялото й, недоволстващи от облеклото.

— Хайде, махни тези дрехи — изръмжа той.

— Научи и някоя друга реплика — прошепна тя в отговор.

— Че какво й има на тази?

И тя се смя, смя, докато усети ръцете му да плъзват по голите й бедра и да дразнят кожата й през коприната. Дъхът й секна и тя повече нямаше сили да се смее. Изведнъж си помисли, че това е може би последният път, когато ще може да го изпие целия, бронзовата плът, мускули и жили, тъмните косъмчета, осеяли краката и гърдите, силните очертания на профила му…

— Не, ти си махни дрехите — дрезгаво го подкани тя и добави: — Впрочем, остави на мен.

И се зае да разкопчава в тъмното копчетата на костюма му. Той си пое дълбоко въздух, без да откъсва очи от нея, загледан в малката бръчица на челото й. Задържа дъха си, докато тя сваляше сакото, после и ризата, а накрая издиша или по-скоро изстена, когато устата й се долепи до него и нежно го докосна с върха на езика. После тя стана по-дръзка, започна да го хапе леко със зъби, които изпращаха вълни на желание, горещи като лава, през цялото му тяло. Притисна се гъвкаво към него, ръцете й запълзяха по гърба му, по гърдите, по раменете, нетърпеливо свалящи пластовете дрехи от тялото, което така искаше да опознае.

Нищо не може да се сравни с това, мислеше Манди. С реакцията му на нейните целувки, на докосванията й. Трепереше под нея, а в същото време бе тъй напрегнат, докато тя се чувстваше все по-освободена, все по-женствена и по-вибриращо възбудена с всеки негов стон, с всяка негова задъхана въздишка. Шон се оказа прав — наистина беше чист. Беше страхотен. Свежият мъжки мирис на плътта му бе като афродизиак за нея и тя имаше чувството, че чезне под магията на присъствието му. Плъзна пръсти покрай колана на панталоните му, погъделичка корема и бавно започна да го разкопчава.

Оказа се прекалено бавно. Стонът му отекна като гръмотевица и той я отмести встрани с едно-единствено движение, разбивайки илюзията й за надмощие. Остави я да го отърве с трескави пръсти от останалите дрехи и се изтегна до нея.

— Какво е това? — попита прегракнало.

— Роклята ми.

— Веднага я разкарай!

Тя се изкикоти задъхано.

— Аз пък мислех, че ще ми направиш стриптийз и после ще изпълниш еротичен танц.

— Имах сериозното намерение да танцувам — каза той и тихичко изруга на испански, защото миниатюрното копченце на тила й му правеше въртели. Поспря, пък сви рамене и го скъса. На нея изобщо не й пукаше. Аманда също изгаряше от нетърпение да усети час по-скоро телата им едно в друго.

Останала гола, тя се плъзна към него и си припомни първия път, когато се бяха любили. Коленичи и разпусна коси над стъпалата му, после започна да ги масажира и да ги обсипва с ефирни целувки. Тялото й бе като вряща смес, стичаща се по него, а езикът й пърхаше по сгъвката зад коленете му и вътрешната страна на бедрата.

Той затаи дъх, напрегнат като тетива. Тя зачака, удължавайки момента, покрила го с косите си.

И тогава го прелъсти с докосване, с целувка.

Чуваше думите му, сладостни и благоговейни, на английски и испански, но те означаваха едно и също. Пръстите му бяха като от стомана, когато се сключиха около ръцете й, за да я придърпат към него, бързо, бързо, а свръхестествената сила на проникването му в нея я зашемети. Моментът бе изпълнен с такова върховно удоволствие, че тя лекичко извика, ала устата й тутакси бе запушена с целувка.

Двамата се движеха в синхрон, огрени от луната, докато тя рухна до него, задъхана от великолепието на изживяването. Беше тъй уморена, тъй пресушена, а ето че всеки следващ допир я разпалваше наново, докато застена и се сгуши в гърдите му, неспособна да помръдне от изтощение.

А той я държа там, в прегръдките си, цяла вечност.

Тя така и не разбра кога настъпи промяната. Усети само как той се напрегна, а после стана и зашляпа бос към прозореца, вперил очи в бахамската нощ.

Манди бе прекалено унесена, за да се надигне, и само се запита огорчено сега ли намери да шари наоколо.

— Какво става? — попита тихо.

Той се извъртя към нея светкавично като хищник, тръгна обратно към леглото и седна на ръба.

— Какво ще правим сега? — попита рязко.

— Ще спим — отвърна тя.

— Нямах това предвид и ти много добре го знаеш.

— Шон, моля те… — вдигна ръка, но той все едно, че не я забеляза.

— Зададох ти въпрос.

— Шон, толкова съм уморена.

— Тогава се разсъни. Какво ще правим?

— Ами ще летим за Щатите рано сутринта — рязко отговори тя. — Трябва да се връщам на работа. Предполагам, че същото се отнася и за теб.

— И?

— И какво?

— Какво ще стане с нас двамата?

Тя задържа дъх и се запита защо ли е толкова разстроен.

Да не би да се страхува, че тя ще предяви някакви претенции към него? Какво му ставаше? Не го разбираше, а когато се държеше така, дори се боеше от него.

Изпитваше силни чувства. Прекалено силни. А си беше обещала никога вече да не обича. Беше се обрекла да живее само с работата и миналия си живот. Безопасни динозаври, мъртви от безброй хилядолетия…

— Няма защо да се безпокоиш, лейтенанте — прошепна тя уморено. — Изобщо не възнамерявам да предявя претенции към теб. Свободен си като гларус.

— Нима? — прозвуча хладният му отговор.

Ледени тръпки прекосиха гръбнака й. Искаше й се да се пресегне и да изтрие напрежението от лицето му. Ала вече се бе пресягала към него и той я бе отблъснал.

— В крайна сметка — продължи Шон — всичко се оказа истина. Спокойно можех да бъда твой градинар, вкарван в леглото при възникване на спорадично желание.

Тя изведнъж потръпна от ярост. Срещу него, срещу себе си, задето винаги бе толкова лесна плячка.

— Глупаво копеле!

— За глупостта ми току-виж си се оказала права.

И той отново тръгна към прозореца.

— Имам само още един въпрос, госпожо Блейн.

— Питайте, лейтенанте.

— Интересувам се какви предпазни мерки вземате.

— Предпазни мерки ли? — не разбра Манди.

Той се извъртя толкова рязко, че за малко да откачи завесите.

— Ще говоря направо, госпожо Блейн. Става дума за мерки против забременяване.

— Не смей да ми крещиш! Не съм имала намерение да се впускам в любовна авантюра. Бях отвлечена! Обикновено не се запасявам с противозачатъчни средства, когато ме отвличат разни безумци! Има една приказка, че за тази работа за нужни двама души и държа да те уведомя, че в нея има голяма доза истина.

— Това няма нищо общо с въпроса.

— Има и то много!

— Няма — настоя Шон и се надвеси над нея с подпрени покрай тялото й ръце, а тя се почувства като в клетка. — Защото ако аз бях взел някакви мерки, те нямаше да се изплъзнат от вниманието ти. Затова знаем за какво става дума.

В този момент тя наистина го мразеше. Стоеше над нея като някакъв всемогъщ Бог, въплъщение на мъжката сила, все така красив и поради това още по-омразен.

Тя се напрегна под него незабелязваща голотата си, както и той своята.

— Не се притеснявай, лейтенанте. Никога повече няма да имам дете. Този отговор задоволява ли те?

За миг й се стори, че той ще я удари, толкова вбесен й се стори. Но не направи нищо. Оттласна се яростно от леглото, като промърмори нещо, което тя не разбра. Потрепери, защото без неговата топлина нощта изведнъж й се стори ледена.

Стисна очи.

— Шон, върви си в стаята. Моля те!

Той отново се върна при нея. Взе кичур от косата й и го нави на пръста си. Не го беше виждала такъв и се напрегна да не изкрещи.

— Има и една друга приказка, госпожо Блейн — тихо изрече той. — Играчка-плачка. И може да ти се наложи да платиш, любов моя.

— Какво…

— Ще се налага да се виждаме. Доста често. Поне през следващите няколко месеца.

Обля я нова вълна и тя пак се разтрепери, обладана в същото време от противоречиви чувства. Сега вече го разбираше, или поне така реши. Отначало й се стори, че не желае да бъде обременен от дете в резултат на любовната им връзка, но сега изведнъж си даде сметка, че е точно обратното. И заедно с това откритие главата й изведнъж се изпразни и тя изпита неописуем, вледеняващ ужас. Сякаш се бе върнала във времето, когато млад полицай от пътната полиция позвъни на вратата й, за да й съобщи, че не само мъжът й, но и детето й, бебето, са загинали при челен сблъсък, слава богу, поне за това, още на място.

Ала за нея нямаше бързо избавление. Останаха гърдите, пращящи от мляко за малкия живот, който никога вече нямаше да засучи от тях. Остана празнотата, яростта, отчаянието…

— Махни се веднага оттук — изрече тя глухо.

Той се пресегна да я погали, но тя отблъсна ръката му.

— Ще се навъртам наблизо, Манди.

— Недей.

И тогава разбра, че той отново не я разбра правилно, защото изруга и додаде:

— Какво има, Аманда? Не би искала да имаш дете с фамилното име Рамиро? Прекалено малцинствено ли ти звучи?

Тя запуши ушите си ръце.

— Да! Да! Точно така! Освен това смятам да се преместя в Бока Ратон, далеч от Маями. Нали си чувал и приказката: „Един истински американец никога не забравя националния флаг“. Моля те! Върви си!

Той обаче не си тръгна. Надвеси се, свали насила ръцете й от лицето и се взря в очите й с поглед, който проникна до дъното на душата й.

— Не! — каза рязко. — Този път няма да ти позволя да избягаш. Няма!

И след това, за голямо нейно облекчение, я пусна.

Тя затвори очи. Чу го как се облича трескаво и още по-трескаво излиза от стаята.

Не помръдна поне час след неговото излизане. Нито мускулче. Просто лежеше и се стараеше да диша равномерно.

И се молеше да не е бременна.

На сутринта се чувстваше ужасно.

Полетът до Маями продължи по-малко от час. Посрещна ги колата на Питър и след още трийсет минути си беше у дома.

Питър беше много грижовен. Добре поне, че Шон не взе същия самолет. Явно бе променил намерението си.

Питър уреди полицията и ФБР да й дойдат на крака и тя прекара целия следобед с приятния русоляв млад мъж и един сержант от полицейското управление на Маями. От нея се искаше само да повтори още веднъж какво точно се беше случило. Не че имаше нещо неясно в историята с отвличането, но престъпниците трябваше тепърва да бъдат съдени.

Малко й стана съвестно и Манди не забрави да им каже, че senora Гарсия всъщност е била въвлечена против волята си. Поколеба се, но се застъпи и за Хулио, като изрази мнението си, че не е лош, а просто заблуден. Двамата й казаха, че ако сподели това мнение и на процеса, може да им намалят присъдите.

— Само че отвличането е федерално престъпление, госпожо Блейн. Никой не може да се измъкне безнаказано след подобно деяние — напомни й агентът на ФБР.

— Знам — каза Манди и потрепери. — Роберто би трябвало да бъде заключен, а ключът — изхвърлен.

Беше им разказала, разбира се, за опита му да я изнасили и как Шон се е бил, за да я спаси от него.

За станалото след това, естествено, и дума не обели.

Те си тръгнаха, но Питър остана. Накара я да изпие чаша топло мляко, да си легне и да пази леглото, докато не се оправи, защото бледият й вид и сенките под очите го бяха убедили, че е болна.

Той трябваше да бъде във Вашингтон и Аманда го знаеше. След многократни уверения, че нищо й няма, го убеди да си тръгне, обеща да се наспи добре и да се яви на другия ден на работа.

— Липсва ми само Коала — добави тя с усмивка.

Коала се казваше котаракът й, кръстен така не защото беше много сладък, а защото бе невероятно грозен. Един ден се яви пред вратата й и се самонастани в къщата.

Питър я прегърна и най-сетне тръгна да си върви. Имаше такъв измъчен вид и тя толкова много го обичаше.

— Питър.

— Да?

— Обещай ми, че и ти ще се наспиш добре.

Той направи гримаса.

— Обещавам.

Тя реши, че денят вече е свършил. Реши, че вече може да се потопи в горещата вана и да започне да мисли за новите разкопки. Искаше да направи всичко възможно, за да издигне стена между себе си и Шон, ужасните неща, които чу от него, и ужасните неща, които тя му наговори…

Но не можеше да го забрави. Само още повече усещаше липсата му.

Дори не можа да се отпусне, както възнамеряваше. Напълни ваната, но тъкмо да влезе вътре и иззвъня телефонът.

Беше майка й, която се разплака и Манди отново потъна в самообвинения, защото една добра дъщеря отдавна щеше да се обади на родители си. Поговори половин час с майка си, после двайсетина минути с баща си.

И двамата искаха веднага да вземат самолет и да пристигнат, но баща й се съвземаше след сърдечна операция и Манди не желаеше да тръгва на път толкова скоро. Убеди ги да изчакат няколко седмици, увери ги, че се чувства великолепно, а и без това смята да отпътува за Колорадо. Заговори с възторг, който не изпитваше, за разкопките и те най-сетне повярваха, че могат да изчакат до края на месеца, за да я видят.

Тъкмо затвори и телефонът отново иззвъня. Този път се оказа репортер. Отговори му учтиво и в същия миг на вратата се позвъни. Друг репортер. И с него поговори най-учтиво. Но когато трети репортер се обади по телефона, идеше й да закрещи. Главата й пулсираше от болка, искаше само да се скрие от света.

Изтърпя и третото интервю, след което забързано обиколи малката си къща, дръпна всички завеси, влезе в повторно напълнената вана и спря да обръща внимание на немлъкващия телефон.

Дълго стоя във водата. Топлината постепенно отпусна нервите й. Отново се опита да мисли за работата, за предстоящото пътуване.

Водата взе да изстива и тя изведнъж скочи. Защото изведнъж си спомни за… Шон. За онзи ден в морето, когато внезапно изплува на повърхността и се оказа лице в лице с Роберто, отстъпи заднешком, далеч от него, и се натъкна на Шон.

Сграбчи хавлията и я омота около себе си. Затвори очи.

Не можеше да спре да мисли за Шон. Всичко, и най-малките нещица, й напомняха за него.

След малко извади от аптечката шишенцето с приспивателните, които лекарят й бе предписал след катастрофата. И бързо погълна едно хапче.

Постоя малко и задиша дълбоко. После отиде в дневната и с решителен жест извърши единственото нещо, което щеше да я убеди, че е постъпила правилно. Много по-добре ще е той да я мрази, отколкото… всичко друго.

Манди взе от поличката над камината стоящата там снимка в рамка. Снимка на едно щастливо семейство. Тя, Пол и бебето.

Докато я гледаше, сълзи изпълниха очите й и миналото бавно потъна в мъгла.